О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 655 гр. София, 16.12.2016 година ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на 12 декември , през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ БОЯН БАЛЕВСКИ ПЕТЯ ХОРОЗОВА като изслуша докладваното от съдия Боян БАЛЕВСКИ ч. т. дело №2319 по описа за 2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на пълномощника на [фирма]-гр.Д. срещу определение № 2944/18-08-2016 г. по ч.гр.д. №3846/2016 на АС-София, с което е потвърдено определението на СГС, І-18 с-в на СГС от 06.07.2016 г. по гр.д. № 7058/2016 г., с което е било прекратено като недопустимо, поради липса на правен интерес, производството по отрицателния установителен иск на [фирма] срещу Министерство на икономиката на РБ за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника връщане на сумата от 26 400 евро-авансово платена от МИ в изпълнение на задълженията на последното по договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по проект „Просперитет чрез придобиване на независимост и грижа за персонала“. Претендира отмяна на обжалваното въззивно и потвърденото с него първоинстанционно определение и връщане за извършване на последващи процесуални действия по разглеждане по същество на иска. Ответникът Министерство на икономиката/МИ/ счита жалбата за неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 275, ал. 1 от ГПК едноседмичен срок и е насочена срещу валиден, допустим и подлежащ на обжалване съдебен акт от кръга на посочените в чл. 274, ал. 3 ГПК. За да постанови обжалваното определение за потвърждаване на първоинстанционното, с което е било прекратено като недопустимо, поради липса на правен интерес, производството по отрицателния установителен иск на [фирма] срещу Министерство на икономиката на РБ за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника връщане на сумата от 26 400 евро-авансово платена от МИ в изпълнение на задълженията на последното по договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по проект „Просперитет чрез придобиване на независимост и грижа за персонала“съставът на въззивния съд е взел в предвид, че по предходен спор между страните, приключил с влязло в сила съдебно решение, МИ е осъдено да заплати на ищцовото дружество останалите, извън авансово платената, суми на основание същия договор между тях. При тези констатации е направен извод, че силата на пресъдено нещо на това решение не обхваща и вземането, предмет на настоящия спор, с което се претендира връщане на платената авансово от МИ в изпълнение на същия договор сума, доколкото предходното съдебно решение е за дължимите на същото основание,но незаплатени от МИ на същия бенефициент суми. Съдът, обаче, е счел, че липсва правен интерес на ищеца да установява по исков път, че не дължи връщането на дадената в изпълнение на договорните задължения на МИ към [фирма] сума от 26 400 евро, доколкото липсвали, каквито и да е твърдения и доказателства, че Държавата е предприела действия по събирането на тази сума , било то по общия исков ред,било то по реда на заповедното производство-чл.417 т.7 ГПК. Самото издаване на акт за установяване на частно държавно вземане /А./ ,само по себе си не обосновавало интерес на ищеца да предяви отрицателен установителен иск при липса на реално предприемане на такива действия срещу него от страна на кредитора.По изложените съображения, въззивният състав е стигнал до извода за недопустимост на предявения отрицателен установителен иск. В изложението по чл.284 ал.3,т.1 ГПК се поставя правният въпрос за правния интерес от предявяване на отрицателен установителен иск, наред с въпросите за обхвата на силата на пресъдено нещо /С./ по предходен спор между страните приключил с влязло в сила съдебно решение, с което МИ е осъдено да заплати на ищцовото дружество останалите, извън авансово платената, суми на основание същия договор между тях. От така поставените правни въпроси обуславящ изхода на спора се явява само този за наличието на правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск при липса на конкретно предприети действия от страна на кредитора МИ по осъществяването на събирането на вземането си по издаден за него А., доколкото именно на отрицателния отговор на този въпрос се е позовал въззивният съд, за да постанови обжалваното определение. Както в задължителната практика на ВКС-ТР №//2012 от 27.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, така и в правната доктрина се застъпва становището, че правен интерес е налице за всеки правен субект, който счита, че неговото право е оспорено или застрашено от друго лице и не е необходимо да изчака последният да го оспори съдебно. По същество частната касационна жалба е основателна. В нарушение на чл.124 ал.1 ГПК и в противоречие с цитираната задължителна практика на ВКС въззивният съдебен състав е счел, че самото издаване на акт за установяване на частно държавно вземане /А./ ,само по себе си не обосновавало интерес на ищеца да предяви отрицателен установителен иск при липса на реално предприемане от страна на ответника на действия по събирането на процесната сума , било то по общия исков ред,било то по реда на заповедното производство-чл.417 т.7 ГПК. Неправилно е и обосноваването в мотивите на обжалвания акт от страна на съдебния състав на подобен извод въз основа на разпоредбите на чл.124 ал.3 ГПК, която сама по себе си се отнася за конститувните искове, а не за установителните, чиято уредба е в чл.124 ал.1 ГПК. От друга страна правилен се явява изводът , че силата на пресъдено нещо на предходното съдебно решение, с което МИ е осъдено да заплати на ищцовото дружество останалите, извън авансово платената суми на основание същия договор между тях, не обхваща и вземането, предмет на настоящия спор. Последният има за предмет платената авансово от МИ в изпълнение на същия договор сума, докато предходното съдебно решение е за дължимите на същото основание,но незаплатени от МИ на същия бенефициент суми. Следователно липсва обективен идентитет в предметите на двата спора по смисъла на чл. 298 ал. 1 ГПК. С оглед изложеното, обжалваното въззивно определение и потвърденото с него първоинстанционно такова следва да се отменят и делото да се върне на първоинстанционния съд за разглеждане по същество на отрицателния установителен иск. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение като прецени правилността на обжалваното определение, счита същото за незаконосъобразно и необосновано, поради което и О П Р Е Д Е Л И : ОТМЕНЯ определение № 2944/18-08-2016 г. по ч.гр.д. №3846/2016 на АС-София, както и потвърденото с него определение на СГС, І-18 с-в от 06.07.2016 г. по гр.д. № 7058/2016 г.. ВРЪЩА делото на СГС за продължаване на съдопроизводствените действия. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.