Р Е Ш Е Н И Е № 493 гр. София, 21 декември 2023 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в публично съдебно заседание на единадесети декември две хиляди деветнадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА ТОПУЗОВА ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ СПАС ИВАНЧЕВ при участието на секретаря Елеонора Михайлова и в присъствието на прокурора ТОМА КОМОВ, след като изслуша докладваното от съдия РУМЕН ПЕТРОВ наказателно дело № 1044 по описа за 2023 г. и за да се произнесе взе предвид: Касационното производство, по реда на чл.346, т.1 и сл. от НПК, е образувано по жалба на частните обвинители Е. и С. К., чрез повереника им адв. Е. Е. и по жалба на защитника на подсъдимия И. Ш. - адв.П. Н., против въззивно решение № 328/27.09.2023 г., постановено по внохд № 506/2023 г. по описа на Апелативен съд - гр. София. В жалбата на повереника на частните обвинители е релевирано единствено касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК. Посочено е, че определеният размер на наложеното наказание лишаване от свобода е явно несправедлив, тъй като несъответства на обществената опасност на деянието и на дееца, на смекчаващите и на отегчаващите отговорността обстоятелства и на целите по чл.36 от НК. Твърди, че макар формално да са налице всички изискуеми от закона предпоставки за приложението на чл.66, ал.1 от НК, неправилно предходните инстанции са отложили изпълнението му, тъй като не са отчели в достатъчна степен изключително тежкия вредоносен резултат - настъпилата, без никакво съпричиняване, смърт на младо момиче. Претендира да се отмени обжалваното решение и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд за увеличаване наказанието лишаване от свобода и неговото реално изтърпяване. В жалбата на подсъдимия са наведени всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 - т.3 от НПК. Посочено е, че нарушението на материалния закон е очевидно, след като при доказателства, установяващи невинността на И. Ш., той е признат за виновен. Защитникът счита, че при анализа на доказателствата предходните инстанции не са направили разлика при пресичането от страна на пострадалата на първата и втората пешеходна пътека, когато водачът на товарния автомобил е могъл да възприеме само около 10 см. от горната част на главата на младото момиче и то през стъклото на предната дясна врата, ако през този момент погледът му е бил насочен в тази посока, т.е. тя е била невидима за него чрез възприятия през челното стъкло и огледалата за обратно виждане, от което следвало, че пешеходката се е ударила в предната странична дясна част на камиона, а не обратното. Въпреки направените от страна на въззивния съд констатации, че първоинстанционният състав не е отчел изразеното от подсъдимия искрено съжаление, добрите му характеристични данни като човек и водач, а и отдалечения период от време от извършване на деянието, тези смекчаващи отговорността обстоятелства не са довели до приложението на чл.55 от НК, включително и по отношение на лишаването от правоуправление. При условията на алтернативност се претендира да се отмени обжалваното решение, подсъдимият да се признае за невинен или да се измени същото, като се намалят размерите на наложените наказания и на изпитателния срок. В съдебно заседание частните обвинители Е. и С. К. и адв.Е. не се явяват, редовно призовани. Повереникът адв.И. Й. поддържа жалбата и моли тя да се уважи по изложените в нея съображения. Подсъдимият И. Ш. лично и чрез защитника адв. адв.П. Н. пледират да се отмени решението, подсъдимият да бъде оправдан и да се остави без уважение жалбата на частното обвинение. Представителят на ВКП счита, че и двете жалби са неоснователни, тъй като решението на въззивния съд е правилно, законосъобразно и справедливо, поради което следва да се остави в сила. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, съобразно чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: Касационните жалби са подадени в предвидения в чл.350, ал.2 от НПК срок, от процесуално легитимирана страни, по отношение на съдебен акт, подлежащ на проверка по реда на Глава двадесет и трета от НПК, поради което са допустими, но разгледани по същество са НЕОСНОВАТЕЛНИ. С присъда № 902150/12.10.2022 г., постановена от Окръжен съд - Благоевград по нохд № 9/2020 г. подсъдимият И. Г. Ш. е признат за виновен в това, че на 12.12.2017 г., около 09,00 ч. в [населено място], при управление на МПС - т.а. „Ман” с ДК [рег.номер на МПС] , извършващ маневра „завиване надясно“ е нарушил правилата за движение по пътищата - чл.20, ал.2, изр.2 и чл.119, ал.1. и ал.4 от ЗДП, чл. 84 и чл.102 от ППЗДП и по непредпазливост е причинила смъртта на Ф. С. К. с ЕГН [ЕГН], като деянието е извършено на пешеходна пътека, поради което и на основание чл.343, ал.3, б. „Б” пр.1 вр. с ал.1 б. „В” вр. с чл.342 ал.1, пр.3 от НК и при условията на чл.54 от НК е осъден на 3 /три/ години лишаване от свобода, което наказание на основание чл.66, ал.1 от НК е отложено за изпълнение с изпитателен срок от 5 /пет/ години, считано от влизане на присъдата в сила. На основание чл.343г от НК подсъдимият е лишен от право да управлява МПС за срок от 4 /четири/ години. По жалба на частните обвинители относно размера на наказанията и на защитника на подсъдимия е образувано внохд № 506/2023 г. по описа на Апелативен съд - София. С постановеното по делото въззивно решение, предмет на настоящата касационна проверка, на основание чл.338 вр. с чл.334, т.6 от НПК е потвърдена първоинстанционната присъда, като на основание чл.59, ал.4 от НК от наложеното наказание лишаване от право да управлява МПС е приспаднат периода, през който подсъдимият е бил лишен от възможността да го упражнява, считано от 12.12.2017 г. до 15.10.2020 г. В случая приоритетно следва да се разгледат направените възражения в жалбата на защитника, които обуславят наличието на касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК. Едва при положителна констатация, че дейността на въззивния съд по установяване на фактите, включени в предмета на доказване, е в съответствие с изискванията на процесуалния закон и не са допуснати нарушения на материално правните разпоредби, ще се разгледат претенциите на жалбоподателите относно явната несправедливост на наказанието. При извършената касационна проверка на атакуваното решение настоящият състав намира, че макар обжалваният съдебен акт, както се твърди в жалбата, да преповтаря „казаното“ от първоинстнационния съд, той надхвърля заложения в нормата на чл.339, ал.2 от НПК минимален стандарт относно неговото съдържание. Контролираният състав е извършил собствен анализ на доказателствената съвкупност, включително и на назначените на досъдебното производство две комплексни медицински и автотехнически експертизи, като е дал задълбочен отговор на възраженията на защитата. Всъщност, макар и отразени в жалбата като съществени нарушения на процесуалните правила, изложените доводи изразяват несъгласието на защитника относно правилността на фактическите и правни изводи на инстанциите по същество, като се претендира да се формира друг, различен резултат, а именно - за отсъствието на виновно поведение от страна на подсъдимия, с каквито правомощия касационната инстанция не разполага. В тази връзка следва да се отбележи, че всички релевантни за правилното изясняване механизма на възникване на процесното пътно транспортно произшествие обстоятелства, включително и относно техническата възможност, подсъдимият като водач на завиващия надясно, натоварен с пясък т.а. „Ман“, движещ се при ускорителен режим със скорост от 10,22 км./ч., достигайки 13 км./ч., при своевременна реакция да спре в момента на възникване на опасността, когато пострадалата е започнала пресичането на пешеходната пътека, изцяло се възприемат и от настоящия състав, тъй като не са допуснати нарушения от процесуално естество при събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото, и правилността на формиране вътрешното убеждение на предходните инстанции. Въззивният съд правилно е интерпретирали поведението на всеки един от двамата участници в произшествието, включително и относно обстоятелството, че пострадалата е била видима за подсъдимия още от момента на пресичане на пешеходната пътека на [улица], включително и по време на предвижването й от 3,2 м. по тротоара до разположената под ъгъл от 45 до 60 градуса „зебра“ на [улица], когато е предприела второто фатално пресичане от място, намиращо се на 6,26 м. от товарния автомобил, чиято опасна зона за спиране е била 5,28 м., т.е. при своевременна реакция от страна на подсъдимия, за него е съществувала техническа възможност да предотврати произшествието чрез спиране непосредствено пред втората пешеходната пътека. Именно с оглед спецификата на процесното кръстовище, предходните инстанции правилно са приели, че началният момент на възникване на опасността за движението е бил още, когато подсъдимият с управлявания от него със скорост от около 4 км./ч. камион е пропуснал пострадалата да премине по първата пешеходна пътека. При така възприетите фактически обстоятелства касационният състав не намира основание да счете, че с признаването на подсъдимия за виновен по повдигнатото му обвинение е допуснато нарушение на материалния закон. В случая самото приближаване към втората пешеходна пътека, съчетано с предстоящо завиване надясно би трябвало да сигнализира на подсъдимия за възможна опасност на пътя, поради което появата на пострадалата върху нея не се явява непредвидимо за него събитие, като за Ш. е съществувало задължението да пропусне стъпилите или преминаващите по „зебрата“ пешеходци, като намали скоростта и спре. Съобразно задължителните предписания залегнали в ТР № 2 от 22.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 2/2016 г. на ОСНК на ВКС при упражняване на абсолютното право на пресичане на пътното платно през маркиран участък - в случая пешеходна пътека тип „зебра“, предимството на пешеходеца не може да бъде загубено дори и при неправилното му упражняване, каквото не е проявено от страна на пострадалата, като водачът на превозното средство е длъжен да осигури възможност за реализацията му. При приближаване към кръстовището и преминаването последователно на двете, една след друга за него и за пострадалата, очертани и с поставени указателни знаци пешеходни пътеки, на втората, на която е настъпило инкриминираното ПТП, Ш. не е отчел рисковете в районна, не е изпълнил задължението си да прояви необходимата предпазливост, за да може да спре, а не да ускорява след преминаването на първата пешеходна пътека. В случая той не е реализирал спиране непосредствено пред пешеходна пътека на [улица], когато е щял да има видимост от челното стъкло, т.е. техническата възможност да пропусне пешеходката и да предотврати настъпилото ПТП е била налична, следователно той е бил не само длъжен, но е и могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици, които са в пряка причинно-следствена връзка с неправомерното му поведение. В съответствие с утвърдената съдебна практика, правилно е констатирано от контролирания съд, че наличието на „мъртви зони за възприемане на опасност“ отпред, встрани или отзад, когато се засягат пешеходци, които са в непосредствена близост до моторното превозно средство, не представлява основание за отпадане отговорността на водача. По изложените съображения касационният състав намира, че въззивният съд е оценил доказателстелствения материал, съобразно изискванията на чл.13, чл.14 и чл. 107 от НПК, поради което не са налице пороци в аналитичната му дейност, които да доведат до съмнение в извода, че подсъдимият е извършил вмененото във вина деяние, с неоспорена от защитата правна квалификация. Касационният състав не констатира нарушения и при индивидуализацията на наложената на подсъдимия при условията на чл.54 от НК комплексна санкция за извършеното от него престъпление. Не се открива претендираната от жалбоподателите явна несправедливост, аргументирана с диаметрално противоположни доводи от страна на частното обвинение и от защитата, която предполага положителна констатация, че наложеното наказание очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и на дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства и на визираните в чл.36 от НК цели. Изложените в тази насока съображения от страна на апелативния съд изцяло се споделят от касационния състав и е излишно да се преповтарят. Следва само да се отбележи, че при така изяснения механизъм на възникване на пътнотранспортното произшествие, деянието е осъществено при гранична обективна възможност на подсъдимия да възприеме пострадалата като опасност за движението, за да предприеме необходимите адекватни действия за осигуряване безпрепятственото й преминаване, поради което не може да се приеме, че извършеното деяние се откроява с по-висока степен на обществена опасност от типичните за този вид. Същевременно установените факти относно личността на подсъдимия, включително и отчитайки кариерата му като дългогодишен професионален шофьор, с последно констатирано нарушение на правилата по ЗДП преди повече от девет години от настоящите, не налагат извод за сериозно завишена лична обществена опасност. Така визираните смекчаващи обстоятелства са не само коректно съобразени от въззивния съд, но са и адекватно оценени, като същевременно е отчетено, че те не притежават характеристиката изключителност или многобройност, за да обосновават претенцията на защитата за приложението на чл.55 от НК, още повече, че най-лекото предвидено в закона наказание не е несъразмерно тежко, с оглед тежестта на извършеното на пешеходна пътека деяние, осъществено следствие комплексното нарушаване на четири специални норми, регулиращи правилата за движение, поради което оплакването във всяка от касационните жалби за несправедливост на наложеното наказание лишаване от свобода се явява неоснователно. При наличието на всички формални изисквания за приложението на чл.66, ал.1 от НК, правилно предходните инстанции са преценили, че за постигане целите на наказанието и преди всичко за поправянето на Ш. не е наложително той да го изтърпи в пенитенциарно заведение, още повече че са изминали вече шест години от извършване на престъплението, без делото да се отличава с фактическа и правна сложност. Действително в случая не е прието наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата, но съобразно т.1 на ТР № 2 от 22.12.2016 г. на ОСНК на ВКС, то не е сред предпоставките, обуславящи приложението института на условното осъждане, а наличието му има само косвено значение при извършване на горната преценка, т.е. с приоритет се явява преценката относно възможността за поправянето на осъдения. По изложените съображения, тъй като настоящият състав не констатира нарушения при индивидуализацията на наложеното на И. Ш. наказание лишаване от свобода като вид, размер и начин на изпълнение, намира че то се явява справедливо и съответно на тежестта на извършеното, т.е. в пълнота могат да бъдат постигнати целите на специалната и генерална превенция. Ето защо и касационният състав е на становище, че макар и отложено за изпълнение, при това в максималния допустим от закона изпитателен срок от пет години, наложеното наказание, в пълна степен би съдействало за постигане на визираните в чл.36 от НК цели. Водим от горното, обжалваното решение следва да бъде оставено в сила, поради което и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ в сила въззивно решение № 328/27.09.2023 г., постановено по внохд № 506/2023 г. по описа на Апелативен съд - гр. София. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: