1 Р Е Ш Е Н И Е № 196 гр.София, 22.06.2016 г. Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на осми юни две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев Димитър Димитров при секретаря Райна Пенкова и прокурора като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 956/ 2016 г. за да постанови решението, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. С определение № 310/ 28.03.2016 г. по настоящето дело по жалба на З. В. П. и Ж. Г. П. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Старозагорски окръжен съд № 299 от 30.07.2015 г. по гр.д.№ 1099/ 2015 г., с което са отхвърлени предявените от жалбоподателите против Д. М. П., в качеството й на едноличен търговец с фирма [фирма] искове, квалифицирани по чл.59 ЗЗД, за осъждане на ответницата да заплати на ищците сумата 15 400 лв (частично от вземане в общ размер 48 000 лв). Обжалването е допуснато по материалноправния въпрос необходимо условие ли е за възникване на задължение, възникнало от неоснователно обогатяване, наличието на договор между страните по правоотношението. Със задължителното за всички съдилища тълкуване, обективирано в Постановление на Пленума на Върховния съд № 1/ 28.05.1979 г., е изяснено, че искът по чл.59 ал.1 ЗЗД е субсидиарен – той е поставен на разположение на неоснователно обеднелия само в тези случаи, когато той не може и не е могъл да се защити с друг иск (чл.59 ал.2 ЗЗД). Страната по договор разполага с искова защита срещу договорно неизпълнение по други правила (чл.79 и сл. ЗЗД), поради това съдът не може едновременно да квалифицира предявения иск по чл.59 ал.1 ЗЗД и да предпостави като условие за основателността му наличието на договор между ищеца и ответника. Ако ищцовата страна сама излага твърдения, че за нея съществува друг иск (за договорно изпълнение или за обезщетение за вреди), предявеният иск не може да бъде квалифициран по чл.59 ал.1 ЗЗД, тъй като квалификацията се дава въз основа на твърдяните правопораждащи факти, а не въз основа на посочената от ищеца норма. Поради това съдът, който е приел, че е сезиран с иск по чл.59 ал.1 ЗЗД, не може да отхвърли този иск по съображения, че ищецът не е доказал наличие на уговорка между него и ответника за изравняване на неоснователно обогатяване. Логически невъзможно е да се приеме едновременно, че страната твърди наличие на договор (само в който случай тя носи тежестта да докаже съществуването на такъв) и че е предявен иск по чл.59 ал.1 ЗЗД: ако страната твърди договорни отношения, съдът следва да квалифицира иска като такъв за договорно неизпълнение, независимо от това как самата страна е квалифицирала в исковата молба претенцията си. Според установената от Върховния касационен съд практика, квалификацията на спорното право е дейност на съда по приложението на материалния закон, която съдът е длъжен да извърши служебно, без оглед посочения от ищеца приложим закон (срв. решение № 359/ 16.01.2014 г. по гр.д.№ 1209/ 2013 г., ІV г.о. и цитираните в него актове). Предвид този отговор на въпроса, по който касационното обжалване е допуснато, жалбата е основателна. За да отхвърли предявените искове въззивният съд приел, че е сезиран с иск по чл.59 ал.1 ЗЗД, но този иск е неоснователен, тъй като по делото не е доказано, че е налице уговорка между ищците и ответницата тя да погасява задълженията им по получен за нейна сметка кредит. Изводът е направен при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като основателността на предявен иск по чл.59 ал.1 ЗЗД не може да бъде поставена в зависимост от наличие на договор между страните. По отношение на обжалваното решение е налице касационното основание по чл.281 т.3 пр.2 ГПК и то подлежи на отмяна. Доколкото не се налага извършване на други съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде разгледан по същество от касационната инстанция. Касационната жалба срещу постановеното решение не съдържа изрични оплаквания за неправилна квалификация на спорното право, но съдържа оплаквания срещу фактическия извод на съда по същество, че ответницата не е поела задължение да внася погасителните вноски по взетия от ищците кредит, със сумата по който те са погасили друго нейно задължение. Правната квалификация на ищцовите твърдения е дейност по приложение на материалния закон и служебно задължение на съда. Поради това, без оглед как е квалифицирано спорното право в касационната жалба, съдът, разглеждащ спора по същество сам трябва да определи точната правна квалификация, като има предвид изложените правопораждащи факти. Ищците са изложили фактически твърдения, според които по искане от страна на ответницата са дали обезпечение за нейно задължение, в качеството й на едноличен търговец. Тъй като съществувала опасност ответницата да не успее да погаси задължението, тя предложила на ищците да вземат кредит, с който да погасят задължението й като ги уверила, че тя ще плаща вместо тях всички вноски по новия кредит. Ищците се „съгласили” и сключили договор за кредит с [фирма], като усвоената по договора сума превели по банков път за погасяване на старото задължение на ответницата. Тя обаче не изпълнила уговорката между тях и „не заплатила никаква сума за погасяване на кредита”. За да запазят собствеността си, плащанията извършили самите ищци и затова те претендират ответницата да бъде осъдена да им заплати погасителните вноски за период 16.06.2009 г. – 16.09.2011 г. Според така изложените твърдения от ищците, между страните по делото са съществували мандатни отношения. Ответницата възложила, а ищците приели да сключат от свое име, но за нейна сметка, договор за кредит с търговска банка и с получената сума да заплатят старо нейно задължение. Уговорено било вноските по договора за кредит да бъдат плащани от ответницата (оттук следва, че договорът е сключен за нейна сметка). Ищците се съгласили с тези условия, следователно според изложените твърдения между страните е сключен неформален договор за поръчка. Съдът по същество е дал неправилна квалификация на предявения иск по чл.59 ал.1 ЗЗД, но произнасянето му е в рамките на твърдяните факти. Решението е допустимо и не се налага обезсилването му, а спорът следва да се разреши при правилната квалификация по чл.285 ЗЗД – за реално изпълнение на задължението на доверител по договор за мандат да заплати на доверениците средствата, необходими за изпълнението на поръчката. От фактическа страна е установено, че на 31.08.2005 г. между Д. М. П., в качеството й на едноличен търговец с фирма [фирма] и [фирма] е сключен договор за банков кредит за сумата 26 000 евро, по който задълженията на кредитополучателя (ответницата в настоящето производство) били обезпечени с договорна ипотека върху имот на ищците Ж. и З. П., като ипотекарни длъжници за чуждо задължение. На 12.04.2007 г. Ж. и З. П. сключили от свое име договор за ипотечен кредит с [фирма] за сумата 48 000 лв със срок на издължаване 240 месеца с месечни вноски съгласно погасителен план. С молба от 16.04.2007 г. Д. М. П., в качеството й на едноличен търговец с фирма [фирма], поискала от „Р. Б.” предсрочно погасяване на договора за кредит от 31.08.2005 г. със средства, които ще бъдат преведени по банков път от името на Ж. П.. За исковия период (юни 2009 г. – септември 2011 г.) З. и Ж. П. са направи по взетия на 12.04.2007 г. кредит погасителни вноски в общ размер 16 784,39 лв. Не се спори между страните относно факта, че тези вноски не са правени от ответницата Д. М. П., в качеството й на едноличен търговец с фирма [фирма], нито се твърди или доказва, че тя е възстановила сумата за вноските изцяло или отчасти на ищците. В съдебно заседание от 29.10.2014 г. първоинстанционният съд е задължил ответницата Д. М. П., в качеството й на едноличен търговец с фирма [фирма], на основание чл.176 ГПК да се яви лично и да заяви поемала ли е спрямо ищците задължение да внася погасителните вноски по договора за кредит от 12.04.2007 г. с [фирма] с оглед обстоятелството, че с усвоената сума по този кредит са погасени предсрочно личните й задължения по кредита от 31.08.2005 г. с [фирма]. Ответницата не се е явила да отговори на поставените въпроси за изясняване на обстоятелствата относно отношенията й с ищците. Като взема предвид неоспореното нейно писмено изявление от 16.04.2007 г., с което Д. М. П., в качеството й на едноличен търговец с фирма [фирма] иска от [фирма] задълженията по кредита от 31.08.2005 г. да бъдат предсрочно изпълнени със средства на Ж. П., съдът намира наличие на предпоставките по чл.176 ал.3 ГПК. В подкрепа на този извод са и показанията на свидетелката К. Н., която съобщава, че ищците „услужили” на роднините си с голяма сума пари, взети с кредит, но ответницата не изпълнила уговорката тя да погасява кредита. При така събраните доказателства и с оглед приложението на чл.176 ал.3 ГПК, правопораждащите твърдения на ищците са доказани по несъмнен начин. При установените факти между страните по делото съществуват отношения по неформален договор за мандат. Ищците са поели задължение спрямо ответницата да сключат от свое име, но за нейна сметка, договор за кредит с търговска банка и с получените средства да погасят лично задължение на ответницата към друга търговска банка. Ответницата е поела задължение да плаща погасителните вноски по взетия от името на ищците кредит – т.е. да предостави необходимите средства за изпълнение на поръчката. Ищците са изправна страна по така сключения договор – поетите от тях задължения са изпълнени, като ответницата е получила сумата по взетия за нейна сметка кредит и с него е погасила друго свое лично задължение. Ответницата обаче не е изправна страна по договора, тъй като не е предоставила на ищците паричните средства, необходими за изпълнение на поръчката. Искът за реално изпълнение на това й задължение е основателен и следва да се уважи до претендирания размер от 15 400 лв. Установи се, че задължението на ответницата е по-голямо, тъй като за исковия период ищците са направили вноски за общо 16 784,39 лв. Те обаче са поискали само 15 400 лв и само в рамките на това им искане, с оглед принципа на диспозитивното начало, съдът е властен да се произнесе. Единственото възражение на ответницата срещу предявения иск е за изтекла погасителна давност. То обаче е неоснователно, тъй като се основава на разбирането, че давността тече от момента на сключването от ищците на договора за кредит от 12.04.2007 г., което разбиране не може да бъде споделено. Към тази дата вече са възникнали мандатните отношения между страните по делото, но не е настъпила изискуемостта на задълженията, поети от ответницата. Предявеният иск е за реално неизпълнение на възникнали от договор задължения и за тях е приложима общата 5 - годишна давност (чл.110 ЗЗД), която обаче тече не от датата на възникване на задължението, а от датата на изискуемостта (чл.114 ал.1 ЗЗД). Вземането за предоставяне на необходимите средства за изпълнение на поръчката е изискуемо от датата на падежа на съответната погасителна вноска по договора за кредит от 12.04.2007 г. Ищците претендират средствата, необходими за плащане на вноските за периода от юни 2009 г., следователно давността за най-рано дължимия анюитет изтича през месец юни 2014 г. Исковата молба е подадена на 06.06.2014 г. и прекъсва изтеклата до този момент давност по отношение на всички анюитетни вноски, дължими след 01.06.2009 г., съгласно чл.116 б.”Б” ЗЗД, а докато трае процеса давност не тече (чл.115 ал.1 б.”Ж” ЗЗД). Предвид изложеното, исковете за заплащане на сумата 15 400 лв са основателни. Въззивното решение, с което те са отхвърлени, следва да бъде отменено изцяло, като на ищците се присъдят и всички разноски в производството пред трите инстанции. Законната лихва не е претендирана. По изложените съображения съдът Р Е Ш И : ОТМЕНЯ изцяло въззивно решение на Старозагорски окръжен съд № 299 от 30.07.2015 г. по гр.д.№ 1099/ 2015 г. и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА Д. М. П., Е. [ЕГН], вписана като едноличен търговец с фирма [фирма], Е.[ЕИК], [населено място], [улица], да заплати на З. В. П., Е. [ЕГН] и Ж. Г. П., Е. [ЕГН], двамата с адрес [населено място], [улица], на основание чл.285 ЗЗД 15 400 лв (петнадесет хиляди и четиристотин лева) - дължими за период юни 2009 г. – септември 2011 г. погасителни вноски по договор за банков кредит от 12.04.2007 г., както и сумата 4 031 лв (четири хиляди и тридесет и един лева) разноски по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: