Р Е Ш Е Н И Е № 22 София, 24.02.2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание на 27 януари две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА БОНКА ДЕЧЕВА при участието на секретаря Емилия Петрова и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА гр.дело 4581 /2014 година Производството е по чл. 290 от ГПК С определение № 587 от 06.11.2014г.. по касационна жалба на Р. Х. А., починала на 15.11.2014г., заместена от другата касаторка В. И. Н. е допуснато касационно обжалване на решение № 2066 от 25.03.2014г. по гр.д.№ 13071/2012г. на СГС, с което е потвърдено решение от 21.08.2009г. по гр.д.№ 212/2007г. на Софийски РС. С последното е признато за установено по отрицателен установителен иск, предявен от Д. С. К., починал на 04.06.2009г. заместен от наследника си К. Д. С. и Й. Д. П. че ответниците не са собственици на основание пар.4а ЗСПЗЗ и по давност на част от УПИ Х-78 от кв. 3 по плана на [населено място], кв.Д., [улица], която част е заключена между т. ЖЗИБ по скица 2 към заключението на в.л. Грънчарски на л. 132 от делото на РС. В касационната жалба, подадена от ответниците по иска се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон пар.4а ЗСПЗЗ и пар.1в ППЗСПЗЗ, допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в не обсъждане на събраните по делото доказателства и доводите им и необоснованост на изводите, че не е надлежно установено, че е предоставено правото на ползване и на извода, че в имота не е построена сграда. В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон пар.4а ЗСПЗЗ и пар.1в ППЗСПЗЗ, допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в не обсъждане на събраните по делото доказателства и доводите им и необоснованост на изводите, че не е надлежно установено, че е предоставено правото на ползване и на извода, че в имота не е построена сграда. Ответникът по касация К. Д. С. оспорва жалбата. Взема становище за неоснователност, тъй като земята не е била пустееща и защото наследодателя му не е губил правото на собственост върху нея при внасянето в ТКЗС. Ответницата по жалбата Й. Д. П. я оспорва и моли да се потвърди обжалваното решение Върховен касационен съд, първо гр.о., като обсъди заявените в касационната жалба основания и данните по делото, приема следното: Касационно обжалване е допуснато на чл. 280, ал.1 т. 1 ГПК по два въпроса: 1. за задължението на съда да обсъди събраните по делото доказателства поради противоречие на въззивното решение със съдебната практика по чл. 188 ГПК /отм/, респективно чл. 235 ГПК, и 2. по въпроса съставлява ли постройката и пристроената част към нея сграда по смисъла на пар. 4а ЗСПЗЗ предвид приетото в ТР № 2/13.09.2011 г. на ОСГК на ВКС и на основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. Съгласно чл. 235, ал.2 ГПК, съдът основава решението си на приетите по делото доказателства и доводите и възраженията на страните. Съдебната практика без противоречие приема, че за да е обосновано решението, изводите на съда трябва да кореспондират на относимите към предмета на спора доказателствата, а необсъждането на доводи и възражения на страна е съществено процесуално нарушение. По втория въпрос С ТР № 2/13.09.2011 г. на ОСГК се даде разяснение, че правото на бившите ползватели да придобият собствеността върху терена съществува когато са построили сграда, отговаряща на тълкувателната норма на пар.1в, ал.3 ППЗСПЗЗ – сградата да е трайно прикрепена към терена без да е необходимо да отговаря на строителните правила и норми към момента на построяването й. По делото е установено следното: Ищецът доказва правният си интерес от предявяване на отрицателният установителен иск за собственост с Р № 1430/15.03.1993г., с което на наследници на С. К. И. е възстановено правото на собственост върху нива от 1,4 дка в м.”Азната”, който не е индивидуализиран н в последствие с решение от 27.03.1998г. е признато правото на възстановяване върху този имот, като е посочено, че възстановяването ще е след идентификация на имота. Правото на възстановяване на наследодателя е доказано с н.а. № 114/1930г., с който братя С. и Я. К. И. са признати за собственици на различни имоти, между които по т. 12 – нива от 2 дка в тази местност, а с договор за делба от 10.05.1936г., надлежно вписан със записка по партида 194, стр. 81, т. 16. Този имот е получен в дял от С. К. И.. По стар кадастрален план от 1946г. е заснет имот 128 с площ 2374 кв.м., записан в разписната книга към него на С. К. И.. През 1958г. той е внесъл имотите си включително и имота в тази местност в ТКЗС. Идентичността на признатия за възстановяване имот № 128 от стар кадастрален план на [населено място] от 19946т. с имот 78 се установява освен от СТЕ и от Удостоверение № 94-00-2238/12.11.2010г. Имотите съвпадат с 240 кв.м. по буквите Ж,З,И,Б по комбинираната скица към основната СТЕ. Ответниците твърдят, че са собственици на процесния имот на основание пар. 4а ЗСПЗЗ, или евентуално давност от 1995г. Представили са удостоверение № 968/25.02.1967г., издадено от ИК на СГНС, от което е видно, че с решение № 2 от 22.11.1966г. на основание т. 9 и 11 от ПМС № 23/1963г. на И. Н. В. е предоставено правото на ползване върху 700 кв.м. Гаверо-Азмата” при описани съседи. В имота през 1970г. е изградена дървена барака с размери 2,20/1,80 м. със стени /двойни, дебели около 10 см./ облицовани отвън с дървени изрезки от борови дървета, а от вътре - с фазерни плоскости с едноскатен покрив, обшит с ламарина а от вътре с фазерни плоскости с прозорец от запад и врата – от юг. Подът е земен – без положен бетон. През 1983г. обаче е пристроено второ помещение от юг, запад и малка част от изток, със стени, иззидани с единични тухли. Достроената пристройка е с размери общо 3,90/3,70 или общо застроена площ 14,40 кв.м. Покривът е общ и вече е двускатен с дървена конструкция и ламарина Подът е частично земен и частично с бетон.. По сега действащия план, предоставеният за ползване имот е заснет като УПИ Х-78 от кв. 3. С констативен акт от 18.08.1994г. е установено, че в даденото за ползване место по удостоверение № 968/25.02.1967г. е изградена дървена сграда с площ 12 кв.м. СТЕ установява, че по плана от 1946г., имота на наследодателя на ищеца е заснет с пл. № 128 и съвпада сега с парцел Х-78 от кв. 3 с площ 240 кв.м. След извършена оценка на терена и заплащане на определената цена, И. Н. В. е признат за собственик на парцел Х-78 от кв. 3 по плана на Д. с н.а. № 182,т.ХХ/05.10.1995г. Пред въззивната инстанция при второто разглеждане на делото е представено удостоверение от 03.02.06, от което е видно, че сградата в имота представлява сезонна постройка и е била допустима към момента на изграждането й като такава. РС е уважил така предявения иск, като е приел, че бараката не съставлява сграда по смисъла на пар.4а ЗСПЗЗ, поради което не е имало основание за придобиване право на собственост от бившите ползватели. Въззивната инстанция, при първото разглеждане с решение по гр.д. 6066/2010г. е приела, че предявеният иск е недопустим, защото ищецът следва да предяви положителен установителен иск. ВКС с отменил това решение, като е изложил съображения за допустимостта на предявения иск с решение по гр.д.№ 325/11 г. І гр.о. Указанията са в унисон с приетото по т.1 в ТР № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС. При второто въззивно разглеждане на делото е прието, че ответниците не доказват, че правото на ползване им е надлежно предоставено, тъй като не установяват, че земята е била пустееща, защото от свидетелските показания се установява, че към 1966г. семейството на общия наследодател е обработвало земите си. Затова е прието, че не са спазени изискванията на ПМС № 21/1963г. Формиран е и извод, че постройките в имота, не съставляват сграда, съгласно пар.1в ППЗСПЗЗ и ТР № 2/13.09.2011г. ОСГК. Затова е прието, че ответниците не са придобили правото на собственост на основание пар.4а ЗСПЗЗ. Разгледано е и алтернативно наведеното основание за правото им на собственост – придобивна давност, което е преценено като неоснователно, тъй като ответниците са придобили правото на ползване с административен акт и предвид нормата на чл. 10, ал.13 ЗСПЗЗ и ТР № 6/2006г. на ОСГК не могат да придобият имота по давност. Основният довод на ищеца е че предоставената за ползване земя не е била пустееща, не е била в ДПФ, а е предоставена за кооперативно ползване с внасянето й в ТКЗС, поради което държавата, респективно общинския съвет не е могъл да я отдава за ползване. Доводът на първоначалния ищец касаещ процедурата по предоставяне правото на ползване с акт, посочен по пар.4 ЗСПЗЗ е относим към основанията за предявяване на иск по пар. 4и ЗСПЗЗ. Искът по настоящото дело е предявен на 25.09.2007г. Към този момент е действала редакцията на текста от ДВ бр. 98/28.10.1997г., която не определя краен срок, в който може да бъде предявен този иск. С исковата молба обаче не е предявен иск по пар.4и ЗСПЗЗ за възстановяване правото на собственост от наследници на бивш собственик, основан на това, че правото на ползване е предоставено в нарушение на нормативни актове. Предявен е по настоящото дело отрицателен установителен иск, по който съдът правилно е преценявал дали е имало основание ответниците да придобият правото на собственост на основание пар. 4а ЗСПЗЗ, тъй като при наличие на предпоставките за придобиване по този текст, собствеността не се възстановява. Съгласно чл. 10, ал.13 ЗСПЗЗ на възстановяване подлежат земите, които са притежавани от собствениците преди образуване на ТКЗС но са продадени, или предоставени от трети лица, или държавни органи, освен в изрично предвидените изключения в закона. Едно от тези изключения е хипотезата на пар. 4а ЗСПЗЗ. Колизията на права в този случай законодателят разрешава като дава приоритет на бившите ползуватели. Ако те не са изкупили терена, или не са имали право да го изкупят, земята се възстановява на собствениците, които са притежавали имота преди колективизацията, респективно на наследниците им. По същество възивната инстанция неправилно е приела че правото на ползване е предоставено надлежно, тъй като не установяват, че земята е била пустееща, предвид установеното от свидетелските, че към 1966г. семейството на общия наследодател е обработвало земите си По реда на ПМС № 21/11.01.1953г. са се предоставят пустеещи земи, а не изоставени, или земи от държавния поземлен форнд. По смисъла на чл. 10 от ПМС № 21/1963г. пустеещи са тези земи, които са в планински и полупланиски район и не се обработват от ТКЗС. От свидетелските показания и на двете страни се разбира, че процесния терен не е обработван от ТКЗС след внасянето му от наследодателя на ищеца. Без значение е дали се е обработвало местото от вносителя в ТКЗС, тъй като дори да не го е ползвал той, това не прави терена пустееща земя. Спорен чл. 10 ал.2 от ПМС № 21/11.01.1953г., даването на земи за ползване става с решение на общото събрание на ТКЗС, респективно ръководството на ДЗС а решението се утвърждава от изпълнителния комитет на окръжния народен съвет. По делото е представено удостоверение № 968/25.02.1967г., в което е посочено, че с решение от 22.11.1966г. 700 кв.м. при описани граници се предоставят за ползване на наследодателя на ответниците. С това процедурата по предоставяне е изпълнена. Това удостоверение е официален документ с обвързваща съда доказателствена сила. Отразеното в него, че се предоставя „пустееща земя” и че е взето решение от ИК на Общ.НС за това не е опровергано от ищеца при негова доказателствена тежест. Затова е доказано спазването на процедурата по предоставяне на земя за ползване. Предвид отговора на вторият поставен въпрос и установеното относно вида на постройката, съдът приема, че тя е сезонна такава, трайно приикрепена към терена и не представлява нито едно от описаните по негативен начин подобрения в пар.1в, ал.3 ППЗСПЗЗ, поради което по аргумент на противното от този текст е сграда. Въззивният съд е разместил доказатествената тежест при преценката кой следва да докаже оспорване на съдържанието на официален документ – удостоверението за предоставяне право на ползване и поради това е стигнал до противни изводи, поради което решението е неправилно и следва да се отмени. По изложените по-горе съображения, предявеният иск е неоснователен, защото ответниците се легитимират като собственици на основание пар.4а ЗСПЗЗ и като такъв следва да се отхвърли. Съобразно този резултат на ответниците по иска следва да се присъдят претендираните от тях с жалбата доказани платени деловодни разноски за всички инстанции в общ размер 3195 лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 2066 от 25.03.2014г. по гр.д.№ 13071/2012г. на Софийски градски съд и вместо това постановява: ОТХВЪРЛЯ предявеният от Д. С. К., починал в хода на процеса на 04.06.2009г. заместен от наследника си К. Д. С. и Й. Д. П. да се признае за установено че ответниците Р. Х. А., починала на 15.11.2014г., заместена от другата ответница В. И. Н. не са собственици на основание пар.4а ЗСПЗЗ и по давност на част от УПИ Х-78 от кв. 3 по плана на [населено място], кв.Д., [улица], която част е заключена между т. ЖЗИБ по скица 2 към заключението на в.л. Грънчарски на л. 132 от делото на РС. Осъжда К. Д. С. и Й. Д. П. да платят на Р. Х. А. деловодни разноски за всички инстанции в общ размер 3195 лв. /три хиляди сто деветдесет и пет лв./ ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: