Ключови фрази
Отмяна на влязло в сила решение по чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК * отмяна-нарушено право на участие * отмяна-противоречие с друго влязло в сила решение


2
Р Е Ш Е Н И Е

№ 71

гр. София, 10.03.2015 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети февруари през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 7189 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 307, ал. 2-4 от ГПК.
Образувано е по молба на А. Р. Д.-Р. и М. Р. за отмяна на влязлото в сила решение № 152/16.06.2014 г., постановено по гр. дело № 1518/2014 г. на Върховния касационен съд, Първо гражданско отделение (ВКС, І-во гр. отд.). С решението е обезсилено въззивно решение № 288/11.11.2013 г. по възз. гр.д. № 335/2013 г. на Великотърновския апелативен съд (ВтАС), в частта, с която е признато право на задържане на молителката А. Д.-Р. върху процесния апартамент до заплащане от Р. Д. К. на подобрения в размер на 60512 лв., като е прекратено производството в тази част; отменено е същото въззивно решение в частта, с която насрещният иск на молителката А.Д.-Р. срещу Р. К. за заплащане на подобрения в процесния апартамент е уважен за разликата над сумата 30 053 лв. до сумата 60 512 лв., като искът е отхвърлен в тази част; оставено е в сила същото въззивно решение в частта, с която същият иск е уважен за разликата над сумата 17 033 лв. до сумата 30 053 лв.; осъдена е молителката А. Д.-Р. да заплати на Р. К. сумата 2 602.16 лв. – разноски за въззивната и касационната инстанция.
В молбата се навеждат основанията за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 5, евентуално – т. 4 от ГПК – по отношение на молителката А. Д.-Р., както и основанието за отмяна по чл. 304 от ГПК – по отношение на молителя М. Р..
Молителката А. Д.-Р., на първо място поддържа, че била лишена от възможността да участва в разглеждането на делото, тъй като в нарушение на чл. 56 от ГПК била несвоевременно призована в деня на провеждането на откритото съдебно заседание и нямала възможност за подготовка и организиране на защитата си, но въпреки това заседанието било проведено. Поддържа също, че не била редовно и своевременно призована чрез нейните процесуални представители по делото. В тази връзка изтъква, че адв. Б. върнала призовката за нея, като уведомила съда, че не я представлява пред касационната инстанция, тъй като пълномощното й било оттеглено, за което молителката я уведомила с молба преди насрочването на делото, поради което към момента на получаване на призовката адв. Б. била без представителна власт. В съдебното заседание това обстоятелство било изтъкнато от новите процесуални пълномощници на молителката адв. М. и адв. Д., които направили и възражение, че призовката и до тях не е връчена в изискуемия седемдневен срок, като поискали възможност за организиране на защитата на молителката, но такава не била дадена от съда, който дал ход на делото.
При условията на евентуалност, молителката А. Д.-Р. иска отмяна на решението на ВКС, като постановено в противоречие с постановените по същото дело, въззивно решение № 288/11.11.2013 г. по възз. гр.д. № 335 /2013 г. на ВтАС и първоинстанционно решение № 82/14.02.2013 г. по гр. дело № 933/2010 г. на Русенския окръжен съд (Р.). В тази връзка в молбата се излагат подробни доводи за неправилност на атакуваното решение на ВКС, като единственото конкретно посочено от молителката противоречие е с въззивното решение, а именно: апелативният съд е приел, че като добросъвестен владелец тя има право да получи по-високата стойност между увеличената стойност на имота и реалната стойност на извършените подобрения, а ВКС също е признал, че молителката е добросъвестен владелец, но не уважил тези й права, като в аргументите за намаляване на присъдената й стойност на извършените подобрения се позовал на практика от 1974 г., без да съобрази посочената от страна на молителката такава, осъвременена с оглед изменените условия на живот и нормалните битови нужди. Конкретно противоречие между атакуваното решение на ВКС и първоинстанционното решение на Р., в молбата не се сочи.
По отношение на молителя М. Р., в молбата за отмяна се поддържа, че той не бил конституиран надлежно и не взел участие като страна по делото. В тази връзка се сочи, че той е съпруг на молителката А. Д.-Р. и при предявена по делото претенция за права върху имот в режим на съпружеска имуществен общност (СИО) следва легитимацията им като задължителни другари. Изтъква се, че това негово конституиране като задължителен необходим другар било поискано още с насрещната искова молба на А. Д.-Р., подадена пред първата инстанция, но първоинстанционният съд не се произнесъл по това искане, макар да приел за разглеждане насрещния иск. Излагат се съображения, че от този момент нататък производството било опорочено, включително касационното такова пред ВКС, за което до молителя не било изпращано уведомление и той не взел участие в него като необходим другар поради обвързаността му от съдебното решение.
Ответницата по молбата за отмяна Р. Д. К. (ищца по първоначалния иск и ответница по насрещния иск по делото) поддържа, че молбата е неоснователна, като излага подробни съображения за това.
Ответникът по молбата за отмяна В. И. Г. (трето лице –помагач на молителите по делото) не заявява становище по молбата.
Молбата за отмяната е процесуално допустима по съображенията, изложени в определение № 432/15.12.2014 г., постановено по настоящото дело.
По отношение на основанието за отмяна по чл. 305, ал. 1, т. 5 от ГПК, наведено от молителката А. Д.-Р., съдът намира следното:
Страните са призовани за откритото съдебно заседание от 16.06.2014 г. на състава на І-во гр. отд. на ВКС, постановил атакуваното касационно решение, с призовки. Призовката до молителката А. Д.-Р. чрез процесуалния й пълномощник по делото адв. Р. Б. е върната в цялост, като връчителят е отбелязал и е удостоверил с подписа си в нея, че на 23.04.2014 г. адв. Б. отказва да я получи „поради оттегляне на пълномощното”. Съгласно разпоредбите на чл. 35 от ГПК, страната има право във всяко време на процеса да оттегли пълномощното, но това става единствено чрез уведомяване на съда, като всички действия, извършени законно от пълномощника до оттеглянето на пълномощното, т.е – до уведомяването на съда за това, остават в сила. Тези разпоредби кореспондират с разпоредбите на чл. 51, ал. 3, във вр. с чл. 58 от ГПК, съгласно които адвокатът-пълномощник не може да откаже получаването на призовката, освен след оттегляне на пълномощното по реда на чл. 35 от ГПК, а в случай на отказ, същият се отбелязва в разписката и се удостоверява с подписа на връчителя, като неоснователният отказ – направен преди оттегляне на пълномощното по реда на чл. 35 от ГПК, т.е. – преди уведомяването на съда за това, не засяга редовността на връчването. В случая молителката А. Д.-Р. е била редовно и своевременно призована именно по този ред. Преди отказа на 23.04.2014 г. на процесуалния й пълномощник по делото адв. Б. да получи призовкото за нея, не е налице оттегляне на пълномощното й, което да е извършено по реда на чл. 35 от ГПК – чрез уведомяване на съда за това, поради което този отказ за получаването на призовката е неоснователен и молителката е редовно призована, считано от датата на отказа – 23.04.2014 г., т.е. – повече от една седмица преди провеждането на откритото съдебно заседание на 16.06.2014 г., както изисква разпоредбата на чл. 56, ал. 3, изр. 1 от ГПК.
Само предвид гореизложеното, в случая не е налице нарушение на правилата по призоваването на молителката А. Д.-Р., респ. – същата не е била лишена от възможността да участва в делото, по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 5 от ГПК.
Наред с горното следва да се отбележи, че молителката А. Д.-Р. е била редовно призована за откритото съдебно заседание от 16.06.2014 г., и чрез друг свой процесуален пълномощник по делото – адв. Я. М. – по реда на чл. 42, ал. 3 от ГПК – по телефона, което е надлежно удостоверено писмено – по реда на 44, ал. 2 от ГПК – от съдебния секретар, извършил това призоваване, като това е станало на 09.05.2014 г. – също при спазване на едноседмичния срок по чл. 56, ал. 3, изр. 1 от ГПК. При това положение, без значение за редовността на призоваването на молителката е и обстоятелството, че призовката (писмената такава) чрез този й пълномощник по делото е била връчена при неспазване на същия срок.
Освен това, в откритото съдебно заседание на 16.06.2014 г. молителката А. Д.-Р. е била представлявана от двама нейни пълномощници по делото – адв. М. и адв. П. Д., като след като съдът е констатирал редовното призоваване на тази молителка и е намерил за неоснователни възраженията в обратна насока, адв. М. е направила и изрично процесуално изявление, че следва да се даде ход на делото.
Предвид гореизложеното, поддържаното от молителката А. Д.-Р. основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 5 от ГПК, не е налице.
Не е налице и поддържаното от тази молителка – при условията на евентуалност, основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 4 от ГПК, като съображенията за това са следните:
Постановеното по делото въззивно решение № 288/11.11.2013 г. по възз. гр.д. № 335/2013 г. на ВтАС, изцяло е било предмет на касационната проверка, извършена с атакуваното касационно решение № 152/16.06.2014 г. по гр. дело № 1518/2014 г. на ВКС, І-во гр. отд. Поради това, въззивното решение не е влязло в сила по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 4 от ГПК, респ. – между тези две съдебни решения, постановени от две различни съдебни инстанции в рамките на едно и също съдебно производство, не би и могло да е налице соченото от молителката противоречие по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 4 от ГПК.
Като необжалвано пред въззивния съд в тези негови части, постановеното по делото първоинстанционно решение № 82/14.02.2013 г. по гр. дело № 933/2010 г. на Р. е влязло в сила в частта, с която е уважен първоначалният иск по чл. 108 от ЗС на Р. Д. К. срещу двамата молители М. Р. и А.Д.-Р., както и в частта, с която насрещният иск за заплащане на подобрения на молителката А. Д.-Р. срещу Р. К. е уважен до размер 17 033 лв. Както вече беше споменато, обаче, в молбата за отмяна не се сочи никакво конкретно противоречие между атакуваното касационно решение на ВКС и това първоинстанционно решение на Р., респ. – противоречие с влезлите в сила части на последното, а и такова противоречие по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 4 от ГПК обективно не е и налице.
При липсата на противоречие с друго влязло в сила съдебно решение, изтъкваните в молбата за отмяна пороци на атакуваното касационно решение – сами по себе си са ирелевантни в настоящото извънинстанционно производство и не могат да обусловят исканата от молителката А. Д.-Р. отмяна и в хипотезата на чл. 303, ал. 1, т. 4 от ГПК.
В останалата й част, – подадената от М. Р., молбата за отмяна на касационното решение в хипотезата на чл. 304 от ГПК, обаче е основателна, по следните съображения:
Субективното материално право на парично вземане по чл. 72, ал. 1 от ЗС на добросъвестния владелец на чужда вещ (недвижим имот) срещу собственика на вещта (имота) за сумата, с която се е увеличила стойността на вещта (имота), вследствие на извършените от владелеца подобрения, не е субективно вещно право, а е облигационно такова – на плоскостта на неоснователното обогатяване (респ. – не е и произтичащо от договорно основание, субективно право на вземане по паричен влог). Субективното материално потестативно (правоотлагащо) акцесорно право на задържане по чл. 72, ал. 3 от ЗС на добросъвестния подобрител на чужда вещ (имот), също не е субективно вещно право (респ. – субективно право на вземане по паричен влог). Поради това, в случаите, когато двама съпрузи, дори съвместно да са упражнявали добросъвестно владение върху чужда вещ (имот) и съвместно да са извършили подобрения на вещта (в имота), техните субективни права на вземане и на задържане по чл. 72, ал. 1 и ал. 3 от ЗС, не се включват в бездяловата СИО между тях (чл. 21 от СК, респ. – чл. 19 от СК от 1985 г. (отм.)). В тези случаи, доколкото наличието или липсата на съвместен принос е от значение единствено за вътрешните им отношения на разделност между тях (правото на вземане за парична сума е делимо), но не и в отношенията им с длъжника – собственика на подобрената вещ (имот), те могат да имат спрямо него най-много качеството на солидарни кредитори, което обаче – само по себе си – също не обуславя необходимо другарство на съпрузите в исковия процес.
От друга страна, когато собственикът на вещта (имота) предяви иск по чл. 108 от ЗС срещу двамата съпрузи – добросъвестни подобрители, ако основанието, което поначало е било годно да ги направи собственици на вещта (имота) (чл. 70, ал. 1 от ЗС), се е осъществило по време на брака им, те несъмнено имат качеството на необходими другари, като ответници по този иск за собственост. Това тяхно качество на необходими другари очевидно не се променя, ако те въведат в предмета на делото субективните си материални права на вземане и на задържане по чл. 72, ал. 1 и ал. 3 от ЗС, по пътя на възражението – то е процесуално средство за защита срещу предявения иск по чл. 108 от ЗС, по който те са ответници – необходими другари. При основателност на иска и на възражението, осъждането на ответниците за предаването на владението ще е под условие, че ищецът им заплати стойността на направените от тях подобрения. В тези случаи, именно съгласно правилата за необходимото другарство (чл. 216, ал. 2 от ГПК), достатъчно е възражението за право на задържане да е направено от единия от двамата ответници-съпрузи, за да ползва то и другия, стига да е основано на твърдения за съвместно извършване на подобренията от двамата. Когато само единият ответник-съпруг направи възражение за право на задържане, при твърдения че единствено той е извършил подобренията, то това възражение очевидно няма да ползва другия съпруг, но и в този случай двамата си остават необходими другари като ответници по предявения срещу тях иск по чл. 108 от ЗС. Поради това, тяхното съвместно участие в процеса следва да се обезпечи пред всички съдебни инстанции по спора (чл. 265, ал. 2 от ГПК).
Няма пречка съпрузите – добросъвестни подобрители да предявят правата си на вземане за стойността на подобренията по чл. 72, ал. 1 от ЗС, и чрез насрещен иск – в рамките на производството по предявения срещу тях иск по чл. 108 от ЗС (или дори в отделно исково производство). В тези случаи те ще са обикновени другари, като ищци по иска по чл. 72, ал. 1 от ЗС, и – необходими другари, като ответници по иска по чл. 108 от ЗС. Тъй като обаче, макар и акцесорно спрямо правото на вземане по чл. 72, ал. 1 от ЗС, правото на задържане по чл. 72, ал. 3 от ЗС може да бъде въведено в исковия процес единствено по пътя на възражението (в тази връзка – и т. 4 и мотивите към нея от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС), то и в тези случаи – предвид взаимната обусловеност между първоначалния иск по чл. 108 от ЗС, при направеното срещу него възражение за право на задържане по чл. 72, ал. 3 от ЗС, и насрещния иск по чл. 72, ал. 1 от ЗС, независимо в коя от тези части е обжалвано съдебното решение, съвместното участие в процеса на двамата съпрузи също следва да се обезпечи пред всички съдебни инстанции по спора. Това е така, защото уважаването на насрещния иск по чл. 72, ал. 1 от ЗС е обусловено от уважаването на иска по чл. 108 от ЗС (те са в съотношение на евентуален и главен иск), а от друга страна уважаването на възражението за право на задържане по чл. 72, ал. 3 от ЗС е обусловено от уважаването на иска по чл. 72, ал. 1 от ЗС (те са в съотношение на акцесорна и главна претенция – в този смисъл – също разясненията в мотивите към т. 4 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС). Такова съвместно участие на двамата съпрузи няма да е необходимо само в случаите, когато само единият от тях е предявил насрещен иск по чл. 72, ал. 1 от ЗС и е направил срещу иска по чл. 108 от ЗС възражение за право на задържане по чл. 72, ал. 3 от ЗС, но основани на твърдения, че единствено той е извършил подобренията.
Възможна е и хипотеза, при която в срока за отговор на исковата молба по чл. 108 от ЗС единият съпруг не е въвел в предмета на делото свои права по чл. 72, ал. 1 и ал. 3 от ЗС нито по пътя на възражението, нито чрез насрещен иск, а другият съпруг в същия срок е предявил насрещен иск по чл. 72, ал. 1 от ЗС и е направил акцесорното спрямо него възражение за право на задържане по чл. 72, ал. 3 от ЗС, основани на твърдения за съвместно извършване на подобренията от двамата съпрузи. В такъв случай, както вече беше посочено, това възражение ще ползва и другия съпруг (който не го е направил), тъй като двамата са необходими другари по иска по чл. 108 от ЗС и решението по него, включително относно правоотлагателното възражение за правото на задържане, ползващо и двамата съпрузи, не може да е различно, а трябва да бъде еднакво за тях (чл. 216, ал. 2 от ГПК). В този случай двамата съпрузи изобщо не са другари по насрещния иск по чл. 72, ал. 1 от ЗС, тъй като единият съпруг изобщо не е предявил такъв иск и не е ищец по него, но другият съпруг, макар и от свое име, е въвел в предмета на делото и неговото материално право на вземане по чл. 72, ал. 1 от ЗС, а чрез възражението – и правото му на задържане по чл. 72, ал. 3 от ЗС. Предвид изяснената по-горе взаимна обусловеност между двата иска и възражението, и в тези случаи съвместното участие в процеса на двамата съпрузи следва да се обезпечи пред всички съдебни инстанции по спора, независимо в коя от тези части е обжалвано съдебното решение. По-конкретно, ако решението не е обжалвано в осъдителната му част по иска по чл. 108 от ЗС, но е обжалвано в частта му по насрещния иск по чл. 72, ал. 1 от ЗС и относно възражението за правото на задържане по чл. 72, ал. 3 от ЗС, ползващо и двамата съпрузи – необходими другари по иска по чл. 108 от ЗС, те очевидно следва да участват и двамата в производството по подадената жалба пред горната съдебна инстанция.
Именно такава хипотеза е налице и в настоящия случай. Р. К. е предявила иска си по чл. 108 от ЗС първоначално само срещу М. Р., който в срока за отговор на исковата молба не е въвел в предмета на делото свои права по чл. 72, ал. 1 и ал. 3 от ЗС нито по пътя на възражението, нито чрез насрещен иск по чл. 72, ал. 1 от ЗС. Впоследствие, като необходим (задължителен) другар на М. Р., като ответница по иска по чл. 108 от ЗС по делото е конституирана и съпругата му А. Д.-Р., която с насрещна искова молба е предявила насрещен иск по чл. 72, ал. 1 от ЗС и е направила възражение за право на задържане по чл. 72, ал. 3 от ЗС. Макар в началото на изложението си в насрещната искова молба, тя да е заявила, че претендира припадащата й се част от сумата, с която се е увеличила стойността на процесния недвижим имот, вследствие на подобренията, направени от нея и съпруга й М. Р., с петитума е претендирала изцяло по-голямата сума между увеличената стойност на апартамента, посочена в размер 25 100 лв., и действителните разходи в размер 76 115 лв. за извършването на подобренията от двамата съпрузи. С така заявеното с насрещната искова молба, А. Д.-Р., макар и само от свое име, и без нейният съпруг да е ищец (респ. – и неин другар) по този иск, е въвела в предмета на насрещния иск по чл. 72, ал. 1 от ЗС срещу Р. К., не само своето материално субективно право на вземане за стойността на подобренията, а и това на съпруга си. При това положение, предвид изложеното и по-горе, направеното от А. Д.-Р. възражение за право на задържане по чл. 72, ал. 3 от ЗС, съгласно чл. 216, ал. 2 от ГПК ползва и съпруга й М. Р., тъй като те двамата са ответници – необходими другари по иска по чл. 108 от ЗС.
При така очертания предмет на делото, първоинстанционният съд е уважил иска по чл. 108 от ЗС, като е осъдил М. Р. и А. Д.-Р. да предадат на Р. К. владението върху процесния имот. Уважил е частично и насрещния иск – за сумата 32 923 лв., като го е отхвърлил за разликата до предявения размер от 76 115 лв. Предвид уточнението на въззивната жалба, подадена от М. Р. и А. Д.-Р., чрез общия им процесуален пълномощник по делото адв. Б., както и предвид съдържанието на насрещната въззивна жалба на Р. К., въззивният съд е приел в решението си, че като необжалвано, първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която по иска по чл. 108 от ЗС М. Р. и А. Д.-Р. са осъдени да предадат на Р. К. владението върху процесния имот, както и в частта, с която по насрещния иск Р. К. е осъдена да заплати на А. Д.-Р. стойността на подобренията до размер 17 033 лв. С въззивното решение апелативният съд е отменил първоинстанционното само в частта, с която насрещният иск на А. Д.-Р. е отхвърлен за разликата над сумата 32 923 лв. до сумата 60 512.29 лв. и е уважил насрещния иск в тази част като е осъдил Р. К. да заплати на А. Д.-Р. посочената разлика; признал е на А. Д.-Р. право на задържане върху процесния имот до заплащане на подобренията в размер 60 512.29 лв.; и е потвърдил първоинстанционното решение в останалата обжалвана част.
Във въззивното производство са взели участие и двамата съпрузи М. Р. и А. Д.-Р., като са извършвали процесуални действия чрез общия им процесуален пълномощник по делото адв. Б..
Касацинното производство е образувано само по жалба на Р. К.. Макар препис от тази касационна жалба да е връчен и на М. Р. (също чрез адв. Б.), той не е бил призован за откритото съдебно заседание и делото е разгледано без негово участие в касационното производство.
По изложените по-горе съображения, обаче, молителят М. Р., е следвало да бъде призован и да участва и в касационното производство, като необходим другар на съпругата си А. Д.-Р. – при направеното възражение за право на задържане по чл. 72, ал. 3 от ЗС срещу иска по чл. 108 от ЗС, ползващо и двамата съпрузи, и предвид обусловеността му от насрещния иск по чл. 72, ал. 1 от ЗС, предявен само от А. Д.-Р., но при въведено в предмета на този иск, и материалното право на вземане по чл. 72, ал. 1 от ЗС на М. Р.. С оглед това, макар да не е участвал в касационното производство, в качеството си на необходим другар, той е обвързан от силата на пресъдено нещо на атакуваното касационно решение, по смисъла на чл. 304 от ГПК.
В заключение, молбата – в частта й, подадена от М. Р., следва да се уважи, като се постанови, на основание чл. 304 от ГПК, отмяна на влязлото в сила касационно решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на ВКС, вече – с призоваването и участието и на молителя М. Р. в касационното производство; а в останалата й част, подадена от А. Р. Д.-Р., молбата за отмяна на влязлото в сила касационно решение следва да се остави без уважение, тъй като не са налице наведените от тази молителка основания по чл. 303, ал. 1, т. 4 и т. 5 от ГПК.
По претенциите на страните за присъждане на разноските, направени в настоящото производство за отмяна на влязло в сила решение, компетентен да се произнесе е съдът, който след връщането на делото за ново разглеждане с участието на всички страни, ще се произнесе с крайния съдебен акт по спора, с оглед изхода на същия (в този смисъл – и т. 4 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС).
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ, на основание чл. 304 от ГПК – по молбата на М. Р., решение № 152/16.06.2014 г., постановено по гр. дело № 1518/2014 г. на Върховния касационен съд, Първо гражданско отделение;
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Върховния касационен съд, с призоваването и участието на М. Р. в касационното производство;
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на А. Р. Д.-Р. за отмяна, на основание чл. 303, ал. 1, т. 4 и т. 5 от ГПК, на решение № 152/16.06.2014 г., постановено по гр. дело № 1518/2014 г. на Върховния касационен съд, Първо гражданско отделение.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.