1 Р Е Ш Е Н И Е № 150 София, 01 ноември 2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и девети септември две хиляди и седемнадесета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА ПАНЕВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Кирил Иванов като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 595/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производството е образувано по жалба на подсъдимия Д. Д. Д., подадена чрез упълномощения защитник - адв. С. Н., срещу въззивно решение № 86 от 27.04.2017г., постановено по в.н.о.х.д. № 24/2017г. по описа на Апелативен съд - Варна. В касационната жалба се релевират всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 НПК. Твърди се, че обвинителният акт не отговаря на изискванията на чл.246, ал.2 от НПК, тъй като в него не е посочена цялостната престъпна дейност на подсъдимия/за периода от 2010г. до 2013г./, която покрива критериите на чл.26, ал.1 от НК, а паралелно се водят три наказателни производство. Изразява се несъгласие с наложеното на подсъдимия ефективно наказание лишаване от свобода. Сочи се, че приложението на условното осъждане не би могло да бъде обусловено от размера на престъпния резултат, който е квалифициращ признак на престъплението и съответно по-високо наказуем. Акцентира се върху обстоятелството, че подсъдимият с поведението си е доказал пълното реализиране на първите две цели на наказанието, визирани в чл.36, ал. 1 от НК. Твърди се, че е неправилно становището, че за да се въздейства възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото е наложително подсъдимият да изтърпи ефективно наложеното му наказание. Прави се искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане, а алтернативно за изменение в насока на намаляване размера на наказанието и приложението на чл.66 от НК. В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на прокуратурата намира жалбата за неоснователна. Счита, че въззивният съд е дал убедителен отговор на възражението за нарушение на разпоредбата на чл.26 от НК. Относно наказанието намира същото за законосъобразно индивидуализирано, предвид правилата на чл.58а от НК, както и за справедливо по размер. Моли решението на Апелативен съд-Варна да бъде оставено в сила. Адвокат И. И., назначен в качеството на служебен защитник на подсъдимия поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения. Моли за отмяна на атакуваното решение и връщане на делото на досъдебното производство за отстраняване на допуснато процесуално нарушение. Последното се изразява във воденото на две алтернативни производства срещу подсъдимия за едни и същи престъпления, осъществени през един и същи период от време, с единствена разлика, че подсъдимият е бил представител на две различни юридически лица, което утежнява положението на подзащитния му. Счита, че двете дела е следвало да бъдат обединени. Алтернативно пледира за намаляване размера на наказанието. Намира същото за прекомерно завишено, предвид направените от подсъдимия признания и чистото му съдебно минало към момента на извършване на деянието. Също така счита, че няма пречки за приложение института на условното осъждане. Подсъдимият Д. Д., редовно призован, не се явява. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1, намери следното: С присъда № 40 от 16.12.2016г. по н.о.х.д. № 311/2016г. Окръжен съд - Силистра е признал подсъдимия Д. Д. Д. за виновен в това, че през периода 01.11.2013г. - 14.11.2013г., в качеството си на управител на „К. груп”, в условията на продължавано престъпление, е избегнал установяването на данъчни задължения в особено големи размери – 506 750,65лева, като извършвал продажба на стоки без да издаде фактури или друг счетоводен документ, е затаил истина в подадените чрез пълномощника Ж. Г. месечни справки-декларации по чл. 125 от ЗДДС, поради което и на основание чл.255, ал.3, вр. ал.1, т.2 и т.3, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 58а от НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от две години и осем месеца, което да изтърпи при първоначален строг режим и затвор или затворническо общежитие от закрит тип. С въззивно решение № 86 от 27.04.2017г., постановено по в.н.о.х.д. № 24/2017г., Апелативен съд – Варна е изменил първоинстанционната присъда, като я е отменил в частта с която е постановено наказанието лишаване от свобода да се изтърпи в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. В останалата част присъдата е била потвърдена. Касационната жалба е депозирана от активно легитимирано лице, срещу акт, подлежащ на касационна проверка и в преклузивния 15-дневен срок, поради което е процесуално допустима, но по същество е неоснователна. На първо място, следва да бъде разгледано оплакването за допуснато съществено процесуално нарушение. Неоснователно е твърдението на касатора за това, че неправилно е приложен материалният закон - чл.26, ал.1 от НК на досъдебното производство, което е довело до изготвянето на обвинителен акт в нарушение на процесуалните правила. Това оплакване е било релевирано и пред въззивната инстанция, която аргументирано го е отхвърлила. Последната е събрала данни за още две наказателни производство, водени срещу подсъдимия – едно от които е приключило с влязъл в сила съдебен акт, а второто е висящо пред Апелативен съда – Варна. Също така е констатирала, че предмет на трите производства са сходни данъчни престъпления, извършени в периода 2010г. - 2013г., но е приела, че дори и всички те да покриват критериите по чл.26, ал.1 от НК, разглеждането им в отделни производства в случая не сочи на допуснато процесуално нарушение предвид разпоредбата на чл.26, ал.6 от НК. По мнение на настоящия съдебен състав, тези изводи са правилни и изцяло се споделят. Цитираното в жалбата Решение № 11 от 02.04.2012г., по нохд № 13/12г. по описа на Военно-апелативен съд на Р.България не дава основание на настоящият състав да направи различни от горните изводи, доколкото разпоредбата на чл.26, ал.6 от НК е ясна и безусловно относно хипотезите, при които останалите разпоредби, касаещи продължаваното престъпление, не се прилагат. Изцяло въз основа на това решение са развити аргументите в подкрепа на релевираните касационни основания по чл.348, ал.1, т. 1 и 2 от НПК. В тази връзка следва да се отбележи, че от една страна цитираното решение не е от категорията актове, имащи задължителен характер за съда, а от друга страна то се явява изолирано и не способства за правилното тълкуване на приложимите нормите от материалния и процесуалния закон. Ето защо, касационният съд не намира основания, за да приеме, че контролираната инстанция е допуснала нарушения на материалния закон относно приложението на чл.26 от НК, както и процесуални такива във връзка с изготвянето на обвинителния акт. На следващо място, следва да бъде разгледано оплакването за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия ефективно наказание лишаване от свобода/предвид релевираните аргументи/. Това е и определящо за произнасянето по проблематиката на условното осъждане. Индивидуализацията на наказанието е основен принцип при налагането му, по силата на който съдът е длъжен да го съобрази с индивидуалните особености на конкретния случай. Обстоятелствата, които следва да бъдат взети предвид са тези, определящи конкретната тежест на извършеното престъпление и характеризиращи личността на дееца. Те обуславят по-голяма или по-малка степен на обществена опасност на извършеното, както и необходимостта от повече или по-малко интензивно въздействие върху извършителя с оглед постигане целите на генералната и специалната превенции. Последната инстанция по същество, в съответствие с гореизложеното разбиране, застъпено в доктрината и намерило законодателно разрешение в разпоредбите от общата част на НК, касаещи наказанието и неговото определяне, е отчела значимите за индивидуализацията на наказанието на подс. Д. Д. обстоятелства. Въззивният съд е отчел като смекчаващи вината обстоятелства чистото съдебно минало на подсъдимия, а като отегчаващи – големият брой деяния, включени в рамките на продължаваното престъпление, както и фактът, че укритите данъчни задължения многократно надхвърлят сумата, обуславяща квалифициращото обстоятелство „особено големи размери” по чл. 93, т. 14 от НК. В тази връзка, настоящият съдебен състав намира за неоснователно, релевираното възражение, че размерът на предмета на престъплението, като квалифициращ признак изключва възможността за отчитането му при индивидуализация на наказанието. В трайната съдебна практика се поддържа становището, че значителното надвишаване на квалифициращия признак „особено големи размери“ при определяне на наказанието може да бъде отчетено като отегчаващо обстоятелство, без това да съставлява нарушение на разпоредбата на чл. 56 от НК, пред каквато хипотеза сме изправени в настоящия случай. Следва да се посочи разбирането на този състав на касационната инстанция за това, че при индивидуализацията на наказанието няма място за механичен формален подход при съпоставката между смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, тъй като не става въпрос за математически величини, а за различни фактически констатации, които следва да бъдат съотнесени към степента на обществена опасност на деянието и дееца. В случая е налице завишена степен на обществена опасност както на деянието, така и на дееца и правилно наказанието е отмерено в размер на четири години - към минимума на санкцията по чл.255, ал. 3 от НК, като след редукцията с една трета на подсъдимия е наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години и осем месеца, което да изтърпи ефективно. Претендираната явна несправедливост на наказанието е и относно постановеното от въззивния съд ефективно изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. В тази връзка следва да се посочи, че прилагането института на условното осъждане е въпрос, който винаги е строго конкретен, и чието обсъждане не се изключва за нито една категория престъпления, стига да са налице предпоставките на чл. 66 от НК, а именно да е наложено наказание лишаване от свобода за срок до три години, лицето да не е осъждано на лишаване от свобода за престъпление от общ характер и съдът да установи, че за постигане целите на наказанието и преди всичко за поправяне на осъдения не е наложително да изтърпи наказанието. Въззивната инстанция е констатирала наличието на първите две предпоставки на цитирания текст. Извън тези формални юридически предпоставки, съществен критерий за приложение на условното осъждане, е преценката за възможността за превъзпитание на подсъдимия Д. извън условията на пенитенциарно заведение. Без да се игнорира генералната превенция, акцентът е към постигане преди всичко на специалната такава. Комплексната преценка, направена от въззивната инстанция, че целите на наказанието по чл. 36 от НК не могат да бъдат постигнати с института на условното осъждане, се възприемат и от този съдебен състав. Правилно са оценени, както данните, характеризиращи конкретната степен на обществена опасност на личността на подсъдимото лице, така и тези касаещи деянието. В тази връзка от значение са освен отчетения генериран престъпен резултат, надхвърлящ почти 42 пъти цифровия еквивалент на „данъци в особено големи размери“, и броя на деянията, включени в състава на продължаваното престъпление, добрата организация и последователност на действията на подсъдимия. Необходимо е да се отбележи, че за приложението на института на условното осъждане следва да се прецени преди всичко дали подсъдимият ще може да се поправи без ефективно изтърпяване на наказанието, като съдът е длъжен да не пренебрегва и генералната превенция. За това е необходимо да се преценяват не само личните качества на подсъдимия, но и конкретната обществена опасност на деянието. Това е така независимо, че НК изрично подчертава преобладаващото значение на целта за превъзпитание и поправяне на дееца. Не може да се игнорира въздействието по отношение на останалите граждани, особено когато е извършено престъпление от вид, който става все по-често явление и изисква по-интензивна реакция. В случая не е достатъчно преценката да бъде направена само относно данъчната система, а на базата на защитените с престъпленията в раздела „Престъпления против паричната и кредитната система” обществени отношения. Също така не може да бъде пренебрегнато обстоятелството, че престъпленията от този раздел сочат на една динамичност в разпространението им. Това предпоставя необходимостта наложеното наказание да осигури въздействие не само на дееца, но и по отношение на останалите членове на обществото. Доколкото подс. Д. е осъществил деяние, което демонстрира висока степен на обществена опасност, деецът не може да бъде поправен и превъзпитан без ефективно изтърпяване на наложеното наказание. За да може една санкция да въздейства възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото, тя трябва да бъде преди всичко справедлива, т.е. обемът наказателна принуда спрямо подсъдимия да съответства на неговата и на извършеното деяние обществена опасност и морална укоримост. Съставът на върховната инстанция счита, че наложеното наказание лишаване от свобода в размер на две години и осем месеца освен законосъобразно определено е и справедливо, както по отношение на превъзпитателната роля спрямо подсъдимия, така и за предупредителния ефект върху останалите членове на обществото, и се явява съответно на степента на обществена опасност на деянието и дееца. Искането на защитата на подсъдимия за намаляване размера на наказанието лишаване от свобода, поради явна несправедливост, и прилагане института на условното осъждане, е неоснователно. С оглед на изложеното, решението на Апелативен съд- Варна следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 86 от 27.04.2017г., постановено по в.н.о.х.д. № 24/2017 г. по описа на Апелативен съд- Варна. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.