Ключови фрази
Пряк иск на увредения спрямо застрахователя * делинквент * допустимост на иск * застраховка "гражданска отговорност" * застрахователно обезщетение за неимуществени вреди * пряк иск на увредения срещу застрахователя


8
Р Е Ш Е Н И Е
№179
София,27.11.2012 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и четвърти октомври две хиляди и дванадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА


при секретаря Ирена Велчева
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 527/2011 г.


Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество [фирма], [населено място] срещу решение № 121 от 21.01.2011 г. по гр. д. № 316/2010 г. на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на постановеното от Софийски градски съд, І-4 състав решение от 15.04.2009 г. по гр. д. № 534/2007 г., предявените от Д. Х. П., Г. П. Г. и А. П. Г., всички от [населено място], срещу ЗД [фирма], [населено място] обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 407, ал. 1 ТЗ /отм./ са уважени както следва: искът на ищцата Д. Х. П. за неимуществени вреди, произтичащи от смъртта на съпруга й П. Г. П., е уважен изцяло за сумата 50 000 лв.; искът на всеки от ищците Г. П. Г. и А. П. Г. за неимуществени вреди, произтичащи от смъртта на баща им П. Г. П., е уважен за сумата 50 000 лв., като е отхвърлен до пълния предявен размер 60 000 лв.; исковете на ищците Д. Х. П. и Г. П. Г. за неимуществени вреди, произтичащи от получените от тях при процесното пътно-транспортно произшествие телесни увреждания са уважени съответно за 10 000 лв. и за 30 000 лв., като са отхвърлени за разликата до 20 000 лв. и до 50 000 лв. Върху сумите на обезщетенията е присъдена и законната лихва, считано от датата на пътно-транспортното произшествие 20.08.2004 г. до окончателното им изплащане.
К. обжалва въвззивното решение с твърдение за недопустимост на същото, а евентуално – за неправилност поради противоречие със закона и необоснованост. Оплакването за недопустимост на акта е мотивирано с безспорния по делото факт, че за претърпените от процесното пътно-транспортно произшествие неимуществени вреди ищците вече са обезщетени, тъй като са уважени предявените от тях в наказателния процес искове по чл. 45 ЗЗД срещу прекия причинител на пътно-транспортното произшествие, при което е настъпила смъртта на техния наследодател /съпруг и баща/. Доводите за неправилност на акта са свързани с отказа на съда да приеме съпричиняване на вредоносния резултат, изразяващо се, от една страна, в допуснато от починалия нарушение на разпоредбата на чл. 20 ЗДвП, задължаваща го при възникване на внезапна опасност или препятствие да намали скоростта или да спре, а от друга страна – в непоставянето на предпазни колани от починалия водач и от ищцата Д. П.. Освен това, касаторът развива подробни съображения и срещу извода на решаващия състав за наличието на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност” между него и водача на причинилия процесното пътно-транспортно произшествие С. И. Т., като твърди, че застрахователният договор, обективиран в представената и оспорена по реда на чл. 154 ГПК /отм./ застрахователна полица, е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД поради противоречие със закона, липса на съгласие и поради неспазване на предписаната от закона форма.
С определение № 156 от 09.03.2012 г. по настоящото дело, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационното обжалване е допуснато по въпроса: Допустим ли е иск за присъждане на обезщетение за вреди от ПТП срещу застрахователя, ако такъв иск е бил предявен и уважен срещу делинквента в наказателния процес.
Ответниците по касация – Д. Х. П., Г. П. Г. и А. П. Г., всички от [населено място] – заявяват становище за неоснователност на касационната жалба.
Върховен касационен съд - състав на Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото, с оглед заявените касационни основания и становищата на страните, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:
За да отмени първоинстанционното решение и да уважи частично предявените от всеки от ищците искове по чл. 407, ал. 1 ТЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от настъпилата в резултат от пътно-транспортното произшествие от 20.08.2004 г. смърт на техния съпруг, съответно баща, Софийски апелативен съд е приел за доказани всички законови предпоставки за ангажиране отговорността на „Застрахователно акционерно дружество [фирма], [населено място], а именно: наличие на валидно застрахователно правоотношение към момента на процесното пътно-транспортно произшествие; настъпило застрахователно събитие; неправомерно поведение от страна на водача на увреждащото моторно превозно средство и вредоносни последици, които са в причинна връзка с неправомерното поведение на виновния водач. По отношение вината на застрахования водач е съобразена влязлата в сила присъда по н.о.х.д. № 789/2005 г. на Старозагорски окръжен съд. Като неоснователно решаващият състав е преценил основното възражение на застрахователя за липса на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност” с виновното за произшествието лице С. И. Т., обоснована с липсата на подпис на същото лице върху застрахователната полица. Съдът е счел за недопустимо насрещна страна по сделката да мотивира липса на договорни правоотношения, позовавайки се на порок, свързан с правосубектността или представителството на другата страна, тъй като не би могла да упражнява чужди права пред съда /с изключение на процесуалната субституция/. Отделно от това, е прието, че в случая е налице и потвърждаване действията на застрахования по реда на чл. 42, ал. 2 ЗЗД чрез подписването на дубликата на застрахователната полица от страна на застрахованото лице С. Т.. С оглед специфичните за делото обстоятелства – възрастта на починалия и на ищците, близките и сърдечни отношения между тях, начинът на настъпване на произшествието, Софийски апелативен съд е преценил, че сумата 50 000 лв. е достатъчна, за да репарира причинените на всеки от ищците неимуществени вреди от смъртта на техния съпруг, съответно баща. Предвид обема, характера и тежестта на получените травми и продължителността на периода на лечение и възстановяване, искът на ищците Д. П. и Г. Г. за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, произтичащи от тези травми, е уважен за сумата 10 000 лв. – за посочената ищца и за 30 000 лв. – за ищеца. Като неоснователно, с оглед констатациите, съдържащи се в заключението на авто-техническата експертиза, въззивният съд е приел и възражението на застрахователя-ответник за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалия и на ищцата Д. П. поради непоставяне на предпазни колани и от страна на починалия водач – поради непредприемане на адекватни действия за избягване на челния удар чрез рязко намаляване на скоростта и спиране на управлявания от него автомобил.
Настоящият състав на ВКС намира, че касационната жалба е неоснователна.
Поставеният от касатора въпрос, свързан с допустимостта на въззивния акт, по който именно е допуснато касационното обжалване, е решен по задължителен за всички съдилища начин с постановеното в хода на производството Тълкувателно решение № 2 от 06.06.2012 г. на ОСТК на ВКС. В същото е прието, че при уважен иск срещу делинквента по чл. 45 ЗЗД е допустим прекият иск на увреденото лице по чл. 407 ТЗ /отм./, съответно по действащия чл. 226, ал. 1 КЗ срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” и че плащането на сумата, присъдена на увреденото лице на основание чл. 45 ЗЗД, няма значение за допустимостта на прекия иск по чл. 407, ал. 1 ТЗ /отм./, съответно по чл. 226, ал. 1 КЗ, но е от евентуално значение за неговата основателност.
С оглед посоченото разрешение за съотношението между иска по чл. 45 ЗЗД и прекия иск срещу застрахователя, оплакването на касатора за недопустимост на въззивното решение е неоснователно. Уважаването на предявените от тримата ищци в наказателното производство срещу причинителя на процесното пътно-транспортно произшествие С. И. Т. граждански искове по чл. 45 ЗЗД не представлява процесуална пречка за реализиране отговорността на застрахователя „Застрахователно акционерно дружество [фирма], [населено място] по реда на чл. 407, ал. 1 ТЗ /отм./, поради което предявените срещу него искове, предмет на настоящото производство, са допустими, което налага извод за допустимост съответно и на постановеното по тях решение.
Като неоснователни следва да бъдат преценени и оплакванията на касатора за неправилност на въззивния акт досежно приетото от решаващия състав наличие на валидно застрахователно правоотношение и липса на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалото лице П. Г. П. и на ищцата Д. Х. П..
Извършеният от въззивния съд задълбочен анализ на всички събрани по делото доказателства налага категоричния извод за надлежно сключен застрахователен договор по застраховка „Гражданска отговорност” между „Застрахователно акционерно дружество [фирма], [населено място] и делинквента С. И. Т., като собственик на лекия автомобил, с който е причинено процесното пътно-транспортно произшествие. Безспорно установеното от заключението на графическата експертиза обстоятелство, че подписът под „застрахован” в застрахователната полица № 041001048638 от 08.03.2004 г. не е положен от лицето С. Т., не обосновава нищожност на застрахователния договор нито поради противоречие със закона, нито поради неспазване на нормативно установената писмена форма и липса на съгласие на една от страните по него. С подписването на дубликата на застрахователната полица, издаден от служител на ответния застраховател след надлежна проверка в информационната система на същия относно валидността на полицата, застрахованото лице е потвърдило извършените от негово име действия по сключването на договора за застраховка по смисъла на чл. 42, ал. 2 ЗЗД, което потвърждаване е в изискуемата съгласно чл. 37, ал. 1 ЗЗД и чл. 381, ал. 1 ТЗ /отм./ писмена форма. Поради това следва да се приеме, че е налице валиден застрахователен договор, пораждащ съответно отговорността на застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение за вредите, причинени от застрахованото с него лице. Направеният в тази връзка извод е изцяло в съответствие и със задължителната за долустоящите инстанции съдебна практика, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 66 от 05.07.2012 г. по т. д. № 376/2011 г. на І т. о., в което изрично е призната възможността застрахованият да потвърди извършените от негово име действия по сключването на застрахователния договор, стига да е спазено изискването за писмена форма на потвърждаването.
Отделно от изложеното, възражението за нищожност на застрахователния договор е неоснователно и с оглед разпоредбата на чл. 293, ал. 3 ТЗ, приложима към договора за застраховка като търговска сделка. Цялостното поведение на застрахователя във връзка с процесния договор сочи на извода, че същият не е оспорвал валидността на този договор, поради което не може да се позовава негова нищожност. Релевантни в тази насока са безспорните по делото факти, установени от представените писмени доказателства, че застрахователят е приел плащане на застрахователната премия по процесната застрахователна полица, както и че въз основа на нея е образувал щета № 330041001000218, по която е изплатил на застрахованото лице С. И. Т. обезщетение за имуществени вреди от увреждането на причинилия процесното пътно-транспортно произшествие автомобил. В тази връзка настоящият състав съобразява практиката на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 71 от 22.06.2009 г. по т. д. № 11/2009 г. на І т. о. и решение № 50 от 25.04.2012 г. по т. д. № 95/2011г. на ІІ т. о.
Неоснователно е оплакването на касатора и по отношение приетата от въззивния съд липса на съпричиняване на вредите от страна на починалото при произшествието лице П. П. и на ищцата Д. Х. П.. Твърдението на застрахователното дружество, че наследодателят на ищците е допринесъл за настъпване на пътния инцидент, тъй като, в нарушение на чл. 20 ЗДвП, не е намалил скоростта на управлявания от него автомобил и не е спрял, виждайки движещия се в неговата лента насрещен автомобил, не се подкрепя от събраните по делото доказателства. Както в заключението на единичната, така и в заключението на тройната експертиза, е посочено, че дори и да са предприети действия за намаляване на скоростта или за спиране от водача на лек автомобил „Опел А.”, то челният удар е бил непредотвратим поради продължаващото движение на лек автомобил „Фолксваген Голф”, управляван от застрахованото лице С. И. Т.. Следователно, само по себе си, допуснатото от починалия водач П. П. нарушение на правилата за движение не е причина за настъпване на процесното произшествие – решаващият фактор е неправилно предприетото от страна на водача на лек автомобил „Фолксваген Голф” изпреварване. Ето защо, в случая не може да намери приложение разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване отговорността на делинквента. В този смисъл е и задължителната съдебна практика на ВКС по чл. 290 ГПК /напр. решение № 169 от 28.02.2012 г. по т. д. № 762/2010 г. на ІІ т. о.; решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г.; решение № 97 от 06.07.2009 г. по т. д. № 745/2008 г. на ІІ т. о./, според която не всяко поведение на пострадалия, действие или бездействие, дори и когато не съответства на предписаното от закона, може да бъде определено като съпричиняващо вредата по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а само това, чието конкретно проявление се явява пряка и непосредствена причина за произлезлите вреди.
В съответствие с посочената практика е и изводът на въззивния съд за липса на съпричиняване на вредите от страна на починалия П. П. и на ищцата Д. Х. П. поради непоставяне на предпазни колани. Освен, че по делото не са ангажирани категорични доказателства в подкрепа на твърдението на застрахователя, че по време на произшествието посочените лица не са били с поставени предпазни колани /в тази насока е налице само изказано от вещото лице от медицинската експертиза предположение за непоставяне на колани и същевременно твърдения на ищеца Г. П. в обратния смисъл в дадените по реда на чл. 114 ГПК /отм./ обяснения пред съда/, не е установено и доколко поставянето на коланите би било от значение за получените от ищцата Д. П. и от водача на лекия автомобил „Опел А.” П. П. телесни увреждания, довели до смъртта на последния. Конкретните обстоятелства, при които е настъпило пътно-транспортното произшествие – челен удар и при скорост на движение на автомобилите над 80 км/час – сочат, че непоставянето на предпазните колани от починалия водач и от ищцата Д. П. не е пряко свързано нито с настъпването на травмите, нито с последиците от тях.
С оглед всички изложени дотук съображения, настоящият състав намира, че не са налице поддържаните в касационната жалба основания за неправилност на постановеното от Софийски апелативен съд решение. При безспорно доказаните предпоставки за ангажиране отговорността на застрахователя и предвид липсата на данни за извършено от делинквента плащане на присъдените на ищците в наказателното производство суми, предявените искове по чл. 407, ал. 1 ТЗ /отм./ са основателни до приетия от въззивния съд размер.
Неоснователно е и оплакването на касатора във връзка с присъденото на пълномощника на ищците адвокатско възнаграждение в размер на сумата 7 600 лв. Предвидената в закона възможност за оказване на безплатна правна помощ не означава, че в договора за правна защита и съдействие не може да бъде уговорен конкретен размер на адвокатското възнаграждение. Този извод следва от логическото тълкуване на нормите на чл. 38 и чл. 36 от Закона за адвокатурата. Препращането в чл. 38 ЗА към наредбата по чл. 36, ал. 2 от същия закон, т. е. към Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, не налага извод, че възнаграждението на адвоката за оказана безплатна правна помощ следва да се определя единствено съобразно посочения нормативен акт. Минималният размер, определим съгласно Наредбата, се явява гарантиран винаги и се присъжда само ако в самия договор за правна помощ не е уговорен друг размер на адвокатското възнаграждение. И тъй като в сключените между ищците и адвокат Щ. Щ. договори за правна защита и съдействие такъв размер на адвокатското възнаграждение е уговорен /по 5 000 лв. във всеки договор/, то на присъждане подлежи именно този размер /при съобразяване съответно уважената част от претенцията/, а не минималният размер по Наредбата, както правилно е приел и въззивният съд.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 293, ал. 1, пр. 1 ГПК
Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 121 от 21.01.2011 г. по гр. д. № 316/2010 г. на Софийски апелативен съд.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: