7 Р Е Ш Е Н И Е №60204 гр. София, 18 ноември 2021 год. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и първа година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА ДЕНИЦА ВЪЛКОВА при участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурора П. Долапчиев изслуша докладваното от съдия Рушанова наказателно дело № 666/2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по касационни жалби и допълнения към на подсъдимите Б. Й. и Т. Т. срещу решение присъда от 22.02.2021г., постановена по внохд № 323/2020 г. по описа на Софийски окръжен съд. В жалбата на подс. Й. и допълнението към нея подробно се развиват съображения за наличие на всички касационни основания. Оспорват се фактическите изводи за авторство, механизъм и време на деянието, като се сочи, че същите са резултат от неправилна аналитична дейност на решаващия съд, неотчел противоречия в показанията на свидетелите и възможните варианти за причиняване на телесното увреждане, посочени в заключението на СМЕ. Претендира се, че обвинението е останало изцяло недоказано, срокът на наказателното производство е извън рамките на продължителен, поради което наложеното наказание е несправедливо и следва да се намали. Оплакванията са в условията на алтернативност, като се иска преди всичко оправдаване на подсъдимия, а след това – при констатация за наличието на съответните процесуални предпоставки – връщане на делото за новото му разглеждане или намаляване размера на наложеното наказание. В идентична насока са развити съображенията и в касационната жалба на подс. Т., като в допълнението към нея са развити детайлно доводите в подкрепа на заявените касационни основания. Иска се отмяна на атакувания съдебен акт. В съдебно заседание на касационната инстанция защитникът на подс. Т. поддържа жалбата по изтъкнатите в нея съображения. Поставя акцент на дадената от въззивния съд оценка на показания на св. Д., И. и Я.. Поддържа се оплакването, че решаващият съд не е разграничил действията на двамата подсъдими, а механизмът на увреждането е останал неизяснен. Защитникът на подс. Й. развива съображенията, застъпени в касационната жалба и моли за уважаването й. Поддържа твърдението за недоказаност на обвинението. Моли за уважаване на отправените с жалбата искания. Представителят на Върховната касационна прокуратура счита депозираните касационни жалби за неоснователни. Повереникът на частния обвинител изразява становище за неоснователност на жалбите. Подсъдимите, в последната си дума, молят за отмяна на въззивната присъда. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, като обсъди наведените в касационните жалби доводи, съображенията на страните в съдебно заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното: С присъда от 30.06.2020, постановена по нохд № 119/2016г. по описа на РС – Костинброд подсъдимите Т. Т. и Б. Й. са признати за невиновни и оправдани по обвинението да са извършили престъпление по чл.129, ал.1, пр. 2 във връзка с ал. 1 във връзка с 20, ал.2 от НК. По протест на прокурор и жалба на частния обвинител е било образувано внохд № 323/2020г. по описа на Софийски окръжен съд, по което е постановена атакуваната понастоящем въззивна присъда. С нея първоинстанционната присъда е изцяло отменена и вместо това двамата подсъдими са признати за виновни в това на 25.09.2010г. в [населено място], в съучастие като съизвършители да са причинили на Д. К. Д. средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на лява лакътна кост, довело до трайно затруднение в движението на левия горен крайник, поради което на осн. чл. 129, ал. 2 във връзка с ал. 1 във връзка с чл. 20, ал. 2 и чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” от НК са осъдени на наказание „пробация” при следните пробационни мерки: -„задължителна регистрация по настоящ адрес” за срок от 1 година; -„задължителни периодични срещи с пробационен служител” за срок от 1 година. С въззивната присъда на подсъдимите са възложени направените по делото разноски. Касационните жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ. Преди всичко е необходимо да се уточни, че съдържанието на сезиращите документи разкрива идентичност на оплакванията във връзка с фактическите и правните заключения на въззивния съд, както и по отношение на справедливостта на наказанието. Доводите са основани на оплаквания за пороци в аналитичната дейност на въззивната инстанция, довела до неправилни изводи за достоверност на определени доказателствени източници, а оттам и неправилност на изводите относно авторство, време и механизъм на деянието. Посоченото предпоставя възможността на касационния съд да обсъжда общо развитите от касаторите аргументи. ВКС не констатира нарушения на процесуалните правила в доказателствената дейност на решаващия съд. Обстоятелствата, значими за престъпната съставомерност на извършеното от подсъдимите, са изведени в резултат на процесуална дейност при спазване изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. Правилността на формиране на вътрешното убеждение е извън съмнение. Окръжният съд е появил активност и е събрал допълнителни доказателства за проверка на събрани от първата инстанция доказателства, както и детайлно да изясни въпроса за противоречия в част от тях. Лишено от основание е оплакването за неправилна оценъчна дейност по отношение показанията на пострадалия Д., св. Я. и св. И., които, наред със заключението на съдебно - медицинската експертиза, са поставени в основата на фактическите изводи за авторството на деянието и механизма на деянието. Всъщност в жалбите не се оспорва прекия характер на възпроизведената от посочените свидетели информация за събитията, доколкото те са очевидци на деянието, а се твърди, че съдът неправилно ги е оценил като достоверни, подценявайки приятелската и родствената им връзка с пострадалия, както и съдържащите се в тях противоречия относно брой на нападателите, час и място на физическото стълкновение между касаторите и св. Д.. Наред с това – липсвали съображения защо съдът не се е доверил на показанията на приятел на подсъдимите - св. Д.. Последното не се подкрепя от обективния прочит на мотивите към съдебния акт, тъй като в тях (л. 87 - л. 88 от внохд № 323/20г. по описа на СОС), съдът подробно се е спрял на показанията на този свидетел и основанията за недоверието към тях съвсем не се заключават в данните за това, че той е приятел на подсъдимите. Напротив, показанията на св. Д., са обсъдени в контекста и на останалия доказателствен материал и правилно, съдът, като е приел, че в преобладаващата си част те се опровергават от него, е счел че не може да ги ползва за сигурна основа на фактическите си заключения. Принципно, кредитирането на част от доказателствените източници, за сметка на отхвърлянето на други, е суверенно право на решаващия съд. Към дейността му не може да се отправи упрек, щом в аналитичната си дейност той се е придържал към изискванията да ги оцени както самостоятелно, така и в съвкупност, според действителното им съдържание и без превратната им интерпретация, да отчете противоречията в тях и на какви причини се дължат. Точно така е подходил въззивният съд, който прецизно и в детайли се е спрял на показанията на пострадалия Д., съобразявайки относно кои обстоятелства те не са изолирани от останалите доказателствени материали. Нито факта, че е пострадал от престъплението, нито продължителния период на наказателното производство, който би имал отражение на съдържанието и точността на показанията му, са подминати от съда. Те са изрично коментирани от решаващата инстанция, която не е пристъпила безкритично към казаното от него, а внимателно го е съпоставила с показанията на свидетелите, очевидци на събитията – св. И. и св. Я., както и с обективните находки във връзка с конкретното увреждане, получено в резултат на побоя. Извън всякакво съмнение, св. Д. Д. и посочените двама свидетели са били всякога последователни, че двамата подсъдими са участници (с ритници в областта на тялото и главата) в упражненото физическо насилие над пострадалия, както и че непосредствено след побоя той не само се е оплакал, но и е потърсил медицинска помощ, при която е констатирано счупването на лъчевата кост на лявата ръка. Лишена е от основание тезата за съществени противоречия в гласните доказателствени средства, тъй като в показанията на разпитаните свидетели са достатъчно информативни по отношение на поведението на подсъдимите, мястото и начина на развитие на събитията, а те са били съпоставени с констатираните увреждания на пострадалия и механизма на причиняването им, изводими от заключението на съдебномедицинската експертиза. Следователно източниците на процесуално – релевантната информация са еднозначни по отношение главния факт от предмета на доказване, очертан в чл. 102 от НПК. Същият не само е изяснен правилно, но и произтичащите по него въпроси са получили законосъобразен отговор. Деянието и неговия механизъм, както и авторството са извън съмнение. Нито броят на физическите нападатели (двама или трима), при обвинение единствено срещу двамата жалбоподатели, нито часът на причиняване на телесното увреждане, нито обстоятелството какъв и в каква област е бил първият удар по тялото на жертвата, са обстоятелства, които съществено се отразяват на престъпната съставомерност на извършеното от подсъдимите деяние, както и на неговия резултат. Затова доводите на защитата, че съдът е приел различна фактология от посочената в обвинителния акт, не могат да получат удовлетворителен за защитата резултат – те се отнасят до елементи от фактическата обстановка, които обаче са извън елементите на фактическия състав на престъплението. Освен това тези доводи са неверни и по същество, доколкото двамата подсъдими са признати за виновни точно по това обвинение, за което са били предадени на съд с обвинителния акт, включително и относно часа на причиняване на телесното увреждане на пострадалия. Неоснователно се сочи, че механизмът на деянието е останал неизяснен. Неоспореното и приобщено без възражение заключение на съдебно - медицинската експертиза убедително е защитено в проведеното пред първата инстанция съдебно заседание от 11.06.2019г. (л. 301 и сл. от нохд № 119/2016г. по описа на РС - Костинброд). Вещото лице компетентно е пояснило, че само теоретично е възможно увреждането да е резултат от падане върху ръб или при падане от неголяма височина, с подпиране на сгъната и отворена длан на ръката. Най - често такова счупване става при директен удар в областта на предмишницата, вътрешната повърхност, когато човек се опитва да се предпази от удар в областта на главата или някъде по тялото. Въззивният съд правилно е съпоставил тези пояснения, ведно с даденото заключение, че увреждането се дължи на действието на твърди тъпи предмети и може да се получи при нанасяне на побой с доказателствата за реализиран от двамата подсъдими побой над св. Д., непосредствено преди същият да се оплаче от болки в лявата ръка и да му бъде извършен медицински преглед. Така е обосновал доказателствено заключението си относно приетия механизъм за причиняване на травмата – при директен удар в областта на предмишницата, нанесен с крак или с предмет, получен при защита (стремеж за предпазване) от удар в областта на главата или по тялото. Генералното оплакване за недоказаност на обвинението, поради неизясненост на факта кой от двамата жалбоподатели е нанесъл удара, причинил телесното увреждане, е без основание. Макар и да не може да се уточни конкретно при какъв конкретен удар и от кого фактически да е предизвикано увреждането, въззивният съд убедително е защитил фактическия си извод, че съставомерната травма е последица от съвместни действия на двамата подсъдими, изразили се в нанасяне на удари с крак в областта на главата, тялото и крайниците на св. Д.. Следователно именно така очертаните факти относно осъществената от тях съчетана проява и установеното телесно увреждане, намиращо се в пряка и непосредствена причинна връзка с нея, са напълно достатъчни за изясняване на фактите, а като последица – и на заключенията по приложимото право. С оглед на изложеното, настоящата инстанция не намира окръжният съд да е допуснал пороци в аналитичната си дейност, поради което правилно е извел фактическите си заключения относно авторство и механизъм на деянието. Не са допуснати нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, поради което липсва необходимост от отмяна на обжалвания акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Не е налице нарушение на материалния закон. При вярно установени фактически обстоятелства относно реализираното от двамата подсъдими поведение, правилно е ангажирана наказателната им отговорност за извършване на престъпление по чл. 129, ал. 2 във връзка с ал. 1 във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК. Обективно, при съвместната им извършителска дейност, телесният интегритет на пострадалия Д. е бил засегнат, като му е причинено увреждане, което по медико - биологичните си характеристики се квалифицира като средна телесна повреда по смисъла на чл. 129, ал. 2 от НК. Неоснователно се оспорва извода за съучастие на подсъдимите като съизвършители. Съображенията се базират на разбирането, че щом повече от едно лица нанасят множество удари на пострадалия и засягат телесния му интегритет, така че се причинява едно увреждане, но като резултат само на един от ударите, то не е налице съучастие. Подобно схващане не може да бъде утвърдено, тъй като не почива на правната теория и на константната съдебна практика по този въпрос. При установяване на общ умисъл за телесни увреждания (или убийство), когато няколко лица нанасят удари на жертвата, е налице съизвършителство независимо от обстоятелството, че съставомерния резултат е постигнат с един удар. Щом отделните съучастници са действали обединени от общ умисъл, за съизвършителството е без значение конкретния им каузален принос в предизвиканите от съвместната им изпълнителска дейност престъпни последици. Независимо, че не се установява кой от нанесените удари е довел до конкретното увреждане, след като двамата подсъдими едновременно са нанасяли удари на пострадалия, дейността им представлява част от изпълнителното деяние за причиняване на общия престъпен резултат, изразяващ се в средна телесна повреда на св. Д.. Неоснователно се претендира и несправедливост на наложеното на двамата подсъдими наказание „пробация”. Оплакването е подкрепено с доводи за подценяване на срока на наказателното производство, който е продължителен и е неразумен в контекста на чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС. Необходимо е да се посочи, че въззивният съд е отделил специално внимание на срока на наказателното производство, като правилно го е дефинирал като неразумен и го е оценил като изключително смекчаващо отговорността обстоятелство при индивидуализацията на наказанието, което двамата подсъдими следва да понесат. Решаващият съд не е игнорирал и останалите, значими за отговорността на жалбоподателите, обстоятелства и детайлно се е спрял на тях, развивайки съображения, че следва да се приложи разпоредбата на чл. 55, ал. 1, т. 2, б. ”б” от НК. Така съдът е заменил наказанието лишаване от свобода с пробация, като е наложил единствено двете задължителни пробационни мерки - задължителна регистрация по настоящ адрес и задължителни периодични срещи с пробационен служител. Отмереният за двете мерки срок от 1 (една) година е надвишаващ минималния предвиден в нормата на чл. 42а, ал. 3, т. 1 от НК с 6 (шест) месеца и намаляването му е неоправдано. Редуциране на наказанието до предвидения минимум, за двата вида пробационни мерки, би било несъответно на тежестта на извършеното, на констатираните отегчаващи отговорността обстоятелства и целите на наказанието. С оглед на изложените съображения, настоящият касационен състав намери касационни жалби за неоснователни, поради което прие, че същите следва да се оставят без уважение, а атакуваната въззивна присъда - в сила. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА присъда от 22.02.2021г., постановена по внохд № 323/2020г. по описа на Софийски окръжен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: