Р Е Ш Е Н И Е № 50188 София, 20.01.2023 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на шестнадесети ноември две хиляди двадесет и втора година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА ТАТЯНА ГРОЗДАНОВА при секретар: Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Калин Софиянски изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова н. дело № 681/2022 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на подсъдимия В. Т. Т. срещу въззивна присъда № 61/11.05.2022 г., постановена по ВНОХД № 4963/2021 г. от Софийски градски съд. В касационната жалба има позоваване на всички отменителни основания по чл. 348, ал.1, т. 1-3 от НПК. Касаторът намира, че въззивният съд е трябвало да потвърди оправдателната присъда, тъй като е обосновал своите заключения изцяло върху доказателствата, събрани и обсъдени от първата инстанция. Обръща внимание, че в конкретната ситуация основните доказателства са набрани от показанията на пострадалия К., охарактеризирани в жалбата като нелогични, хаотични, недостоверни и отправя упрек към въззивната инстанция, която не е разпитала свидетеля. Явната несправедливост на наказанието се поддържа с доводи, че установените смекчаващи отговорността обстоятелства изискват определяне на наказание при условията на чл. 55 от НК. В заключение се отправя искане за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция. В съдебното заседание пред касационната инстанция подсъдимият В. Т., редовно призован, не се явява. Жалбата се поддържа от неговия защитник. Частният обвинител С. К. и неговият повереник заявяват становище, че въззивната присъда следва да се остави в сила и претендират присъждане на разноски, представляващи адвокатско възнаграждение. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура намира, че въззивната присъда не страда от процесуалните пороци, развити в жалбата, поради което пледира за оставянето й в сила. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : Софийският районен съд с присъда от 27.09.2021 г., постановена по НОХД № 10092/2020 г., е признал подсъдимия В. Т. за невинен и го оправдал по повдигнатото обвинение по чл.129, ал.2 във вр. с ал. 1 от НК. С атакуваната сега въззивна присъда Софийският градски съд, по протест на прокурора и жалба на частния обвинител, отменил изцяло първоинстанционния съдебен акт и вместо това признал подсъдимия В. Т. Т. за виновен в това, че на 30.03.3020 г., в гр. София,ж.к. "Белите брези", бл. 23, причинил на С. П. К. средна телесна повреда, изразяваща се в нараняване, проникващо в черепната кухина, поради което и на основание чл. 129, ал. 2 във вр. с ал.1 и чл. 54 от НК му наложил наказание една година лишаване от свобода, чието изтърпяване отложил съгласно чл. 66, ал.1 от НК за срок от три години. Касационната жалба срещу така постановената присъда е неоснователна. В жалбата се настоява, че „делото пред първоинстанционния съд е разгледано изключително подробно, като са разпитани всички лица, участвали на досъдебната фаза“, а постановената оправдателна присъда е обосновано мотивирана. Базирайки се на тази своя оценка, касаторът възразява, че въззивният съд е признал подсъдимия Т. за виновен, макар това заключение да е направено изцяло върху доказателствения материал, събран от първата инстанция, обосноваващ извод за недоказаност на обвинението. Така формулирано възражението налага направата на някои предварителни уточнения. Според разпоредбата на чл. 346, т. 2 от НПК на касационен контрол подлежи въззивната присъда и именно тя е предмет на разглеждане от касационния съд, а не тази постановена от първата инстанция. Трябва да се припомни и това, че принципно е допустимо въззивната инстанция да направи нов анализ само на доказателствата, събрани вече от първоинстанционния съд и да достигне до различни изводи за доказаността на повдигнатото обвинение. Възможно е и осъдителната присъда на въззивния съд да е резултат от новосъбрани пред него доказателствени материали. Същественото е, че втората инстанция, независимо дали е провела, или не, допълнително съдебно следствие, е длъжна да направи своите фактически и правни изводи върху цялостния доказателствен материал, събран при първоинстанционното и въззивно разглеждане на делото, като не допуска игнорирането на нито едно доказателство. В разглеждания случай прегледът на процесуалната дейност, извършена от въззивния съд, не дава основание за извод да са допуснати нарушения на изискванията по чл. 14, чл. 107, чл. 305,във вр. с чл. 339, ал.3 от НПК. Мотивите на оспорения съдебен акт са аналитични и съдържат оценка на всички събрани по делото доказателства относно тяхната достоверност, относимост, взаимна връзка и противоречивост. Въззивната инстанция е проверила правилността на първоинстанционната присъда и обстоятелствено е аргументирала своите констатации за допуснати пороци в доказателствената и оценъчна дейност на районния съд. Проведено е самостоятелно съдебно следствие, в рамките на което е приета допълнителна съдебномедицинска експертиза, насочена към изясняването на механизма, по който е причинено инкриминираното телесно увреждане, както и комплексни съдебно-психиатрични и психологични експертизи по отношение на пострадалия К. и подсъдимия Т.. П. от въззивния съд подход е бил особено подходящ за постигане на обективната истина по делото и за проверка на единствените източници на преки доказателства – обясненията на подсъдимия Т. и показанията на пострадалия К.. По този начин доказателствена съвкупност е била обогатена с експертните мнения, след което подробно е коментирана в мотивите на съдебния акт при точно спазване на изискванията за обективно, пълно и всестранно изследване на всички обстоятелства по делото. В този смисъл твърдението на жалбоподателя, че второинстанционният съдебен състав е изградил заключенията си единствено върху доказателствените материали, събрани от първостепенния съд, пренебрегва допълнителната процесуална дейност, извършена във въззивната процедура. На следващо място, пестеливо поднесените доводи, изводими от съдържанието на касационната жалба, за допуснати нарушения при проверка и анализ на доказателствата и средствата за тяхното установяване са лишени от основание. Оспорването е насочено срещу изводите на съда относно достоверността на показанията на пострадалия К.. Предходната инстанция е оценила същественото значение на тези показания за установяване на решаващи за делото факти и отговорно, подлагайки ги на задълбочен анализ, е проверила тяхната достоверност. Правилна е оценката на въззивния съд, че частичната непълнота в разказа на пострадалия относно определени обстоятелства, нямащи пряко отношение към предмета на доказване, не изключва неговата убедителност, тъй като по основния факт – за автора на причиненото увреждане показанията му са еднопосочни и в двете фази на процеса. Показанията са подложени на детайлна съпоставка и с останалите доказателствени източници, но тя не е довела до разколебаване на извода за обективност на информацията, съдържаща се в тях. В мотивите на въззивната присъда съобщеното от К. логично е свързано с данните, изводими от показанията на Т. Д. и А. Г., пред които подсъдимият е признал, че е нанесъл увреждащия удар по главата на пострадалия, както и с данните от разменените текстови съобщения между подсъдимия и последно посочената свидетелка, чиято достоверност е потвърдена и от двамата. Гласните доказателствени източници са обсъдени и в контекста на заключението по назначената от въззивния съд съдебномедицинска експертиза. Експертите, позовавайки се на характеристиките на конкретното увреждане и неговата тежест, са посочили, че практически много малко е вероятно констатираното нараняване да е получено от собствена ръка. Неубедителен е опитът на защитата да разколебае обективността на извършената от въззивния съд проверка поради непровеждане на повторен разпит на пострадалия К.. Подобно искане не е поддържано пред второстепенния съд. Свидетелят е разпитван два пъти в хода на първоинстанционното разглеждане на делото и към доказателствената съвкупност са приобщени показанията му от досъдебното производство. Назначената от въззивния съд комплексна съдебно-психиатрична и психологична експертиза е дала заключение за съхранена свидетелска годност на пострадалия, а интерпретацията, направена в жалбата, е дистанцирана от съдържанието на експертните изводи. Версията, предложена от подсъдимия, че пострадалият К. сам е нанесъл удар по главата си с бутилка, е била предмет на разглеждане от втората инстанция в контекста на цялата доказателствена съвкупност. Разсъжденията на съда за отхвърлянето й не търпят укор от логично и процесуално естество. Обобщено, въззивната инстанция не е допуснала претендираните с жалбата нарушения на процесуалните правила, предпоставящи отмяна на постановената присъда. В жалбата не се откриват доводи в подкрепа на заявеното основание по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК, които да подлежат на обмисляне от касационната инстанция. В рамките на установената фактология по делото материалният закон е приложен правилно с осъждането на подсъдимия Т. по чл. 129 от НК. Въззивната присъда не подлежи на ревизия и на основание чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК поради явна несправедливост на наложеното наказание. Подсъдимият е санкциониран при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, като размерът на наказанието лишаване от свобода е определен под средния размер и ориентиран към минималния, предвиден в закона. Обстоятелство, че подсъдимият е транспортирал пострадалия К. до медицинското заведение след инцидента, чистото му съдебно минало и млада възраст, преценени в съвкупност не разкриват количествени и качествени характеристики до степен на многобройност или изключителност по смисъла на чл. 55, ал.1 от НК. Наложеното наказание не е несъразмерно тежко и не подлежи на намаляване по реда на цитираната законова разпоредба. Твърденията в жалбата за пренебрегване на факта, че пострадалият К. е нападнал подсъдимия Т., който в отговор му нанесъл удар с бутилката, са несъстоятелни. Въззивният съд не е приел факти за реализирано от пострадалия нападение спрямо подсъдимия, поради което и няма как да бъдат ценени като фактор, имащ значение при отмерване обема на наказателната принуда. Наложеното наказание по вид размер и начин на изтърпяване не е явно несправедливо по смисъла на чл. 348, ал. 5 от НПК. В заключение, повереникът на частния обвинител претендира присъждане на сторените разноски за процесуално представителство пред настоящата инстанция, което следва да бъде уважено с оглед изхода на делото. Представен е договор за правна защита и съдействие и разписка, от които документи е видно, че частният обвинител К. е заплатил в брой на повереника си адвокат Г. М. сумата от 960 лева. С оглед на изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 61/11.05.2022 г., постановена по ВНОХД № 4963/2021 г. от Софийски градски съд. ОСЪЖДА подсъдимия В. Т. Т. да заплати на частния обвинител С. П. К. сумата от 960 лева, разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.