Р Е Ш Е Н И Е
№ 225
София, 29.04.
2010 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република
България, второ търговско отделение, търговска колегия в съдебно заседание на 11.12.2009
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ
АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при участието на секретаря Л.Златкова
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ
АЛЕКСИЕВА
т.дело № 838/2008 година
Производството е по чл.290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ТД„С”А. , гр. С. против въззивното решение на Великотърновския апелативен съд № 148 от 27.06.2008 год., по в.гр.д. № 237/2008 год., с което при условията на чл.208, ал.1 ГПК/ отм./ е осъден касатора, в качеството му на ответник, да заплати на „П” А. , гр. П. сумата 30 502.86 лв., представляваща неустойка за забавено плащане по фактури № 4173/06.04.2005 год. и № 4856/22.08.2005 год., съгласно раздел VІ-ти, т.2 от договора за строителство и анекс към него от 30.09.2004 год., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от датата на предявяване на иска до окончателното и изплащане, както и направените деловодни разноски за двете инстанции, общо от 3080.20 лв.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон- касационни основания по чл.281,т.3 ГПК.
Касаторът поддържа, че в нарушение на закона въззивният съд е присъдил на противната по спора страна неустойка за забавено плащане на част от дължимото възнаграждение, обективирано в процесните фактури, без да съобрази обстоятелството, че за същата длъжникова забава с влязло в сила решение по т.д. № 76/2006 год. на ПОС е присъдено обезщетение за забава, поради което създадената от закона възможност за обезщетяване на кредитора е изчерпана.
Същевременно, според изложеното в обстоятелствата част на касационната жалба, при постановяване на обжалвания съдебен акт въззивната инстанция е допуснала и съществени грешки, довели до погрешно формиране на вътрешното и убеждение , чиято проявна форма е съдържащото се противоречие в решаващите мотиви, изложени към решението, от които всъщност следва, че независимо от неизправността на ответника, като страна по сключения договор, то нему се дължи неустойка за забава.
Ответната по касационната жалба страна е възразила по основателността и в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК.
Касационното обжалване е допуснато с определение № 379 от 03.07.2009 год. на ВКС,ТК на осн. чл.280, ал.1,т.2 ГПК, като е прието, че по отношение на обусловилите крайния правен резултат въпроси на материалното право, свързани с възможността договорената между съконтрахените неустойка за забава да се дължи и при прекратяване на договора за строителство поради пълното му изпълнение и от размера на същата да бъде приспаднато предхождащото я обезщетение за забавено изпълнение на това парично задължение, присъдено на кредитора по реда на чл.86, ал.1 ЗЗД, съществува противоречие в практиката на съдилищата.
Настоящият състав на ВКС, второ търговско отделение, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери правилността на обжалваното решение, съобразно правомощията си по чл. 290, ал.2 ГПК, намира:
Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна.
За да постанови обжалваното решение по предявения от „П” А. , гр. П. иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД въззивният съд е приел за доказано наличието на договорно неизпълнение от страна на ответника ТД„С”А. , в качеството му възложител по сключен между страните на 17.06.2004 год. договор и анекс към него от 30. 09.2004 год. за извършване на СМР на обект „Преустройство на сеновал № 2 във фуражен цех с производствена мощност 5т/ч в гр. С., изразяващо се в забавено плащане на остатъка от договореното възнаграждение, което обуславя и ангажиране на договорната отговорност на последния в съответствие с уговорената в т.2, р.VІ „С” неустоечна клауза.
Изложени са съображения, че доколкото от размера на претендираната неустойка за забава ищецът е приспаднал присъденото му с влязло в сила решение по т.д. № 76/2006 год. на Плевенския окръжен съд обезщетение, основано на чл.86, ал.1 ЗЗД за същата длъжникова забава, то не се касае до забранена от закона кумулация на неустойка и обезщетение за понесените от кредитора вреди, настъпили в резултат на едно и също неизпълнение, поради което възражението на ответника за недопустимост на исковата претенция е възприето за неоснователно.
