12 Р Е Ш Е Н И Е № 9 гр. С., 01 април 2016 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и втори януари две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Костова ЧЛЕНОВЕ: Мина Топузова Валя Рушанова при участието на секретаря Марияна Петрова и на прокурора Тома Комов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 1593 / 2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната проверка се извършва по жалба на подсъдимия К. Р. К., чрез защитника му адвокат Р. Р. от Адвокатска колегия – [населено място], срещу решение № 262 от 27 юли 2015 година на Софийския апелативен съд, ІІ-ри състав, по внохд № 542 / 2015 година, с което е потвърдена изцяло присъда, постановена на 12 март 2015 година, от Софийския градски съд, НО, 10-ти състав, по нохд № 5497 / 2014 година по описа на този съд. В жалбата са релевирани всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Твърди се незаконосъобразност на постановеното по реда на чл. 372, ал. 4 от НПК определение, поради неправилната преценка на първоинстанционния съд за подкрепа на направеното от подсъдимия самопризнание от събраните на досъдебното производство доказателства, което е довело и до неправилно приложение на материалния закон в частта относно квалифициращите признаци „особено мъчителен начин” и „особена жестокост”, както и в частта относно съдържанието на умисъла на подсъдимия. Последица от грешното прилагане на закона се явяват видът и размерът на наложеното на подсъдимия наказание. С жалбата се претендира, алтернативно, отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съда от стадия на съдебното следствие или изменяването му при преквалифициране на престъплението в такова по чл. 124 от НК или намаляване на наложеното наказание. В съдебното заседание пред ВКС жалбоподателят-подсъдим К. К. участва лично и със защитника си адвокат Р., който поддържа касационната жалба при заявените в нея отменителни основания и изложени в тяхна подкрепа доводи, както и отправените до съда искания. Идентично е становището на подсъдимия в рамките на упражненото от него право на лична защита. Частният обвинител и граждански ищец И. Т. Т. и повереникът й адвокат И. А. от САК, не участват лично в заседанието, редовно призовани. В молба от 19. 01. 2016 година повереникът заявява своето и на страната съгласие за разглеждане на делото в тяхно отсъствие. Представя писмени бележки по съществото на делото, в които изразява становище за неоснователност на касационната жалба и оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Частният обвинител и граждански ищец А. К. К., малолетна, участва в производството чрез назначения й за особен представител адвокат Ц. В. от САК, която е представила писмено възражение срещу касационната жалба. Поддържа изцяло възражението пред ВКС, при изложените в него съображения и отправено искане за оставяне на жалбата без уважение, тъй като не са налице отменителните основания по чл. 348 от НПК. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата на подсъдимия и оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: Първоинстанционното разглеждане на делото е проведено по реда на Глава двадесет и седма от НПК, в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК – при признаване изцяло от подсъдимия К. на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и изразено от него съгласие да не се събират доказателства за тези факти (протокол от съдебно заседание от 12. 03. 2015 година, л. 95 от нох дело). След преценка на направеното самопризнание съобразно събраните на досъдебното производство доказателства, съдът е провел процедурата на съкратеното съдебно следствие и е постановил присъда, с която е признал подсъдимият К. Р. К. за виновен в това, че през периода 12. 10. – 13. 10. 2013 година, в [населено място], умишлено е умъртвил Д. В. Т., като убийството е извършено по особено мъчителен за убитата начин и с особена жестокост, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 6, предл. 2 и 3 във вр. чл. 115 от НК и при условията на чл. 54 във вр. чл. 58а, ал. 2 от НК, го е осъдил на доживотен затвор, заменен с тридесет години лишаване от свобода, което наказание да изтърпи в затвор, при първоначален „строг” режим. На основание чл. 59, ал. 1 от НК, съдът е зачел предварителното задържане на подсъдимия К.. На основание чл. 45 от ЗЗД, е осъдил подсъдимия К. да заплати на И. Т. Т. и на А. К. К., обезщетения за причинени от престъплението неимуществени вреди в размер съответно на 100 000лева и на 400 000 лева, заедно със законните последици. Съдът се е разпоредил с веществените доказателства по делото и е присъдил направените разноски, като ги е възложил в тежест на подсъдимия К.. В производство, инициирано по жалби на подсъдимия К. и на защитника му адвокат Р., е извършена въззивна проверка на присъдата и е постановено атакуваното сега по реда на касационното обжалване въззивно съдебно решение, с което присъдата е потвърдена изцяло. ВКС намира касационната жалба за процесуално допустима, а разгледана по същество - за неоснователна. Защитата на подсъдимия е възразила ангажирането на наказателната му отговорност с аргументи основно в следните насоки: - съдът не е извършил надлежна и дължима преценка на законосъобразността на събраните по делото доказателства и доколко те подкрепят направеното от подсъдимия, по реда на чл. 371, т. 2 от НПК, самопризнание; - в рамките на проведеното съкратено съдебно следствие съдът неправомерно е допуснал събиране на доказателства чрез разпита на свидетел (Н. Р.), чиито показания са част от приобщения по делото доказателствен материал, като неправилно е разчел тълкуването, дадено в т. 8 на ТР № 1 / 2009 година на ОСНК на ВКС; - съдът е приложил неправилно закона, като е възприел правната квалификация на деянието по чл. 116, т. 6 от НК, при наличие на квалифициращите признаци „по особено мъчителен начин” и „с особена жестокост”, вместо правна квалификация на деянието по чл. 124 от НК, на каквато сочат признатите от подсъдимия К. факти от обстоятелствената част на обвинителния акт и - наложеното на подсъдимия К. наказание от тридесет години лишаване от свобода е явно несправедливо, защото е определено при превес на отегчаващи отговорността обстоятелства и в рамките на неправилно приложената материалноправна норма. 1. Както вече бе посочено, съдебното разглеждане на делото е проведено по реда на Глава двадесет и седма от НПК, при хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК – при цялостно признаване от подсъдимия на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и изразено от него съгласие да не се събират доказателства за тези факти. Решението за провеждане на предварително изслушване по чл. 370 от НПК е взето от съда по искане на защитника на подсъдимия К. – адвокат Р. и при заявено съгласие на подсъдимия за това, направени в публично съдебно заседание и в присъствие на останалите страни по делото (л. 96 от нох дело). Съдът е разяснил на подсъдимия правата му по чл. 371 от НПК и последиците от разглеждането на делото по този ред. След направеното лично от подсъдимия К. признание на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и съгласие да не се събират доказателства за тези факти и при направена преценка, че самопризнанието се подкрепя от събраните в досъдебното производство доказателства, съдът е постановил определението си по чл. 372, ал. 4 от НПК и е допуснал разглеждане на делото по реда на съкратеното съдебно следствие. Съдът не е имал основание да откаже да направи това, защото по делото са налице достатъчни и несъмнени преки доказателствени факти, които подкрепят така направеното от подсъдимия К. самопризнание и позволяват установяването на обективната истина относно осъществяването на инкриминираното деяние и участието на подсъдимия в него, относно причинените вреди и другите обстоятелства от значение за отговорността на подсъдимия, т. е. относно главния факт на процеса. При разглеждане на делото по реда на тази диференцирана процедура, е необходимо и достатъчно по делото да са надлежно събрани доказателства, които, заедно с направеното самопризнание, да потвърждават фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, без да е задължително те да са абсолютно еднопосочни и напълно и изцяло да съответстват на всички приети за установени факти (вж. ТР № 1 / 2009 година на ОСНК на ВКС, т. 4). В случая, такива доказателства са изведени от показанията на свидетелите И. Т. и В. Т. (родители на пострадалата), Ш. и В. К. (майка и брат на подсъдимия, присъствал в жилището във вечерта на инцидента), С. (приятел на подсъдимия, също присъствал там), Б., Д., Н. и Р. (приятелки на пострадалата), Д., Г., С., Н., А. и А. (съкварталци и познати на подсъдимия), Г. и Б. (съседи), както и на изследванията и заключенията на съдебно-медицинските експертизи по делото (експерти д-р С., д-р Г. и д-р И., д-р Н.) относно причинените телесни увреждания на пострадалата Д. Т. и причинно-следствената им връзка със смъртта й, както и констатациите и изводите при извършеното медицинско освидетелстване на подсъдимия К. и при съдебно-психиатричното му изследване (д-р С., д-р К. и д-р С.). Всички факти, съдържащи се в посочени гласни доказателствени източници са преки доказателства, според отношението им към главния факт на процеса и първични, според източника им. Оценени по действителното им съдържание, те не пораждат съмнения за достоверността им, както правилно са приели съдилищата. Обобщено, съдът не е подходил необосновано към провеждането на съдебно разглеждане на делото по реда на чл. 370 и сл. от НПК, а е подкрепил решението си за това с мотиви, основаващи се на доказателствата по делото. ВКС не констатира допуснати от съда процесуални нарушения при поставяне в основата на присъдата на фактите от обстоятелствената част на обвинителния акт, от които факти съдът да се е отклонил или превратно да е приел. Съдържанието на обвинителния акт сочи на действия на подсъдимия К., причинили смъртта на пострадалата Т., като тяхната доказателствена обезпеченост съдът подробно е обсъдил, анализирал и отразил в мотивите на присъдата. Поради това и въззивният съд не е имал основание да откаже да утвърди фактическата правилност на присъдата. При надлежно проведеното съдебно разглеждане на делото по реда на 371, т. 2 от НПК, наведените в касационната жалба доводи за несъгласие с част от изводите на съдебните инстанции за подбудите и умисъла на подсъдимия К. за причиняване на смъртта на Т., поначало няма как да бъдат обсъждани. Известно е, че въпросите за наличието и формата на вината се решават най-напред в дейност по установяването на фактите (по доказването) и едва след това – по приложението на правото (по правната квалификация), защото тези елементи от състава на престъплението се извличат от поведението на дееца, а не от субективната му преценка за деянието и резултата. Така че, оспорване като направеното в жалбата, в рамките на хипотеза като настоящата, е възможно само на плоскостта на процесуалната законосъобразност на решението на съда по чл. 372, ал. 4 от НПК, което вече бе обсъдено. Важно е да се подчертае, че признаването на фактите в процедурата по Глава двадесет и седма от НПК обхваща всички факти от обвинителния акт и след като не се установява волята на подсъдимия да ги признае в тяхната цялост да е опорочена по някакъв начин, той не би могъл впоследствие да релевира обстоятелства, оспорващи фактическото обвинение и да претендира установяването им. Това е неотменима последица от обстоятелството, че той сам и по своя воля е създал условията за разглеждане на делото по този ред, отказвайки се от участие в състезателно производство за събиране и проверка на доказателствата, но получавайки за сметка на това по-благоприятно третиране при определяне на наказанието му. Да се приеме обратното, би означавало липса на действително самопризнание на подсъдимия при условията на чл. 371, т. 2 от НПК. Затова и допустимата негова защита е ограничена в рамките на признатите факти по обвинителния акт, като само в тези предели могат да се установяват и противопоставят обстоятелства, свързани с приложимия материален закон и/или с параметрите на наказателната му отговорност (в този смисъл ТР № 1 / 2009 година, т. 8, ОСНК на ВКС). Единствено в хипотеза на несъзнаване от страна на подсъдимия на последиците от провеждане на диференцираната процедура, необходимо условие за която е признаването от негова страна на фактите от обвинителния акт, или наличие на данни за ограничаване по някакъв начин на свободната му воля за това признаване, би могло да възпрепятства приемането му и разглеждането на делото по този ред. Конкретният случай обаче не е такъв. Съдът надлежно е проверил доколко признанието на фактите от страна на подсъдимия се потвърждава от събраните по делото доказателства и след като е намерил, че признанието е доказателствено подкрепено, е разгледал делото по този ред. Последица от това е невъзможността подсъдимият да оспорва фактите от обстоятелствената част на обвинителния акт, вкл. по пътя на обжалването, чрез отказ от направеното самопризнание или различна интерпретация и оспорване на доказателствените източници. Незначителни противоречия в съдържанието на последните, при наличие на други такива, обосноваващи направеното признание, позволяват да се приеме, че изискванията на чл. 372, ал. 4 от НПК са удовлетворени (в този смисъл и р. № 460 / 2011 година на ВКС, І НО, р. № 135 / 2013 година на ВКС, ІІ НО, р. № 258 / 2013 година на ВКС ІІІ НО, р. № 328 / 2011 година на ВКС, ІІ НО, р. № 292 / 2014 година на ВКС, ІІ НО и др.). При това положение, пределите на инстанционния контрол са ограничени в рамките на проверка за законосъобразното провеждане на диференцираната процедура, за действителна и съдържателна преценка на направеното признание на фактите и на неговата доказателствена обезпеченост, и на постановяване на присъдата при спазени изисквания на разпоредбите на чл. 373, ал. 2 и ал. 3 от НПК. Възражения за „недоказаност” на обвинението от фактическа страна няма как да бъдат обсъждани. 2. Несъмнено е, че в рамките на надлежно проведената процедура по чл. 372 във вр. чл. 371, т. 2 от НПК, съответният съд не може, по свой почин или по искане на страните, да събира доказателства за факти, несъвместими с обстоятелствената част на обвинителния акт. В рамките на признатите от подсъдимия фактически положения по обвинителния акт обаче, могат да се установяват и противопоставят правопроменящи и правопогасяващи обстоятелства, свързани с приложимия материален закон и с параметрите и съдържанието на отговорността, както вече бе посочено (вж. ТР на ОСНК № 1/2009 година, т. 8.1). С оглед на тази именно възможност, съдът е допуснал и разпитал свид. Р. (л. 100 от нох дело) единствено за установяване основателността и размера на гражданскоправната претенция за обезщетение на ищцата И. Т.. Това не е обстоятелство, несъвместимо с обстоятелствената част на обвинителния акт и съдържащите се в него факти, поради което събирането на доказателства за него не е недопустимо. 3. Към установените по делото и изцяло признати от подсъдимия К. факти, е приложена съответната материалноправна норма, което обуславя законосъобразността на съдебния акт. Възражението в касационната жалба по приложението на закона се подкрепя с доводи за неустановеност от доказателствата по делото наличието на квалифициращите признаци „по особено мъчителен начин” и „с особена жестокост”, както и за съставомерност на деянието по чл. 124 от НК, на каквато сочат, според защитата, приетите за установени по делото факти. Идентични доводи са наведени и пред предходните съдебни инстанции и те са получили съответен отговор в мотивите на присъдата (с. 95 – с. 104) и в решението (л. 10 - л. 14). Изложените там правни съображения са резултат на прецизен анализ на фактите и на задълбочено знание на правото и съдебната практика, поради което ВКС не намира основания да не ги сподели изцяло. Неоснователно се възразяват в касационната жалба правните изводи на съда относно приложимия материален закон. Възраженията се основават предимно на констатациите и заключенията на СМЕ за механизма на причиняване на уврежданията на пострадалата и времето на настъпване на смъртта й, както и на несъмнените данни по делото за поначало конфликтния характер на взаимоотношенията между подсъдимия К. и пострадалата Т.. Причините за смъртта на пострадалата са категорично изведени по експертен път и те са в съчетаните черепно-мозъчна и шийна травми с данни за механична асфикция, довели до оток на мозъка и парализа на жизненоважните мозъчни центрове на дишането и сърдечната дейност. Експертите са категорични, че ЧМТ е предшествала асфикцията, като подробно са обосновали този свой извод с обективните находки за установените отоци в областта на лицето, гърба и седалището на пострадалата, за установеното кръвонасядане на дълбоката мускулатура на гърба от притискане на тялото върху широка повърхност, вкл. точковидните кръвонасядания-отпечатък от дрехата й, за образуването на които е необходимо време. Все в тази насока са обсъдени от експертите и данните за мозъчните кръвоизливи вследствие ЧМТ, за развитието на които също е необходимо време. Всички обективни находки сочат несъмнено на нанесени от подсъдимия на пострадалата множество удари в главата и тялото, със значителна сила, до степен да причинят видими увреждания по ръцете на подсъдимия, установени и подробно описани по експертен път, а също и от показанията на свидетелите В. К. и В. С.. Тези свидетели съобщават и за очевидно тежкото състояние на пострадалата след нанесения й побой, реакциите на подсъдимия и нежеланието му да бъде потърсена медицинска помощ за нея. В по-късен момент подсъдимият е причинил и механичната асфикция на пострадалата, непосредствено довела до нейната смърт. Действия като инкриминираните и установени по делото, не сочат на умисъл за причиняване на телесно увреждане, от което по непредпазливост да е причинена смърт, поради което тезата на защитата за съставомерност на деянието по чл. 124 от НК е доказателствено незащитима, поради което основателно е отхвърлена от предходните съдебни инстанции. Предвид изложеното, настоящата инстанция не констатира при разглеждане на делото да са допуснати нарушения на процесуалните правила и на материалния закон, още по-малко те да са съществени. Съдът е спазил стриктно процедурата за провеждане на съдебното разглеждане на делото по реда на Глава двадесет и седма от НПК, което разглеждане е инициирано от подсъдимия К. и неговия защитник. Посочените по-горе доказателствени източници напълно подкрепят направеното от подсъдимия самопризнание и те са обсъдени и оценени от съда точно, обективно, прецизно и по действителното им съдържание. 4. Заявената в касационната жалба явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание е подкрепена с доводи, основани на неправилното приложение на материалния закон, обсъдени по-горе, както и на индивидуализиране на наказанието при превес на отегчаващи отговорността обстоятелства, което защитата намира за несъответно на данните по делото за степента на обществена опасност на деянието и на дееца и на целите на наказанието по чл. 36 от НК. Проведеното съдебно разглеждане на делото по реда на Глава двадесет и седма от НПК и предвидените алтернативни санкции за извършеното престъпление по чл. 116, ал. 1 от НК, изискват от съда преценка на обстоятелствата по чл. 58а от НК, каквато предходните инстанции са направили. Първоинстанционният съд е приел, че най-подходящото по вид наказание за извършеното от подсъдимия К. престъпление, е наказанието „доживотен затвор”, допустимо с оглед разпоредбата на чл. 58а, ал. 2 от НК, което наказание съдът е заменил с лишаване от свобода за срок от тридесет години. Наказанието е определено в рамките на предвиденото в закона за престъплението по чл. 116, ал. 1 от НК и при съобразяване на всички установени по делото обстоятелства от кръга на тези по чл. 54 от НК, за което предходните съдебни инстанции са изложили убедителни съображения (с. 105 – с. 112 от мотивите на присъдата, л. 14 – 18 от решението). Не са игнорирани обстоятелства, които биха могли да бъдат ценени като смекчаващи отговорността на подсъдимия К.. Направеното от подсъдимия признание на фактите е сторено единствено за целите и в рамките на диференцираната процедура по Глава двадесет и седма от НПК (в този смисъл и ТР № 1/2009 година на ОСНК на ВКС, т. 7). Вярно е, че характерът на производството не изключва априори възможността самопризнанието да бъде съобразено при индивидуализацията на наказанието, но то следва да се оценява с оглед неговите характеристики и съдържание като форма на съдействие при установяване на обективната истина, своевременно разкриване на престъпното посегателство и на неговия извършител. А конкретният случай не дава възможност за такава положителна оценка. Съдилищата подробно са обсъдили и хипотезата на чл. 55 от НК и правилно са приели, че данните по делото не дават основание за приложението й. В тази връзка са ценени данните за взаимоотношенията между подсъдимия и пострадалата в рамките на съвместното им съжителство и прекратяването му по инициатива на пострадалата поради упражнявания върху нея психически и физически тормоз от подсъдимия, за подозренията на подсъдимия за евентуални взаимоотношения на пострадалата със свид. Т. след раздялата им, за направеното от подсъдимия самопризнание и пр. Правилна е оценката на съда, че тези данни не сочат на основание за смекчаване на отговорността му, още по-малко за оценката им като изключителни или многобройни смекчаващи отговорността му обстоятелства по смисъла на чл. 55 от НК. Известно е, че нормата на чл. 55 от НК се прилага по изключение, когато случаят е значително по-лек от типичните случаи на престъпления от този вид и когато справедливостта на отговорността би била компрометирана дори и с най-лекото, предвидено в закона наказание, какъвто не е процесният казус. Въззивният съд е утвърдил така определеното на подсъдимия К. наказание, при подробни съображения за това, които няма причини да не бъдат споделени. Изрично е отразил констатацията си, че единственото смекчаващо отговорността на подсъдимия К. обстоятелство е утежненото му детство, поради оставане без баща в ранна възраст. Констатацията на въззивния съд за неправилно коментиран от първия съд приложим в случая минимум от двадесет години на наказанието лишаване от свобода, а не от петнадесет години, е в съответствие със закона и съдебната практика. Това следва не само от разпоредбата на чл. 58а, ал. 3 от НК, но също и от ТР № 2 / 2015 година на ОСНК на ВКС. Същевременно, правилна е преценката, че така допуснатата неточност не повлиява извода на съда за необходимостта от изолиране на подсъдимия К. от обществото за по-продължителен период от време в условията на изтърпяване на наказание лишаване от свобода, а именно за срок от тридесет години. Вярно е, че този размер на наказанието е максимално предвиденият в рамките на наказанието лишаване от свобода за това престъпление, но е постановен като резултат на замяната по закон на определеното на подсъдимия наказание „доживотен затвор”. Установените по делото обстоятелства за жестокото отнасяне на подсъдимия към пострадалата през цялото време на съпружеското им съжителство, за неглижиране от негова страна на отговорностите му като родител, за проявената агресия, бруталност и незачитане на човешките ценности и живот при умъртвяване на пострадалата, не дават основание за коригиране на наказанието в посока на неговото намаляване. Поради това, ВКС намира така определеното на подсъдимия К. наказание за правилно и законосъобразно, съответно на данните по делото и на закона. Решаващ фактор при определяне на наказанието по нашето наказателно право е тежестта на извършеното престъпление, т. е. справедливостта (арг. от чл. 35, ал. 2 и ал. 3 от НК). Затова и наказанието има преди всичко общопревантивен ефект. Обществената опасност на деянието, наред с тази на дееца, изрично са посочени в чл. 54 от НК като обстоятелства, които следва да бъдат съобразени при определяне на конкретната тежест на извършеното престъпление. В рамките на тази преценка се вземат предвид както обективното отрицателно въздействие на извършеното върху обекта на престъплението, върху обществените отношения въобще и съзнанието на гражданите (конкретният престъпен резултат, други несъставомерни вредни последици, начинът и средствата за въздействие и пр.), така и субективните му характеристики (подбуди за извършването, борба на мотиви, цели на дееца и пр.). Така че, съдът винаги дължи оценка на конкретната обществена опасност на деянието, с всички посочени по-горе нейни елементи и параметри. В конкретния случай, извършеното от подсъдимия К. престъпление сочи на висока степен на обществена опасност – извършено е по отношение на майката на детето му, след прекратяване от нейна страна на съпружеското им съжителство, белязано от системен психически и физически тормоз, упражняван от подсъдимия и създаден у нея страх за здравето й живота й. Нанесеният й побой и задушаване, довели до смъртта й, са осъществени безскрупулно и брутално, в присъствие в жилището на малолетното им дете, като подсъдимият категорично е отказал да бъде потърсена медицинска помощ за спасяване на живота на пострадалата, когато това все още може би е било възможно. Проявената от подсъдимия агресия и жестокост при извършване на деянието, определя същия като личност със значителната степен на обществена опасност. Тези обстоятелства, наред с наличието на предходни осъждания, които не повлияват правната квалификация на деянието, надлежно са отчетени от съдилищата като отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства. Така че, при индивидуализацията на наказанието, съдът е съобразил всички релевантни факти и е формирал правилни правни изводи. Така определено, наказанието на подсъдимия К. удовлетворява изискванията на чл. 54 от НК и изпълнява целите на личната и генералната превенция за подсъдимия и за другите членове на обществото по чл. 36 от НК, поради което не се явява явно несправедливо по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 262 от 27 юли 2015 година на Софийския апелативен съд, ІІ-ри състав, по внохд № 542 / 2015 година, с което е потвърдена изцяло присъда, постановена на 12 март 2015 година, от Софийския градски съд, НО, 10-ти състав, по нохд № 5497 / 2014 година по описа на този съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.