6
Р Е Ш Е Н И Е
№ 64
[населено място], 08.06.2022г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на двадесет и първи април през две хиляди и двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
при секретаря Петя Петрова като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 2155 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.295 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. И. С. против решение № 70/03.04.2018г. по в.гр.д. № 272/2017г. на ОС-Кюстендил за потвърждаване на решение № 283/16.06.2015г. по гр.д. № 1366/2014г. на КРС в частта, с която по отношение на касатора е признато за установено, че спрямо него съществува вземане на „Финанс Инфо Асистанс“ ЕООД на осн. чл.422 ГПК за следните суми: 17 792,40лв., представляваща дължима главница; 1 108,20лв., представляваща дължима договорна лихва за периода 26.03.2012г. - 29.09.2012г.; 1 179,74лв. – лихва по споразумението, начислена за периода 26.03.2013г.-07.10.2013г.; 29,32лв. – лихва за забава по споразумението за периода 26.03.2013г.-07.10.2013г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда – 08.10.2013г. до изплащането на задължението.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евент. е неправилно. Изразява становище, че при разглеждане на спора по реда на чл.294 ГПК решаващият състав на КОС не е изпълнил указанията, дадени с отменителното решение на ВКС, а именно да установи всички неплатени до 07.04.2013г. вноски, по отношение на които е изтекъл преклузивният шестмесечен срок по чл.147, ал.1 ЗЗД и по отношение на тях е следвало да обезсили първоинстанционното решение. Навежда доводи, че целият кредит е станал автоматично предсрочно изискуем на 08.03.2013г., доколкото кредиторът не е банка и не е било необходимо да го обяви за предсрочно изискуем на длъжника. Поради което и подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на 07.10.2013г. е след преклузивния шестмесечен срок, т.е. по отношение на цялото задължение производството е недопустимо. Иска обезсилване на въззивното решение и прекратяване на производството по делото, евент. счита, че следва да се отмени като неправилно решението на КОС и да се отхвърли предявеният иск.
Ответникът в касационното производство „Финанс Инфо Асистанс“ ЕООД оспорва основателността на касационната жалба. Посочва, че предвид извършените плащания след датата на прехвърляне на вземането, а именно на 10.10.2012г. и 17.10.2012г. от касатора и сключването на споразумение, в което длъжниците признават дълга и се съгласяват да го изплащат, отговорността на поръчителя не е отпаднала и давността за предявяване на иск против него е била прекъсната. Претендира присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като взе предвид данните по делото и доводите на страните, в съответствие с правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното:
Обжалваното решение на КОС е било постановено по реда на чл.294, ал.1 ГПК. В решението по чл.293, ал.3 ГПК решаващият състав на ВКС е дал указания на въззивната инстанция да назначи ССЕ, която да установи кои вноски по погасителен план към процесния договор за банков кредит и по погасителния план към споразумението от 21.02.2013г. с настъпил падеж са останали непогасени към 07.04.2013г. и да приложи нормата на чл.147, ал.1 ЗЗД по отношение отговорността на поръчителя-касатор спрямо тези вноски. Съобразно депозираното заключение въззивният съд е установил, че последната частично погасена вноска е тази за м.април 2012г., като след датата на цесията – 29.03.2013г., са били направени плащания от поръчителя в полза на цесионера на две вноски: на 29.03.2013г. и на 29.08.2013г., с което бил прекъснат преклузивният шестмесечен срок. При тези данни КОС е приел, че няма преклудирани в хипотезата на чл.147, ал.1 ЗЗД вноски и е постановил решение, съвпадащо като резултат с отмененото от ВКС по реда на чл.293, ал.3 ГПК при първото разглеждане на спора от касационната инстанция въззивно решение.
С определение № 278/27.05.2019г. по т.д. № 2155/2018г. на ВКС, I т.о. е било допуснато касационно обжалване за проверка на осн. чл.280, ал.2, пр.3 ГПК съответствието на обжалваното решение с указанията по решение № 83/26.05.2017г. по гр.д. № 50394/2016г. на ВКС, IV г.о., т.е. поради евентуално очевидно противоречие със задълженията на въззивния съд по чл.294, ал.1 ГПК.
По правния въпрос, по който е било допуснато касационно обжалване:
С формираната по реда на чл.290 ГПК съдебна практика, обективирана в: Решение № 750 / 04.11.2010 г. по гр. д. № 579/2011 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 217/ 03.07.2012 г. по гр.д. № 579/11 на ВКС,ІV г.о., Решение № 128/ 29.04.2011 г. по гр.д.№ 1356/2009 г. на ВКС, ІV г.о.,Решение № 88/09.05.2011 г. по гр.д.№ 1062/2009 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 387/17.05.2010 г. по гр.д.№ 3956/2008 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 115/30.04.2013 г. по т.д.№ 805/2011 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 193/04.07.2011 г. по гр.д.№ 1649/2009 г. на ВКС, ІV г.о. и мн.др. е прието, че с разпоредбата на чл.294, ал.1, изр.2 ГПК е въведено изрично задължение за въззивния съд, на който делото е върнато за ново разглеждане, да зачете процесуалните действия /на съда и на страните/, посочени от касационната инстанция като надлежно извършени и да не зачете тези, посочени като ненадлежно осъществени, както и да извърши предписаните с отменителното решение на ВКС процесуални действия и да не извърши указаните му като недопустими. Задължението, вменено с чл.294, ал.1, пр.2 ГПК означава още, че въззивният съд не може да приеме по съответния материалноправен въпрос, свързан с тълкуването и приложението на конкретна материалноправна норма, различно от даденото от касационната инстанция разрешение, щом този въпрос бъде поставен при новото разглеждане на делото. Обобщено е, че задължителността на указанията на касационния съд обхващат не само материалния, но и процесуалния закон, извод произтичащ от граматическото и логическо тълкуване на нормата, в която е използвано родовото понятие "закон". Указанията по прилагането и тълкуването на закона имат за цел да насочат въззивния съд към съдопроизводствени действия, необходими за правилното решаване на спора. Отклоненията от тях биха рефлектирали върху правилността на съдебния акт. Затова и законодателят изрично определя задължителността им за съда, на който е върнато делото. Следователно несъобразяване с указанията на касационната инстанция по тълкуването и прилагането на материалния и/ или процесуален закон е съществено нарушение на процесуалното правило на чл.294, ал.1, пр.2 ГПК и води до процесуална незаконосъобразност на постановеното при новото разглеждане на делото въззивно решение, който порок, ако се е отразил на крайния правен резултат по делото обуславя и отмяната му.
Задължителността на указанията на касационната инстанция следва да се счита преодоляна, ако след отменителното решение е прието ново тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС, в което е дадено различно от тези указания разрешение на поставения в него въпрос, релевантен и за конкретния висящ по реда на чл.294, ал.1 ГПК спор. Както е посочено и в т.2 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС тълкувателните решения, приемани на основание чл.124 от Конституцията при констатирана противоречива или неправилна практика по тълкуването и прилагането на закона, по силата на чл.130, ал.2 ЗСВ са задължителни за всички органи на съдебната власт.
Настоящият състав приема, че така посочената практика следва да намери приложение по настоящото дело.
По същество на касационната жалба:
В постановеното по реда на чл. 290 от ГПК решение № 83/26.05.2017г. по т. д. № 50394/2016 г. на ІV г. о. на ВКС е застъпено становището, че шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД тече от датата на падежа на всяка вноска и ако кредиторът бездейства и не предяви иск срещу главния длъжник в рамките на този срок, с изтичането му се прекратява задължението на поръчителя за плащане на тази вноска т.е. преклудира се отговорността му за съответната част от главното задължение. Мотивирано е, че не е необходимо целият дълг да е станал изискуем, за да започне да тече шестмесечният преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД по отношение на вноски, чиито падежи вече са настъпили. Ако кредиторът не се грижи за интересите си и бездейства – нито води иск срещу главния длъжник за вноските с вече настъпили падежи, нито обявява на последния предсрочна изискуемост на вноските с ненастъпили падежи, шестмесечният преклузивен срок по 147, ал. 1 ЗЗД тече за всяка отделна вноска от съответната дата на настъпване на падежа ѝ. Ако кредиторът не завежда иск срещу главния длъжник, но обяви на последния предсрочната изискуемост, шестмесечният преклузивен срок по 147, ал. 1 ЗЗД ще тече от датата на достигане на това волеизявление до длъжника, но само по отношение на вноските с ненастъпили падежи към тази дата. По отношение на вноските с настъпили падежи към същата дата срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД тече от съответната дата на падежа на всяка една от тях.
Горното е мотивирало предходният състав на ВКС да отмени първото решение на КОС по в.гр.д.№ 441/2015г. и да върне делото на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав с указания за назначаване на ССЕ, която да установи кои вноски по погасителен план към процесния договор за банков кредит и по погасителния план към споразумението от 21.02.2013г. с настъпил падеж са останали непогасени към 07.04.2013г. и за прилагане нормата на чл.147, ал.1 ЗЗД по отношение отговорността на поръчителя-касатор спрямо тези вноски.
След постановяване на решението по т.д. № 50394/2016г. на ВКС, IV г.о. и след постановяване от КОС на обжалваното в настоящето производство въззивно решение е било прието ТР №5/21.01.2022г. по тълк.д. № 5/2019г. на ОСГТК на ВКС. В същото е даден отговор, че при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост. Разяснено е, че при постигнато съгласие плащането на дължимата сума да се раздели на погасителни вноски с падежи на определени дати, отделните вноски не стават автоматично сбор от отделни, периодично дължими плащания. Задължението продължава да бъде само едно и крайният срок за погасяването му е падежът на последната разсрочена вноска или моментът, в който е обявена предсрочната изискуемост. Поради липса на самостоятелно /извън това на главното задължение/ основание за плащане на отделните вноски, техният падеж е ирелевантен за приложението на чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Следователно застъпеното в решението по т.д. № 50394/2016г. на ВКС, IV г.о. казуално тълкуване на релевантната правна норма е било преодоляно.
С оглед на горното за проверката на срока по чл.147, ал.1 ЗЗД от значение се явява датата на обявяване на остатъка от дълга по процесния договор за кредит за предосрочно изискуем, а ако не е била обявена предсрочна изискуемост - крайната дата на последната погасителна вноска. При предходното касационно обжалване доводът на касатора за настъпване на автоматична предсрочна изискуемост е бил обсъждан от състава на ВКС, IV г.о. Същият е приел, че отговорността му като поръчител не е била изцяло преклудирана - т.18 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС намира приложение и кредиторът следва да упражни правото си да направи кредита предсрочно изискуем и да обяви това на длъжника, а и по делото нито се е твърдяло, нито се е доказало отправяне на изявление за обявяване на предсрочна изискуемост на целия кредит. В съответствие с тези указания и на осн. чл.294, ал.1, изр.2 ГПК са мотивите на КОС по обжалваното въззивно решение по в.гр.д. № 272/2017г. На осн. чл.295, ал.1 ГПК касаторът не може да поставя същото оплакване за обсъждане при повторното касационно обжалване.
Поради което с оглед договорения краен срок за връщане на кредита, който не е бил настъпил към датата на подаване по ч.гр.д. № 1759/2013г. на КРС на заявлението – 08.10.2013г., се налага краен извод, че към посочения момент не е изтекъл преклузивният шестмесечен срок по чл.147, ал.1 ГПК и поръчителството не е било прекратено. Касторът е останал задължен за връщане на дълга в претендирания и уважен от въззивния съд размер.
Обжалваното въззивно решение следва да се остави в сила, макар и поради различни от изложените в него съображения. В нарушение на закона КОС е приел, че срокът по чл.147, ал.1 ЗЗД не е изтекъл към датата на подаване на заявлението, поради прекъсването му с извършените от поръчителя две плащания през 2013г. За разлика от давностните срокове, преклузивните срокове не подлежат на спиране и прекъсване /така Решение №30/11.08.2014г. по т.д. № 1017/2012г. на ВКС, II т.о./.
В полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят сторените от него разноски за настоящата инстанция в размер на 300лв., на осн.чл.78, ал.3 ГПК.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо т.о.
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение №70/03.04.2018г. по в.гр.д. № 272/2017г. на ОС-Кюстендил.
ОСЪЖДА Р. И. С. от [населено място] да заплати на „Финанс Инфо Асистанс“ ЕООД сумата от 300лв., представляваща сторените от последното разноски за касационната инстанция, на осн. чл.78, ал.3 вр. ал.8 ГПК.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
|