6 Р Е Ш Е Н И Е № 16 Гр.София, 24 януари 2012 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на осемнадесети януари, две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: САВКА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЮРИЙ КРЪСТЕВ ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА При участието на секретаря ПАВЛОВА В присъствието на прокурора МИХАЙЛОВА Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 2888/11 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С решение № 252/22.07.11 г.,постановено от АС-София /САС/, НО, 4 състав по В.Н.Д.415/11 г., е изменена присъда № 43/21.02.11 г.,постановена от ГС-София /СГС/, НО, 22 състав, постановена по Н.Д.3718/09 г.,като е преквалифицирано извършеното от подсъдимия П. В. Д. престъпление от такова по чл.343,ал.1,б.В вр.чл.342,ал.1,пр.3 НК в такова по чл.343 А,б.Б вр.чл.343,ал.1,б.В вр.чл.342,ал.1,пр.3 НК. Увеличен е срокът, за който подсъдимият е лишен от право да управлява МПС от десет месеца на две години, считано от влизане на присъдата в сила. Присъдата е потвърдена в останалата част, в която Д. е признат за виновен за това, че е осъществил нарушение на чл.20,ал.2 и чл.116 ЗДП, които са в причинна връзка с настъпилата за пострадалия В. смърт и му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година, чието изтърпяване е отложено с тригодишен изпитателен срок и е оправдан да е осъществил нарушение по чл.65 ЗДП. Срещу решението на САС е постъпила жалба от подсъдимия чрез упълномощения му защитник, с оплаквания за допуснати нарушения по чл. 348,ал.1,т.1-3 НПК. Иска се или съдебният акт на въззивния съд да бъде отменен и делото-върнато за ново разглеждане, или Д. да бъде оправдан поради наличие на “случайно деяние” за него, или да бъде намалено наложеното му наказание. В срок е постъпило възражение от частните обвинители П. и К. В. и Ю. В.- Г., чрез техния повереник, в което е отразено несъгласие с претендираните по жалбата искания. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият и неговият защитник поддържат сезиращия документ, с отразените в нея доводи. Непроменено остава и становището на частните обвинители, изразено чрез техния повереник. Отделно от това се моли на същите да бъдат присъдени направените пред настоящата инстанция разноски. Представителят на ВКП е на мнение,че решението на САС следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата на подсъдимия с изтъкнатите в нея доводи, като съобрази предложеното възражение на частните обвинители и становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото, в рамките на компетенциите си по чл.347 НПК, намира за установено следното: Първото сериозно оплакване на подсъдимия, е относимо към допуснато нарушение по чл.348,ал.1,т.2 НПК, тъй като въззивната инстанция не била събрала всички важни за решаване на делото по същество доказателства и по този начин била извела заключенията си по фактите и правото на основа на непълен и следователно непрецизен доказателствен преглед. В тази връзка се отправя претенция за допускане на съществено нарушение на процесуалните правила, очевидно ограничило участието на подсъдимия в процеса и в частност, неговото право на защита. Настоява се за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на друг второстепепен състав с искане да се назначи допълнителна комплексна медико-автотехническа експертиза, която да отговори на въпроси, както те са поставени от подсъдимия и неговата защита, искане, неуважено веднъж неоснователно от състава на САС, чието решение е предмет на настоящата ревизия. Исканите да бъдат подложени на нов експертен преглед проблеми са изяснени при разглеждане на делото пред първата и втората инстанция. В хода на производството пред СГС решаващият орган е назначил повторна комплексна медикоавтотехническа експертиза, която е дала отговори на всички релевантни въпроси. Тогава именно, в съдебно заседание на 18.02.11 г., вещо лице-автотехнически специалист изрично е посочил, че по въпроса за скоростта на движение на автомобила, изчислявана във връзка с движението на пострадалия по МПС-то и причинените негови и по автомобила увреждания, методиките, установени от руските и американски специалисти, са едни и същи. А именно претендирано от защитата такова различие стои в основата на възражението за експертна неизясненост на случая. Тук е мястото да се отбележи, че решаващият орган, какъвто в съдебната фаза е съдът, е този, който преценява установеността на обстоятелствата, предмет на доказване и способите и доказателствените средства, чрез които това се постига. Суверенно право на първата и втората инстанция е да обмислят току-що казаното и да откажат събиране на определен, искан от някоя страна доказателствен материал, само защото съдържанието на набрания до момента такъв не я устройва. Предметът на доказване по смисъла на чл.102 НПК се преценява при всяко отправено във връзка с доказателствено събиране искане и в конкретния случай САС ясно е дал да се разбере защо не уважава претенцията за назначаване на нова експертиза. Тази инстанция не намира основания да ревизира обсъждания извод, особено имайки предвид данните по делото за идентичност на решаване на въпросите от различните автотехнически “школи”. Отправеният в тази връзка довод на защитата е несъстоятелен. На второ място, въззивната инстанция изключително внимателно и прецизно е направила преглед на събрания по делото доказателствен материал и му е дала принципно правилна правна оценка, поне що се касае до допуснато нарушение от страна на подсъдимия на чл.20,ал.2,изр.2 ЗДП, което е в пряка причинна връзка с настъпилата смърт на потърпевшия. Видно от мотивите към атакуваното решение, САС е имал предвид именно тази форма на “внезапна опасност”, макар и СГС да е осъдил Д. и за допуснато нарушение на изр.1 на чл.20,ал.2 ЗДП. Няма съмнение, че никой участник в пътното движение не е длъжен да очаква неправомерно поведение на друг такъв, но точно затова специалното законодателство изисква достатъчна ангажираност на всички участници, с оглед недопускане на причиняване на човешки жертви. Действително, в конкретния казус пострадалият е пресичал пътното платно на неразрешено за това място и съответно трябва да се понесе отговорността за съществено съпричиняване от негова страна. Но,както правилно е прието от решаващите съдилища, той е станал опасност за пътното движение от момента, в който е стъпил, макар и неправомерно,на пътното платно, което демонстрира неговото желание да пресече и да премине от другата страна на пътя. Още тогава, видно от доказателствения материал, подсъдимият е имал възможност да забележи поведението на потърпевшия и да реагира адекватно най-малко с намаляване на скоростта на движение до 33 км/ч.,когато не би настъпил удар, а при нужда-и със спиране. Той е управлявал водения от него автомобил с около масимално-допустимата за градски условия скорост. Както е известно от дълготрайната съдебна практика, изтъкнатото е възможно само, когато пътните условия за движение са единствено благоприятстващи. Това не би могло да се каже при конкретната пътна обстановка, при наличие на спирка на градския транспорт вдясно от мястото, където е настъпило произшествието, и правилно възприетото от САС спиране на рейс там; както и въобще при наличие на жилищен квартал наоколо и непрестанно движение на пешеходци. Не може да се възприеме лансираната от защитата и подсъдимия теза, че В. е станал опасност за пътното движение, когато е започнал колебливо пресичане на пътното платно от средата на същото в посока към спирката на МПС на градския транспорт от другата страна. И това е така,защото в един предходен момент подсъдимият е следвало да забележи неправомерното престояване на пешеходеца на пътното платно, възможността той да предприеме пресичане и на неговата част на платното, което създава безспорна критичност на ситуацията. В тази насока ВКС се съгласява с всички аргументи, изложени от САС, и не намира за нужно да ги повтаря дословно. На трето място, казаното се отнася в съществена степен и за следващия с оглед гореописаното извод, че не е налице “случайно деяние” за подсъдимия, в какъвто случай би се изключило виновното му поведение. Отделен е въпросът, но той следва да бъде поставен при определяне на наказанието, по повод присъствието на такъв същностен облекчаващ несъставомерен субективен елемент, какъвто е неправомерното пътно поведение на самия потърпевш. Все в контекста на това изложение, се набляга на факта, че управляваният от подсъдимия японски автомобил е бил по-нисък и следователно той /касаторът/ не е могъл адекватно да открои на пътното платно неправилно пресичащия пешеходец. От една страна, едва пред тази инстанция се поставя въпросът от защитата в жалбата, че в отсрещното платно е имало пикап или бус, който е ограничавал видимостта на Д. и това било споделено от свидетелката К.,пасажер в колата на подсъдимия. Напротив, жената е заявила, че е имало коли отвъд тръгналия според нея внезапно да пресича тяхната част на пътното платно В.. Иначе казано, не е имало ограничаващо видимостта на дееца МПС. От друга страна, самото изявление на свидетелката говори за обстоятелството,че и тя, и водачът-подсъдим,са възприели неправомерното пресичане на пострадалия, но въпреки това не е предприето никакво поведение за съобразяване с възникналата пътна опасност. А дори и да е имало ограничаващо видимостта превозно средство, което не се възприема, поради това, че управляваният от него автомобил е бил нисък, Д. е следвало да управлява с по-малка от 50 км/ч., предвид възможността за внезапно възникване на пътна опасност, на която той не би могъл адекватно да реагира с водене на колата с цитираната максималнодопустима за градски условия скорост. С оглед изложеното дотук, върховната съдебна инстанция по наказателни дела са съгласява и със становището по възражението на частните обвинители по жалбата на подсъдимия. На четвърто място, по отношение на довода на защитата за недопускане на нарушение на чл.65 ЗДП, този съд няма да излага аргументи, тъй като подсъдимият е оправдан за осъществяване на такова нарушение. Трябва само да се подчертае, че ВКС приема становището на САС, а не на СГС, за наличие на спиращо на спирка на градския транспорт превозно средство, макар и вмененото с обвинителния акт нарушение на касатора, да не е в пряка причинна връзка с настъпилия противоправен резултат. Казаното току-що важи и досежно обвинението на Д. за осъществяване на нарушение на чл.116 ЗДП. Няма съмнение,че всички доказателства по делото навеждат на извод, че колкото и добре да е изглеждал потърпевшият, предвид възрастта си той може да бъде счетен за “престарял” човек по смисъла на чл.116 ЗДП. По-важно обаче е, че соченото правило за движение по пътищата е пожелателно и доколкото може да се приеме негово неизпълнение в конкретния случай /налице са обилни мотиви на САС по този повод/, то категорично не е в пряка причинна връзка с настъпилия смъртен резултат. Както е известно от наказателните теория и практика, бланкетните материалноправни норми, каквато е тази по чл.343 и сл. НК, се попълват със съдържание на специално законодателство, нарушението на което е в неразривна връзка с вредоносните последици. В процесния казус режимът на скоростта в рамките на внезапна опасност по смисъла на чл.20,ал.2,изр.2 ЗДП е нарушението на правило, което следва да бъде разглеждано като определящо наказателната отговорност на дееца. Дали пострадалият е престарял човек или не, няма данни да стои в основата на поведението на касатора, чиято противоправност се установява. Коментираното правило за движение по пътищата не води на самостойно основание до извод за причинна връзка с настъпилата смърт на В.. Затова по-нататъшно негово обсъждане по доводите на защитата е ненужно. Другояче казано, извън оправдаването на Д. за допуснато от него нарушение на чл.65 ЗДП още на първата инстанция, второстепенният съд е приел неналичие на нарушение на чл.20,ал.2,изр.1 ЗДП /което не може с едно и също поведение да бъде едновременно съществуващо с изр.2, приетото за допуснато нарушение/. ВКС от своя страна намира неприсъствие на доказателства за пряка причинна връзка между нарушение по чл.116 ЗДП, допуснато от подсъдимия, и настъпилия противоправен резултат. Единственото стоящо в основата на престъпно поведение нарушение остава това по чл.20,ал.2,изр.2 ЗДП. Дали има формално оправдаване от страна на съда по всички въздигнати нарушения на специалното законодателство или не, е без значение, тъй като е ясно установена крайната наказателноправна материална квалификация по бланкетната норма. Отделен е въпросът, че множественост на допуснатите реално и относими към наказателното производство недопущения на специалните правила могат да бъдат оценявани на плоскостта на индивидуализация на наказанието. Това обаче е възможно, когато те са в пряко отнасяне към настъпилия вредоносен резултат. На пето място, ВКС намира, предвид изтъкнатото, че не са налице касационните основания по чл.348,ал.1,т.1 и 2 НПК. Що се касае до явна несправедливост на наложеното наказание по смисъла на чл.348,ал.5 вр.ал.1,т.3 НПК, отправено е принципно искане в тази насока, което следва да бъде обсъдено от върховната съдебна инстанция по наказателни дела. Прави впечатление, че СГС е наложил наказание от една година лишаване от свобода при определяне на тригодишен изпитателен срок за извършено от Д. престъпление по чл.343 НК,възприето и от САС, макар и в рамките на по-лека квалификация. Тази инстанция не съзира никакви обстоятелства, които да бъдат охарактеризирани като навеждащи на явна несправедливост. Искането за прилагане разпоредбата на чл.55 НК е декларативно и не е подкрепено със съответни аргументи. Не така стои въпросът с лишаването от право на управление на МПС, наложено от САС спрямо Д. в размер на две години /десет месеца по присъдата на СГС/, което е определено материалноправно вярно, но в рамките на по-лека, приета от въззивния съд квалификация по чл.343 А НК. По мнение на ВКС обстоятелството, че се възприема наличие само на едно извършено нарушение на ЗДП и че поведението на потърпевшия е съпричинителско в изключителна степен, наред с липсата на данни за активно незаконосъобразно поведение на Д. при управление на МПС, налагат извод за явна несправедливост на отмереното кумулативно за налагане наказание лишаване от правоуправление на МПС, в съответствие с нормата на чл.348,ал.5,т.1 вр.ал.1,т.3 НПК, и най-вече с преценката на смекчаващите отговорността обстоятелства. За да бъде превъзпитан касаторът в насока на стриктно спазване на правилата за движение по пътищата, е необходимо и достатъчно наказание в размер на една година лишаване от право да управлява МПС. Така би се отговорило и на целите, предвидени в текста на чл.36 НК. С оглед казаното, касационната инстанция следва да измени атакуваното решение и да подходи към решаване на делото в изложения смисъл. Необходимо е подсъдимият да бъде осъден да заплати на частните обвинители направените пред тази инстанция разноски за адвокатско възнаграждение за повереник, в размер на 900 лв.,както е поискано и доказано, съгласно договор за правна помощ и съдействие. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,,ал.2,т.1 вр. чл.348, ал.5,т.1 вр.ал.1,т.3 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯВА решение № 252/22.07.11 г.,постановено от АС-София, НО, 4 състав по В.Н.Д.415/11 г.,както следва: НАМАЛЯВА срока, за който подсъдимият П. В. Д. е лишен от право да управлява МПС от ДВЕ години на ЕДНА година. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част. Осъжда П. Д. да заплати на частните обвинители П. и К. В. и на Ю. В.-Г. сумата от деветстотин лв., адвокатско възнаграждение за повереник, ползван от тях пред ВКС на РБ. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/