Ключови фрази


3
Р Е Ш Е Н И Е
№ 2
гр. София, 14.02.2020 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД - Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети януари през две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: Симеон Чаначев
Членове: Александър Цонев
Филип В.

изслуша докладваното от съдията Александър Цонев гр. д. № 2296/2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Община Пловдив срещу решение №32 /06.03.2019г., постановено по в.гр.д. № 30/2019г. на Пловдивски апелативен съд, с което са уважени исковете по чл.59 ЗЗД на Е. Б. М. и Т. Б. М. срещу Община Пловдив.
Въззивният съд е приел, че ищците са лишени от ползване на собствен имот, възстановен по ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПНИМ и др., тъй като имотът попада в обществен парк, и е присъдил обезщетение по чл. 59 ЗЗД в размер на средния пазарен наем за процесния период. А в касационната жалба на Общината са изложени възражения, че поради наличието на обществен парк, не се осъществяват предпоставките на закона- обедняване и обогатяване.
Допуснато е касационно обжалване на въззивното решение по въпроса дали съдът е длъжен да се произнесе по всички твърдения, доводи и доказателства на страните и по конкретно относно възражението на Общината, че имотът попада в границите на обществен парк, което изключва обогатяването на Общината.
По този въпрос е налице трайно установен отговор чрез практиката на ВКС. А той е, че съдът е длъжен да се произнесе по фактическите твърдения на страните като обсъди доказателствата за тях при условие, че са относими към предмета на спора и са включени в предмета на доказване. В случая възражението на Общината е било относимо тъй като има значение относно въпроса за правото на собственост върху процесния имот, както и за субсидиарния характер на иска, които обстоятелства са част от кумулативно изискуемите предпоставки за възникване на субективното право по чл. 59 ЗЗД.
С решението си въззивният съд не е дал отговор на тези въпроси, тъй като е приел, че ищците са собственици на имота по признание на ответника, което е било недопустимо процесуално действие, и не е констатирал, че поради наличието на обществен парк, страните по делото се намират в друго правоотношение, което изключва субсидиарния иск по чл. 59 ЗЗД.
От фактическа и правна страна въззивният съд е приел, че ищците са собственици на имот с пл.№ ..., кв...., по плана от 1994г. на к-с „...“ по признание на ответника. В полза на ищците имало издадена заповед за отмяна отчуждаването № ОА-2172/23.11.1992г., но през 1993г. имотът е включен в УПИ ...- зеленина и мероприятието е реализирано като е изграден общински обществен парк и градина. На два пъти през 2000г. и през 2014г. на ищците е било отказано изменение на предназначението за ползване на имота. Съдът е приел, че са налице предпоставките на чл.59 ЗЗД, тъй като ищците са лишени от ползване на собствения им имот, поради което ответната Община дължи обезщетение за лишаване от ползване за периода от 12.03.2013г. до 12.03.2018г. в размер на средния пазарен наем.
Решението на въззивния съд е неправилно на няколко основания. Съдът не може да приеме за установено право на собственост по признание на иска, по аргумент от чл. 237, ал.3, т.2 ГПК, защото юрисконсултът на Общината не може да се разпорежда с право на общинска собственост, още повече когато се касае за публична собственост (парковете са публична общинска собственост по чл. 62, ал.4 ЗУТ). Въззивният съд е бил длъжен да изследва предпоставките за възникване на правото на собственост по силата на ЗВСНОИ по ЗТСИ, ЗПНИМ и др., включително и да назначи техническа експертиза за проверка дали тези предпоставки са били осъществени към момента на реституцията, защото при условие, че имотът е бил публична собственост преди влизане на закона в сила, реституцията е невъзможна. В този смисъл съдът е бил длъжен да упражни косвен съдебен контрол върху заповедта за отмяна на отчуждаването, доколкото последната не е потвърдена със съдебно решение по административно дело. Въззивният съд неправилно е приложил и материалния закон, защото съгласно чл. 61, ал.4 ЗУТ озеленените площи като паркове, градини, улично озеленяване са публична общинска собственост, а съгласно чл. 62, ал.5 ЗУТ, когато в озеленените площи- публична собственост попадат частни терени, те се отчуждават по предвидения в закона ред.
Решаващо за изхода на спора между страните не е обстоятелството дали ищците са възстановени собственици, както и разрешаването на въпроса дали имотът е бил публична собственост преди възстановяването, а обстоятелството, че искът по чл. 59 ЗЗД има субсидиарен характер. При условие, че ищците твърдят, че имотът им като частна собственост попада в терен на реализиран обществен парк, то тези фактически твърдения съответстват на фактите от хипотезата на чл. 62, ал.5 ЗУТ и отношенията между страните по делото следва да се уредят съгласно това специално правило, а субсидиарният иск по чл. 59 ЗЗД ще е неприложим, защото при бездействие на общинската администрация да отчужди имота и да обезщети частните собственици, ще е налице противоправност и ищците ще имат на разположение деликтен иск за обезщетение на причинените им вреди.
В заключение предявеният иск е неоснователен, защото чл. 59 ЗЗД има субсидиарен характер, а фактическите твърдения в исковата молба обуславят наличието на друго правоотношение между страните, по което ищците биха имали друг ред за защита.
С оглед изхода на спора ищците нямат право на разноски, направени пред трите инстанции, а в полза на Община Пловдив следва да се присъдят 962лв. разноски за настоящата инстанция.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение:
Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 32/06.03.2019г., постановено по в.гр.д. № 30/2019г. на Пловдивски апелативен съд и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ исковете по чл.59 ЗЗД на Е. Б. М. и Т. Б. М. срещу Община Пловдив за плащане по 23317лв. на всеки от тях, за лишаване от ползване на имот с пл.№ ..., кв...., по плана от 1994г. на к-с „...“, общ. Пловдив, за периода от 12.03.2013г. до 12.03.2018г..
Осъжда ищците Е. Б. М. и Т. Б. М. да платят на Община Пловдив 962 лв. разноски за настоящата инстанция.
Решението е окончателно.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: