Ключови фрази
Иск за отговорност за вреди причинени от правозащитните органи * неимуществени вреди * незаконно обвинение * обезщетение за вреди по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди

Р Е Ш Е Н И Е

№ 70
гр.София, 29.03.2016г.

в името на народа


Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети февруари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 5257/2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от П. на Република България, чрез прокурор П. В. Б. от Окръжна прокуратура – Видин, срещу въззивно решение № 85/06.07.2015г., постановено от Видинския окръжен съд по гр.д. № 186/2015 г.
Касационното обжалване е допуснато с определение № 1428/11.12.2015 г. по материалноправния въпрос как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, поради противоречие между решението на съда и указанията в Постановление № 4/23.12.1968 г. на П. РБ да се извършва преценка на всички обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства. В цитираното Постановлението примерно са изброени и част от тях, значими при телесните увреждания и при причиняване на смърт, като е изяснено, че от значение са и всички други относими обстоятелства, които съдът трябва да вземе предвид и да обсъди. По исковете с правно осн. чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ съдебната практика е установила, че други такива обстоятелства са личността на увредения, данните за предишни осъждания, начина му на живот и обичайната среда; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, наложените мерки на принуда; отражение върху личния, обществения и професионалния живот; разгласа и публичност; причиняване на здравословни увреждания. Във всички случаи на приложение на чл. 52 ЗЗД, не само по искове с правно осн. чл. 2 ЗОДОВ, за база при определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди, служат стандарта на живот в страната и средностатичическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането. „Справедливостта“ изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези, а също и не бива да се допуска размерът на обезщетението да бъде източник на обогатяване за пострадалия. Следва да се отчита и това, че осъждането за заплащане на обезщетение съдържа в себе си признание за незаконността на деянието, от което са причинени вредите, което само по себе си е вид морално обезщетяване, наред с паричното.
По касационните оплаквания:
Касаторът твърди неправилност на атакувания съдебен акт поради нарушение на материалния закон (чл. 52 ЗЗД), необоснованост в извода на въззивния съд за причинна връзка между влошените семейни отношения на И. П. и последвалия развод, както напускането на работа, с воденото наказателно производство и допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила при преценка на показанията на свидетеля Т. Г. А. – майка на ищцата и излагането на мотиви.
Ответникът по касация не е изразил становище с отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, нито по-късно по делото.
Съставът на Върховния касационен съд, като взе предвид касационните оплаквания, доводите на страните, данните по делото и съобрази материалния закон, намира, че касационната жалба е частично основателна.
Видинският окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Видински районен съд, е осъдил П. на РБ да заплати на И. П. П. обезщетение в размер на 10000 лв. за причинени й неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 201, вр. чл. 26, ал. 1 НК – за времето от 01.12.2008 г. до 09.10.2009 г., включително, в качеството на длъжностно лице – управител на магазин „Интърнити“, [населено място], собственост на [фирма], в условията на продължавано престъпление, е присвоила чужди пари – сумата от 15 979,57 лв., поверени й да ги пази.
За да постанови този резултат, съдът установил, че след възобновяване на наказателното производство от ВКС и отмяна на постановените осъдителни присъди, с влязло в сила решение от 11.07.2014 г. на Видинския окръжен съд, И. П. е оправдана. Наказателното производство, включително предварителното следствие, продължило общо четири години; била взета мярка за неотклонение „подписка“. Съдът приел за установено от показанията на майката на ищцата, че по време на наказателното преследване тя станала нервна, затворила се в себе си, не искала да излиза, отбягвала приятелите си, притеснявала се какво ще се случи, ако я осъдят, както и какви ще са последиците за детето й; не можела адекватно да се грижи за новороденото си дете; била избухлива и нервна в отношенията със съпруга си и той поискал да се разделят. Съдът приел за установено още, също въз основа на гласните доказателства, че по време на наказателното производство – през 2012 г. И. П. започнала работа във „В.“, но скоро след това работодателят поискал да напусне, защото е подсъдима. Съдът, като взел предвид тежестта на престъплението, за което било повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, наложената мярка за неотклонение, установените притеснения, несигурност, чувство на накърнена чест и достойнство, връзката между повдигането и поддържането на обвинението с развода на П., невъзможността й да се грижи за новороденото си дете и прекратяването на трудовото правоотношение с В., както и бита, социалния й живот и положение в обществото преди повдигане на обвинението, намерил, че справедливото обезщетение за причинените неимуществени вреди от незаконното обвинение е в размер на 10000 лв.
Решението е постановено при нарушение на чл. 52 ЗЗД. В противоречие с дадения по-горе отговор, съдът не е съобразил всички конкретно съществуващи обстоятелства, имащи отношение към обезщетението – формираната съдебната практика при аналогични случаи, икономическите условия, покупателни възможности и стандат на живот в страната към 11.07.2014 г.
Основателни са и оплакванията в касационната жалба за нарушение на чл. 172 ГПК, тъй като съдът не е отчел евентуалната заинтересованост на свидетеля Т. А. – майка на ищцата.
Необосновани са и изводите в обжалваното решение за безспорно установена пряка причинноследствена връзка между незаконното обвинение с развода на ищцата и уволнението й от „В.“. По делото е представено решение от 23.11.2011 г. на Видинския районен съд, с което е прекратен бракът, сключен на 01.08.2009 г. между И. П. П. и П. В. П. по взаимно съгласие. Единствено показанията на майката на И. П. – Т. А., които не са подкрепени от други доказателства по делото, сочат, че причина за развода е наказателното производство, в резултат на което дъщеря й станала нервна и избухлива към съпруга си, който поискал да се разделят. Молбата по чл. 50 СК е подадена на 28.10.2011 г., което значи, че към тази дата съпружеските отношенията са вече трайно нарушени до степен, че и двамата съпрузи категорично да желаят прекратяване на брачната връзка, като е нелогично това да е станало за толкова кратко време само поради това, че И. П. е привлечена като обвиняема. Твърдението на Т. А., че дъщеря й И. П. неадекватно се грижила за новороденото си дете не може по безспорен начин да се свърже със стреса и притеснението от незаконното обвинение и висящото производство, а по същото време са налице и други стресови причини – неудачите с брачния партньор, претенциите на работодателя за установените липси.
По делото не са представени и никакви писмени доказателства, установяващи твърдението, че И. П. е започнала работа по време на наказателното производство, съответно, че трудовото правоотношение е прекратено, кога и на какво основание. Свидетелят Ц. М. И. възпроизвежда споделено й от самата ищца, а показанията на Т. Г. А. следва да се ценят при условията на чл. 172 ГПК.
Основателно е и оплакването на касатора, че въззивният съд сам не е обсъдил доказателствата по делото, съответно относимите към чл. 52 ЗЗД обстоятелства. Въззивният съд се е произнесъл като контролноотменителна инстанция, а не като втори по ред съд по съществото на правния спор, с което е допуснал нарушение на чл. 271, ал. 1, вр. чл. 235, ал. 2 ГПК. Както е изяснено в поредица съдебни решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК (напр. решение № 643/12.10.2010 по гр.д. № 1246/2009 на ІV ГО, решение № 237/2010 г. по гр.д. № 826/2009 г. на ІV ГО и решение № 60/05.06.2013 г. по гр.д. № 546/2012 г. на ІV ГО ВКС), въззивният съд не изследва първоинстанционното решение, а твърденията и доводите на страните, както и събраните по делото относими доказателства в рамките на въззивното обжалване, което значи, че прави фактически и правни изводи, въз основа на които се произнася по материалноправния спор, не дали едно разрешение на първостепенния съд е правилно или не, обосновани ли са заключенията му, а оплакванията във въззивната жалба коментира доколкото те са свързани с материалноправния спор.
В заключение въззивното решение следва да бъде касирано и спорът разрешен по същество.
По делото е установено, че наказателното преследване е продължило общо около 4 години, което е в рамките на разумния срок. Наложена е най-леката мярка за неотклонение „подписка“, като няма данни за разгласа сред обществото и близкия кръг на И. П. за воденото наказателно производство. Недоказано е, че причина за развода й, както и за проблеми при полагане на грижи за новороденото й дете, е именно повдигането на незаконното обвинение. Липсват доказателства П. да е започнала работа по време на наказателното производство, която да е била принудена да напусне поради висящото наказателно производство.
Съдът намира, че И. П. е претърпяла чувство на несигурност и страх от изхода на производството – наличието на подобни неблагоприятни изживявания са обичаен резултат при обвиняване в извършване на престъпление, още повече, при поведение и начин на живот, които да сочат на липса на подобен предишен опит. Съдът кредитира показанията и на двамата свидетели, включително на А., при условията на чл. 172 ГПК, относно проявите у ищцата на страх, несигурност, накърнено достойнство и срам (И. П. се изолирала, спряла да контактува с приятели, стояла у дома), както и, че те са резултат на незаконното обвинение и последвалия наказателен процес. Съдът намира, че интензитет им е над обичайните, тъй като има две постановени осъдителни присъди от съд, което, неминуемо, подсилва негативните изживявания и споменатите по-горе чувства.
Осъществен е фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, редакция ДВ бр. 98/2012 г., и държавата отговаря за причинените на П. вреди от незаконното обвинение. Отговорността е обективна и е без значение кои от правозащитни органи – съд, прокуратура и разследващи органи, и в каква степен с действията си те са допринесли за увреждането. П. на РБ е процесуален субституент на Държавата по иска и не може да се освободи от отговорност, нито тя да бъде намалена поради това, че цялостното увреждане е причинено и от действия на други държавни органи по чл. 2 ЗОДОВ, като е без значение дали действията им са били процесуално законосъобразни и вината на длъжностите лица.
При преценка на така установеното, включително съдебната практика по аналогични случаи, се налага извод, че сумата от 6000 лв. справедливо репарира вредите, които ищцата П. е понесла. Предназначението на обезщетението по чл. 52 ЗЗД е да поправи претърпяната лична болка и страдания, в пряка причинноследствена връзка с незаконно повдигнатото и поддържано обвинение. Паричният еквивалент на неимущественото увреждане съдът определя към датата на деликта, изхождайки от общественоикономическите условия в страната към 11.07.2014 г., като присъдената от този момент лихва има компенсаторен характер.
По изложените съображения, решението в частта, с която искът за обезщетение за неимуществени вреди по чл.2, ал.1,т. 3 ЗОДОВ е уважен за разликата над 6000 лв,, следва да се отмени и по реда на чл.293, ал.2 ГПК се постанови ново, с което искът се отхвърли за разликата до присъдените 10 000 лв.
И. П. има право на съдебноделоводни разноски съразмерно уважената част от исковете й, които са с цена 12 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и 2 500 лв. за имуществени вреди. С влязло в сила решение П. на РБ е осъдена да й заплати обезщетение за имуществени вреди в размер на 2250 лв., а с настоящото и сума от 6000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди. П. е сторила следните разноски - заплатени 10 лв. държавна такса по делото и общо 2000 лв. адвокатско възнаграждение на двама адвокати – Л. И. И. и С. А.. В договора за правна защита и съдействие не е уговорено изрично каква е платената на всеки от адвокатите сума, поради което съдът на осн. чл. 162 ГПК приема, че на всеки от процесуалните представители е платено възнаграждение по 1000 лв. На осн. чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да заплати на И. П. 584,74 лв. съдебноделоводни разноски по делото.

МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И:


ОСТАВА В СИЛА въззивно решение № 85/06.07.2015г., постановено от Видинския окръжен съд по гр.д. № 186/2015 г. в частта, с която П. на Република България е осъдена да заплати на И. П. П. обезщетение за причинените й неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление в размер на 6000 лв., на осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, редакцията ДВ бр. 98/2012 г., ведно със законната лихва, считано от 11.07.2014 г. до окончателното издължаване.

ОТМЕНЯ въззивно решение № 85/06.07.2015г., постановено от Видинския окръжен съд по гр.д. № 186/2015 г. в частта, с която искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, редакцията ДВ бр. 98/2012 г., е уважен за разликата над 6000 лв. до 10 000 лв., ведно с лихвата за забава и са присъдени съдебноделоводни разноски
и вместо това ПОСТАНОВИ
ОТХВЪРЛЯ ИСКА на И. П. П. против П. на Република България по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, редакцията ДВ бр. 98/2012 г., за разликата над 6000 лв., ведно с лихвата за забава.
ОСЪЖДА П. на Република България да заплати на И. П. П. съдебноделоводни разноски, сторени по делото, в размер на 584,74 лв.

В останалата част решението е влязло в сила.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: