6 Р Е Ш Е Н И Е № 50080/01.02.2024 г. [населено място] В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в публичното заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и трета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА ИВО ДИМИТРОВ при участието на секретаря Александра Ковачева, като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№1675/22г.,за да се произнесе,взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Застрахователна компания „Лев инс“АД срещу решение №163/29.03.2022г. по т.д.№40/22г. на Пловдивски апелативен съд, с което след отмяна на обжалваната от К. Г. Й. част от решение №260454/07.12.2021г. по гр.д.№636/20г. по описа на Окръжен съд Пловдив , са уважени предявените от въззивника срещу застрахователното дружество искове с правно основание чл.432 ал.1 КЗ за разликата над 40 000 лв. до предявените от него 80 000 лв. и за разликата над 1480 лв. до предявените 2960 лв., представляващи застрахователни обезщетения за причинени му неимуществени и имуществени вреди от ПТП, настъпило на 14.02.2020г. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение на всички посочени в разпоредбата на чл.281 т.т.1-3 ГПК основания, наличието на които се обосновава с липса на обсъждане и преценка на всички събрани по делото доказателства съобразно наведените от страните доводи и възражения, което е довело и до необосновани фактически и правни изводи относно приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД, чл.113 и чл.114 ЗДвП. Касаторът оспорва като незаконосъобразен извода на съда за липса на причинна връзка между поведението на пострадалия ищец и настъпилите вреди, който счита за формиран при игнориране на законовите разпоредби, установяващи задължително поведение на пешеходците при пресичането на пътното платно, и на свидетелските показания, както и при неправилно интерпретиране на заключението на комплексната експертиза и на дадените от вещите лица обяснения. Счита факта на съпричиняването за доказан с оглед установеното от тези доказателства, че ищецът е имал възможност да възприеме лекия автомобил и да го пропусне , но не го е сторил поради състоянието му на алкохолно опиянение, в което сам се е поставил. По съображения в този смисъл касаторът е поскал решението на въззивната инстанция да бъде отменено и предявените от касатора искове за неимуществени и имуществени вреди бъдат отхвърлени в обжалваната им пред въззивната инстанция част. Претендира направените за трите инстанции разноски. Ответникът по касационната жалба К. Г. Й. е изложил съображения за неоснователност на наведените оплаквания срещу правилността на обжалвания съдебен акт с искане за потвърждаване на решението на апелативния съд с присъждане на основание чл.38 ал.2 ЗА на адвокатско възнаграждение на процесуалния му представител. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и наведените от страните доводи, намира следното: За да постанови решението си, съставът на Пловдивски апелативен съд е приел, с оглед влязлата в сила част от първоинстанционното решение, за установени фактите,свързани с настъпването на 14.02.2020г. на ПТП, вина за което има водачът на застрахования при ответника лек автомобил, поради нарушение по чл.119 ал.1 ЗДвП, както и настъпилите в пряка причинна връзка от ПТП средни телесни повреди на ищеца – К. Й., изразяващи се в открито счупване на десните голяма и малка пищялни кости, както и счупване на лявата голяма пищялна кост в горната ѝ част, довели до трайно затрудняване на движенията на двата долни крайника. За доказани са намерени и направените от пострадалия разходи за оперативно лечение в размер на 2960 лв.Като спорни пред въззивната инстанция съдът е определил въпросите относно справедливия размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и наличието на съпричиняване от страна на претърпелия вредите ищец, доколкото с въззивната жалба е оспорено и приетото от първата инстанция наличие на такова в размер на 50%. За установяване справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди въззивният състав се е позовал на установеното с показанията на св.Г. - приятел на ищеца и със заключението на комплексната медицинска и авто-техническа експертиза, че в резултат на претърпяното ПТП ищецът е получил внезапно, силно и продължително разстройство на здравето, изразяващо се не само във физически болки и страдания, но и в невъзможност пострадалият да се придвижва сам, дори с помощни средства за значителен период от време – 10-12 месеца, през което време същият е разчитал на чужда помощ за ежедневното му обслужване; травмите са имали осезаемо отражение върху психиката му и са довели до промяна в начина му на живот дори след възстановяването с невъзможност да полага труд за значителен период от време. С оглед това съдът е намерил като адекватна компенсация на тези неимуществени вреди обезщетение в размер на сумата 80 000 лв. По възражението на ответното дружество за наличие на съпричиняване от страна на ищеца за настъпването на тези вреди съдът е приел, че липсва установена по несъмнен начин пряка причинна връзка между поведението на ищеца и настъпилото ПТП. Позовал се е на показанията на разпитания като свидетел водач на автомобила – Н. Димитров, който е установил,че пострадалият се е намирал на пешеходната пътека, когато е бил възприет от водача и е предприел пресичане на пътното платно, още докато е бил извън опасната зона за спиране; водачът не е реагирал с натискане на спирачката, за да премине пешеходецът, тъй като е бил с впечатлението,че последният е стоял на пътеката без да предприема пресичане. Въз основа на тези показания съдът е приел,че вината за настъпилите вреди е изцяло на водача, поради несъобразяването му с разпоредбата на чл.119 ал.1 ЗДвП, установяваща задължение за водачите на МПС да пропуснат пешеходците, които са стъпили на или пресичат пешеходната пътека. В тази връзка съдът е отказал да възприеме изразеното от вещото лице П. становище,че ако ищецът не е бил под влияние на алкохолното опиянение, е щял да възприеме адекватно опасността и да пропусне колата, като е посочил,че това негово становище е субективно и не променя факта,че водачът е бил длъжен да спре преди пешеходната пътека, поради което е без всякакво значение дали ищецът е употребил алкохол или не. По тези съображения съставът е приел за неправилно определеното от първоинстанционния съд съпричиняване, с което е намалено дължимото обезщетение за неимуществени и имуществени вреди и, отменяйки решението му в посочената по-горе част, е уважил предявените искове изцяло. С определение №50276/30.05.2023 г., решението на въззивния съд е допуснато до касационно обжалване при наличие на хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК по въпросите, формулирани от касатора в контекста на оплакването му за несъобразено от въззивната инстанция като доказано по делото обстоятелство – съпричиняване от страна на загиналия: 1. Налице ли е съпричиняване на вредоносния резултат /смърт или телесна повреда/ от страна на пешеходец при пресичане на пътното платно за движение на специално очертана или неочертана с маркировка върху пътното платно, но сигнализирана с пътен знак пешеходна пътека, в случаите, когато водач на моторно превозно средство е нарушил правилата за движение и ако пешеходецът е нарушил правилата на чл.113 и чл.114 от ЗДвП? и 2. Правото на пешеходеца при пресичане на пътното платно на специално очертана или неочертана с маркировка върху пътното платно, но сигнализирана с пътен знак пешеходна пътека, следва ли да се упражнява при спазване правилата на чл.113 и чл.114 ЗДвП? С определението е прието,че разрешаването на тези въпроси от въззивния съд, който всъщност е отрекъл необходимостта от съобразяването на поведението на пешеходеца, стъпил на пешеходната пътека, за приложението на института на съпричиняването, щом водачът е имал обективна възможност да спре преди пешеходната пътека, е в отклонение от задължителната практика на ВКС, обективирана в т.6 б.а от Тълкувателно решение №2/22.12.2016г. по тълк.д.№2/16г. на ОСНК на ВКС.Със същото е прието,че правото на пешеходеца при пресичане на пътното платно е абсолютно на специално очертана или неочертана с маркировка върху пътното платно, но сигнализирана с пътен знак пешеходна пътека, като това право се упражнява при спазване правилата на чл.113 и чл.114 ЗДвП и че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пешеходец при пресичане на пътното платно за движение на пешеходна пътека в случаите, когато не само водачът на МПС е нарушил правилата за движение относно скоростта за движение по ЗДвП , но и ако пешеходецът е нарушил правилата на чл.113 и чл.114 ЗДвП. В разглеждания случай установеното по делото поведение на ищеца към момента на ПТП осъществява хипотезата на чл.113 ал.1 и ал.2 предл.2 ЗДвП – същият, след като е бил стъпил на платното за движение, е спрял върху пешеходната пътека в лентата за насрещно движещите се автомобили /спрямо посоката на движение на участващия в ПТП автомобил/, след което е тръгнал и навлязъл в лентата за движение на автомобила, без да се съобрази с приближаването му и без да прецени дали моторното превозно средство намалява скоростта си,за да спре, въпреки че е имал достатъчна видимост; тази преценка не е направил поради състоянието му на средно алкохолно опиянение /1,6 промила алкохол в кръвта/, в което се е намирал към момента на настъпването на ПТП, водещо до стесняване на периферното му зрение и потискане на възможностите му да съобрази светлинните и звукови сигнали, с което сам се е поставил в опасност. Въпреки,че тези обстоятелства сочат на обективно съпричиняване от страна на пострадалия за настъпването на вредоносните за него последици от съприкосновението му с движещото се МПС, съгласно цитираната по-горе задължителна практика, каквото въззивният съд е отказал да признае и съответно да намали с размера му размера на определеното от него като справедливо обезщетение за неимуществени и имуществени вреди, решението му, като краен резултат, следва да бъде квалифицирано като правилно, доколкото до такъв резултат води прякото приложение на действащия към момента на ПТП закон. След приемане на Тълкувателно решение №2/22.12.2016г. по тълк.д.№2/16г. на ОСНК на ВКС, законодателят е въвел нова ал.5 на чл.119 ЗДвП /обн.ДВ бр.9/2017г. , в сила от 26.01.2017г./, с която изрично е изключил приложимостта на института на чл.51 ал.2 ЗЗД спрямо пътно-транспортни произшествия,настъпили с пешеходец на пешеходна пътека в случаите, „когато водачът е превишил разрешената максимална скорост за движение или е нарушил друго правило на ЗДвП, имащо отношение към произшествието“. Така приетата нова разпоредба на закона е била в сила към датата на настъпването на ПТП /14.02.2020г./, поради което подлежи на съобразяване и прилагане при разрешаването на настоящия спор. Видно от представения протокол №260004/15.09.2020г. по н.о.х.д. №406/2020г. по описа на Карловски районен съд, образуваното срещу водача на МПС Н. Димитров Димитров наказателно производство е приключило със споразумение, с което същият се е признал за виновен в това,че на 14.02.2020г. в [населено място], управлявайки МПС, е нарушил правилото за движение, разписано в чл.119 ал.1 ЗДвП, като, приближавайки пешеходната пътека не е намалил скоростта си на движение /макар и тя да е била в границите на разрешената такава/ и не е спрял, за да пропусне стъпилия на и преминаващ по пешеходната пътека пешеходец, като с това е причинил на К. Г. Й. средни телесни повреди. Нарушението на правилото на чл.119 ал.1 ЗДвП има пряко отношение към настъпването на произшествието, поради което следва да се приеме,че фактическият състав на нормата на чл.119 ал.5 ЗДвП е осъществен. Това води до извод,че определеното от съдилищата като справедливо обезщетение за претърпените от Й. вреди в размер на 80 000 лв. не следва да бъде намалявано по изричното разпореждане на закона. Въззивното решение, като краен резултат, следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция и на основание чл.78 ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати по реда на чл.38 ал.2 ЗАдв в полза на Адвокатско дружество „В. и Б.“ адвокатско възнаграждение в размер на 1774,40 лв. Така мотивиран, Върховен касационен съд в състав на Второ търговско отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №163/29.03.2022г. по т.д.№40/22г. на Пловдивски апелативен съд, с което, след отмяна на обжалваната от К. Г. Й. част от решение №260454/07.12.2021г. по гр.д.№636/20г. по описа на Окръжен съд Пловдив , са уважени предявените от К. Г. Й. срещу Застрахователна компания „Лев инс“АД искове с правно основание чл.432 ал.1 КЗ за разликата над 40 000 лв. до предявените от него 80 000 лв. и за разликата над 1480 лв. до предявените 2960 лв., представляващи застрахователни обезщетения за причинени му неимуществени и имуществени вреди от ПТП, настъпило на 14.02.2020г. ОСЪЖДА Застрахователна компания „Лев инс“АД с ЕИК[ЕИК], седалище и адрес на управление [населено място] [улица] да заплати на Адвокатско дружество „В. и Б.“ адвокатско възнаграждение в размер на 1774,40 лв. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: