1 Р Е Ш Е Н И Е № 60206 София, 25 ноември 2021 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА ДЕНИЦА ВЪЛКОВА при секретаря Марияна Петрова и с участието на прокурора от ВКП Петър Долапчиев, като изслуша докладваното от съдия Вълкова н. д № 721/2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалби, подадени срещу въззивно решение № 260015 от 11.06.2021 г. постановено по ВНОХД № 290/2020 г. по описа на Апелативния специализиран наказателен съд, както следва: 1.Жалба от подсъдимия Д. Д. Г. с доводи за наличието на трите касационни основания по чл.348, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от НПК. Основното оплакване е срещу възприетите от двете предходни инстанции показания на пострадалия Д. М. като достоверни, логични и последователни и поставянето им в основата на осъждането, съответно игнориране на противоречията в тях и експертните заключения на първоначалната СППЕ и комплексна СППЕ, че пострадалият е себезащитна личност, има гъвкаво поведение съобразно ситуацията, като в дребни детайли може да преекспонира, както и че същият е с интелект, попадащ в най-ниските граници на нормата. Авторството на деянието се оспорва и на база данните от приобщена от въззивния съд справка от работодателя на пострадалия, че на инкриминираната дата 21.02.2017г. той е бил на работа нощна смяна за времето от 17,30 часа до 07.00 часа сутринта на 22.02.2017г., което и предвид показанията на пострадалия, че през месец февруари 2017г. не се е сменял на работното си място с други свои колеги, опровергава обвинението в частта, че е купил от „Теленор“ мобилен телефон на 21.02.2017г. вечерта в 20.32 часа. Като съществено нарушение на процесуалните правила се сочи и провеждането на разпити на свидетели в ДП от лица, които не са компетентни да участват в разследването по дела, които са подсъдни на Специализирания наказателен съд (СпНС) съгласно изискването на чл.411в, ал.2 от НПК. Нарушението на материалния закон се аргументира освен с липса на безспорни доказателства довела до неправилно приложение на закона с осъждането на подсъдимия, а също и с доводи за несъставомерно деяние по чл.214, ал.2 от НК поради липса на имотна облага за подсъдимия Г.. Твърди се и липса на доказателства той да е отправил заплаха към пострадалия, както и за общност на умисъла между двамата подсъдими, поради което се оспорва да е осъществено квалифициращото обстоятелство - изнудването да е извършено от две лица. Евентуално се претендира преквалифициране на деянието като измама предвид установена между пострадалия и подсъдимите договореност последните да плащат вноските за взетите от него стоки на изплащане. На база приетото от съдилищата, че е налице заплашване от подсъдимите само на първата дата – 21.02.2017г., се изразява становище, че е следвало подсъдимите да бъдат оправдани за изнудване за другите две дати, тъй като няма доказателства, че имуществените разпореждания са били извършени от пострадалия след заплаха. Несправедливостта на наложеното наказание седем години лишаване от свобода касаторът обосновава с неправилно отчетен от съдилищата превес на отегчаващи отговорността обстоятелства вместо на смекчаващи такива, като се считат игнорирани трудовата му ангажираност, добрите характеристични данни, полагане на грижи за две непълнолетни деца и изрядно процесуално поведение, като вместо това неправилно са отчетени предходните осъждания, които са били взети предвид при определяне на правната квалификация на деянието – при условията на опасен рецидив. Иска се ВКС да оправдае изцяло подсъдимия Г. поради недоказаност на обвинението, а ако се прецени, че са налице безспорни доказателства за извършено престъпление – да се измени присъдата и да се намали наложеното наказание, включително наложената глоба, като се приложи чл.55 от НК. В случай, че се констатират съществени нарушения на процесуалните правила, се моли за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане; 2. Жалба от подсъдимия С. Г. С. чрез защитника - адвокат М. Т. от САК с развити доводи и по трите касационни основания по чл.348, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от НПК. Заявените съществени процесуални нарушения са свързани с порочност при формиране на вътрешното убеждение, изразена в нарушение на чл.14, ал.1 от НПК поради липса на всестранно и пълно изследване на доказателствения материал, както и нарушение на чл.13 от НПК, което са аргументира с довод, че въззивният съд не е взел всички мерки за разкриване на обективната истина. Излага се становище за игнориране на съществени противоречия, компрометирали достоверността на показанията на основния свидетел Д. М. и обсъждането им не според тяхното действително съдържание, като не са отчетени разясненията на вещите лица д-р Б. и психолога Г., че пострадалият дава отговори, които са благоприятни за него. Твърди се и липса на мотиви поради непосочване кое лице и кога е изрекло инкриминирания израз „Ще си мълчиш, ако кажеш на някого ще те намерим и ще те начупим“. Материалната незаконосъобразност се аргументира с недоказаност от обективна и субективна страна подсъдимият да е извършил престъпление по чл.214, ал.1, т.1 и т.2 от НК в съучастие с другия подсъдим. Относно съдържанието на изразите, с които обвинението обосновава заплашването, се излагат съображения, че част от тях не отговарят на разбиранията за заплаха, а за друга - липсват доказателства да са изречени от подсъдимия Г.. Оспорва се подсъдимият С. да е осъществил инкриминираното деяние от обективна страна, тъй като получаването на закупената от свидетеля М. стока не реализира съставомерен признак на престъплението, предмет на обвинението по чл.214 от НК. Явната несправедливост на наказанието е обоснована с неотчитане вида на принудата (заплашване) и че същата не се характеризира с висок интензитет, което е съществено обстоятелство за определяне размера на наказанието. Не е отчетена в достатъчна степен семейната ангажираност на подсъдимия, който полага грижи за болния си брат и детето си, както и други положителни характеристични данни. Отправено е искане ВКС да отмени въззивното решение и да го оправдае или да намали наложеното наказание лишаване от свобода и да приложи института на чл.55 от НК; 3. Жалба от адвокат Е. П. от САК - защитник на подсъдимия С. Г. С. съдържаща оплакване по всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от НПК. С доводи за допуснато нарушение на императивните разпоредби на чл.13, чл.14, чл. 305, ал.3 и чл.107, ал.5 от НПК се аргументират претендираните съществени процесуални нарушения. Твърди се липса на обективно, всестранно и пълно изследване на доказателствата, като съдът не е разкрил обективната истина по делото в съответствие с процесуалните изисквания, не е подложил на внимателна проверка събраните по делото доказателства и не е обсъдил противоречията в доказателствените материали. Навежда се довод за кредитиране показания на свидетели, разпитани в ДП от разследващи полицаи, които нямат компетентност, защото за тях не е издадена заповед да извършват действия по разследването по дела от компетентността на СпНС. Твърди се, че съдът не е обсъдил задълбочено доводите на защитата, а като много съществено нарушение се сочи недопускането на свидетел на защитата за събиране на данни за личността на подсъдимия С. с оглед индивидуализация на наказанието. С осъждането на подсъдимия, вместо да бъде оправдан, се аргументира цялостна незаконосъобразност на въззивното решение. Оспорва се подсъдимият С. да е принуждавал свидетеля М. да извършва нещо противно на волята си и се твърди липса на обективни и субективни признаци на състава на престъплението изнудване. Явната несправедливост на наказанието се аргументира с ниска степен на обществена опасност на деянието и на дееца, както и неотчитане на тежкото семейно положение на подсъдимия С., който се налага да се грижи освен за малолетните си деца, а също и за брат - пълен инвалид. На тази плоскост се отправя искане за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия С. или връщане на делото за ново разглеждане. Алтернативно се претендира намаляване на наказанието лишаване от свобода и отмяна на наложената глоба. В съдебното заседание пред касационната инстанция се явяват подсъдимият С. С. и защитникът му - адвокат Е. Б., като по изложените съображения в подадените касационни жалби от другите двама защитници – адвокатите М. Т. и Е. П., молят същите да бъдат уважени. В последната си дума подсъдимият С. моли за намаляване на наложеното наказание. Подсъдимият и касационен жалбоподател Д. Г., не се явява в съдебно заседание пред ВКС, редовно призован. Защитникът му – адвокат В. Б. заявява, че поддържа подадената от него касационна жалба и моли същата да бъде уважена. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационните жалби. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните, провери атакуваното въззивно решение и в пределите на правомощията по чл. 347 НПК, за да се произнесе съобрази следното: С присъда от 16.01.2020г. по НОХД №1901/2019г. по описа на СпНС подсъдимите С. Г. С. и Д. Д. Г. са признати за виновни в това, че в периода 20.02.2017г. до 22.02.2017г., в [населено място] и [населено място], с цел да набавят за себе си имотна облага, принудили Д. В. М., чрез заплашване („Сега ще вземем една стока на твое име!“, „Ще мълчиш, защото ще ти начупим ръцете и краката и ще те хвърлим някъде!“, „Ще си мълчиш, ако кажеш на някого ще те намерим и ще те начупим!“) да извърши нещо противно на волята му – да закупи на изплащане на свое име, както следва: - на 20.02.2017г. в [населено място], магазин „Технополис“ - 1 бр. мобилен апарат „Apple Iphone 7 Plus“ на стойност 1553,25 лв.; - на 20.02.2017г. в [населено място], магазин „Теленор“ - 1 бр. мобилен апарат „Apple Iphone 7 Plus“ на стойност 1553,25 лв.; - на 21.02.2017г. в [населено място], магазин „Теленор“ - 1 бр. мобилен апарат „Apple Iphone 7 Plus“ на стойност 1553,25 лв.; - на 22.02.2017г. в [населено място], магазин „Техномаркет“ - 1 бр. телевизор „Samsung UE -55KU6472U“ на стойност 1445,90 лв. и - на 22.02.2017г. в [населено място], магазин „Техномаркет“ - 1 бр. телевизор „Samsung UE -55KU6472U“ на стойност 1766,05 лв., като с това му причинили имотна вреда в размер на стойността на закупените вещи - 7 871, 70 лв. и деянието е извършено от две лица, а само за подсъдимия Д. Г. и в условията на опасен рецидив, поради което и на основание чл.214, ал.2, т.1, вр. с ал.1, вр. с чл.213а, ал.2, т.4 и чл.54 от НК на подсъдимия С. Г. С. е наложено наказание пет години и два месеца лишаване от свобода и глоба в размер на четири хиляди и петстотин лева и на основание чл.214, ал.2, т.1 и т.2, вр. с ал.1, вр. с чл.213а, ал.2, т.4 и ал.3, т.7, вр. с чл.29, ал.1, б.“а“ и чл.54 от НК на подсъдимия Д. Д. Г. е наложено наказание седем години лишаване от свобода и глоба в размер на седем хиляди и петстотин лева. На основание чл.57, ал.1, т.2, б.“а“ от ЗИНЗС за подсъдимия С. и на основание чл.57, ал.1, т.2, б.“а“ и б.“б“ от ЗИНЗС за подсъдимия Г. съдът е постановил същите да изтърпят така наложените наказания лишаване от свобода при първоначален „строг“ режим, като единствено в мотивите е посочил и типа пенитенциарно заведение, а именно – затвор от закрит тип. Със същата присъда подсъдимите С. и Г. са оправдани по обвинението да са извършили горното изнудване в условията на продължавано престъпление по чл.26 от НК. В тежест на подсъдимите са възложени направените деловодни разноски. В образуваното пред АСпНС ВНОХД № 290/2020 г., с въззивно решение № 260015/11.06.2021 г. първоинстанционният съдебен акт е бил отменен само в частта, в която е определен типът пенитенциарно заведение. Подсъдимите са осъдени да платят направените пред въззивния съд деловодни разноски. В останалата част първоинстанционната присъда е била потвърдена. Касационните жалби са допустими, тъй като са подадени от процесуално легитимирани страни, в законоустановения срок и по отношение на съдебен акт от категорията на посочените в чл.346, т.1 от НПК. По същество, преценени общо, което е възможно с оглед наведените в тях сходни доводи и касационни основания, така депозираните жалби изискват на първо място уточнението, че отправеното във всяка от тях искане - за оправдаване на подсъдимите от касационната инстанция принципно е допустимо (чл.354, ал.1, т.2 от НПК), но само в рамките на приетите от въззивният съд фактически обстоятелства. От изложените съображения в тях обаче е видно, че именно те се оспорват с оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения в аналитичната доказателствена дейност на въззивния съд. Ето защо, подадените касационни жалби изискват приоритетно произнасяне по основателността на наведените в тях оплаквания за наличието на касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК. Разгледани на тази плоскост ВКС ги намира за основателни, макар и не по всички изложени в тях доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Несъстоятелен е доводът, че въззивният съд не е бил безпристрастен. Същият се навежда от защитата за първи път в хода на съдебните прения пред касационната инстанция и се аргументира с факта, че по време на разглеждане на въззивното дело и преди постановяване на обжалваното решение съдът е изменил мярката за неотклонение на подсъдимия С. от парична гаранция в задържане под стража само на база показанията на разпитаната пред въззивната инстанция свидетелка М. В. (сестра на пострадалия М.), без да извърши проверка на изнесените от нея данни, че пострадалият продължава да се страхува от подсъдимите и отправените от тях многобройни закани. От документираната по делото процесуална дейност на въззивния съд не могат да се изведат обективни опасения относно безпристрастността му, тъй като извършените от него процесуални действия при разглеждане на делото и съдържанието на постановеното въззивно решение отговарят на критериите за безпристрастност и непредубеденост съгласно практиката на ЕСПЧ (вж. Решения по делата Salov v. Ukraine - 06.12.2005, Kleyn and others v. The Netherlands – 06.05.2003, Ц. - Г. срещу България – 15.09.2015г., Piersack v. Belgium -01.10.1982, Miracle Europe UFT v. Hungary -12.04.2016, Findlay v. UK – 25.02.1997, Thorgeir Thorgeirson v. Iseland-25.06.1992, Langborger v. Sweden -22.06.1989, Kyprianou v. Cyprus - 15.12.2005). Изменението на мярката за неотклонение на подсъдимия С. е предприето по искане на прокурора на основание чл.270 от НПК и не е мотивирано само с показанията на посочената свидетелка, както твърди защитата, а също и с показанията на пострадалия пред въззивния съд и обективния факт за многобройни предходни осъждания на подсъдимия С., като въззивният съд не си е позволил да изрази каквото и да е заключение за обосноваността на обвинението преди изслушване на съдебните прения и последната дума на подсъдимите. При това положение и като съобрази, че утежняването на процесуалното положение на подсъдимия С., чрез вземане на по-тежка мярка за процесуална принуда, е станало по предвидения в закона ред и в резултат на реализирани от въззивния съд законоустановени правомощия, настоящата инстанция намира така заявения довод за отмяна на въззивното решение за несъстоятелен. Неоснователен е и доводът за липса на мотиви на обжалваното решение, аргументиран с прието от съдилищата „колективно заплашване“ и неизясняване кой от двамата подсъдими как е участвал в осъществяването на заплахата срещу пострадалия. Въззивният съд е коригирал първоинстанционния съд, като мотивирано е приел, че само подсъдимият Д. Г. е употребил принуда, под формата на заплаха, спрямо пострадалия М., изразяваща се в закана за тежко посегателство върху телесната му неприкосновеност и живот. Недвусмислено е установено и словесното съдържание на отправената заплаха, като убедително е защитена позицията, че въпреки осъществяването на този елемент от изпълнителното деяние на изнудването, предмет на обвинението, само от подсъдимия Г., това не изключва съучастническата роля на съизвършител по смисъла на чл.20, ал.2 от НК и на подсъдимия С.. За този извод въззивният съд се е позовал на установеното от съдилищата разпределение на ролите между двамата подсъдими и съгласуваното им участие в отделни елементи на изпълнителното деяние. Отразено е представното съзнание на всеки един от тях, че действа в изпълнение на съгласувано общо решение на двамата съучастници за постигането на преследваната престъпна цел, в случая изнудване на пострадалия (вж. л.10, л.21, л.24, л.25, л.31 и л.32 от мотивите на обжалваното решение). Следователно доводът на защитата, че отговорността на двамата подсъдими е ангажирана при неизяснена воля на съда и липса на мотиви кой конкретно от тях е осъществил принудата срещу пострадалия се опровергава от съдържанието на оспореното въззивно решение. Наведеният от защитника на подсъдимия Г. за първи път в съдебните прения пред ВКС довод, че съгласно постановено Решение на Съда на Европейския съюз (СЕС) от 21.10.2021г. не може да се счита преклудирана възможността за предявяване на непредявени до приключване на разпоредителното заседание възражения за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила е несъответен на действителното съдържание на посоченото решение в контекста на конкретното оплакване, че такова съществено нарушение на процесуалните правила е допуснато във връзка със събиране на доказателства в ДП, чрез провеждане на разпити на свидетели по делегация от разследващ орган, който не е измежду посочените в чл.411в, ал.2 от НПК. Въпросното решение, постановено по дело С-282-20 на СЕС по повод преюдициално запитване от СпНС, не касае въпросите за допуснати нарушения в доказателствената дейност на органите на ДП, респ. тази на съда, а указва необходимостта и начините за преодоляване на забраната по чл.248, ал.3, във вр. с ал.1, т.3 от НПК за предявяване на възражения за допуснати в ДП съществени нарушения на процесуалните правила, довели до ограничаване правото на защита на обвиняемия/подсъдимия, като признава допустимостта на такива възражения и след приключване на разпоредителното заседание, но само когато те произтичат от непълноти и нередовности в обвинителния акт, каквито защитата по настоящото дело не сочи. В пар.32 от Решението на СЕС е прието, че разпоредбите на чл. 6, пар.3 от Директива 2012/13 и чл.47 от Хартата на основните права на ЕС трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национално законодателство, което не предвижда национален ред за отстраняване, след разпоредителното заседание по наказателно дело, на неяснота или непълнота, които опорочават съдържанието на обвинителния акт и нарушават правото на обвиняемия да му бъде предоставена подробна информация относно обвинението. При това игнорирането на забраната в чл.248, ал.3 от НПК в такива случаи не е абсолютно задължително за българския съд, както счита защитата, а се отнася само за случаите, при които той не може да даде съответстващо на посочените съюзни норми тълкуване на НПК, за да обезпечи провеждането на справедлив съдебен процес, като например, когато чрез института на изменение на обвинението неяснотите и непълнотите в обвинителния акт не могат да бъдат отстранени така, че правото на защита на подсъдимия да е действително и реално защитено (вж. пар. 42-45 от цитираното решение на СЕС). В останалите случаи преклузията в чл.248, ал.3 от НПК не може да се счита отпаднала само по силата на това решение, защото такива изводи не са изведени от СЕС. По-важно в случая е да се подчертае, че забраната (преклузията) в чл.248, ал.3 от НПК не касае възражения срещу дейността на органите на ДП за събиране, проверка и оценка на доказателствени материали, което прави посоченото от защитата решение на СЕС неотносимо в процесния случай, тъй като съгласно разпоредбата на чл.248, ал.4 от НПК в разпоредителното заседание не се допуска обсъждането на нарушения, свързани с допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата и доказателствените средства, ерго не могат да се считат преклудирани на основание чл.248, ал.3 от НПК възражения, за които законът априори изключва възможността да бъдат правени в разпоредителното заседание. Иначе казано, правилно защитата счита, че е допустимо след приключване на разпоредителното заседание да се прави възражение срещу доказателствената дейност на органите на ДП, включително пред касационната инстанция, когато събраните от органите на ДП доказателствени материали са послужили за доказването в съдебната фаза на наказателния процес, но това следва от установеното в чл.348, ал.1, т.2 от НПК касационно основание и актуалната редакция на чл.351, ал.2 от НПК (след обявяване за противоконституционна на предходната редакция с Решение №14/2018г. на КС), а не от цитираното решение на СЕС, което касае съвършено различни процесуални въпроси. Поради това въпросният допълващ довод за допуснато нарушение на чл.411в, ал.2 от НПК, рефлектирало върху годността на прочетени по реда на чл.281 от НПК показания на свидетели в съдебно следствие, предвид заявеното в касационните жалби касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК е допустим. Разгледан по същество обаче е несъстоятелен. Настоящият касационен състав напълно се солидаризира с изложените на л. 42-44 в обжалваното решение принципни съображения за валидна доказателствена сила на приобщени при условията и по реда на чл.281 от НПК показания на свидетели, които са били разпитани от разследващи полицаи извън кръга на посочените в чл.411в, ал.2 от НПК, когато това им е било възложено по делегация от компетентен по смисъла на посочената разпоредба разследващ орган. Такъв е именно случаят с оспорените показания на свидетеля П. В., които правилно са ценени от АСпНС като годен източник на гласни доказателства предвид, че свидетелят е разпитан от разследващ полицай, на когото това е възложено по делегация от водещия разследването старши разследващ полицай Е. Я.. Видно от служебно изисканата от СпНС Заповед №8121К-7086 от 20.09.2017г. на министъра на вътрешните работи делегиращият орган (старши разследващ полицай Е. Я.) е бил изрично определен за разследващ орган по дела, подсъдни на СпНС към момента на възлагане на разпита по делегация. Поради това и с оглед систематичното и сравнително тълкуване на релевантните процесуални разпоредби в чл.108, ал.2, чл.218 и чл.194, ал.4 от НПК, правилно въззивният съд е приел, че компетентният разследващ орган по чл.411в, ал.2 от НПК може валидно да възложи провеждането по делегация на разпит на свидетел на друг (несъответен по смисъла на чл.411в, ал.2 от НПК) разследващ орган. В тази връзка аналитичната доказателствена дейност на въззивния съд не търпи основателна критика, още повече, че дадените в ДП показания на свидетелите П. С. и В. Р., които също са оспорени от касаторите, не са част от доказателствената съвкупност, защото въззивният съд изрично ги е изключил – първите поради обстоятелството, че изобщо не са били приобщавани от съдилищата по реда на чл.281 от НПК, съответно не са послужили за изграждане на фактически изводи против подсъдимите, а тези на свидетеля Р. поради липсата на писмена следа за възлагане на процесуални действия по делегация от страна на водещия разследването - старши разследващ полицай Е. Я.. Единственият допълнителен аргумент, който следва да се добави към изключително задълбочено мотивираното от АСпНС становище за неоснователност на защитния довод за недопустимо делегиране на правомощия за събиране на доказателства от разследващ орган по чл.411в, ал.2 от НПК на друг орган, който има статут на разследващ такъв съгласно чл.194, ал.4 и чл.218, ал.1 от НПК, е установеното в чл.411е от НПК процесуално правило, което самостоятелно потвърждава правилността на застъпената от въззивния съд теза. Съгласно посочената разпоредба при липса на особени правила за извършване на разпити на свидетели по делегация по дела, подсъдни на СпНС, се прилагат общите правила. Следователно установените такива в чл.218, ал.1 и чл.194, ал.4 от НПК са приложими, както правилно е приел контролираният съд. Поради това направената в мотивите на обжалваното решение преценка, че показанията на свидетеля П. В., послужили за проверка показанията на основния свидетел по делото – пострадалия Д. М., са допустими доказателствени източници, се възприема и от настоящия касационен състав. Не представлява съществено нарушение на процесуалните правила отказа на съда да допусне до разпит свидетел за установяване на обстоятелства, относими към индивидуализация на наказанието на подсъдимия С.. Конкретно за неговото утежнено семейно положение и необходимостта същият да се грижи за брат инвалид, макар АСпНС неправилно да е приел липса на доказателства (л.49 от въззивното решение), за наличието на тези обстоятелства са събрани доказателства. Това е видно от дадените от подсъдимия С. обяснения в съдебно заседание на 16.01.2020г. пред СпНС, който е заявил, че освен за две деца се грижи за брат си, който е „100% инвалид“ (вж. л.237 от НОХД №1901/2019г. на СпНС). Доколкото тези обяснения не са оспорени от страните и представляват доказателствени средства, установяващи горните обстоятелства, недопускането на свидетел за повторното им установяване не може да обоснове съществен порок в доказателствената дейност на съда, който самостоятелно да произведе отменително основание по чл.348, ал.3, т.1 ат НПК. Оплакванията в трите касационни жалби в останалите части, с които се обосновават съществени нарушения на процесуалните правила, визирани в чл.13, чл.14, ал.1 и чл.107 от НПК относно деятелността на подсъдимите и на пострадалия на 21.02.2017г. са основателни. Настоящият състав на ВКС намира, че въпреки събраните чрез проведеното задълбочено въззивно съдебно следствие нови доказателства, съдът постановил проверяваното решение не е изпълнил дължимото съгласно посочените разпоредби от НПК разкриване на обективната истина. При извършения анализ на събраните по делото доказателства, апелативната инстанция съд не е изпълнила в цялост вменените й процесуални задължения в контекста на установения в чл.339 от НПК стандарт за мотивирането на въззивните съдебни актове, защото в мотивите на обжалваното решение не е преодоляно убедително противоречието в показанията на пострадалия свидетел Д. М. относно деянието на 21.02.2017г., на които преимуществено се позовава въззивният жалбоподател Д. Г., а същите са поставени в основата на осъждането на подсъдимите за посегателство срещу собствеността на М. на посочената дата. От фактическа страна въззивният съд е приел, че на 21.02.2017г. „след приключване на работното време в 17,30 часа“ свидетелят М. напуснал работното си място – Бензиностанция „Ромпетрол“ в [населено място] и се отправил към дома си, като по пътя отново бил пресрещнат от подсъдимите. Под въздействието на заплахите от първата инкриминирана дата (предния ден - 20.02.2017г.), той се качил в автомобила, в който били двамата подсъдими и отишъл с тях до Гранд МОЛ в [населено място], където отново закупил на изплащане на свое име поредния (трети) мобилен телефон, който също предал на подсъдимия С. (л.13-15 от въззивното решение). За да установи горните факти, на база на които е ангажирал наказателната отговорност на подсъдимите и за извършено деяние на 21.02.2017г., въззивният съд е посочил, че не възприема удостовереното в писмена справка от 29.07.2020г., изходяща от управителя на бензиностанцията, че на същата дата пострадалият е бил нощна смяна за времето от 17.30 часа на 21.02.2017г. до 7.00 сутринта на 22.02.2017г. Въззивният съд е отказал кредит на доверие на посочения документ, като е счел, че комплексът писмени доказателства и показанията на пострадалия пред въззивния съд оборват установения в него факт, че след 17.30 на 21.02.2017г. подсъдимият е бил дежурен в бензиностанцията, поради което няма как да е пътувал с подсъдимите за [населено място] след този час. Така изложените на л.40 от обжалваното решение съображения са недостатъчни, защото не държат сметка, че именно пострадалият М. е отрекъл пред въззивния съд да се е сменял с друг колега или да се е отклонявал от направения график за дежурствата на 21.02.2017г. (л.265 от въззивното дело). При тези противоречия в показанията на пострадалия относно събитията на 21.02.2017г. и като се отчете, че иззетите и експертно изследвани видеозаписи от търговския обект са само от 20.02.2017г., а също и разстоянието между местоработата му в [населено място] до [населено място], където е прието, че на 21.02.2017г. вечерта е осъществена една от инкриминираните принудителни покупки от пострадалия, не може безрезервно да се възприеме приетото от въззивния съд, че данните от другите писмени материали, в това число справката от „Теленор“ за приключване на фактурата за закупуване на телефона в 20.32 часа на 21.02.2017г. (л. 178 от въззивното дело), са достатъчни за отхвърляне на удостовереното във въпросната справка (с изх. №8/29.07.2020г., подписана от управителя на „Логос“ Е., бензиностанция „Ромпетрол“), чието съдържание се подкрепя от част от показанията на самия пострадал (л.262 от въззивното дело). Впрочем неговите показания пред въззивния съд за графика на дежурствата в бензиностанцията и че не е предприемал смени на утвърдения за месец февруари 2017г. работен график изобщо не са коментирани в мотивите на обжалваното решение. Поради това и макар да приема, че в останалата част (относно събитията и съпричастността на подсъдимите към деянията на 20 и 22 февруари 2017г., както и общността на умисъла) показанията на пострадалия М. са преценени в пълно съответствие с изискването в чл.305, ал.3 от НПК за мотивиране на съдебните актове, коментираното по-горе противоречие между писмените и гласните доказателства относно инкриминираното деяние на 21.02.2017г., недопустимо е игнорирано в разрез с изискванията на чл. 107, ал. 3 и ал. 5 НПК. Този извод се налага и предвид обстоятелството, че някои от писмените материали, послужили на въззивния съд за отклоняване на информацията в справката от 29.07.2020г., като например фактура №[ЕГН]/21.02.2017г. и издадената въз основа на нея гаранционна карта (л.108-110, т.1 от ДП) действително сочат като купувач на мобилния телефон пострадалия, но в тях изобщо липсва подпис за купувача. При така установеното противоречие между писмените доказателства от една страна и от друга между тях и показанията на пострадалия за факти от предмета на доказване по чл. 102 от НПК относно инкриминираната дата 21.02.2017г., въззивният съд е следвало да подложи същите на по-детайлен анализ в корелация с останалите събрани по делото доказателства и ако прецени служебно да издири и разпита автора на отхвърлената справка за дадените от пострадалия дежурства през инкриминирания период, както и категорично да установи дали приложените документи във връзка с покупката на мобилния телефон на 21.02.2017г. са съставени в присъствието на пострадалия като купувач и ако да – кога е станало това. Тези обстоятелства са установими предвид посочените специализирани софтуери на търговското дружество - продавач и данните за неговите служители, участвали в сделките, но са останали неизяснени с необходимата категоричност, което обуславя резон на отправената претенция за наличие на касационното основание по чл.348, ал.1, т.2, вр. с ал.3, т.1 и т.2 от НПК. На следващо място, ВКС констатира и допуснати от проверявания съд нарушения по смисъла на чл.348, ал.3, т.1 и т.2 вр. ал.1, т.2 НПК, изразяващи се в противоречие между мотивите и диспозитива на атакуваното въззивно решение, както и ангажиране отговорността на подсъдимите по непредявено обвинение. В тази насока, касационният съд съобрази следното: Срещу подсъдимите Г. и С. са били повдигнати обвинения за продължавано квалифицирано изнудване по чл.214, ал.2, т.1, вр. с ал.1, вр. с чл.213а, ал.2, т.4 от НК за подсъдимия С. С. и по чл.214, ал.2, т.1 и т.2, вр. с ал.1, вр. с чл.213а, ал.2, т.4 и ал.3, т.7, вр. с чл.29, ал.1, б.“а“ от НК за подсъдимия Д. Г., извършено по отношение на свидетеля Д. М., като в диспозитива на първоинстанционната присъда, съответно на обвинението е прието, че изпълнителното деяние и съставомерните вреди от изнудването по чл.214 от НК се изразяват в принудителното закупуване на вещи на изплащане от пострадалия и на негово име, на обща стойност 7871,70 лв. (л.245-247 от НОХД №1901 на СпНС). В мотивите на първоинстанционната присъда аналогично е прието, че изнудването е довършено с „настъпването на имуществената вреда в патримониума на пострадалия – същият закупил на кредит на свое име в три последователни дни /20,21 и 22.02.2017г./ три мобилни телефона и два телевизора“ (л.264 от НОХД №1901 на СпНС). Въззивният съд не е изразил изрично несъгласие с тези фактически и правни изводи на първоинстанционния съд и е потвърдил така постановената присъда от СпСН, но въпреки това недопустимо е обвързал изпълнителното деяние и съставомерните вредни последици от него с актове на имуществено разпореждане от пострадалия с инкриминираните вещи, изразяващо се във фактическото им предаване на подсъдимите на съответните дати (20, 21 и 22 февруари 2017г.). Съгласно обвинителния акт изпълнителното деяние на изнудването, за което подсъдимите са предадени на съд, се изразява в заплашване на пострадалия „да извърши нещо противно на волята му“, а именно „да закупи на изплащане на свое име“ стоки, като съставомерните вреди се изразяват в стойността на закупените стоки, а не в приетото от въззивния съд „имуществено разпореждане“ с тях от пострадалия, чрез предаването им на подсъдимите (л.24 от въззивното решение). Направеното за първи път от въззивния съд обвързване на настъпването на вредоносния резултат за собствеността на пострадалия с „последователно предаване на стоките на обща стойност 7871,70 лв.“; „последователното предаване на движимите вещи“; „предаването във фактическата власт на подсъдимите на инкриминираните движими вещи“; “разпореждане с тези вещи в полза на подсъдимите е довело до намаляване на неговото имущество, с което той търпи имотна вреда, като престъпен резултат на изнудването“ (л.23 и л.24 от обжалваното решение) не позволява да се проследи действителната воля на контролирания съд предвид потвърждаването на първоинстанционната присъда, в която вредоносният резултат е ограничен до принудителното купуване на инкриминираните вещи на изплащане от пострадалия, на негово име, с произходящото от това задължение да плати договорената по всяка сделка продажна цена, а не с фактическото предаване на вещите във владение на подсъдимите. Най-малкото, като гаранция за правото на защита на подсъдимите, е било необходимо съдът да обоснове защо тези факти не съставляват съществено изменение на обвинението по смисъла на чл.287, ал.1 от НПК, каквото видно от материалите по делото не е било инициирано от прокурора. Липсата на такава аргументация обуславя противоречие между мотивите и диспозитива на обжалваното решение до степен да се приеме липса на мотиви по тази част от обвинението, защото действително се затруднява възможността да бъде разбрана волята на въззивния съд по фактическите параметри на престъплението по чл.214 от НК, респективно да бъде осъществена пълноценна проверка за правилността на формираното убеждение по релевантните факти. След като поначало правилно при изследване на въпроса за осъществяване на принудата въззивната инстанция е упрекнала първоинстанционния съд, че недопустимо е разширил обхвата на обвинението, като е вменил на подсъдимия С. нови съставомерни фактически действия, довели до утежняване на неговото наказателно-правно положение, каквито фактически данни за този подсъдим не са били приети и твърдени за осъществени в обстоятелствената част на обвинителния акт, нито са били наведени по реда на чл.287 от НПК (л.25 от обжалваното решение), на практика въззивният съд е допуснал аналогично нарушение, но относно фактическата и правна обосновка за изпълнителното деяние и съставомерните вреди. Изложеното до тук е достатъчно за аргументиране на касационното основание по чл. 348, ал.1, т.2, вр. с ал.3, т.1 и т.2 от НПК, обуславящо отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане, при което въззивният съд следва да предприеме съответните действия с оглед ефективното отстраняване на констатираните процесуални нарушения, като осъществи пълноценно правомощията си като последен съд по изясняване на фактите, при съблюдаване принципните начала по чл.13, чл.14, ал.1 и чл.107 от НПК. Внимателно следва да бъдат анализирани доказателствените източници, за да се изведат безпротиворечиви изводи за фактическото поведение на всеки от подсъдимите и на пострадалия относно изпълнителното деяние и вредоносните последици. В рамките на правомощията си въззивният съд следва да направи преценка и за приложимия материален закон, като съобрази рамките на обвинението, включително относно съдържанието на вредоносния резултат, което практически е ограничено до принудително поемане на имуществено задължение от пострадалия, чрез закупуване на вещи на изплащане. В този контекст следва да се направи ясно разграничение между изнудване по чл.213а от НК и това по чл.214 от НК, като се държи сметка, че първото е формално престъпление, а изнудването по чл.214 от НК винаги е резултатно. Поради това задължителен признак на изнудването по чл.214 от НК е да е налице причинна връзка между принудата, която деецът е извършил, поведението, което изнудваният е осъществил и причинената имотна вреда и то към инкриминирания период, а не след това. Предвид гореизложеното и на основание чл.354, ал.1, т.5 и чл.354, ал.3, т.2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № 260015 от 11.06.2021 г., постановено по ВНОХД № 290/2020 г. на АСпНС и връща делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд от стадия на съдебното заседание по чл.327 от НПК. Решението не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :