Р Е Ш Е Н И Е № 11 гр. София, 24.04.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесети януари през две хиляди и седемнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: Жанина Начева ЧЛЕНОВЕ: 1. Теодора Стамболова 2. Галина Тонева при секретаря Ил. Рангелова в присъствието на прокурора Маринова изслуша докладваното от съдия Ж. Начева наказателно дело № 1274 по описа за 2016 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Х. Б. Р. против решение № 200 от 20.09.2016 г. на Варненския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 254/2016 г. В жалбата са отбелязани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-2 НПК. Твърди се, че деянията не са доказани по несъмнен начин и осъждането е основано на предположения; че обвинителният акт не съдържа описание на деяние, което покрива съставомерните признаци по чл. 278, ал. 6 НК, тъй като прокурорът пропуснал да посочи датата на откриване на отделните вещи със значение относно задължението за идентификация и регистрация; че съдът неоснователно е отказал назначаване на допълнителна експертиза, което е ограничило правото на защита; че по делото не е установено знанието на подсъдимия техническото средство да е предназначено за търсене на археологически обекти. Направено е искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. В съдебно заседание прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна и решението следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбата, устно развитите съображения в открито съдебно заседание и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 27 от 25.05.2016 г. на Разградския окръжен съд по н. о. х. д. № 35/2016 г. подсъдимият Х. Б. Р. е признат за виновен в това, на 3.10.2015 г., в участъка от пътя между [населено място] и [населено място], Р. област, противозаконно да е държал оръдие - окомплектован метален детектор, за което знаел, че е предназначено и е послужило за търсене на археологически обекти, поради което и на основание чл. 277а, ал. 7 НК и чл. 54 НК му е наложено наказание от шест месеца лишаване от свобода. Подсъдимият Х. Б. Р. е признат за виновен и в това, на 3.10.2015 г., в участъка от пътя между [населено място] и [населено място], Р. област, да е държал повече от три археологически обекта (монети и предмети) на обща стойност от 223 лева, които не са идентифицирани и регистрирани по реда на ЗКН и Наредба № Н-3 от 3.12.2009 г., поради което и на основание чл. 278, ал. 6 НК и чл. 54 НК му е наложено наказание от осем месеца лишаване от свобода и наказание глоба в размер на три хиляди лева. На основание чл. 23, ал. 1 НК е наложено общо, най-тежкото наказание от осем месеца лишаване от свобода и глоба в размер на три хиляди лева. Определено е затворническо общежитие от закрит тип, в което подсъдимият да бъде първоначално настанен и строг режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. На основание чл. 278, ал. 7 НПК предметът на престъплението е отнет в полза на държавата. Съдът се е разпоредил с веществените доказателства и в тежест на подсъдимия е възложил разноските по делото. С решение № 200 от 20.09.2016 г. на Варненския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 254/2016 г. присъдата е потвърдена. Касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. Доводите, с които се обосновава нарушено право на защита на подсъдимия не могат да бъдат възприети. Те са били формулирани по сходен начин в рамките на въззивното производство и в решението да получили достатъчно изчерпателен и ясен отговор. Въззивният съд законосъобразно е приел, че обвинителният акт съдържа пълно описание на всички факти, които обуславят съставомерността на извършеното деяние от подсъдимия, за което му е било повдигнато обвинение, като изрично е отбелязана липсата на идентификация и регистрация по реда, предвиден в ЗКН и Наредба № Н-3/2009 г. на държаните археологически обекти, предмет на престъпление по чл. 278, ал. 6 НК, поради което подсъдимият Р. е имал възможност да научи в какво точно се обвинява, пълноценно да подготви защитата си и ефективно да я осъществява. Ето защо липсва основание да се приеме, че съдът се е произнесъл по непълно и неясно формулирано обвинение, което е довело до ограничаване на правото на защита на подсъдимия. Варненският апелативен съд, в чиито правомощия е самостоятелно да прецени необходимостта от допълнителна експертиза, е отхвърлил направеното искане във въззивната жалба, след като не е намерил пропуски в задачите и изпълнението на експертните функции по приета от първоинстанционния съд историко-археологическа-номизматична експертиза. Мотивирал се е със съображения, че вещото лице в съответната област е предоставило изчерпателен отговор на всички поставени въпроси, релевантни към установяване на съществените факти и обстоятелства по делото. Следователно, отказът да бъде удовлетворено искането на защитника не е резултат от неясно съдебно усмотрение, а надлежно мотивирано от материалите по делото. Съдът по същество е изпълнил и процесуалното си задължение да подложи на внимателно и всестранно обсъждане експертното заключение, а с помощта на специализираните знания на експертите е приел за установени всички правно значими признаци на предмета на престъплението по чл. 278, ал. 6 НК. Съдът не може да бъде упрекнат, че при извеждане на фактическите си констатации е пропуснал да обсъди липсата на дактилоскопни отпечатъци на подсъдимия по металния детектор, доколкото НПК не предписва с какви доказателства трябва да бъдат установени едни и други обстоятелства. Разпоредбата на чл. 14, ал. 2 НПК изрично предвижда, че нито едно доказателство и доказателствено средство за неговото установяване няма предварително определена доказателствена сила. Ето защо напълно неоснователни са доводите на жалбоподателя за допуснати съществени процесуални нарушения, довели до ограничаване на правото на защита на подсъдимия. В касационната жалба отново се преповтарят и възраженията на подсъдимия и неговия защитник за доказателствена необоснованост на обвинението за престъпление по чл. 277, ал. 7 НК и съответно – осъждане в нарушение на чл. 303 НПК, защото по делото не било установено подсъдимият Р. да е държал металния детектор, за който да е знаел, че е предназначен за търсене на археологически обекти, а предвид свободния режим за продажба, държането не било противозаконно. Законови ограничения съществували единствено за ползване на техническото средство съобразно хипотезата, уредена с чл. 151 от ЗКН. В случая обаче не били установени нито регистрация и издаване на разрешение на друго, поименно посочено лице, нито ползване на металния детектор от подсъдимия Р.. Прегледът на мотивите разкрива, че въззивният съд, стъпвайки на система от косвени доказателства е счел за несъмнено установено подсъдимият Р. към момента на държането на металния детектор да е знаел предназначението му, респ. качеството на техническо средство да се използва за търсене на археологически обекти. В този аспект се е основавал на съвкупността от фактически данни, очертаващи присъствието на фабрично изработен многофункционален детектор с изтощени батерии в комплект със слушалки, който подсъдимият държал в багажника на лекия си автомобил; на следите от зацапвания, наподобяващи почва и драскотини по долната повърхност на търсещата глава на техническото средство, предназначена за локализиране на дребни предмети; на наличието и на лопата с остатъци по металната й част от засъхнала пръст, както и множеството, датиращи от различни исторически периоди археологически обекти. Тези факти, разгледани в контекста и на възприетите експертни изводи (протокол № 105/2016 г.), че при реално изследване на функционалността на открития в автомобила метален детектор чрез поставяне на свежи захранващи елементи, уредът преминал на последно настроения и запаметен режим – „монети и съкровища”, съдът е достигнал и до фактическото заключение за знанието на подсъдимия Р. относно предназначението на техническото средство за търсене на археологически обекти. Тезата на защитника, основана на чл. 152 от ЗКН и Наредба № Н-00-0001/2011 г. също не е била пренебрегната, а ефективно разгледана и отхвърлена от Варненския апелативен съд с подробни мотиви, основани на правилното разбиране на закона и фактите, които е приел за установени. Процедурата по регистрация от собствениците на специални технически средства и възможността да се използват за извършване на теренно археологическо проучване е обвързано с разрешение, издавано на лица, които отговорят на изискванията по чл. 150, ал. 1 ЗКН за осъществяване на такава дейност. Неоснователни са и доводите на жалбоподателя, насочени да опровергаят съдебното заключение, че подсъдимият Р. е извършил престъпление по чл. 278, ал. 6 НК. Въз основа на съвкупността от доказателства и с помощна на специалните знания на експерта съдът по същество е приел за установено, че подсъдимият Р. е осъществявал трайна фактическа власт върху тридесет и пет археологически обекта. Измежду тях се намирали монети и множество други предмети (пръстен-ключ-бронз, пръстени-бронз, тока-бронз с посребрение, ремъчна апликация, ремъчен разпределите, копче-олово и пр.), за които не са били предприети необходимите действия за идентификация и регистрация и това обстоятелство е било съзнавано от дееца. Независимо че в решението съдът е отбелязал и изявления на подсъдимия в протокола за оглед, които без съмнение не представляват обяснения по смисъла на чл. 115 НПК, по делото са били изложени достатъчно други убедителни мотиви за продължителността на осъществяваната фактическа власт от подсъдимия, в т.ч. като са отчетени обстоятелствата, свързани с мястото и начина на съхранение на археологическите обекти, предмет на извършеното престъпление. Ето защо, в рамките на възприетите фактически положения, дадената правна квалификация на съответното деяние е законосъобразна. От гледна точка на материалния закон не е било допуснато нарушение. При индивидуализация на наказанието за престъплението по чл. 277а, ал. 7 НК и за престъплението по чл. 278, ал. 6 НК при условията на чл. 54 НК, в размер, близък до възможния минимум на лишаването от свобода, законът е приложен правилно и при съобразяване на всички обстоятелства, смекчаващи отговорността на подсъдимия, които са били адекватно отчетени в съответствие с тяхната относителна тежест. Съответно наложеното наказание не разкрива явна несправедливост. По изложените съображения Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 200 от 20.09.2016 г. на Варненския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 254/2016 г. Настоящото решение не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: