Р Е Ш Е Н И Е
№ 53
Гр. София, 24.07.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в публично съдебно заседание на двадесети май през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
при участието на секретаря Силвиана Шишкова
изслуша докладваното от съдията Петя Хорозова
т.д. № 881/2019 г. и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.290 ГПК.
Образувано е по касационни жалби, подадени срещу решение № 9 от 02.01.2019 г. по гр.д.№ 2663/2018 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГК, 2 състав, с което е потвърдено решение № 4756 от 30.06.2017 г. по гр.д.№ 12400/2015 г. на Софийски градски съд, ГО, І-16 състав. С него ЗД БУЛ ИНС АД е осъдено да заплати на основание чл.226 ал.1 КЗ /отм./ на Д. В. Т. сумата 8 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от травматични увреждания, причинени в резултат на ПТП, настъпило на 03.11.2012 г. по вина на водача М. С. П., привлечена като трето лице – помагач на ответника, като искът е отхвърлен за разликата над посочената сума до пълния предявен размер от 26 000 лв.; както и е отхвърлен обратният иск на ЗД БУЛ ИНС АД срещу М. С. П. с правно основание чл.274 ал.1 т.1 пр. посл. КЗ /отм./ за сумата от 26 000 лв., под условие, че застрахователят я заплати.
С определение № 82/18.02.2020 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в следните части: 1/ за отхвърляне на иска на Д. В. Т. по чл.226 ал.1 КЗ /отм./ за разликата над 8 000 лв. до претендираните 26 000 лв., представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди резултат на ПТП, настъпило на 03.11.2012 г.; 2/ за отхвърляне на иска на ЗД БУЛ ИНС АД срещу третото лице – помагач М. С. П. по чл.274 ал.1 т.1 пр. посл. КЗ /отм./ за сумата от 26 000 лв.
Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК по жалбата срещу решението, постановено по иска по чл.226 ал.1 КЗ /отм./, с оглед правния въпрос относно критериите, които съдът следва да съблюдава при определянето на обезщетение за неимуществени вреди, съгласно чл.52 ЗЗД; и на основание чл.280 ал.2 пр.2 ГПК – по обратния иск на ЗД БУЛ ИНС АД с правно основание чл.274 ал.1 КЗ /отм./.
В касационната жалба на ищцата се излага, че са налице всички основания на чл.281 т.3 ГПК за отмяна на решението в обжалваната част като неправилно и уважаване на исковата претенция в предявения размер. Според нея, съставът на въззивния съд не е преценил всички релевантни за определяне на обезщетението за неимуществени вреди обстоятелства, съответно посочени, включително факта, че тъй като ищцата преди произшествието се е придвижвала с проходилка, то счупването на дясната й ръка е довело до пълна невъзможност да се движи, както и не е оценил надлежно остатъчните явления от травмата, поради което присъдената сума е несправедлива по смисъла на чл.52 ЗЗД.
В касационната жалба на ответника се сочат пороци, изразяващи се в противоречие с материалния и процесуалния закон и необоснованост. Оспорва се преценката на въззивния съд, че липсва виновно отклоняване от проверка за употреба на алкохол, като в тази насока са изложени подробни съображения. Моли се въззивното решение в обжалваната част да бъде отменено и предявеният иск срещу третото лице – помагач по чл. 274 ал.1 КЗ /отм./ да бъде уважен.
Против касационната жалба на ЗД БУЛ ИНС АД е постъпил писмен отговор от третото лице – помагач - М. С. П., чрез процесуален пълномощник, с който се оспорва основателността й. Поддържа се, че по делото няма данни тя виновно да се е отклонила от проверка за алкохол, поради което въззивното решение е правилно.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните и като провери служебно допустимостта на въззивното решение, а правилността му - съобразно чл.290 ал.2 ГПК, приема следното:
За да постанови обжалвания краен резултат, съставът на Софийския апелативен съд е приел от фактическа страна, че ищцата е пострадала в резултат на пътно-транспортно произшествие, настъпило на 03.11.2012 г., виновно причинено от третото лице – помагач, като ответникът е застраховател на гражданската отговорност на делинквента. Посочил е, че механизмът на произшествието, противоправното поведение на водача М. С. П., вредите и причинната им връзка с ПТП са установени от събраните пред първата инстанция доказателства и по тях няма спор.
За да уважи иска в посочения размер, въззивният съд е изходил от постановките на ППВС № 4/1968 г. - че справедливостта като критерий за определяне размера на обезщетението при деликт не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка при мотивирано изложение на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като характера на увреждането, начина на извършването му, интензитета и продължителността на търпените болки и страдания, допълнително влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и т.н. В тази връзка е посочил, че видно от приетата съдебно-медицинска експертиза ищцата вследствие на произшествието е получила счупване на дясната лъчева кост на типично място, като фрактурата е имобилизирана с гипсова шина. Контузията е зараснала в общоприетия срок от 30 дни и функционално ръката и китката са възстановени добре. Остатъчни явления са свързани с лека деформация на китката, дължаща се на натрупания калус в зоната на счупването, и леко намаления дорзо-вотален ъгъл от 10 градуса, но това не се отразява на функцията на ръката. Ищцата е изпитвала остри болки в началото за период от 3-5 дни, като постепенно подвижността на пръстите се е подобрявала, но тъй като ръката е била поставена в гипсова превръзка, това е затруднявало обслужването й. Прогнозата е за болки в китката при натоварване и промяна на времето, но причините, освен посттравматични, може да се свързват и с възрастовите промени в опорно-двигателния апарат. Съдът е обсъдил показанията на разпитания по делото свидетел – внук на ищцата, че баба му дълго време не можела да си служи с дясната ръка и се оплаквала от болки, които продължават и до днес при използването на проходилката, с която се придвижва, както и че й било мъчно, че никой не дошъл даже да се извини за станалото.
С оглед така установеното въззивният съд е изложил мотиви, че съобразява продължителността на периода, през който са търпени болки и страдания, възрастта на пострадалата, икономическите условия в страната към датата на настъпване на ПТП – м. ноември 2012 г., лимитите на отговорност, установени от 2012 год., както и съдебната практика за подобни случаи, въз основа на което счита, че сума в размер на 8 000 лв. адекватно ще обезщети причинените на ищцата неимуществени вреди.
По предявения обратен иск съдът е приел, че съгласно чл.274 ал.1 т.1 КЗ /отм./ застрахователят по застраховка „гражданска отговорност" има право да получи от застрахования платеното обезщетение, когато последният при настъпването на ПТП виновно се е отклонил от проверка за алкохол, като в хипотезата на правната норма не попада напускането на местопроизшествието /каквото е безспорно установено по делото/. Регресната отговорност на застрахованото лице в подобна хипотеза е уредена едва със сега действащия КЗ – чл.500 ал.1 т.3, който обаче не се явява приложим закон. Юридическият факт, на който ищецът се позовава и с който законът свързва пораждането на правото на застрахователя по застраховка „гражданска отговорност” да претендира изплатеното обезщетение от причинителя, е виновното отклонение от проверка за алкохол. Касае се за правопораждащ регресното право на застрахователя юридически факт, който следва да се установи от него по изключващ каквото и да е съмнение начин – при условията на пълно и главно доказване, каквото липсва по делото. В приложените доказателства не се съдържат данни за предприета непосредствено след настъпване на произшествието проверка за алкохол на виновния водач, поради което и не може да се приеме, че застрахованият виновно се е отклонил от нея.
І. По касационната жалба на Д. В. Т., съставът на ВКС, ТК, ІІ т.о. приема следното:
Съгласно задължителните за съдилищата постановки, дадени с ППВС № 4/1968 г. и доразвити с практиката на ВКС по реда на чл.290 ГПК, понятието „справедливост” не е абстрактно, а е свързано с преценка на редица обективно съществуващи конкретни обстоятелства. За да се определи размерът на справедливото овъзмездяване на претърпени от деликт болки и страдания, е необходимо да се установи действителният размер на моралните вреди, при съобразяване с характера и тежестта на причинените увреждания, интензитета и продължителността на болките, психическите и физически последици от телесните увреди и пр. Всички относими обстоятелства, вкл. икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, белег на която са и лимитите на отговорност на застрахователя по § 27 КЗ /отм./ /решение № 99/08.10.2013 г. по т.д.№ 44/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 66/03.07.2012 г. на ВКС по т.д.№ 619/2011 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО и др./, следва да бъдат обсъдени и въз основа на комплексната им оценка да се заключи, кой е справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Обсъждането не може да се състои единствено в изброяване на обстоятелствата, свързани с уврежданията, а същите следва да бъдат преценени и анализирани в тяхната съвкупност /решение № 93/23.06.2011 г. по т.д.№ 566/2010 г., на ВКС, ТК, ІІ ТО; решение № 158/28.12.2011 г. по т.д.№ 157/2011 г. на ВКС, ТК, І ТО и др./.
Предвид изложеното настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение в обжалваната част е постановено в отклонение от задължителните указания на ППВС № 4/1968 г. и съдебната практика по посочения въпрос, макар съдът изрично да е указал, че се съобразява с нея. В обжалваното решение липсва изискуемият анализ на фактите, както и отчитане на всички релевантни за спора обстоятелства. Съдът не е оценил, че счупването в областта на гривнената става на дясната ръка на пострадалата е довело не само до обичайните затруднения в обслужването й, поради поставяне на гипсова шина, но и до пълната й невъзможност да се придвижва самостоятелно, доколкото по делото е установено, че още преди произшествието ищцата се е движела с проходилка. Пропуснал е да отдаде значение на установената от вещото лице по-ниска степен на възстановяване от увреждането /изрично посочена като задоволителна, а не оптимална/. Не са оценени надлежно и онези последици, доказани от гласните доказателства и потвърдени от експертното заключение, че в продължителен период след заздравяване на счупването и проведената рехабилитация ищцата е изпитвала и продължава да изпитва болки в ръката при използване на проходилката, тъй като това действие само по себе си е натоварващо за травмираната китка. Търпените болки след приключване на възстановяването не могат да се отдадат само на възрастови изменения /последните по правило засягат и двата крайника/. Изброени са, но без вложен оценъчен елемент за тяхното конкретно значение, обстоятелствата относно възрастта на пострадалата към момента на инцидента /на 71 години/ и икономическите условия в страната към м. ноември 2012 г.
В резултат на допуснатите нарушения при приложението на нормата на чл.52 ЗЗД, довели и до частичната необоснованост на решението, дължимото обезщетение по чл.226 ал.1 КЗ /отм./ е било занижено. Като съответно на критерия за справедливост, при допълнително отчитане на посочените по-горе обстоятелства, както и на обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на ПТП, обезщетението за понесените от касатора болки, страдания и неблагоприятни последици следва да се завиши общо до сумата от 15 000 лв., която настоящият съдебен състав счита за адекватен еквивалент на причинените неимуществени вреди. В този размер предявеният иск се явява основателен, поради което след отмяна на въззивното решение в съответната част, в полза на ищцата следва да бъде присъдена сумата 7 000 лв., представляваща разлика между вече присъденото обезщетение от 8 000 лв. и общо дължимото в размер на 15 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 03.11.2012 г. до окончателното й изплащане. В останалата част, а именно за разликата над 15 000 лв. до 26 000 лв., решението за отхвърляне на исковата претенция по чл.226 ал.1 КЗ /отм./ е правилно и следва да бъде оставено в сила. При този окончателен резултат от спора относно размера на застрахователното обезщетение, ответникът по касация следва да бъде осъден да заплати държавната такса за настоящата инстанция, в размер на 140 лв.
ІІ. По касационната жалба на ЗД БУЛ ИНС АД становището на настоящия съдебен състав произтича от следното:
На първо място следва да се посочи, че като е потвърдил решението на първата инстанция за отхвърляне на обратния регресен иск за сумата от 26 000 лв., а не съобразно уважения размер на предявения от ищцата иск, съставът на въззивния съд се е произнесъл плюс петитум. Този извод следва от самото естество на исковата претенция, предявена за съвместно разглеждане по реда на чл.219 ал.3 ГПК. Съгласно практиката на ВКС по чл.290 ГПК /решение по т.д.№ 877/2010 г. на ІІ т.о. решение по т.д.№ 814/2009 г. на І т.о/, по своята правна характеристика предявяването на обратен иск по реда на чл.219 ал.3 ГПК съставлява последващо обективно съединяване на искове при условията на положителна евентуалност. Обратният иск на ответника срещу третото лице – помагач подлежи на разглеждане по същество само при уважаване на иска на ищеца против ответника и само до размера, до който първият иск е уважен. Касае са за специална хипотеза на евентуално съединяване на искове не по почин на ищеца, при който условието, за да настъпят процесуалните предпоставки за произнасяне по него, е уважаване на главния иск, като неговите граници са и граници на обратния иск. В този смисъл е бил формулиран и петитумът на предявения по делото обратен иск – третото лице помагач да бъде евентуално осъдено да заплати изцяло сумата, за която ЗД БУЛ ИНС АД бъде осъдено, ако бъде осъдено и след като заплати присъденото по предявения срещу него иск обезщетение за вреди. Предвид изложеното, по аргумент от чл.271 ал.2 ГПК и доколкото при осъществения касационен контрол главният иск е намерен за основателен за сумата от 15 000 лв., то решението на въззивния съд по обратния иск за разликата над 15 000 лв. до 26 000 лв. се явява недопустимо и следва да бъде обезсилено.
По жалбата в допустимата му част, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение намира следното:
Въззивният съд е постановил решението си в съответствие с установената практика на ВКС за приложението на чл.274 ал.1 КЗ /отм./. С постановените по реда на чл.290 ГПК решения - № 183 от 22.11.2010 г. по т.д. № 30/2010 г. и № 16/2.02.2011 г. по т.д. № 374/2010 г. на ІІ т.о. и др. е прието, че фактът на напускане на местопроизшествието от застрахования водач - причинител на вредите, сам по себе си не може да се квалифицира като виновно поведение за отклоняване от проверка за алкохол и не е достатъчен, за да се ангажира отговорността на водача към неговия застраховател по застраховката "Гражданска отговорност" при условията на чл.274 ал.1 т.1, пр. 3 КЗ /отм./; Отказът на водача да се подложи на проверка за алкохол или виновното му отклонение от нея подлежи на пълно главно доказване от застрахователя - ищец по иска с правно основание чл.274 ал.1 т.1 КЗ /отм./; Само при наличие на данни за предприети мерки за извършване на проверка за алкохол на участник в ПТП, от която последният виновно се е отклонил, би могло да се приеме, че е налице основанието по чл.274 ал.1 т.1 пр. 3 КЗ /отм./. В аналогичен смисъл са и решаващите изводи на въззивния съд, поради което решението му в обжалваната от ЗД БУЛ ИНС АД част се преценява като правилно.
Доводите на касатора, основани на цитираната в жалбата съдебна практика по чл.290 ГПК /а именно решение № 152 от 05.11.2014 г. по т.д.№ 2080/2013 г. на І т.о./, не се споделят от настоящия състав на ВКС. Тази практика, съобразно дадения с нея отговор на правния въпрос, е приложима в случаите, когато ответникът по регресния иск не е оспорил обстоятелствата, на които искът се основава. По делото освен извършеното своевременно оспорване от страна на третото лице – помагач е налице и проведено насрещно доказване, че напускането на местопроизшествието от страна на водача не е направено с цел да се осуети извършването на проверка за алкохол.
Предвид изложеното, решението на въззивния съд, с което искът по чл.274 ал.1 КЗ /отм./ е отхвърлен за сумата от 15 000 лв. следва да бъде оставено в сила.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 9 от 02.01.2019 г. по гр.д.№ 2663/2018 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГК, 2 състав, В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение № 4756 от 30.06.2017 г. по гр.д.№ 12400/2015 г. на Софийски градски съд, ГО, І-16 състав за отхвърляне на иска с правно основание чл.226 ал.1 КЗ /отм./, предявен от Д. В. Т. срещу ЗД БУЛ ИНС АД, в частта за разликата над 8 000 лв. до 15 000 лв., претендирана като обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от травматични увреждания, причинени в резултат на ПТП, настъпило на 03.11.2012 г. по вина на водача М. С. П. – трето лице – помагач на страната на ответника, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА ЗД БУЛ ИНС АД [населено място] с ЕИК[ЕИК] да заплати на Д. В. Т. от [населено място] с ЕГН [ЕГН] сумата 7 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на ПТП, настъпило на 03.11.2012 г., на основание чл.226 ал.1 КЗ /отм./, ведно със законната лихва върху нея, считано от 03.11.2012 г. до окончателното изплащане на задължението.
ОБЕЗСИЛВА решение № 9 от 02.01.2019 г. по гр.д.№ 2663/2018 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГК, 2 състав и прекратява въззивното производство В ЧАСТТА, с която е отхвърлен обратният иск с правно основание чл.274 ал.1 т.1 пр.последно КЗ /отм./, предявен от ЗД БУЛ ИНС АД срещу третото лице – помагач М. С. П., за разликата над 15 000 лв. до 26 000 лв.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 9 от 02.01.2019 г. по гр.д.№ 2663/2018 г. на Софийския апелативен съд, ГК, 2 състав в останалите обжалвани части /за отхвърляне на иска по чл.226 ал.1 КЗ /отм./ за разликата над 15 000 лв. до 26 000 лв. и на иска по чл.274 ал.1 КЗ /отм./ за сумата от 15 000 лв./.
ОСЪЖДА ЗД БУЛ ИНС АД [населено място] с ЕИК[ЕИК] да заплати в полза на Бюджета на съдебната власт, по сметка на Върховен касационен съд сумата от 140 лв., представляваща държавна такса.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |