8 Р Е Ш Е Н И Е № 71 гр. София, 17 юни 2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети февруари през две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЮРИЙ КРЪСТЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА АВДЕВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретар ..……………. НАДЯ ЦЕКОВА …...……… и с участието на прокурор …………… МАДЛЕНА ВЕЛИНОВА .………… разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 1958/2014 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 4 от НПК по касационна жалба на частния тъжител Г. Г. чрез повереника му адв. В. Д. против решение на Окръжен съд – гр.Монтана (МОС) от 23.10.2014 г., постановено по ВНЧХД № 96/2014 г. по описа на същия съд. С касационната жалба на частния тъжител са възведени твърдения за допуснато при постановяването на атакувания съдебен акт процесуално нарушение на чл. 24, ал. 1, т. 6 от НПК, представляващо касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Към ВКС са отправени алтернативни искания: да отмени въззивното решение и да върне делото за ново разглеждане или да измени първоинстанционната присъда и да осъди подсъдимия за извършените от него престъпления, като уважи изцяло и предявения граждански иск. Подробно са развити доводи за неправилно прекратяване на воденото срещу подсъдимия М. М. наказателно производство за престъпления от частен характер. В тази насока са изтъкнати съображения, че в разглеждания случай описаната в предложението на прокурора по чл. 78а от НК фактическа обстановка само частично се припокривала с изложените в частната тъжба твърдения, а именно единствено досежно нанесената на пострадалия лека телесна повреда. По отношение на останалите извършени от дееца в реална съвкупност престъпления от частен характер не би могло да се повдигне обвинение от прокуратурата по общия ред, поради което спрямо тях наказателното производство следвало да продължи. Прекратявайки го, МОС лишил пострадалия от възможността да се защити и упражни правата си по НПК и да получи справедливост. В съдебно заседание на ВКС касаторът частен тъжител и граждански ищец Г. Г. не се явява, редовно призован. Неговият повереник адв. Д. поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения. Подсъдимият М. М. и защитникът му адв. Г., редовно призовани, не се явяват и не изразяват становище по жалбата на частния тъжител. Представителят на ВКП дава заключение, че жалбата на частния тъжител и граждански ищец е неоснователна, като атакуваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното: С присъда от 21.05.2014 г. по НЧХД № 50297/2013 г. РС – гр.Монтана (МРС) е признал подсъдимия М. К. М. за невинен в това, на 02.02.2013 г. в ресторант „”, [населено място], публично да е нанесъл обида на Г. Г. Г. – заливане с течност (неуточнен вид алкохол), унизително за честта и достойнството на Г. в негово присъствие, поради което и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по обвинението за извършено на 02.02.2013 г. престъпление по чл. 148, ал. 1, т. 1, вр. чл. 146, ал. 1 от НК. Със същата присъда МРС е признал подсъдимия М. К. Г. за виновен в това, че на 03.02.2013 г. в дискотека „.”, [населено място], публично е нанесъл обида на Г. Г. Г. – заливане с неуточнена по вид течност, унизително за честта и достойнството на Г. в негово присъствие – престъпление по чл. 148, ал. 1, т. 1, вр. чл. 146, ал. 1 от НК, като на основание чл. 148, ал. 3, вр. чл. 146, ал. 2 от НК е освободил подсъдимия М. М. и частния тъжител Г. Г. от наказание, тъй като последният веднага е отвърнал с обида спрямо подсъдимия М., хвърляйки запалена цигара по него. С присъдата МРС е признал подсъдимия М. К. М. за виновен в това, че на 03.02.2013 г. в дискотека „.”, [населено място], в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалия с насилие, причинил на Г. Г. Г. лека телесна повреда с разстройство на здравето, извън случаите по чл. 128 от НК и по чл. 129 от НК – престъпление по чл. 132, ал. 1, т. 3, вр. чл. 130, ал. 1 от НК, като на основание чл. 78а, ал. 1 (изм., ДВ, бр. 26/06.04.2010 г., в сила от 10.04.2010 г.), вр. чл. 2, ал. 1 от НК го е освободил от наказателна отговорност и му е наложил административно наказание глоба в размер на 1 000 лева. С присъдата съдът е уважил предявения от Г. Г. Г. срещу подсъдимия М. К. М. граждански иск за сумата от 500 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от извършеното на 03.02.2013 г. престъпление по чл. 148, ал. 1, т. 1, вр. чл. 146, ал. 1 от НК, ведно със законната лихва, считано от 03.02.2013 г. до окончателното изплащане, като е отхвърлил гражданския иск до пълния му претендиран размер от 2 000 лева за престъпленията по чл. 148, ал. 1, т. 1, вр. чл. 146, ал. 1 от НК, извършени на 02.02.2013 г. и на 03.02.2013 г. Съдът е уважил и предявения от Г. Г. Г. срещу подсъдимия М. К. М. граждански иск за сумата от 1 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от извършеното на 03.02.2013 г. престъпление по чл. 132, ал. 1, т. 3, вр. чл. 130, ал. 1 от НК, ведно със законната лихва, считано от 03.02.2013 г. до окончателното изплащане, като е отхвърлил гражданския иск до пълния му претендиран размер от 10 000 лева В тежест на подсъдимия М. са били възложени направените по делото разноски от частния тъжител, както и държавна такса върху уважените размери на гражданските искове. По въззивни жалби на подсъдимия М. М. и на частния тъжител Г. Г. чрез повереника му адв. Д. срещу първоинстанционния съдебен акт е било образувано ВНЧХД № 96/2014 г. по описа на МОС, като с решение от 23.10.2014 г. на основание чл. 334, т. 4, вр. чл. 24, ал. 1, т.6 от НПК въззивният съд е отменил присъдата на МРС в наказателноосъдителните и гражданскоосъдителните части по отношение на престъпленията по чл. 148, ал. 1, т. 1, вр. чл. 146, ал. 1 от НК и чл. 132, ал. 1, т. 3, вр. чл. 130, ал. 1 от НК, за които подсъдимият М. М. е бил признат за виновен и е била ангажираната гражданската му отговорност, като е прекратил образуваното срещу М. наказателно производство по тези обвинения, оставил е без разглеждане гражданските искове, а на основание чл. 338 от НПК е потвърдил присъдата на районния съд в останалата й част. Решението на МОС е било съобщено на частния тъжител Г. по реда на чл. 340, ал. 2 от НПК на 30.10.2014 г., като касационната му жалба е подадена чрез повереника му адв. Д. на 14.11.2014 г. (съгласно приложената разписка от куриерска фирма „”), поради което ВКС намира, че е допустима – подадена от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 1, вр. ал. 3, вр. чл. 253, т. 3 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл. 346, т. 4 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба на частния тъжител Г. Г. е неоснователна. Жалбоподателят формално е посочил, че обжалва изцяло въззивното решение по НЧХД № 96/2014 г. по описа на МОС, като от съдържанието на жалбата е видно, че претендира допуснато от окръжния съд съществено процесуално нарушение на чл. 24, ал. 1, т. 6 от НПК във връзка с прекратяването на наказателното производство „за другите извършени престъпления от подсъдимия в реална съвкупност, които са от частен характер” (стр. 2 от касационната жалба), без да конкретизира кои именно са „другите” престъпления. С оглед констатираната неяснота при формулировката на обжалваната част на въззивното решение, за да се уточнят стриктно пределите на настоящата касационна проверка, по необходимост се налага преглед на повдигнатите с частната тъжба на касатора Г. отделни обвинения и кореспондиращите им части от съдебните актове, с които съдебните инстанции са се произнесли по тях, както и съпоставката им със залегналите в касационната жалба конкретни възражения по отделните пунктове на обвинението. В частната тъжба на Г. Г. (стр. 3 – стр. 5 от НЧХД № 50297/2013 г. на МРС) са включени твърдения за три хронологически последователни етапа от реализираното от подсъдимия М. спрямо тъжителя престъпно поведение, обособени в отделни деяния – 1) заливане на частния тъжител Г. от подсъдимия с неустановена по вид алкохолна течност на 02.02.2013 г. в заведението „”, които действия са квалифицирани по НЧХД № 50297/2013 г. на МРС като нанасяне на публична обида по чл. 148, ал. 1, т. 1, вр. чл. 146, ал. 1 от НК 2) друго заливане на тъжителя с алкохолна течност от подсъдимия на 03.02.2013 г. в дискотека „А.”, също квалифицирано по НЧХД № 50297/2013 г. на МРС като нанасяне на публична обида по чл. 148, ал. 1, т. 1, вр. чл. 146, ал. 1 от НК и 3) причиняване на лека телесна повреда с временно разстройство на здравето, неопасно за живота, по чл. 130, ал. 1 от НК, изразяваща се в травма на главата с оток и кръвонасядане по клепачите на ляво око, разкъсно-контузна рана в областта на лява скула, контузия на носа с кръвоизлив от носните ходове и кръвонасядане в областта на лявата мишница, получени при нанасянето на побой над тъжителя от страна на подсъдимия на 03.02.2013 г. в дискотека „”. По обвинението за първото престъпление, квалифицирано по чл. 148, ал. 1, т. 1, вр. чл. 146, ал. 1 от НК, подсъдимият М. е бил оправдан с първоинстанционната присъда, която е била потвърдена в тази й част с атакуваното въззивно решение. Касационната жалба на тъжителя Г. не съдържа възражения срещу тази част на въззивния съдебен акт, която поначало и не подлежи на касационна проверка съгласно чл. 346 от НПК. По обвиненията за останалите деяния, квалифицирани като престъпления по чл. 148, ал. 1, т. 1, вр. чл. 146, ал. 1 от НК и по чл. 132, ал. 1, т. 3, вр. чл. 130, ал. 1 от НК, с присъдата на МРС подсъдимият е бил признат за виновен (освободен от наказание на основание чл. 148, ал. 3, вр. чл.146, ал. 2 от НК за първото и, съответно, освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание за второто). Именно в тези части първоинстанционната присъда е била отменена с въззивното решение, като на основание чл. 24, ал. 1, т. 6 от НПК наказателното производство е било прекратено за престъпленията по чл. 148, ал. 1, т. 1, вр. чл. 146, ал. 1 от НК и по чл. 132, ал. 1, т. 3, вр. чл. 130, ал. 1 от НК. На стр. 2 от касационната жалба е декларирано съгласие с прекратяването на наказателното производство по обвинението за третото деяние – за причиняването на лека телесна повреда на частния тъжител, поради наличието на друго водено срещу подсъдимия наказателно производство за същото деяние, който факт касаторът не оспорва. Следователно, обжалваните части на въззивното решение по ВНЧХД № 96/2014 г. по описа на МОС се свеждат единствено до обвинението за извършеното на 03.02.2014 г. в дискотека „А.” престъпление по чл. 148, ал. 1, т. 1, вр. чл. 146, ал. 1 от НК, наказателното производство за което според жалбоподателя е било неправилно прекратено от въззивния съд при липса на предпоставките по чл. 24, ал. 1, т. 6 от НПК, както и до обусловените от прекратяването на наказателното производство последици върху гражданските компоненти на съдебния акт. В останалите си части – по отношение на обвинението за извършено от подсъдимия М. К. М. на 02.02.2013 г. в ресторант „”, [населено място], престъпление по чл. 148, ал. 1, т. 1, вр. чл. 146, ал. 1 от НК, както и в частта, с която първоинстанционната присъда е отменена по отношение на престъплението по чл. 132, ал. 1, т. 3, вр. чл. 130, ал. 1 от НК и воденото срещу подсъдимия М. К. М. наказателното производство за това деяние е прекратено на основание чл. 24, ал. 1, т. 6 от НПК – въззивното решение не е обжалвано. Настоящата инстанция не се съгласява с поддържаната от касатора теза за процесуална незаконосъобразност на прекратяването на наказателното производство по отношение на обвинението за извършено на 03.02.2014 г. в дискотека „А.” престъпление по чл. 148, ал. 1, т. 1, вр. чл. 146, ал. 1 от НК. В атакуваното решение съставът на МОС напълно законосъобразно е заключил, че при известните данни за образувано и неприключило наказателно производство по ДП № 68/2013 г. по описа на РПУ – гр.Белоградчик срещу подсъдимия М. М. за престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12 от НК първоинстанционният съд не е имал основание да разглежда и да се произнася за престъпления по чл. 148, ал. 1, т. 1, вр. чл. 146, ал. 1 от НК и чл. 130, ал. 1 от НК по НЧХД № 50297/2013 г. по описа на МРС . Едно от прекратителните основания, предвидени в чл. 24, ал. 1, т. 6 от НПК е наличието на незавършено наказателно производство спрямо същото лице за същото престъпление. За преценката дали се касае до „същото” престъпление е от значение само фактическото съдържание на деянието, а не неговата квалификация. Това тълкуване е прието от доктрината и последователно се прилага в съдебната практика още с разясненията на ВС в Р № 197 от 1958 г., ІІ н.о., съгласно които тъждеството на престъплението се определя „по еднаквостта на инкриминираната дейност”. Смисълът на забраната на чл. 24, ал. 1, т. 6, пр. 1 от НПК е да се избегне паралелното провеждане на отделни наказателни производства срещу едно и също лице за идентична деятелност, без оглед на правната й квалификация, както и на различните обществени отношения, които могат да бъдат засегнати с деянието. Тъй като за приложението на принципа ne bis in idem са от значение единствено обстоятелствата по делото, съдът следва да разглежда деянието като съвкупност от факти, реализирани в обективната действителност, абстрахирайки се от различните правни квалификации, които могат да му бъдат дадени. Акцентът върху фактите на инкриминираната престъпна дейност като отправна точка при определянето на тъждеството на деянието е ясно и последователно изтъкнат в редица решения на ЕСПЧ – напр. L. v. S., O. v. F. R. of G., S. Z. v. R., Ц. Ц. срещу България (№ 2). В подкрепа на същата теза е и изведеният от СЕС критерий за приложение на принципа ne bis in idem – единствено наличието на идентичност на деянието („историческият акт”), разбирано като съвкупност от неразривно свързани помежду си факти, независимо от правната му квалификация или от защитавания правен интерес. По делата Van E. C-436/04 (Р от 9 март 2006 г), G. and others C-467/ 04 (Р от 28.09.2006 г.), Van S., G. and B. е прието, че приложението на принципа ne bis in idem не се изключва заради различия в правната квалификация на едно и също деяние или с оглед критерия „тъждество на защитения правен интерес”, който може и да не е еднакъв. В разглеждания случай няма спор, че с постановление на районен прокурор при РП – гр.Белоградчик от 04.02.2013 г. (преди подаването на частната тъжба на 02.08.2013 г., приложена по прекратеното и изпратено по подсъдност на МРС НЧХД № 186/2013 г. по описа Белоградчишкия районен съд) срещу подсъдимия М. е било образувано досъдебно производство № 68/2013 г. по описа на РПУ – гр.Белоградчик за престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12 от НК – за това, че на 03.02.2013 г. в [населено място] причинил на Г. Г. лека телесна повреда по хулигански подбуди (л. 36 от ВНЧХД № 96/2014 г. по описа на МОС). Досъдебното производство е приключило с внасянето на обвинителен акт по обвинението на подсъдимия М. (л. 37 – л. 38 от НЧХД № 50297/2013 г. по описа на МРС), въз основа на който е било образувано съдебно производство по НОХД № 962/2013 г. по описа на Видинския районен съд, приключило с постановена на 12.11.2013 г. оправдателна присъда (л. 39 – л. 51 от НЧХД № 50297/2013 г. по описа на МРС). Макар по делото да липсват данни за резултата от въззивната проверка на първоинстанционната присъда, същата очевидно е била отменена, тъй като по обвинението на М. М. е било образувано НОХД № 440/2014 г. по описа на Видинския районен съд, съдебното производство по което е било прекратено на основание чл. 249, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 248, ал. 2, т. 3 от НПК и делото е било върнато на РП – гр.Белоградчик с разпореждане на съдията-докладчик от 30.04.2014 г. (л. 42 от ВНЧХД № 96/2014 г. по описа на МОС). Впоследствие с мотивирано постановление на прокурора от 26.09.2014 г. на основание на чл. 375 от НПК делото е било внесено за разглеждане по реда на Гл. двадесет и осма от НПК във Видинския районен съд (л. 37 – л. 39 от ВНЧХД № 96/2014 г. по описа на МОС). Както в първоначално изготвения обвинителен акт по НОХД № 962/2013 г. по описа на Видинския районен съд, така и в предложението на прокурора по чл. 375 от НПК са залегнали изрични идентични по съдържание твърдения за заливането на касатора с течност от подсъдимия, както и относно последващите му действия по нанасянето на побоя – „Св. Г. станал да танцува с лице на име „И.”. Обв. М. М. го залял с чаша с течност. Св. Г. го попитал защо го залива. Тогава обвиняемият го ударил в лицето с юмрук. Св. Г. паднал на земята. Обвиняемият продължил да го удря с юмруци”. Фактите за непосредствено предшестващите побоя в дискотеката действия на подсъдимия М. по заливането на пострадалия с неустановена по вид течност очевидно са отчетени от прокурора като такива със самостоятелното правно значение за обективната и субективна съставомерност на повдигнатото против подсъдимия обвинение за престъпление от общ характер. Предхождащото поведение на дееца е инкриминирано при фактическото и юридическото формулиране на обвинението срещу него за престъплението по чл. 131, ал. 1, т. 12 от НК и се включва в обхвата на подлежащите на доказване обстоятелства по чл. 102 от НПК в това първо по ред образувано срещу подсъдимия наказателно производство. Неговият предмет не е ограничен само и единствено до действията на подсъдимия по причиняване на телесните увреждания на касатора, но включва и проявата по заливането му с течност, която има наказателноправно значение с оглед придаденото специфично значение на подбудите, определящи хулиганския мотив за нанасянето на телесната повреда. Налице е пълно тъждество между описаното в предложението на прокурора по чл. 375 от НПК (а и в предхождащия обвинителен акт по НОХД № 962/2013 г. по описа на Видинския РС) поведение на подсъдимия М. в дискотека „” и съдържанието на частната тъжба на пострадалия Г. по пунктове 2 и 3 с оглед време, място на извършване, механизъм на осъществяване, последици, представно съдържание на дееца и т.н. Както вече бе отбелязано, правната квалификация на деянието на подсъдимия М. не е относима към извода за идентичност на инкриминираното по отношение на него фактическо поведение в първоначално образуваното наказателно производство от общ характер по ДП № 68/2013 г. по описа на РПУ – гр.Белоградчик и по образуваното второ по ред НЧХД № 50297/2013 г. на МРС. В частност, без значение е дали посочените в пункт 2 от частната тъжба на касатора Г. твърдения относно заливането му с течност от подсъдимия М. в дискотека „” на 03.02.2013 г. са квалифицирани като самостоятелно престъпление по чл. 146 от НК срещу честта и достойнството на касатора или са преценени като хулиганска по естеството си проява, свързана с особения мотив на подсъдимия да причини телесните увреждания на пострадалия, който съставлява основание за квалификация на цялостното му деяние по чл. 131, ал. 1, т. 12 от НК. Съществено е, че тези факти са включени в обвинението, повдигнато срещу подсъдимия от прокуратурата, като неделима част от цялостното му поведение при инцидента в дискотеката, квалифицирано от прокурора като престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12 от НК. Деянието е система от телодвижения, свързани помежду си от обща цел и мотив, като отделните, включени в единството прояви на една и съща единна дейност, не могат да се обособяват и разглеждат изолирано една от друга в различни наказателни производства. При наличието на неприключило (образувано първо по време) наказателно производство спрямо същото лице за същото престъпление, принципът ne bis in idem, въплътен в разпоредбата на чл. 24, ал. 1, т. 6 от НПК, има безусловно действие, поради което образуваното второ по ред НЧХД № 50297/2013 г. на МРС подлежи на прекратяване в съответните части. Тъкмо в този смисъл въззивният съдебен състав законосъобразно е приел (гърба на л. 52 от ВНЧХД № 96/2014 г. по описа на МОС), че щом е налице фактическо тъждество в инкриминираната престъпна деятелност, провеждането на второ по ред наказателно производство срещу същото лице е недопустимо, като в подкрепа на застъпената позиция коректно се е позовал и на практика на ВКС – Р № 180 от 22.06.2012 г. по н.д. № 417/2012 г., ІІ н.о., Р № 597 от 15.12.2011 г. по н.д. № 2663/2011 г., І н.о. При тези констатации относно законосъобразната процесуална дейност на състава на МОС, релевираните с касационната жалба претенции за неправилно прекратяване на наказателното производство в частта относно обвинението за извършеното на 03.02.2013 г. деяние, квалифицирано съгласно изложените в частната тъжба твърдения на тъжителя Г. по чл. 148, ал. 1, т. 1, вр. чл. 146, ал. 1 от НК, се явяват неоснователни. Като неминуема последица от прекратяването на наказателното производство по отношение на обвиненията по чл. 148, ал. 1, т. 1, вр. чл. 146, ал. 1 от НК и по чл. 130, ал. 1 от НК, въззивният съд законосъобразно е отменил първоинстанционната присъда и в гражданските й части, като не е разгледал предявените от частния тъжител и граждански ищец Г. против подсъдимия М. граждански искове за сумите от 2 000 лева и 10 000 лева, представляващи обезщетение за претърпени от деянията неимуществени вреди. Водим от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение от 23.10.2014 г., постановено по ВНЧХД № 96/2014 г. по описа на Окръжен съд – гр.Монтана. Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.