За неоснователно решаващата инстанция е счела и въведеното от ТД „С”А. възражение за недължимост на претендираната неустойка, обосновано със съпоставка между датите на преустановяване действието на договора с предаване на обекта на възложителя с надлежен акт на 25. 02.2005 год. с тези на съставяне на процесните фактури - 06.04.2005 год. - за първата и 22.08.2005 год. - за втората. Позовавайки се на безспорната относимост на вписаните в тези счетоводни документи суми именно към процесния договор за изработка, приета с влязлото в сила решение на ПОС по т.д. № 76/2006 год. решаващият съд е изградил правен извод, че е налице неточно договорно изпълнение от ответника, обуславящо отговорността му по чл.92, ал.1 ЗЗД.
По съображения, че забавата на изпълнителя да престира в срок дължимия трудов резултат, само по себе си не лишава последния от обезщетение за понесените от него в резултат на забавеното изпълнение на възложителя вреди, въззивният съд е отрекъл и последното въведено възражение, че правото на неустойка не може успешно да бъде упражнено от неизправната страна.
Решението е правилно.
Последователно в практиката си ВКС е поддържал разбирането, че основното правило при неизпълнение на договорите е това на чл.79, ал.1 ЗЗД, според което изправната страна може да иска от неизправната обезщетение за неизпълнението, като тогава, когато е уговорена неустойка като форма на договорна отговорност, тя може да се търси всякога щом елементите от фактическия състав, който я поражда са осъществени.
В случая между страните не е съществувал спор относно наличието на уговорена с клаузите на договора неустойка за забава, както при неточното във времево отношение изпълнение на строителя, така и при забава на възложителя да плати дължимото възнаграждение, нито за относимостта на вземанията по процесните фактури към сключения помежду им договор за строителство № 7/17.06.2004 год. и анекс към него от 30.09.2004 год. и за отсъствие на предприето изплащане на тези суми в договорените срокове, въпреки приетата от възложителя работа, за което договорната отговорност на последния е ангажирана по реда на чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. чл.266, ал.1 ЗЗД с влязъл в сила съдебен акт.
Следователно законосъобразно въззивният съд е счел, че при включена в договора неустоечна клауза, в тежест на ищеца по иска с правно основание чл.92, ал.1 ГПК е да докаже само формата на неизпълнение от страна на ответника, за която неустойката е била уговорена, като за основателността на предявения иск е ирелевантно, че изпълнителят също е престирал със забава, обусловила заплащане на мораторна неустойка на възложителя, щом поведението му не е каузално спрямо причинената му конкретна вреда - арг. от чл.83, ал.1 ЗЗД.
Основан на закона и доказателствения материал по делото е и изводът на въззивния съд, че с предаване на обекта и прекратяване на сключения договор поради изпълнение, не е отпаднало основанието за присъждане на неустойка за забавеното плащане на дължимото на изпълнителя възнаграждение.
Освен, че от характера на разглежданите облигационни отношения и правната същност на договора за изработка следва, че до предаване и приемане на извършената работа, по арг. от чл.266, ал.1 ЗЗД, не се дължи възнаграждение на изпълнителя, освен ако изрично не е било уговорено друго, то в случая забавата на възложителя да заплати остатъка от дължимото възнаграждение, обективирано в процесните фактури е установена с влязло в сила решение на ПОС № 76/2006 год.
От своя страна неплатеното в срок възнаграждение, поражда правото на изпълнителя да претендира уговорената неустойка за забава, изискуема именно от изтичане на срока за изпълнение на това конкретно задължение на възложителя и като е съобразил горното въззивният съд правилно е приложил закона и не е допуснал грешка в приетите за него за установени фактически констатации.
С оглед гореизложеното и в съответствие с основанието за допускане на касационното обжалване по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК настоящият състав на ІІ т.о. на ВКС в рамките на произнасянето си по чл.291, т.1 ГПК намира, че на поставения от касатора въпрос на материалното право следва да се даде положителен отговор - прекратяване на договора за строителство, поради приемане на изработеното не лишава кредитора от правото му на обезщетение за забавеното изпълнение и когато е уговорена мораторна неустойка, като форма на договорна отговорност, тя може да се търси всякога щом елементите от фактическия състав, който я поражда са осъществени.
Доколкото пък правилото на чл.86, ал.1 ЗЗД има диспозитивен характер, то даденото в решение № 228/2002 год. по гр.д. № 1046/2001 год. на ВКС разрешение, според което страните не могат да уговарят свободно неустойка за неизпълнение на парично задължение, което винаги е забавено и отговорността за него не може да надхвърля ограничения от закона максимален размер, поради липса на нормативно основание за същото, не се споделя от настоящия съдебен състав, който го намира за неправилно, съобразно правомощията си по чл.291, т.2 ГПК.
Самата правна същност на договорната неустойка и липсата на създадена от законодателя забрана страните свободно да заместят мораторната лихва с мораторна неустойка, обосновава правилността на изградения от въззивния съд краен правен извод, че размерът на последната може да не бъде съобразен с този на мораторната лихва, независимо дали го надхвърля или е занижен спрямо него и в тази насока са и съдържащите се в решение № 526/98 год., по гр.д. № 1087/97 год. на V го. на ВКС правилни съждения.
Що се касае до втория поставен от касатора въпрос, настоящият съдебен състав намира, че доколкото неустойката, каквато е и договорената между страните, предвид систематичното място на неустоечната клауза в процесния договор, има и санкционна функция, то няма законова пречка за кредитора да претендира, независимо от присъденото му с влязло в сила решение предхождащо предявения иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД, обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД за забавено изпълнение на това парично задължение, щом размерът му е бил приспаднат от исковата сума.
Даденото в този смисъл разрешение на въззивния съд, водещо до извод, че по този начин ищецът се обезщетява с договорна лихва над размера на законната лихва, в същността си не е в противоречие с изразеното в приложеното с касационната жалба решение № 257/2001 год., по т.д. № 1549/2000 год., становище, съвпадащо и с последователната практика на ВКС, според която е недопустимо кумулирането на неустойка и обезщетение за вреди за едно и също неизпълнение.
Доколкото тази забрана не е изрично разпоредена от закона, а произтича от общия правен принцип, характеризиращ установения в страната правов ред-да не се допуска неоснователно обогатяване, то с приспадане на присъденото обезщетение за забава от размера на дължимата мораторна неустойка, този принцип не е нарушен, поради което не обуславя правен извод, че за едно и също забавено изпълнение на парично задължение едновременно са присъдени неустойка за забава и обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД.
Допълнителен аргумент в подкрепа на изложеното са както самата правна същност на неустойката като съглашение, установяващо предварително размера на обезщетението за вреди, които кредиторът би претърпял от съответната форма на неизпълнение и диспозитивният характер на нормата на чл.92 ЗЗД, така и създадената от законодателя в чл. 92, ал.1, изр.2 ЗЗД възможност кредиторът всякога да търси обезщетение за претърпените от неизпълнението вреди, надхвърлящи договорената неустойка, правило възпроизведено и в чл.86, ал.1, изр.2 ЗЗД.
Отделен в тази вр. остава, обаче, въпросът дали при наличие на договорена неустоечна клауза последният е могъл да търси мораторна лихва, но той е разрешен с влязло в сила решение, не е предмет на настоящия правен спор, поради което не следва да се обсъжда.
Водим от гореизложеното и на осн. чл.293 ГПК, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ в сила въззивното решение на Великотърновския апелативен съд № 148 от 27.06.2008 год., по в.гр.д. № 237/2008 год. по описа на с.с.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: