Р Е Ш Е Н И Е № 228 гр. София, 09 юни 2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на девети април през две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА МИНА ТОПУЗОВА при секретаря……....….Аврора Караджова….......……и в присъствието на прокурора…...........…….Мадлена ВЕЛИНОВА….….изслуша докладваното от съдия Топузова касационно дело № 355 по описа за 2014 г. Производството е образувано по касационни жалби от адв. Н. – защитник на подсъдимия М. Д. Д. и от частния обвинител и граждански ищец Л. Л. П. срещу въззивна присъда от 03.02.2014г., постановена по внохд № 3576/13г. на Софийски градски съд, НО – 10 въззивен с-в. В жалбата на защитника на подсъдимия се релевират всички касационни основания. Излагат се аргументи за допуснато от въззивния съд нарушение на закона с осъждането на подсъдимия за престъпление по чл.195, ал.1, т.4 от НК, предвид липсата на употребено техническо средство при извършване на престъплението. Навеждат се и доводи за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, предвид постановяването на осъдителен съдебен акт въз основа на доказателства, които не са събрани по надлежния процесуален ред, както и допуснато такова нарушение при разглеждане на въззивното дело. Твърди се също, че наложеното наказание е явно несправедливо предвид отказа на въззивния съд да наложи наказание при условията на чл.55 от НК. Алтернативно се предлага подсъдимият да бъде оправдан или делото се върне за ново разглеждане на първоинстанционния съд. Пред касационния съд жалбата се поддържа от адв. Н. със същите доводи, като се настоява за връщане на делото за ново разглеждане. В жалбата на частния обвинител и граждански ищец се изразява несъгласие с приетия от съда размер на имуществените вреди, което се отразило върху размера на обезщетението по гражданския иск. Твърди се и за наличието на касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК, предвид липсата на многобройни смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства. Моли се за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане за увеличаване на наказанието и уважаване на гражданската претенция. Пред касационния съд частният обвинител и граждански ищец Л. П. не се явява и не се представлява. Същият не е намерен на известните по делото адреси, поради което е даден ход на делото при условията на чл.353, ал.3 от НПК. Представителят на ВКП дава становище за неоснователност на подадените жалби. Счита, че не са допуснати нарушения на процесуални правила, за каквито се твърди в жалбата, а законът е приложен правилно. Наложеното наказание намира за справедливо. По отношение на гражданския иск счита, че е уважен до доказания размер. Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда от 29.01.2013г., постановена по нохд № 7702/10г. по описа на Софийски районен съд, НО – 5 с-в, подсъдимият М. Д. Д. бил признат за виновен в това, че на 04.04.2009 год. за времето от 07.11 часа до 08.20 часа, в [населено място],[жк], [улица]от уличното платно пред № 1 с ръчна количка отнел чужди движими вещи - три кубика облицовъчен камък /плочи от зелен гнайс/ на стойност 427,50 лева от владението на Л. Л. П. без негово съгласие с намерение противозаконно да ги присвои, поради което и на основание чл.194, ал.l във вр. с чл.55, ал.1, т.2, б."б" от НК му било наложено наказание "пробация", включващо пробационни мерки „задължителна регистрация по настоящ адрес” и „задължителни периодични срещи с пробационен служител” за срок от две години и „безвъзмезден труд в полза на обществото” от 150 часа годишно за две поредни години, като подсъдимият бил оправдан по обвинението по чл.195, ал.1, т.4, пр.2 от НК. Със същата присъда гражданският иск, предявен от Л. Л. П. срещу подсъдимия М. Д. Д., за причинени имуществени вреди в размер на 427.50 лв. бил уважен, а за неимуществени вреди в размер на 5000 лв. – отхвърлен като неоснователен. В тежест на подсъдимия било възложено заплащането на направените разноски по делото. Срещу присъдата били подадени въззивни жалби от частния обвинител с искане за осъждане на подсъдимия съгласно посочената в обвинителния акт правна квалификация и уважаване на гражданската претенция за неимуществени вреди и от подсъдимия с искане за оправдаването му. По постъпилите жалби било образувано внохд № 3576/13г. по описа на Софийски градски съд, 10 въззивен състав. С присъда от 03.02.2014г. въззивният съд: - отменил първоинстанционната присъда в оправдателната й част и в частта относно наложеното наказание; - признал подсъдимия Д. за виновен по чл. 195, ал.1, т.4, пр.2 от НК, за което на основание чл.55, ал.1, т.1 от НК му наложил наказание „лишаване от свобода” за срок от шест месеца, изпълнението на което отложил по чл.66, ал.1 от НК за срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила; - на основание чл.25, ал.1 във вр. с чл.23, ал.1 от НК определил общо наказание между наложеното с присъдата и това по нохд № 2992/09г. на СРС в размер на три години „лишаване от свобода”, изпълнението на което отложил за изпитателен срок от пет години, считано от влизане на присъдата в сила. В останалата част потвърдил първоинстанционната присъда. По жалбата на подсъдимия М. Д. Д. І. Твърденията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при разглеждането на делото от инстанционните съдилища и при събирането и оценката на доказателствата, касационният съд намери, че следва да разгледа на първо място, доколкото наличието на такива нарушения е от значение за годността на проверяваните съдебни актове. 1. Твърдението за негодност на протокола за доброволно предаване на видеозаписите от охранителните камери на къщата на пострадалия П. е неоснователно. Обстоятелството, че този протокол е бил съставен на досъдебното производство, не представлява процесуална пречка да бъде инкорпориран като доказателство в съдебната фаза на процеса, както е приел и въззивният съд. Твърденията в жалбата, че оперативният работник М. Б. не е орган по разследването и съставянето на протокол за доброволно предаване не е от нейна компетентност, което прави въпросния протокол негоден, не може да бъде възприето. Доброволното предаване на предмети с характер на веществени доказателства може да бъде извършено от всяко лице, у което тези предмети се намират, включително обвиняем, свидетел или лице, което няма конкретно процесуално качество. Тъй като доброволното предаване на веществени доказателства не е посочено изрично сред способите за събиране на доказателства в чл.136, ал.1 от НПК, то по време може да предхожда образуването на производството, какъвто е и настоящият случай - записите от охранителните камери са предадени от пострадалия при предварителната проверка. Протоколът за доброволно предаване, за разлика от изброените в чл.127, ал.1 от НПК писмени доказателствени средства, не възпроизвежда доказателства, а служи единствено за тяхното приобщаване към доказателствената съвкупност. В този смисъл той има характера не на писмено доказателствено средство, а единствено на документ, удостоверяващ факта на предаване на веществени доказателства. Към момента на предаване на видеозаписите не е имало образувано досъдебно производство, поради което оперативният работник е имал компетентност да удостовери предаването от страна на пострадалия Л. П. на случайно създадени видеозаписи, съдържащи информация за обстоятелства, включени в предмета на доказване. Несъстоятелна е и тезата, че следвало да бъде съставен изричен протокол за предаване на видеозаписите от оперативния работник на разследващия полицай. Материалите от предварителната проверка са били предадени на прокурор и след образуването от прокурора на досъдебното производство, документите са били приложени към това производство. Обстоятелството, че видеозаписите са били налични към момента на провеждане на разследването се установява по безспорен начин от факта, че за изследването им е била назначена експертиза, приложена на л. 20 от ДП. 2. Не може да бъде споделена и тезата, че въззивният съд е извършил процесуално нарушение, като възобновил съдебното следствие за изискването и прилагането на свидетелство за съдимост на подсъдимия. Съгласно чл.317 от НПК, при липса на особени правила, предвидени за въззивното производство, се прилагат правилата за производството пред първата инстанция. Събирането на доказателства и прилагането на документи след приключване на съдебното следствие и след даването на ход на съдебните прения, е процесуално недопустимо. След като въззивният съд е преценил, че е необходимо изискването на свидетелство за съдимост, е спазил стриктно процесуалния ред, като е отменил хода по същество за да събере това доказателство. 3. Неоснователни на следващо място са доводите за допуснато процесуално нарушение при оценката на доказателствения материал. Преценката, че подсъдимият е автор на деянието, е извършена от инстанционните съдилища въз основа показанията на свидетелите, които са очевидци на пренасянето на облицовъчните плочи от Д. – свидетелите Б. и А.; показанията на св. П., на когото двамата разказали за видяното и не на последно място на извършения от първостепенния съд оглед на веществено доказателство - запис от охранителните камери на къщата на св. П., съдържанието на който кореспондира с показанията на свидетелите. Назначената от първоинстанционния съд експертиза е дала заключение, че видео файловете са регистрирани последователно във времето, няма следи от манипулация върху записаната информация и не са установени следи от монтаж върху записите. Обясненията на подсъдимия съдилищата са преценили като недостоверни и противоречащи на останалия доказателствен материал. С оглед изложеното твърдението в жалбата за игнориране на доказателства, подкрепящи оправдателната теза, е несъстоятелно. ІІ. С оглед приетите за установени факти от съдилищата, за извозването на облицовъчния камък до двора на къщата си, Д. си послужил с ръчна количка. Обстоятелството, че ръчната количка представлява техническо средство не е спорно. В жалбата на подсъдимия се възразява, че същата не могла да послужи за установяване на владение върху отнетите вещи, които можели да бъдат пренесени и на ръка. В случая от значение за квалификацията е, не дали е могло кражбата да бъде извършена и без помощта на техническо средство, а дали последното е използвано при осъществяване на изпълнителното деяние. След като такова използване е факт, налице е квалифициращото обстоятелство по чл. 195, ал.1, т.4 от НК. Като е признал подсъдимия за виновен по този квалифициран състав на престъплението кражба, въззивният съд е приложил правилно закона. ІІІ. Оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание се свежда до отказ на въззивната инстанция да приложи разпоредбата на чл.55 от НК. Тъй като наказанието на подсъдимия е определено под законоустановения минимум по реда на чл.55, ал.1, т.1 от НК, жалбата в тази й част е лишена практически от основание. По жалбата на частния обвинител и граждански ищец Л. П. Възражението на частния обвинител срещу приложението на чл.55, ал.1, т.1 от НК при определяне на наказанието е неоснователно. Предходното осъждане на Д. е за престъпление, което се намира в съотношение на реална съвкупност с това по настоящото дело, поради което въззивният съд е приложил нормата на чл.25, ал.1 от НК и определил общо наказание. Към момента на осъществяване на престъплението подсъдимият е бил с чисто съдебно минало, трудово ангажиран и с добри характеристични данни. Стойността на отнетото имущество е относително ниска, а от момента на деянието до налагането на наказанието за него е изтекъл период над четири и половина години. Всички тези обстоятелства основателно са мотивирали въззивния съд да наложи наказание под законовия минимум, в размер на шест месеца „лишаване от свобода”. Липсват други основания за утежняване на наказателно правното положение на Д., поради което жалбата на частния обвинител в частта относно наказанието е неоснователна. С жалбата на следващо място се оспорва размерът на присъденото обезщетение за имуществени вреди, като се излагат доводи, че стойността на вредите била по - голяма от сумата, присъдена в полза на гражданския ищец. Жалбата в тази й част не подлежи на разглеждане от касационната инстанция. Това е така, тъй като с първоинстанционната присъда бил уважен изцяло гражданският иск за имуществени вреди в размер на 427.50лв. и отхвърлена изцяло претенцията за неимуществени вреди в размер на 5000лв. С въззивната жалба гражданският ищец е обжалвал гражданската част на присъдата само относно отхвърлянето на иска за неимуществени вреди. Съгласието на гражданския ищец П. с постановения първоинстанционен съдебен акт относно присъденото обезщетение за имуществени вреди сочи на процесуална недопустимост за иницииране на прескачащо обжалване пред ВКС в тази връзка. Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда от 03.02.2014г., постановена по внохд № 3576/13г. по описа на Софийски градски съд, НО- 10 въззивен с-в. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: