4 Р Е Ш Е Н И Е № 31 гр. С., 02.02.2011 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Р. Б., гражданска колегия, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди и единадесетата година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ МИМИ ФУРНАДЖИЕВА при секретаря Борислава Лазарова, като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1894 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба на [община], представлявана от кмета Д. Б., чрез процесуалния му представител адв. К. М., против въззивното решение № 47 от 24 юли 2009 г., постановено по в.гр.д. № 30 по описа на окръжния съд в[населено място] за 2009 г., в частта му, с която е отменено решение № 297 от 18 декември 2008 г., постановено по гр.д. № 677 по описа на районния съд в[населено място] за 2008 г. и вместо него касаторът е осъден да заплати на Й. Т. Й. сумата от 7000 лева обезщетение за неимуществени вреди в резултат на трудова злополука, от които 1000 лева дължими от датата на злополуката, а 6000 лева от датата на настъпилия ексцес. Касационният контрол е допуснат с определение № 883 от 6 август 2010 г. поради наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по материалноправния въпрос за възможността съдът в рамките на производство по чл. 200 КТ да установи трудова злополука. По поставения въпрос касаторът сочи, че, за да бъде ангажирана отговорността на работодателя на посоченото основание, законът предвижда наличието на вече установена и квалифицирана по предвиден в закона ред трудова злополука, който факт е преюдициален и правопораждащ за правото на обезвреда. Доводите се поддържат в съдебно заседание от процесуалния представител на касатора и с писмени бележки, като се сочи, че ВКС вече се е произнесъл по поставения въпрос и е приел разрешение, подобно на твърденията на касатора. Ответникът Й. Т. Й. от[населено място], общ. Р., не дава отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК. С решението си по поставения въпрос въззивният съд приел, че недекларирането на злополуката по реда на чл. 57 КСО не е пречка за установяването й в исковото производство, в което се претендират гражданскоправните последици от нея. По поставения въпрос съдебната практика е уеднаквена с постановяването на решение № 319 по гр.д. № 204 за 2009 г. на ІІІ ГО. Касационният съд в процедурата по чл. 290 ГПК приема, че липсата на влязъл в сила индивидуален административен акт относно наличието на трудова злополука е пречка за уважаване на исковете по чл. 200, ал. 1 КТ, тъй като не е налице елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по този законов текст. Установяването на този факт не може да се извърши по съдебен ред, тъй като е предвиден специален административен ред, който не може да бъде игнориран. Посоченият извод се възприема напълно от настоящия съдебен състав. Предвидената в чл. 57 и сл. от Кодекса за социално осигуряване процедура по деклариране, разследване и квалифициране на злополуката като трудова, детайлизирана в Наредба за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки, обуславя наличието на елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по смисъла на чл. 200 КТ. Липсата на разпореждане по смисъла на чл. 60, ал. 1 КСО не дава възможност на ищеца да предизвика установяване на трудова злополука в рамките на съдебно производство. По касационните оплаквания: Съдът е сезиран с искове по реда на чл. 200 КТ от ответника в касационното производство. В исковата молба се твърди, че при възложена му работа за косене на трева с инструмент, за работата с който не бил инструктиран, изхвърчало парче метал от ножовете на инструмента и ударило ищеца в лявото око; въпреки лечението ищецът ослепял напълно с това око; за това събитие не е уведомяван Н. и инспекцията по труда и не е съставян акт за трудова злополука. Претенцията е в рамките на производството по реда на чл. 200 КТ да бъде установено, че ищецът е претърпял трудова злополука и работодателят да бъде осъден да заплати сумата от 20 хиляди лева – 1000 лева имуществени вреди, изразяващи се в разликата между получаваното от ищеца трудово възнаграждение и получаваната пенсия за инвалидност и 19000 лева обезщетение за претърпени от него болки, страдания и неудобства вследствие трудовата злополука. С решението си въззивният съд приел, че ищецът е претърпял трудова злополука – травматично увреждане, получено през време и по повод изпълняваните при ответника функции по трудово правоотношение; загубата на зрението на лявото око е последица от травматичното увреждане на същото – екцес в увреждането. В жалбата се сочи, че решението е неправилно – постановено в нарушение на материалния закон, защото, освен липсата на деклариране на трудовата злополука по съответния ред, ищецът е инвалидизиран с призната трайно намалена трудоспособност от 50 % поради общо заболяване, а не вследствие трудова злополука; работата не е възложена от касатора и не е извършвана в интерес на предприятието, мястото не е общинско; вещото лице не установява с категоричност причинна връзка между увреждането и установената травматична катаракта, свързана с инвалидизирането на ищеца. Не е спорно, че към датата на злополуката на 7 септември 2005 г. страните били в трудово правоотношение. С решение на Т. от 24 март 2008 г. на ищеца е определена 50% неработоспособност поради травма на окото и очната орбита. През 2007 г. му е отпусната пенсия за инвалидност. Ищецът чрез процесуалния си представител заявява, че нямат писмен документ от Н. за трудова злополука – в срока, в който е трябвало да бъде изготвен такъв, общината не си е свършила работата, а ищецът не е правил искане пред Н.. Предвид отговора на поставения въпрос касационният съд приема, че жалбата е основателна. Основателността на иска по чл. 200 КТ за обезщетяване на вреди, настъпили от трудова злополука, предпоставя наличие на трудово правоотношение, претърпяна трудова злополука и настъпили за пострадалия вреди вследствие на злополуката. В разглеждания случай доказателство за наличие на трудова злополука съобразно чл. 57 и сл. КСО, а именно – разпореждане на органа по чл. 60, ал. 1 КСО за приемане на злополуката за трудова, не се представя, а и твърденията на ищеца са, че Н. не е бил уведомяван за злополуката. Макар наистина осигурителят в лицето на работодателя да не е изпълнил задължението си по закон да декларира злополуката в определения в чл. 57, ал. 1 КСО срок, ищецът също е имал възможност да декларира злополуката, като за него определения в чл. 57, ал. 2 КСО срок е много по-дълъг – едногодишен от злополуката, но заявяване в подобен смисъл е безспорно, че не е направено. Липсата на влязъл в сила индивидуален административен акт, установяващ наличието на трудова злополука, води до извода за неоснователност на предявения иск за обезщетяване на настъпили от злополуката вреди по реда на чл. 200 КТ, тъй като установяването на характера на злополуката, за което е предвидена специална административна процедура, в рамките на общия исков ред не може да се извърши. След като наличието на трудова злополука не е доказана от ищцовата страна, то и предявените искове за заплащане на обезщетение за претърпени от ищеца вреди, са неоснователни. Касаторът претендира заплащането на разноски по делото, които са в размер на 200 лева по договор за правна защита и съдействие. Предвид изхода на спора, ответникът в касационното производство следва да бъде осъден да ги заплати. Подадена е и частна жалба от Й. Т. Й. от[населено място], против разпореждане № 944 от 20 септември 2009 г., постановено по в.гр.д. № 30 по описа на окръжния съд в[населено място] за 2009 г., с което молбата на Й. за издаване на изпълнителен лист срещу [община] съгласно постановеното решение на въззивния съд, е отхвърлена. Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. В частната жалба се сочи, че въззивният съд не е имал право да откаже издаването на изпълнителен лист, тъй като такова право има само районният съд, до когото била адресирана молбата; освен това общината не е държавно учреждение, за да бъде недопустимо принудителното изпълнение срещу нея; осъдителният въззивен съдебен акт подлежи на принудително изпълнение по смисъла на чл. 404, т. 1 ГПК. С атакуваното разпореждане съдът приел, че е компетентен да разгледа молбата, но предварително изпълнение спрямо ответника било недопустимо, тъй като той е държавно учреждение и са налице предпоставките по чл. 243, ал. 2 ГПК за недопускане на предварителното изпълнение на невлязъл в сила съдебен акт. Разпореждането е правилно като краен резултат предвид изхода на спора в касационното производство, но изложените съображения са неправилни. Според правилото на чл. 404, т. 1, пр. второ ГПК, на принудително изпълнение подлежат осъдителните решения на въззивните съдилища. За издаването на изпълнителен лист въз основа на такова решение законът не изисква то да е влязло в сила, нито пък изисква нарочно произнасяне на съд за допускане на предварително изпълнение. След като е постановено осъдително въззивно решение, изпълнението на което не спряно от ВКС по реда на чл. 282 ГПК, то за съда липсва пречка да удовлетвори искането за издаване на изпълнителен лист за сумите по осъдителните искове. Ответникът по исковете от една страна не е държавно учреждение по смисъла на чл. 243, ал. 2 ГПК, за да е недопустимо предварително изпълнение спрямо него (а и в разглеждания случай се иска издаване на изпълнителен лист на друго основание), а от друга – изпълнение срещу общините за парични вземания не се допуска, но по аргумент на чл. 519, ал. 2 ГПК с оглед планирането за изплащане на задълженията им, кредиторите следва да предявят изпълнителен лист на финансовия орган на учреждението. Въпреки неправилните изводи на въззивния съд, атакуваното разпореждане следва да бъде оставено в сила поради отхвърлянето на исковете на ищеца. Мотивиран от изложеното, състав на четвърто гражданско отделение на ВКС Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивното решение № 47 от 24 юли 2009 г., постановено по в.гр.д. № 30 по описа на окръжния съд в[населено място] за 2009 г., в обжалваната му част, с която е отменено решение № 297 от 18 декември 2008 г., постановено по гр.д. № 677 по описа на районния съд в[населено място] за 2008 г. и вместо него [община] е осъдена да заплати на Й. Т. Й. сумата от 7000 лева обезщетение за неимуществени вреди в резултат на трудова злополука, от които 1000 лева дължими от датата на злополуката, а 6000 лева от датата на настъпилия ексцес и разноските по делото и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ исковете на Й. Т. Й., [ЕГН], с адрес в[населено място], [община], [улица] за осъждане на [община] да му заплати 7000 лева обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат от трудова злополука, от които 1000 лева дължими ведно със законната лихва от датата на злополуката – 7 септември 2005 г. и 6000 лева, считано от датата на настъпилия в увреждането ексцес – 6 декември 2007 г., както и разноски по делото в размер на 111 лева. ОСЪЖДА Й. Т. Й., [ЕГН], с адрес в[населено място], [община], [улица] да заплати на [община] сторени разноски по делото в размер на 200,00 (двеста) лева. ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 944 от 20 септември 2009 г., постановено по в.гр.д. № 30 по описа на окръжния съд в[населено място] за 2009 г. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: