1 Р Е Ш Е Н И Е № 298 София, 14 август 2023 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на осми юни, две хиляди двадесет и трета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА ЧЛЕНОВЕ: НЕВЕНА ГРОЗЕВА БОНКА ЯНКОВА при секретаря Илияна Петкова и с участието на прокурора от ВКП Нина Панчева изслуша докладваното от съдия Янкова н.д № 434/2023 г. Касационното производство е образувано по жалба на адв.В. В. от АК София – служебен защитник на подсъдимия П. М. С. против въззивно решение № 92/06.03.2023г. на Апелативен съд София, постановено по ВНОХД № 855/2022 г. В касационната жалба са заявени с цифровото им посочване, основанията за касационна проверка, регламентирани в чл.348, ал.1, т.2 и т.3 от НПК. Словесно е заявено и оплакване за нарушение на материалния закон – касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК, допуснато с неправилното осъждане на подсъдимия, вместо да бъде оправдан, като се твърди, че деянието му е несъставомерно. Наведените съображения, с които е обосновано второто касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК - съществени нарушения на процесуалните правила, са свързани с оплакване за липса на съвкупен доказателствен анализ, изолирано обсъждане на отделните доказателства – гласни и писмени, без дължимото им съпоставяне и внимателна проверка, съгласно изискването на чл.107, ал.5 от НПК, превратно и в нарушение на чл.107, ал.3 от НПК съобразяване само на тези, които разобличават подсъдимия, но не и на доказателствата, които го оправдават. Твърди се, че апелативният съд не е отчел обстоятелството, че обвинителната теза е основана само върху показанията на крайно заинтересованата свидетелка М.Г., като в същото време е игнорирал в оценъчната си дейност тяхната непоследователност и вътрешна противоречивост, пораждащи съмнения в достоверността им. Явната несправедливост на наказанието - касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК е заявено без конкретни съображения, с общо оплакване за несъответност на наказанието, понеже целите на същото, според касатора са постижими и с наказание в по-нисък размер. Искането, което се прави е за отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд, като алтернативно се поддържа искане за намаляване на наложеното наказание. В съдебното заседание пред ВКС, подсъдимият С. не се явява, нередовно призован поради обстоятелството, че не е намерен на посочения по делото адрес и наказателното дело е разгледано при условията на чл.353, ал.3 НПК. Служебният защитник - адвокат В. В. М. поддържа жалбата с изложените в нея доводи и отправени искания. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното: По внесен срещу подсъдимия С. обвинителен акт, в Специализирания наказателен съд (закрит), е образувано НОХД № 1980/2019 г. по описа на съда. С постановена на 12.12.2021г. присъда подсъдимият е признат за виновен по повдигнатото му обвинение за това, че в периода от неустановена дата през месец ноември 2016г. до 02.06.2017 г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление – осем деяния, осъществяващи различни състави на едно и също престъпление, с цел да набави за себе си имотна облага, принудил М. В. Г., чрез заплашване, да извърши нещо противно на волята и – да преведе в негова полза, по негово име и на името на различни лица – Е. М., Н. И., С. Т., З. И., С. Д., М. М. и К. Б. парични суми, с което причинил на М. Г. имотна вреда общо в размер на 5 794,50 лв., като деянието е било придружено със заплаха за убийство /при условията на чл.213а,ал.2,т.1 от НК/ и е било извършено при условията на опасен рецидив, след като е бил осъждан на общо наказание от 9 години и 6 месеца лишаване от свобода за тежки умишлени престъпления, изпълнението на което не е отложено по реда на чл.66 от НК - престъпление по чл.214, ал.3, т.2 вр. с чл.214, ал.2, т.1, вр. с ал.1, вр с чл.213а, ал.2, т.1 алт.1, вр. с чл.26, ал.1 и чл.29, ал.1, б.“а“ от НК, за което и във вр. с чл.54, ал.1 от НК е бил осъден на осем години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване и глоба в размер на 300лв, като съдът го оправдал частично само относно квалификацията – деянието по пункт седми да е извършено чрез заплаха за убийство и относно квалификацията, че отделните деяния на продължаваното престъпление осъществяват един и същи състав на престъпление, понеже, както приел в присъдата те осъществяват различни състави на престъплението по чл.214 от НК. С атакуваното пред ВКС решение, постановено по ВНОХД № 855/2022 г. по описа на Апелативен съд София, образувано по подадена от служебно назначения защитник на подсъдимия въззивна жалба, първоинстанционната присъда била изменена, в частта относно общия размер на причинената имотна вреда от 5 794,50 лв., като същата била намалена със 700 лв. до размер от 5094,50 лв. В останалата част присъдата била потвърдена. Решението на АС София е било съобщено на адвокат В. М. К. – назначена за служебен защитник (посочена в Уведомително писмо, л.696, НОХД с имена В. В. М. - К. – бел.ВКС), по реда на чл.340,ал.2 от НПК, на 08.03.2023г. Видно от положения щемпел на САС върху касационната жалба на адв.М. - вх. № 6686/22.03.2023 г., която по дадени указания на съдия от въззивния съд е приведена в съответствие с изискванията на чл.351, ал.3 от НПК, жалбата е подадена в законоустановения от чл.350, ал.2 от НПК срок и от процесуално легитимирана страна по чл.349, ал.3 вр. ал.1, вр. чл.253, т.2 от НПК и срещу акт подлежащ на касационно обжалване на основание чл.346, т.1 от НПК, поради което и същата е допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. Наведените в цялост касационни основания налагат приоритетното обсъждане на оплакванията за допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения, понеже материалната правилност на атакуваното решение и справедливостта на наложеното наказание предполагат възможност за обсъждане само при констатация за законосъобразно установени факти. Внимателният прочит на контролираният съдебен акт дава основание за съгласие с релевираното в касационната жалба възражение, че аналитичната дейност на апелативния съд не съответства на изискването за обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото, а събраните доказателства не са подложени на дължимата внимателна проверка. С оглед предмета на делото, за най - същественото обстоятелство от предмета на доказване – мотивацията на св.Г. за извършените от нея парични преводи, е събрана противоположна по съдържание фактическа информация – чрез обясненията на подсъдимия и чрез показанията на св.Г.. Несъмнено е, че когато, както е в случая и както вярно е констатирал първостепенният съд „Доказателствата по делото са противоречиви“ (стр.14, стр.20, стр.22, мотиви към присъда), поради което и неразбираемо е изразеното от въззивната инстанция съгласие с извода на СНС, че „събраните по делото писмени и гласни доказателства са в основни линии непротиворечиви..“ (л.10,възз.решение), преценката за възприемане на едната или другата група доказателства за обективно достоверна и изграждането върху нея позицията на съда по релевантните факти следва да е ясно проследима, а извършването и стриктно подчинено на процесуалните изисквания за анализ и оценка – чл.13, чл.14 и чл.107, ал.5 от НПК. Респективно, тази аналитична дейност, свързана с оценка на фактически данни, установени от гласните източници предполага подлагане на всеки един от тях на внимателна проверка с оглед незаинтересованост, последователност, устойчивост на възприятията и тяхното възпроизвеждане, убедителност, вътрешна подреденост и съответствие с правилата на формалната логика, подкрепа от другите доказателства, без изброяването да е с претенции за изчерпателност. Особено внимателна преценка изискват фактическите данни, възпроизведени чрез гласни доказателствени средства - обяснения и разпит, депозирани от принципно заинтересовани от изхода на делото субекти – подсъдимият и пострадалото лице, когато както е в случая, фактическото изясняване е изцяло свързано с базираната в посочените източници противоположна информация. Извършеният на тази основа преглед на обективираната в решението аналитична дейност на въззивната инстанция не разкрива основание за съгласие, понеже не е съобразена с посочените процесуални изисквания. И двете предходни инстанции, по начало правилно са идентифицирали основният спорен въпрос по делото – причината за направените от св.Г. парични преводи. След като имущественият аспект в отношенията между подсъдимия и св.Г. и по-конкретно – датите, на които последната е извършвала парични преводи по указаните сметки на посочените адресати и размерът на сумите, както и обратните преводи към св.Г. и наредените от подсъдимия суми, които да и бъдат изплатени, не са спорни, а отделно и за всички тях е налице документално обезпечаване, с оглед предмета на делото - квалифицирано изнудване, същественият въпрос, по който позициите на двамата са останали противоположни, е именно мотивацията на св.Г. за преведените суми и начинът на формирането и – дали е в резултат на свободно упражнената от свидетелката воля или същата е била принудена да го стори, след като е била заплашена от подс.С. по очертания в обстоятелствената част на обвинителния акт начин – чрез отправените по телефона реплики с конкретно съдържание, свързано с увреждане живота и здравето на св.Г. и на нейни близки - дете и родители, както и със злепоставянето и чрез разпространение на видеоклип с интимно съдържание. Въпреки правилното му идентифициране основният спорен въпрос по делото не е получил дължимия отговор, понеже убедителни съображения, че преводите са извършени вследствие съставомерно поведение на подсъдимия – психическо заплашително въздействие върху свидетелката Г., не могат да се изведат както от мотивите на първата инстанция, така и от въззивното решение. Първоинстанционният съд, както се отбеляза, правилно е констатирал, че доказателствата по делото са противоречиви, но в аналитично доказателствената дейност, се е ограничил до подробен преразказ съдържанието на отделните източници и голословна, поради липсата съпоставителна оценка и ясно проследима оценъчна дейност констатация, че макар и подсъдимия и свидетелката да били в интимни, доверени отношения, подробно описани като съдържание и времетраене, включващо и инкриминирания период (л.23 – л.25, мотиви) и за които приел, че „ не може всички тези действия на свидетелката да се обяснят със заплахи.. “, същевременно заключил, че показанията на св.Г., приети за „непротиворечиви“ (л.25, мотиви), в частта относно това дали сумите посочени от обвинението са преведени от нея доброволно или по принуда, доказват обвинението. Апелативният съд от своя страна, във въззивното решение, което е значително по обем, също е възпроизвел подробно съдържанието на гласните доказателствени източници и фактическата информация, свързана с преводите по осемте пункта на обвинението, но вместо дължимия анализ, с оглед изясняване на най-същественият по делото въпрос, е заместил същия от : - съгласие с извода на първата инстанция относно качеството на показанията на св.Г. и от своя страна преразказал фактическите положения, така както са съобщени от свидетелката (л.12 - л.21 и л.22 - л.30, възз.решение) и - от съгласие с изявленията на самата свидетелка, че именно реалният страх, изпитван от нея и който заменил „първоначално възникналите интимни чувства“ (л.17,възз.решение), манипулирането и до степен да действа без да ползва “логическо мислене“ (л.30, възз.решение) е и причината за нелогичното и поведение - да посещава нееднократно подсъдимия в затвора, включително и да осъществява свиждане с личен контакт, удължено по време и в което двамата били интимни, да се държи добре при свижданията и да му казва, “че иска да бъде с него и че и „дава крила да лети“ (стр.26,възз.решение). В обобщение съдът заявил пълното си доверие на съобщеното от пострадалата и поставил показанията и в основата на изводите си по фактите (л.31 възз. решение). Несъмнено е, че съдът е суверенен в преценката си за възлагане с доверие един или друг доказателствен източник, но за да отговори на изискването, заложено в чл.13 от НПК, а именно да осигури разкриването на обективната истина, аналитичната му дейност и по - конкретно процесът на формиране и изграждане на вътрешното убеждение по фактите от предмета на доказване, освен ясно проследим следва да е изцяло подчинен на правилата в НПК. В конкретния случай не може да се приеме, че това е така, понеже дължимият от съда отговор за обективността и достоверността на поставения в основата на фактическите му изводи доказателствен източник не е формиран през призмата на горепосочените критерии, като прочитът на въззивното решение не дава основание за извод, че същите са били стриктно приложени. Апелативният съд на първо място не е съпоставил в аналитичната си дейност показанията на св.Г. с обективната информация изводима от всички писмени доказателства, така както изисква НПК, а вещественото доказателство – „бяла тениска със синьо сърце“ (приобщено от първостепенния съд, л.236, НОХД), надлежно предявено на св.Г. (л.275, НОХД) и неоспорено от нея, напълно игнорирал. Отчел е като подкрепящи показанията на св.Г. относно мотивацията за извършените преводи писмените доказателства за реално извършените от нея плащания, но както се посочи, тези обстоятелства не са спорни и оценявайки ги извън и над действителното им значение на платежни документи съдът е допуснал превратната им оценка. Спорният въпрос, както се отбеляза, е мотивацията за преводите, а не самите те, поради което и към нейното изследване и изясняване е следвало да бъде насочен дължимият съпоставителен анализ. Ако го беше сторил, съдът щеше да е изправен пред необходимостта да даде отговори на следните въпроси: - инкриминираната в пункт четвърти от обвинителния акт заплаха, с оглед фактическите и очертания времево е отнесена към 20.12.2016г., а имущественото разпореждане ( 50лв. на името на св.М. М.) към 27.12.2016г. По делото (извън петте билета за свиждане, изискани от съда и представени от Н-к на Затвора София) е приложено и копие на Заповед от 27.12.2016 г., ( л.234, НОХД), издадена от Началника на Затвора [населено място], предмет на която е награда за подсъдимия, обективираща желанието му, същата да се реализира чрез четиричасово свиждане с г-жа Г., вписана като „партньорка“. В аспекта на посоченото, следвайки изискването на чл.107, ал.5 от НПК за внимателна доказателствена проверка, съдът в оценъчната си дейност е следвало да съпостави посоченото писмено доказателство, обективиращо реализираното от св.Г. посещение и провеждането на установеното от съдилищата четиричасово свиждане, със също така установено от инстанциите съдържание от интимно естество, съпроводено и с направения от нея специфичен подарък на подсъдимия - приобщеното по делото веществено доказателство, с депозираните от същата показания относно оказаното и психическо насилие и да изведе, но след дължимата съвкупна доказателствена оценка аргументиран отговор по основния спорен въпрос, относно мотивацията за паричните преводи. По - конкретно относно приетото мотивационно въздействие върху пострадалата, осъществено чрез отправена от подсъдимия по телефона заплаха, вследствие на която една седмица по – късно и на датата - 27.12.2016 г, касателна необсъдените от съда доказателства: веществено и писмени такива, същата се разпоредила с процесните 50 лв. - инкриминираното по пункт седми от обвинителния акт мотивационно въздействие изразено в заплаха, че „ако не му изпрати парите ще разпространи видеоклип съдържащ позорящи обстоятелства“ и създаването на тези „позорящи обстоятелства“ е отнесено към 03.04.2017г. Съдът е пропуснал да съобрази и съответно да обсъди съпоставително показанията на свидетелката, депозирани и в двата разпита проведени на Д.П, приобщени чрез почитането им, в които същата е посочила 3.04.2017г. като датата, на която била „заставена да се съблече пред камерата“ и което извършила под психическо въздействие на отправените заплахи, с наличните по делото писмени доказателства – РКО от 03.04.2017г. и молба от 27.03.2017г. (л.78 и л.79, НОХД), обективиращи осъществено изплащане на сумата от 200лв, в Централния Софийски Затвор, получени от свидетелката, по отправено от подсъдимия искане до касиера на затвора, с молба, паричните средства да се дадат на ръка на „съпругата ми М. В. Г.“. Въззивният съд, пренебрегвайки задължението си за внимателна проверка на всички събрани доказателства, при това задължително в тяхната съвкупност и взаимовръзка, не е направил и опит да даде отговор на въпроса как установеното посещение, проведената интимна среща, съпроводена с направения подарък се съотнася към заявеното психическо насилие, под въздействието на което е извършено на същата дата имущественото разпореждане, респективно как посещението в затвора за личното получаване на парична сума, наредена за изплащане от подсъдимия, се съотнася към заявеното психическо насилие, под въздействието на което, отново на същата дата е извършено злепоставящото и записано на камера видео с интимно съдържание. На следващо място, за да се довери изцяло на показанията на св.Г. съдът е приел, че същите са единни, последователни и непротиворечиви ( стр.22, стр.24, възз решение), но е игнорирал изцяло изводимото от данните по делото поетапното разкриване на информация, след въвеждане в процеса на нови доказателства – писмени, каквито са документите във връзка с проведените свиждания и вещественото доказателство. Избирателното поднасяне на информация не разкрива последователност в отстояването на единна позиция по релевантните факти и игнорирането на този критерий опорочава процесуалната дейност на съда при подлагане основното гласно доказателствено средство, каквото съставляват показанията на пострадалата свидетелка, на преценка за достоверност. Показанията на св.Г. не само не са обсъдени съпоставително с писмените доказателства по делото и приобщеното веществено доказателство, но и в съдържателен план не са подложени на дължимата внимателна проверка и това е видно дори от противоречието, в което съдът сам е изпаднал в утвърждаване на показанията и като единни и последователни. От една страна контролираният съд, както е посочено на л.31 от възз.решение се доверил „напълно на съобщеното от пострадалата“, но от друга в противовес на застъпената от св.Г. теза за естеството на връзката, ограничена само до емоционално увлечение, приключило с изпратените първоначално 200лв. (л.22,възз.решение), приел съществуване на друг тип взаимоотношения. Видно от мотивите към присъдата, първият съд е отчел за безспорно установена „интимна връзка осъществяваща се, чрез интимни разговори, кореспонденция и личната им среща по време на 4 часовото свиждане“ (л.22, стр.764 НОХД), а въззивният съд от своя страна, изразявайки пълно съгласие с утвърдените от първата инстанция фактически положения, също приел за установени между двамата отношения от интимно естество, макар и отчитайки ги като възникнали и проявени вследствие цялостното психическо въздействие, което подсъдимият оказвал върху свидетелката, понеже както е посочено във въззивното решение (л.18) „Подсъдимият поискал да го посети в стая за интимно четиричасово свиждане в затвора, като я уверявал, че след това свиждане нямало да я тормози повече за пари ..“. Изцяло пренебрегнато обаче и съответно необсъдено е останало заявеното в показанията и, както и в проведената очна ставка с подсъдимия, обективно съдържание на изразите, употребени от свидетелката и на изпълненото от нея поведение по време на тези свиждания и срещи в затвора. Свидетелката е посочила и съдът е приел за вярно, че същата е заявила на подсъдимия, че „ иска да бъде с него“, че и „дава крила“ да лети и че се държала „добре, мило, внимателно“ и си говорили „повърхностни неща – как си, какво правиш“. Декларативно, понеже, не е изведено от какъвто и да е съпоставителен анализ, е приетото от въззивната инстанция заключение, че в действителност свидетелката, изричайки думите с посоченото съдържание и имайки приетото за установено поведение, е изпитвала всъщност страх, а не привързаност към подсъдимия. Несъмнено е, че субективните усещания на всяко лице са строго индивидуални, но когато същите не са обективирани във външна проява, действителните усещания и субективни представи на индивида, когато както е в случая са от кръга на съществените за изясняване по делото обстоятелства, понеже безспорно са свързани с основния по делото въпрос за мотивацията за имуществените разпореждания и дали същата е формирана под страх от отправени от подсъдимия заплахи, категорично предполагат установяване чрез предвиден в НПК способ, какъвто е експертизата, понеже са в сфера, за която съдът не разполага със специални знания. Все в тази връзка следва да се посочи, че показанията на св.Г. за няколкократните посещения, направени от нея на подсъдимия, който е бил лице с ограничено придвижване - лишен от свобода, за да го мотивира „да спре да я тормози“ и обективираното, в коментираните словесните изрази отправени към него отношение, не са обсъдени и от гледна точка кореспонденция с правилата на формалната логика. Обективната преценка на тези установени обстоятелства, имащи значение и за изясняване естеството на взаимоотношенията им, не са поставени в общия процес на взаимно обсъждане на доказателствената съвкупност, а са заменени от заявеното от съда съгласие с дадената от самата свидетелка оценка и обяснение. Твърдението и че ходела при него от страх „за да подсигури спокойствието на семейството си“ (л. 176, НОХД) и с намерение да го убеди да престане, но същевременно при всички тези срещи му казвала, „че иска да бъде с него“ (л. 26, възз.решение), понеже не искала да се представи уязвима и слаба, несъмнено е изисквало много внимателно обсъждане, с оглед преценката за изискуемата вътрешно логическа непротиворечивост. Липсва коментар в тази посока и относно неотличаващите се с вътрешна подреденост показания на св.Г., свързани с причината за направения подарък – веднъж обусловена от собствено взетото от нея решение да му занесе такъв и в същото време формирана под заявения психологически натиск, упражнен от подсъдимия (л.274- л.275, НОХД). Както се отбеляза вече, безспорно е, че психическите усещания и вътрешно емоционалното състояние, в условията на което лицето избира една или друга проява, чрез която да реагира или действа в дадена ситуация е строго индивидуален въпрос, но именно в тази посока е предвидения в НПК способ по чл.144 от НПК, чрез който съдът е могъл и е следвало да се подпомогне в изясняване на посочените обстоятелства, значими за разкриване на обективната истина по делото и с неизползването на който, установяването и е било компрометирано. В контекста на горното, контролираната инстанция е допуснала и още едно, при това особено съществено отклонение от регламентираните в НПК процесуални правила за анализ и оценка, свързано отново с пълноценното и законосъобразно използване на регламентирания в чл.144 от НПК процесуален способ на доказване. От една страна, съдът е възприел заключението на възложената и изготвена в досъдебната фаза съдебно психиатрична и психологична експертиза като изцяло подкрепящо приетите с доверие показания на св.Г., без да отчете и съобрази, че изходната база, върху която вещите лица са работили по поставената им задача – „Дали заплахите отправени към осв. са възбудили основателен страх от осъществяването им?“, е изчерпана с показанията на самата свидетелка и съобщената от нея информация, както изрично е посочено от вещите лица в уводната и заключителната част на експертизата и в устните им разяснения пред съда. При този подход на съда, заключението на изготвената само въз основа изявленията на св.Г. експертиза и без вещите лица да са ползвали всички доказателства, включително събраните в съдебната фаза и несъмнено относими към отговора на поставената им задача, е останало непълно и не може да се приеме, че същото отговаря на изискването за пълноценно и всеобхватно изследване, както и за обоснованост по поставените за изследване въпроси. Респективно, поставянето му в основата на направените изводи, че „Свидетелят е приемал за реални и възможни заканите на подсъдимия“ (л.20,възз.решение) е в противоречие с принципното положение по чл.14,ал.1 от НПК, а именно, че формирането на вътрешното убеждение, с оглед законосъобразност, предполага обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. От друга страна, относно мотивацията за извършените имуществени разпореждания, обследвайки обективно установеното поведение на св.Г. и отправените към подсъдимия словесни изрази с еднозначна насоченост към емоционална привързаност и в същото време собственото и твърдение, че вършела всичко това под страх, съдът сам е заключил, че „Продължителния период на отрицателно психологическо въздействие върху Г., чрез периодичните заплахи за живота и здравето на нея и близките и са довели до възникване на психологически предпоставки за да се подчинява и приема исканията на С.“ (стр.20, възз.решение), както и че “ситуацията формирала форма на виктимност в поведението и“ ( стр.21, възз.решение). С оглед значението на експертизата, устойчиво е разбирането, утвърдено в съдебната практика, че съдът е свободен в преценката си дали да приеме или не изготвеното по поставените въпроси заключение, но не би могъл сам да влиза в ролята на вещо лице, а в случая, приемайки за несъмнено установени положения, а именно психическото състояние и възникналите, вследствие поведението на подсъдимия „психологически предпоставки“ и трайният отпечатък на събитията върху „съзнанието на пострадалото лице“, непроверени по експертен път (за непълноценната експертиза от Д.П се взе отношение ) въззивният съд е действал като експерт, в област, която принципно изисква специални познания и с които няма данни съдът да е разполагал. По този начин контролираният съд от една страна е пренебрегнал задължението си за пълноценно и всеобхватно използване на предвидения в чл.144 от НПК способ, компрометирайки така разкриването на обективната истина, понеже е ползвал експертно заключение, основано върху изолиран източник и без да е обхваната в изследването цялата относима доказателствена база, а от друга сам е влязъл в ролята на експерт извеждайки заключения по въпроси, за разрешаването на които, с оглед спецификата и сферата на проверка, са били нужни специални познания. Процесуално неиздържан е и подходът на контролирания съд при оценката на декларираното от свидетелката отсъствие на спомени, обусловило прилагането на предвидената в чл.281, ал.1, т.2, пр. второ от НПК процесуална възможност за инкорпориране на показанията от досъдебното производство. При обективното съпоставяне в датите на проведените в предсъдебната фаза разпити 23.04.2018г. и 15.03.2019г. отнесени към инкриминираните в обвинителния акт събития ( ХІ 2016 г. – VІ 2017г.) е видно, че и двата са с еднаква отдалеченост и на напълно резонния въпрос на защитата как свидетелката помни и възпроизвежда в детайли датите и пълното съдържание на отправените заплашителни реплики в разпит от 15.03.2019г., а показанията и в съдебната фаза - в разпит, проведен в съдебното заседание на 5.12.2019г. са лишени от каквато и да е конкретика с обяснението, че „Не помня много неща от тогава“, съдът е оставил без отговор. Задоволил се е да изложи общи положения, че е „логично“ свидетелката да не помни подробности за дати и изрази, понеже е запазила „ярък спомен за преживените унижения..“ (л.54, възз.решение), което в принципен план е вярно, но не съставлява дължимият отговор на основания върху посочените в случая съвсем конкретни факти, въпрос. Ограничил се е отново прилагайки посочения незаконосъобразен подход - изводите да са резултат не от собствената му аналитична дейност, а възприети като поднесени от свидетелката, в конкретния случай – липсата на спомен е обяснена от нея с това, че била „викана многократно“. Освен, че прегледът на делото не сочи такива данни, понеже в рамките на периода от 15.03.2019г. до 5.12.2019г. няма протоколи за извършвани със свидетелката следствени действия, но по - същественото в случая е, че този въпрос е подминат и не е получил дължимото разрешение, особено в аспекта на иначе безусловно приетата от съда експертиза, съгласно която свидетелката е „със съхранени възприятно представни възможности и е в състояние, при желание да възпроизвежда възприети в миналото факти и обстоятелства, както и случилото се през инкриминирания период“ (л.159, т.І, Д.П.). Пренебрегвайки тези си задължения, като в противоречие с изискванията на чл.13 и чл.14 от НПК не е изследвал сам посочените обстоятелства, но и оставяйки без отговор резонните въпроси, отправени в тази посока от защитата, съдът се е отклонил от процесуалните изисквания, като ги е нарушил, включително и в аспекта на дължимото гарантиране правото на защита, което по този начин е ограничил. Както е известно, именно съдебната фаза на процеса се явява неговата централна част, доколкото досъдебното производство, включително и събираните в него доказателства подлежат на общо основание на проверка в съдебната фаза, един от основните принципи на която е именно принципа на непосредственост. При отречения от свидетелката спомен за инкриминираните събития освен, че причината не е надлежно проверена (чрез предвидения в чл.144 от НПК способ), но и с игнорирането на това обстоятелство, свързано с отбелязаната по-горе устойчивост на възприятията и тяхното възпроизвеждане като критерий в оценката за обективност и достоверност, съдът отново се е дистанцирал от задължението за съобразена, с изискването за внимателно обсъждане на доказателствата, аналитична дейност. Ето защо и не може да се приеме, че показанията на св.Г. са проверени по предвидения в чл.107, ал.5 от НПК ред, понеже не са подложени на дължимата внимателна проверка - не са обсъдени съпоставително с писмените доказателства, с вещественото доказателство, с установените от извършената очна ставка фактически данни за естеството на взаимоотношенията между нея и подсъдимия, а ползваната, за изясняване на същественото от предмета на доказване обстоятелство касателно мотивацията за извършените имуществени разпореждания, експертиза е била лишена от изискуемата всеобхватност на изследваните относими данни, респективно е останала непълна. Ето защо и като е поставил в основата на изводите си за доказаност на обвинението фактически данни, изхождащи от ненадлежно проверен източник контролираният съд се е отклонил от поставения в чл.303 от НПК стандарт, изискващ несъмненост, каквато би била постигнала само в случай, че процесуалната дейност по събиране и оценка на доказателствата, включително и способите, чрез които съдът е подпомогнат в тази дейност, са съобразени с процесуалните изисквания. В същото време процесуалната позиция на подсъдимия е останала непълноценно проверена, а възраженията му неаргументирано отхвърлени, поради което и отправеното в касационната жалба възражение за нарушение на чл.107, ал.3 от НПК не е лишено от основание. От самото начало на наказателното производство подсъдимият е отстоявал защитна теза, изразена в отказ да е принуждавал св.Г. да превежда сумите, сочейки друга мотивация, свързана с личните им взаимоотношения, в подкрепа на което е посочвал проверими факти, за част от които и сам е представил доказателства, включително и заповедта от 27.12.2016г, понеже на досъдебното производство официалният отговор на въпроса за посещенията на св.Г. е бил отрицателен ( л.56 – л.57, т.ІІ, Д.П.). По този начин и в противоречие с принципното положение по чл.103, ал.2 от НПК, съгласно което подсъдимият не е длъжен да доказва, че е невинен, същият е бил поставен в положение да доказва тезата си за невинност, измествайки така доказателствената тежест, която съгласно чл.102 от НПК лежи изцяло върху прокурора. Възраженията му са били игнорирани и непроверени, като незадълбочено е бил изследван паричния обмен между свидетелката и подсъдимия, а доколкото е обсъден, дадената му оценка разкрива превратен доказателствен прочит. Съдът е приел, че за разлика от върнатата, чрез направен на 12.12.2016 г. от св.В.С. превод, сума от 200 лв., приети за уреждане на предходно задължение, за което св.Г. не била заплашвана (л.59, възз.решение), другите две суми, изплатени също по нареждане на подсъдимия, но от администрацията на затвора лично на св.Г. на 3.04.2016 г. и 16.12.2016 г. са в рамките на инкриминирания период, но е отчел това обстоятелство само в посока редуциране предмета на престъплението и същевременно, „тълкувайки“ действията на подсъдимия по реализирането на тези преводи като извършени „с цел създаване на доказателства, с които да се защити и оневини, в случай, че жертвата на изнудването, с която се стараел да поддържа интимен контакт, реши да подаде жалба“, както и като „пресметлив, съзнателен и преднамерен акт, извършен именно с тази цел“ (л.43,възз.решение). Ц. в достатъчна степен илюстрира недопустимия подход, чрез който са анализирани доказателствените източници, понеже е изцяло основан на предположение. Писмените доказателства установяват обективни данни за изплатени по нареждане на подсъдимия суми на св.Г., няколко месеца преди същата да подаде жалба и оценката им следва да е подчинена на горепосочените критерии, включително и в съпоставителното обсъждане с всички останали доказателства, вместо което съдът, стъпвайки на предположения и изопачавайки действителното им съдържание, ги е извел в негатив на подсъдимия. Нещо повече, реализираното от последния право на защита, включващо правото да иска събирането на доказателства и да представя такива е ползвано като аргумент за приетата от съда преднамереност в създаването на документи, с цел оневиняване, в случай на евентуално наказателно преследване и съответно е отчетено като доказващо представното съзнание на подсъдимия за осъществявано изнудване. С подобен подход при оценка на действия, чрез които е упражнено основното право на защита, ВКС няма как да се съгласи. Видно от данните по делото подс.С. несъмнено е лице, чието поведение очертава прояви, неповлияни от многократно прилаганите наказателни санкции, а същевременно от гледна точка на образование и в професионален аспект подсъдимият и пострадалата разкриват различия. Посоченото обаче не съставлява основание за пренебрегване на задължението за внимателно изследване достоверността на събраните чрез показанията им гласни доказателства, включително и понеже подобен подход е в пряк конфликт с принципното положение по чл.14, ал.2 от НПК. С оглед гореизложеното, в случая се налага извод, че преценката на доказателствата, която е направена от въззивният съд е едностранчива, тъй като предпоставките за признаване вината на подсъдимия са обсъждани на базата само на една част от доказателствата – тези, които го уличават, без да е отдадено дължимото внимание на предназначените да го оневинят. Ето защо и не може да се приеме, че процесуално аналитичната дейност на въззивната инстанция е извършена в съответствие с чл.107, ал.3 и ал.5 НПК. Съгласно посочените законови изисквания съдът е задължен не само да събира, но и да проверява внимателно всички доказателства – както тези, които разобличават подсъдимия или отегчават неговата отговорност, така и тези, които го оправдават или смекчават отговорността му, защото само така би се постигнала дължимата гаранция за спазване правото на защита (чл.55,ал.1 от НПК). При това, както е разяснявано вече в практиката на ВКС (Р № 131 от 22.05.1999 г. на ВКС, І н.о., к.д. № 94/99 г.) това право не може да бъде разбирано единствено като право за посочване или прилагане на доказателства, понеже то би било обезсмислено, ако не е свързано със задължение на съда да направи съответната оценка на посочените от подсъдимия доказателства и да прецени значението им за доказателствения процес. За това и по изложените съображения, релевираните от служебния защитник на подсъдимия оплаквания, свързани с доводи за непълноценен доказателствен анализ и опорочен процес на формиране на вътрешното убеждение, ВКС намира за основателни. Безспорно е, застъпеното и в наказателнопроцесуална доктрина, и в съдебната практика разбиране, че "и един свидетел е свидетел", но показанията на същия следва да се издържали цялостната проверка за обективност, подреденост, последователност и да позволяват извод, че са стабилна и достоверна основа за възпроизведените от свидетеля факти, понеже само в този случай осъдителната присъда, основана върху показанията на един, при това както е в случая заинтересован от изхода на делото свидетел, не би била в конфликт със стандарта за доказаност, регламентиран в чл.303, ал.2 от НПК. В заключение може да се посочи, че настоящият касационен състав не поставя под съмнение суверенното право на инстанциите по фактите да възприемат като истинни и убедителни едни доказателствени източници и да отхвърлят други. То обаче е обусловено от задължение за излагане на убедителни съображения за така взетото решение, основано върху стриктно аналитично поведение, изпълнено по предписания в НПК начин. По гореизложените съображения, ВКС констатира, че именно в тази насока е допуснато нарушение на процесуалните правила, в резултат на което е реализирано касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, което и налага проверявания съдебен акт да бъде отменен, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Наведените възражения за незаконосъобразност (кас. основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК) и несправедливост ( чл.348, ал.1, т.3 от НПК) на атакувания пред ВКС съдебен акт, при този изход на делото е безпредметно да бъдат обсъждани. При новото разглеждане на делото следва да се извърши процесуално издържана проверка на доказателствената съвкупност, подчинена на изискването за всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото и при пълноценно използване на предвидения в чл.144 от НПК доказателствен способ, а формираните фактически изводи да се основат върху оценени по надлежния ред доказателства. ВКС намира за нужно накрая да отбележи и това, че съгласно чл.340, ал.1 от НПК решението на въззивната инстанция се изготвя в определения от нормата срок, но същото се постановява след проведеното открито заседание, в което делото е обявено за решаване. Изготвянето на решението и постановяване на същото са две напълно различни прояви на съдебната дейност и в този смисъл няма как решението на въззивната инстанция да е постановено в „закрито заседание“, както е посочено в уводната му част. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал.1, т. 5 във вр. с ал.3, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ Решение № 92 / 06.03.2023г. постановено по ВНОХД № 855/2022г. от Апелативен съд София. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд от стадия на съдебното заседание. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ:1. 2.