Ключови фрази


28

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 519
София, 20.11.2018 година

Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми септември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Гълъбина Генчева

при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 1475 от 2016 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№356/11.01.2016г., подадена от Република България чрез адв.И. С. като пълномощник на представляващия държавата министър на регионалното развитие и благоустройството, срещу решение №2305/20.11.2015г., постановено от Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 1 състав по в.гр.д.№904/2015г., с което е потвърдено допълнително решение №454 от 10.11.2014г. по гр.д.№429/2011г. на Софийски окръжен съд, Гражданско отделение, Трети първоинстанционен състав в частта, с която е отхвърлена подадената от Република България молба за допълване на първоначалното решение, както и по касационни жалби, подадени от М. Л. Б. Х. и С. Б. С. и насрещна касационна жалба, подадена от Република България срещу решение №1834/25.07.2017г., постановено от Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 1 състав по същото дело.
По подадената от Република България касационна жалба с вх.№356/11.01.2016г. срещу решение №2305/20.11.2015г., постановено от Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 1 състав по в.гр.д.№904/2015г., с което е потвърдено допълнително решение №454 от 10.11.2014г. по гр.д.№429/2011г. на Софийски окръжен съд, Гражданско отделение, Трети първоинстанционен състав в частта, с която е отхвърлена подадената от Република България молба за допълване на първоначалното решение, настоящият състав на Първо ГО на ВКС приема следното:
В изложението към подадената от Република България касационна жалба с вх.№356/11.01.2016г. се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК /в редакцията на ГПК, действаща към момента на подаване на тази касационна жалба/, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с еднозначната и константна според касатора практика на съдилищата по въпроса за допустимостта производството по подадена въззивна жалба срещу решение, постановено по реда на чл.250 ГПК да бъде разделено от производството по подадена въззивна жалба срещу основното решение, в кои случаи и при какви предпоставки е допустимо разделянето на производството, както и дали съдът разполага с правомощия да разделя производството по собствена преценка, основана единствено на аргументи за целесъобразност без наличие на изрични законови основания за това.
Касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса дали е необходимо насрещните вземания, с които ще се извършва съдебно прихващане, да бъдат установени непременно в диспозитива на съдебното решение, т.е. необходим ли е отделен диспозитив по отношение на тези насрещни претенции, които се признават за основателни и отделен диспозитив за извършване на съдебното прихващане. Според касатора така поставения въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС /решение №225/28.05.2011г. по т.д.№631/2010г., ТК, Второ ТО на ВКС; решение №36/07.04.2009г по т.д.№783/2008г., ТК, Второ ТО на ВКС; решение №992/11.12.2009г. по гр.д.№2394/2008г. на Първо ГО на ВКС; решение №12.02.2010г. по гр.д.№430/2009г. на Второ ГО на ВКС; решение №49/14.04.2011г. по т.д.№561/2010г. на Второ ТО на ТК на ВКС и т.18 от ТР №1 от 04.01.2001г. по гр.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС/.
Касаторът поддържа, че поставените въпроси са решавани противоречиво от съдилищата, доколкото в решение №88/28.05.2011г. по т.д.№539/2010г. на Шуменския окръжен съд и решение от 06.04.2012г. по гр.д.№4012/2011г. на Врачанския окръжен съд са постановени нарочни диспозитиви, с които съдът осъжда всяка една от страните за дължимия от нея размер от насрещните вземания, след което с отделен диспозитив извършва прихващането, докато в други съдебни актове /решение от 16.10.2014г. по гр.д.№453/2014г. на Софийски районен съд; решение №3206 от 13.05.2015г. по гр.д.№12687/2013г. на Софийски районен съд; решение №1049/10.06.2013г. по гр.д.№8405/2012г. на РС-Русе/ в диспозитива липсва установяване на насрещните вземания. Касаторът сочи в подкрепа на тезата си и решение на Районен съд-Сандански от 03.12.2012г. по гр.д.№900/2012г., с което съдът прихваща и компенсира двете насрещни парични вземания, поради което отхвърля иска като погасен чрез прихващане без да постановява нарочен диспозитив, с който да установи и признае насрещните вземания, както и други съдебни актове, в които е използван подобен подход. Счита, че тази противоречива съдебна практика обуславя необходимостта от допускане на касационното обжалване и уеднаквяване на съдебната практика от ВКС.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по тази касационна жалба С. Б. С., чрез процесуалния си представител адв.Е. Х., изразява становище, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване по изложените в отговора съображения.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по тази касационна жалба М. Л. Б. Х., чрез процесуалния си представител адв.В. Г., изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения.
Касационна жалба с вх.№356/11.01.2016г.е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:
С молба, постъпила в регистратурата на Софийски окръжен съд на 16.09.2014г., процесуалният представител на Република България е сезирал първоинстанционния съд с искане за допълване на постановеното на 21.08.2014г. решение по гр.д.№429/2011г. в частта относно произнасянето по исковете с правно основание чл.86 ЗЗД вр. с чл.59 ЗЗД; исковете с правно основание чл.73, ал.1 вр. чл.93 ЗС; исковете с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД вр. чл.73, ал.1 вр. чл.93 ЗС, основано на твърдението, че в диспозитива липсва произнасяне по пълния размер на предявените искове.
С постановеното на 10.11.2014г. решение по гр.д.№429/2011г. първоинстанционният съд е оставил без уважение подадената на 16.09.2014г. молба в частта, съдържаща искане за постановяване на отделен диспозитив по основния и насрещния иск преди да бъде извършено прихващане на тези две насрещни вземания.
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че така постановеното от първоинстанционния съд решение е правилно.
Изложени са съображения, че поради различния предмет на въззивната жалба срещу първоначалното решение и предмета на въззивната жалба срещу допълнителното решение е допустимо самостоятелното разглеждане първоначално на въззивната жалба срещу допълнителното решение, като този подход е и целесъобразен поради спецификата на конкретния правен спор пред въззивната инстанция – съдът е сезиран с обемни въззивни жалби от държавата, М. Л. Б. Х. и С. Б. С. срещу първоначалното решение и по тези жалби съдът няма процесуална възможност да се произнесе за пръв път по част от спорното право или един от съединените искове, каквото искане е заявено във въззивната жалба срещу допълнителното решение. Посочено е, че с цел да се избегне едно изненадващо връщане на делото на първоинстанционния съд, който се е произнесъл общо по исковете с правно основание чл.73, ал.1 ЗС във вр. с чл.93 ЗС срещу ответниците С. Б. С. и М. Л. Б. Х. без да отчете, че срещу тези ответници са били предявени отделни искове за присъждане на обезщетения за получени добиви от сеч на дървесина и на обезщетения за събрани приходи от билети, съставът на въззивния съд предпочита първо да се произнесе по основателността на въззивната жалба срещу допълнителното решение, а след това да се произнесе по допустимостта и основателността на въззивните жалби срещу първоначалното решение на Софийски окръжен съд.
Така изложените от въззивния съд съображения не обосновават поддържаното от касатора наличие на основание за допускане на касационно обжалване.
Както неотклонно и последователно приема в практиката си ВКС, въпросът, по който касаторът поддържа наличието на предвидено в чл.280 ГПК основание за допускане на касационно обжалване, трябва да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело /т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС/ и произнасянето на съда по този въпрос да съставлява всъщност произнасяне на съда по действително съществуване на твърдяно субективно право или правоотношение, т.е. поставеният въпрос да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая обстоятелството, че въззивният съд се е произнесъл по подадената от държавата въззивна жалба срещу постановеното по реда на чл.250 ГПК решение преди да разгледа и да се произнесе по въззивните жалби по основното решение на първоинстанционния съд е ирелевантно както за действителното съществуване на предпоставките за допълване на основното решение, така и за начина на формиране на решаващата воля на въззивния съд за тяхното съществуване, поради което следва да се приеме, че поставеният от касатора въпрос за допустимостта производството по подадена въззивна жалба срещу решение, постановено по реда на чл.250 ГПК да бъде разделено от производството по подадена въззивна жалба срещу основното решение, в кои случаи и при какви предпоставки е допустимо разделянето на производството, както и дали съдът разполага с правомощия да разделя производството по собствена преценка, основана единствено на аргументи за целесъобразност без наличие на изрични законови основания за това, не може да се приеме за включен в предмета на спора и за обуславящ правните изводи на съда по делото.
В обжалваното решение е прието, че извършеното в диспозитива на първоначалното решение на първоинстанционния съд прихващане между взаимните вземания на държавата от една страна и на вземанията на С. Б. С. и М. Л. Б. Х. от друга, прави ненужно постановяване на изрични диспозитиви по отношение на исковете за обезщетения и лихви до размер на сумите от по 105 769.71 лв. и 17 647.45 лв. срещу ответниците С. Б. С. и М. Л. Б. Х.. Взето е предвид, че в мотивите на първоначалното решение на първоинстанционния съд е прието, че дължимото обезщетение по чл.73, ал.1 ЗС във вр. с чл.93 ЗС от ответниците С. Б. С. и М. Л. Б. Х. за събрани приходи от билети на описания в исковата молба имот за времето от 18.10.2002г. до 24.03.2011г. е по 66 979.06лв. за всеки един от тези ответници, а дължимото от същите ответници обезщетение по чл.73, ал.1 ЗС във вр. с чл.93 ЗС за получен добив от сеч на дървесина за периода от 18.10.2002г. до 24.03.2011г. е по 38 790. 65 лева за всеки един от тях, като от сбора от тези суми се получава сумата от 105.769.71 лева, за която е прието, че се дължи от С. Б. С. и М. Л. Б. Х.. С оглед на това въззивният съд е достигнал до констатацията, че първоинстанционният съд се е произнесъл в решаващите си, съществени, главни мотиви по отношение на всички, предявени от държавата искове, като в тези решаващи, съществени, главни мотиви е обсъдил и приел за основателни и възраженията за прихващане на насрещни вземания за необходими и полезни разноски на С. Б. С. и М. Л. Б. Х. срещу държавата.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не е отстъпил от трайната практика на ВКС, свързана с приложението на чл.298, ал.4 ГПК и разглеждане на съдебно предявеното възражение за прихващане, изразена в постановеното по реда на чл.290 ГПК /в редакцията преди изм.ДВ.бр.86/2017г./ решение №103/01.08.2017г. на Четвърто ГО на ВКС по т.д.№61323/2016г., а именно че при направено изявление за съдебно прихващане съдът извършва проверка за това дали са били налице предпоставките за прихващане, осъществили ли са се те и към кой момент, като намери, че възражението е неоснователно ще уважи иска, а ако го намери за основателно ще отхвърли иска до размера на заявеното с възражението вземане. Затова произнасянето на съда се свежда до това дали е налице прихващане и до обявяване на последиците от същото, доколкото решаващо за прихващането е изявлението на една от страните по реда на чл. 104, ал. 1 изр. 1 от ЗЗД, което е насочено към насрещната страна в правоотношението. С направеното в исковото производство възражение за прихващане това изявление не се променя от такова насочено към насрещната страна, в такова отправено до съда с искане последния да извърши прихващане.
Обстоятелството, че в различни периоди от време съдилищата са постановявали диспозитиви, включващи и установителна част по отношение на насрещните вземания, предмет на прихващане, възприемайки изявлението за прихващане като насочено към съда, при наличието на посоченото по-горе решение на тричленен състав на ВКС не би могло да обоснове наличие на поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване.
М. Л. Б. Х. чрез процесуалния ѝ представител адв.Е. Х., е подала касационна жалба с вх.№14857/31.08.2017г. срещу решение №1834/25.07.2017г., постановено по гр.д.№904/2015г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 1-ви състав в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е признато за установено по отношение на М. Л. Б. Х., че Република България е собственик на поземлен имот с идентификатор 65231.919.36 по КК на [населено място], местност „Б.“ с площ от 210 104кв.м., ведно с построените в имота сгради: 1/сграда с идентификатор 65231.919.36.1 със застроена площ от 69кв.м.; 2/сграда с идентификатор 65231.919.36.2 със застроена площ 357кв.м.; 3/сграда с идентификатор 65231.919.36.3 със застроена площ от 516кв.м.; 4/сграда с идентификатор 65231.919.36.4 със застроена площ от 239кв.м.; 5/сграда с идентификатор 65231.919.36.5 със застроена площ от 210кв.м.; 6/сграда с идентификатор 65231.919.36.6 със застроена площ от 131 кв.м.; 7/сграда с идентификатор 65231.919.36.7 със застроена площ от 65кв.м.; 8/сграда с идентификатор 65231.919.36.8 със застроена площ 109кв.м. и М. Л. Б. Х. е осъдена на основание чл.108 ЗС да предаде владението върху имотите, като не е уважено направеното от нея възражение за задържане на имотите до заплащане на направените необходими разноски и подобрения, както и в частта, с която М. Л. Б. Х. е осъдена да заплати на Република България разноски в размер на 30521лв.
В изложението към така подадената касационна жалба, изходящо от касатора М. Л. Б. Х. чрез процесуалния ѝ представител адв.В. Г., се поддържа, на първо място, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като съдът е посочил, че искът е основателен с оглед разпоредбата на чл.4 от Закона за държавните имоти /отм./, т.е. въз основа на осъществило се правоприемство с прекратеното И. на цивилната листа като самостоятелно юридическо лице, като държавата не е твърдяла придобиване на право на собственост върху процесните имоти въз основа на прекратяване на Интендантството като юридическо лице и преминаване на имуществото му в собственост на държавата като последица от това прекратяване. Счита произнасянето по незаявено основание на иска за собственост за нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес, обуславящо недопустимост на обжалваното решение.
Поддържа, че като е излязъл извън предмета на делото, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с постоянната практика на ВКС /решение №16/14.03.2013г. по гр.д.№534/2012г. на Второ ГО на вКС; решение №116/14.07.2014г. на Първо ГО на ВКС по гр.д.№2072/2013г.; решение №233/31.07.2015г. на Четвърто ГО на ВКС по гр.д.№4380/2014г./ по процесуалните въпроси:
1.Недопустимо ли е решение на първоинстанционния съд, с което искът за собственост е уважен на незаявено от ищеца придобивно основание;
2.Длъжен ли е въззивният съд да обезсили първоинстанционното решение, когато първоинстанционният съд се е произнесъл по незаявено основание на иска за собственост, което се установява от мотивите на първоинстанционното решение, в които е прието, че правото на собственост е придобито не въз основа на давност в полза на държавата, а въз основа на правоприемство между ищеца /държавата/ и субекта /Интендантството/, в чиято полза е изтекла давността;
3.Допустимо ли е решението на въззивния съд, с което е потвърдено решение на първоинстанционния съд по предявен иск за собственост, но от мотивите на въззивното решение става ясно, че съдът е приел ищеца за собственик на незаявено придобивно основание.
Касаторът поддържа, че при установяване на фактическата обстановка по делото и при формиране на правните си изводи въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните процесуалноправни въпроси:
-Длъжен ли е въззивният съд да изложи в мотивите на съдебното решение собствени фактически и правни изводи на база всички събрани по делото доказателства, относими към правния спор, като ги обсъди поотделно и в тяхната съвкупност и съпостави установените факти от всяко едно доказателство с останалите доказателства и посочи кои от фактите приема за установени и въз основа на кои доказателства, както и кои факти приема за неустановени и защо приема, че не са установени;
-Длъжен ли е въззивният съд при преценката на писмените доказателства по делото да извърши анализ на доказателствата в тяхната цялост, като ги съпостави с други писмени доказателства, включително като прецени дали писмени доказателства от един и същи вид /в случая описите на недвижимите имоти/ отразяват последователно във времето едни и същи обстоятелства /че процесните имоти са отразявани като имоти, лична собственост на монарха/;
-Длъжен ли е въззивният съд, ако прецени, че определени писмени доказателства не са самостоятелно доказателство за правото на собственост /което въззивният съд е приел според касатора за съставените от Интендантството и държавата описи на личните имоти на бившия цар и протокола от 11.08.1946г. за изземване на имотите на бившия цар/, да зачете тяхната доказателствена стойност за установяване на други релевантни обстоятелства по делото съобразно доводите на ответниците и конкретно : да прецени дали тези доказателства установяват субективното отношение на държавата, респ. Интендантството към осъществяваното владение върху процесния имот – да счита и да третира тези имоти като имоти, лична собственост на царя; да прецени дали тези доказателства, съставени от Интендантството и държавата, не са резултат от действия, несъвместими с желание за ползване от изтеклата давност по смисъла на чл.7 от ЗД/отм./; да прецени дали тези доказателства, от Интендантството и държавата, не са доказателства, оборващи презумпцията на чл.303, ал.1 ЗИСС/отм./;
-Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи на страните, включително и тези, основани на правно-исторически и сравнително-правен анализ относно определен правен институт и в частност института на Цивилната листа и Интендантството на Цивилната листа;
-Длъжен ли е въззивният съд да събере във въззивното производство доказателства, които са били допустими, относими и необходими за изясняване на фактите по делото, ако тези доказателства, поискани своевременно в първоинстанционното производство, не са били допуснати и събрани от първоинстанционния съд поради допуснати процесуални нарушения и по реда на чл.266, ал.3 ГПК с въззивната жалба е поискано тяхното събиране във въззивното производство /въпросът е поставен с оглед отказа на съда държавата да бъде задължена да представи находящи се у нея според касатора документи – заповед №57/03.08.1946г., Инвентар на недвижимите имоти и Инвентар на недвижимите частни имоти на негово величество Царя, водени на основание §94, т.12 и т.13 от Правилника за Интендантството на цивилната листа и Инвентарни книги /държавни регистри/ на държавните недвижими имоти, водени от Министерство на земеделието и държавните имоти по реда на чл.215 З. от 1934г. за периода от 1900г. до 1947г. относно процесния имот/.
Поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК /в редакцията на ГПК към момента на подаване на касационната жалба/ по процесуалноправния въпрос може ли съдът да основе фактическите констатации относно извършено строителство и осъществено владение на свидетелски показания, които не почиват на преките впечатления предвид отдалечения период от време, в който е извършвано строителството и е осъществявано владението или когато свидетелските показания не са преки поради отдалечеността във времето на събитията, те не следва да бъдат кредитирани? Може ли въобще с непреки свидетелски показания /давани от лица, които са възприемали данните от непосредствени очевидци и съвременници на събитията/ да се установява владението и периода на неговото осъществяване като елемент от придобивната давност и съответно строителството на сгради.
Според касатора е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса наличието на решение по чл.290 ГПК по правен въпрос, включен в предмета на разглежданото дело, освобождава ли въззивния съд, разглеждащ делото, от задължението му по чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и основаните на тях доводи на страните, включително доводите, основани на доктринерен, сравнително-правен и исторически анализ, които доводи не са били обсъждани в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение. Поддържа се, че разбирането на Софийски апелативен съд по този въпрос е в противоречие с практиката на ВКС /решение №94/28.03.2014г. по гр.д.№2623/2013г. на Четвърто ГО на ВКС/, а ако се приеме, че цитираната практика на ВКС е неотносима, то е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Според касатора, приемайки, че ответниците по предявените искове не са установили и доказали правото си на собственост към момента на отнемането на имота, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС /решение №69/03.07.2014г. по гр.д.№7512/2013г. на Второ ГО на ВКС и решение №240/24.07.2012г. по гр.д.№1472/2010г. на Първо ГО на ВКС/ по въпроса при спор за собственост между държавата и лице, в чиято полза е деактуван държавен имот и му е предаден от държавата като възстановен в собственост, длъжен ли е възстановеният собственик да доказва правото на собственост към момента на отнемане на имота, при положение, че държавата му е отнела имота именно като собственик и в съставен от държавата акт за държавна собственост като бивши собственици са посочени наследодателите на ответниците.
Касаторът поддържа, че доколкото в мотивите към обжалваното решение въззивният съд се е позовал на решение №209 от 08.06.2012г. по гр.д.№673/2011г. на Първо ГО на ВКС по въпроса за Интендантството като държавно юридическо лице, създадено по „разпоредителната система“, което може самостоятелно да придобива собственост /което разбиране стои в основата на крайния му извод, че Интендантството като самостоятелно юридическо лице е владяло процесните имоти, придобило ги е по давност, а оттам и че имотите са собственост на държавата/ , приемайки, че това решение съгласно т.2 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС се включва в задължителната практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, и при това изцяло е игнорирал фактическата и правна установка по настоящето дело, която е съвършено различна от фактическата и правна обстановки, при която е постановено решение №209 от 08.06.2012г. по гр.д.№673/2011г. на Първо ГО на ВКС, е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК /противоречие с ТР №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС/ по въпросите:
-Длъжен ли е всеки долустоящ съд пряко да възприеме по разглежданото от него дело тълкуванията, дадени от ВКС в решение по чл.290 ГПК, като игнорира въобще направените по разглежданото от него дело правни доводи, различни от доводите, коментирани в решението по чл.290 ГПК, включително доводи защо възприетото разбиране в предходното решение на ВКС по чл.290 ГПК е неправилно, или решенията по чл.290 ГПК са приравнени на задължителната съдебна практика само с оглед преценката за допустимост на касационен контрол като допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради което въззивният съд може да направи собствени правни изводи, различни от възприетите в решение по чл.290 ГПК;
-задължителна практика ли е за долните съдилища решението на ВКС по чл.290 ГПК в частта му, с която е отговорено на правен въпрос, ако по конкретното дело на въззивния съд е установена различна правна обстановка от възприетата от съда в решението по чл.290 ГПК.
Касаторът поддържа също така, че съображенията на въззивния съд да приеме направеното възражение за право на задържане за неоснователно поради липса на писмени доказателства за конкретен и точен размер на направените разходи, обуславя наличие на основание за допускане на касационно обжалване по въпроса:
-извършването на необходими и полезни разноски може ли да бъде доказвано без писмени доказателства за конкретен и точен размер на всеки разход, съответно допустимо ли е да се уважи право на задържане за необходими и полезни разноски, ако владелецът не разполага с писмени доказателства за точния размер на тези разноски, а по делото са събрани свидетелски показания, заключения на вещи лица, архитектурни проекти, разрешения за строеж и други строителни книжа, въз основа на които са извършени необходимите разноски и подобренията;
-за признаване право на задържане за извършени от владелеца необходими разноски и подобрения в имота от значение е точния размер на разходите за извършване на подобренията, вложени труд и материали, или е от значение увеличената стойност на имота в следствие на извършените разноски.
Касаторът поддържа, че с оглед обстоятелството, че направеното възражение за задържане е отхвърлено от въззивния съд и по съображение, че имотите са били стопанисвани от Д. „К.“, което е извършвало необходимите и полезни разноски в имота, но при липса на доказателства за дяловете на двамата съдружници /К. С. К. Г. А. и М.-Л. Б. Х./ е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпросите:
-Когато съдът е приел, че подобренията в недвижим имот са извършени от гражданско дружество, в което участва ответник по предявен иск по чл.108 ЗС, допустимо ли е възражението за право на задържане на ответника-съдружник в гражданско дружество да бъде уважено за съответната част от подобренията, съответстваща на дяловото участие на ответника по иска в гражданското дружество, извършило подобренията;
-Може ли съдът да отхвърли възражението за право на задържане, упражнено като защитно средство срещу предявен иск по чл.108 ЗС с мотива, че по делото няма данни за размера на дяловете на съдружниците в гражданско дружество, за което гражданско дружество съдът е приел, че е извършило необходимите и полезни разноски в ревандикирания имот, при положение, че ЗЗД изрично предвижда, че при липса на друга уговорка дяловете на съдружниците са равни.
Според касатора обстоятелството, че въззивният съд е приел, че Интендантството е държавно юридическо лице, създадено по разпоредителната система, без при това да посочи закон или друг нормативен акт, с който Интендантството е било създадено, обуславя наличие на основание за допускане на касационно обжалване по въпросите:
-Възможно ли е при действието на Конституцията от 1879г. и при действащата правна система в периода 1879г.-1946г. и в частност при действието на Закона за юридическите лица, да възникне държавно учреждение без наличието на закон или друг нормативен акт, с който то да бъде създадено като самостоятелно държавно юридическо лице-учреждение, и може ли да бъде установявана правосубектността на държавно юридическо лице чрез частноправни актове /без установено авторство и дата на съставяне/, уреждащи начина на организация на определени служби, обслужващи царския двор /каквито са Положение за управление на домакинството в дворците и другите учреждения при двора на Н.В.Царя – без посочен автор на този акт и датировка на акта, Положение за управление на маршалството на двора на Н.В.Царя – без посочен автор на този акт и датировка на акта, Положение за чиновниците и служителите при двора на Н.В.Царя – без посочен автор на този акт и датировка на акта, Правилник за оберхофмаршалството – без посочен автор на този акт и датировка на акта, Заповед на Маршала на двора от 1919г.-без подобна заповед да е представяна като доказателство по делото и която според касатора вероятно е известна на въззивния съд извънпроцесуално, и Правилник за Интендантството на цивилната листа на Н.В.Царя – без посочен автор на този акт и датировка на акта;
-Може ли съдът да приеме, че е налице държавно юридическо лице /в случая Интендантството/ без да посочи кой е особеният законодателен акт по смисъла на чл.1, ал.3 от Закона за юридическите лица /отм., действал до 1949г./, въз основа на който е създадено юридическото лице.
Според касатора по така поставения въпрос е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, включително като се приеме, че произнасянето по сходен /но не напълно идентичен/ въпрос в решение №209 от 08.06.2012г. по гр.д.№673/2011г. на Първо ГО на ВКС представлява неправилна съдебна практика, създадена поради неточно/невярно тълкуване на закона. Излага съображения, че в решение №209/08.06.2012г. по гр.д.№673/2011г. на Първо ГО на ВКС не е изследван въпросът какво представляват държавните юридически лица у нас до промяната на формата на държавно управление през 1946г. и не са били взети предвид нито разпоредбата на чл.1, ал.3 от Закона за юридическите лица, нито утвърдената правна доктрина у нас по онова време, нито обстоятелството, че Правилникът за Интенданството на цивилната листа е изготвен от Интенданта и одобрен от Царя, поради което според касатора не е нито нормативен акт, нито публичноправен акт.
С оглед извода на въззивния съд, че придобиването на правото на собственост по давност от Интендантството има за последица придобиване правото на собственост и от държавата, касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса става ли държавата собственик по давност на недвижим имот, ако държавно юридическо лице /в случая Интендантството/, което придобива самостоятелно право на собственост, отделно от това на държавата, е владяло същия недвижим имот „за него си“ и го е придобило по давност „за него си“, а не за държавата.
С оглед обстоятелството, че по делото е представен констативен нотариален акт №145/1930г., с който Интендантството на цивилната листа е признато за собственик на процесните имоти по давност, на който съдът се е позовал в обжалваното решение, приемайки, че и в полза на държавата е изтекла придобивна давност върху същите имоти в периода от 1900 до 1930г., касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК /противоречие с разрешението, дадено в ТР №11/2013г. на ОСГК на ВКС/ по въпросите:
-При наличието на констативен нотариален акт, издаден на Интендантството за придобиване право на собственост върху процесните имоти по давност, който нотариален акт държавата като ищец не е оспорила и съответно въззивният съд не е обезсилил, може ли държавата да бъде призната за собственик върху същите имоти по давност, изтекла в същия период, за който е признато за собственик по давност Интендантството;
-Длъжен ли е съдът да зачете обвързващата доказателствена сила на констативния нотариален акт /в случая издаден на името на Интенданството/ при положение, че доказателствената му сила нито е оспорвана, нито е приета от съда за оборена в хода на процеса, и поради това да отхвърли иска за собственост на държавата, тъй като държавата нито се легитимира като собственик по констативния нотариален акт, нито е оспорила констативния нотариален акт, нито е провела обратно доказване, че не Интендантството а държавата е владяла имотите и ги е придобила по давност, изтекла в периода 1900-1930г.
С оглед поддържаната теза, че процесните имоти не са принадлежали на държавата към 1934г., касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса приложима ли е забраната на чл.222 от Закона за бюджета, отчетността и предприятията/с който през 1934г. е въведена забраната за придобиване по давност на държавни имоти и на която разпоредба въззивният съд се е позовал/ за придобиване по давност на имоти, собственост на юридически лица, различни от държавата и в частност за имоти, собственост на Интендантството на цивилната листа.
С оглед извода на въззивния съд, че държавата е правоприемник на Интенданството поради прекратяването му /без да посочи кога и как е станало това правоприемство/, касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК и по въпросите:
-Придобила ли е държавата право на собственост по правоприемство от Интенданството на цивилната листа след прекратяването му като юридическо лице и на какво основание е станало това;
-Може ли да се приеме, че държавата е придобила право на собственост по правоприемство без съдът да посочи правния акт, въз основа на който е осъществено правоприемството.
Според касатора обстоятелството, че сградите в имота са построени преди 1930г. обуславя необходимостта /с оглед извода на въззивния съд, че сградите са придобити от държавата по приращение на основание чл.78 ЗИСС/отм./ от допускане на касационно обжалване по въпроса могат ли при действието на чл.78 ЗИСС /отм./ да бъдат придобити по приращение сгради от лице, което не е собственик на терена към момента на построяването им.
Касаторът поддържа, че съображенията на въззивния съд, че Решение №12/1998г. на КС на РБ няма пряк реституционен ефект и не представлява годно правно основание по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС, обуславя наличието на основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса имат ли решенията на Конституционния съд на Република България и в частност Решение №12/1998г. пряк реституционен ефект и представлява ли то „годно правно основание“ по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС, придаващо качеството „добросъвестно“ на упражняваното от ответниците М. Л. Х. и С. С. владение върху процесните имоти, при положение, че именно Решение №12/1998г. на КС на РБ е посочено в акта за предаване на владението като акт, с който е възстановена собствеността.
С. Б. С. чрез процесуалния ѝ представител адв.Е. Х., е подал касационна жалба с вх.№15741/26.09.2017г. срещу решение №1834/25.07.2017г., постановено по гр.д.№904/2015г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 1-ви състав в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е признато за установено по отношение на С. Б. С., че Република България е собственик на поземлен имот с идентификатор 65231.919.36 по КК на [населено място], местност „Б.“ с площ от 210 104кв.м., ведно с построените в имота сгради: 1/сграда с идентификатор 65231.919.36.1 със застроена площ от 69кв.м.; 2/сграда с идентификатор 65231.919.36.2 със застроена площ 357кв.м.; 3/сграда с идентификатор 65231.919.36.3 със застроена площ от 516кв.м.; 4/сграда с идентификатор 65231.919.36.4 със застроена площ от 239кв.м.; 5/сграда с идентификатор 65231.919.36.5 със застроена площ от 210кв.м.; 6/сграда с идентификатор 65231.919.36.6 със застроена площ от 131 кв.м.; 7/сграда с идентификатор 65231.919.36.7 със застроена площ от 65кв.м.; 8/сграда с идентификатор 65231.919.36.8 със застроена площ 109кв.м. и С. Б. С. е осъден на основание чл.108 ЗС да предаде владението върху имотите, както и в частта, с която e осъден да заплати на Република България направените по делото разноски.
В изложението към така подадената касационна жалба касаторът С. Б. С. чрез процесуалния си представител адв.Е. Х. поддържа, че в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както и по въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
На първо място поддържа наличие на основание за допускане на касационно обжалване по причина, че в противоречие с практиката на ВКС въззивният съд, е дал разрешение на решаващия въпрос придобили ли са по давност покойният цар Б. III и неговите наследници процесните имоти към 1946г. без за извърши анализ на всички събрани по делото доказателства, без да ги прецени както поотделно, така и в тяхната съвкупност и без да оцени спрямо тях доводите на страните, като подробно изброява необсъдените доказателства и доводи на страните и посочва задължителната практика на ВКС, даваща разрешение на поставените въпроси /ППВС №7/1965г.; решение №408/07.11.2011г. по гр.д.№1347/2010г. на Първо ГО на ВКС; решение №346/30.12.2011г. по гр.д.№810/2010г. на Първо ГО на ВКС; решение №315/25.10.2012г. по гр.д.№1189/2011г. на Първо ГО на ВКС; решение №94/28.03.2014г. по гр.д.№2623/2013г. на Четвърто ГО на ВКС/.
Изложените от въззивния съд съображения по въпроса за владението на Интендантството според касатора обосновават наличие на основание за допускане на касационно обжалване по въпроса може ли Интендантството да завладее, т.е. да има фактическа власт и да свои за себе си частните имоти на царя, за които е било задължено по силата на §94, т.12 от Правилника за управлението на цивилната листа на Н.В.Царя да държи подробен инвентар и да се грижи, доколкото касаторът поддържа, че имотите са били купени от физическото лице княз Ф. за себе си, платени с негови средства, както и че князът е владял имотите като свои и е построил сградите в тях.
С оглед извода на въззивния съд относно прекратяване съществуването на Интендантството и правоприемство от страна на държавата след провъзгласяването ѝ за Н. република, касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса следва ли да се приеме, че е налице правоприемство между държавата и Интендантството на цивилната листа, при положение,че няма юридическо прекратяване на последното и основание ли е за такова правоприемство само фактическото прекратяване дейността на интендантството.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК адв.И. С. като процесуален представител на Република България, упълномощен от министъра на регионалното развитие и благоустройството, изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по подадените от С. Б. С. и М. Л. Б. Х. касационни жалби по изложените в отговора съображения.
Република България, чрез процесуалния си представител адв.И. С., упълномощена от министъра на регионалното развитие и благоустройството, е подала насрещна касационна жалба с вх.№19503/20.11.2017г. срещу решение №1834/25.07.2017г. по в.гр.д.№904/2015г. по описа на Софийски апелативен съд в частите, с които са отхвърлени предявените от Република България срещу С. Б. С. и М. Л. Б. Х. искове с правно основание чл.73, ал.1 ЗС във вр. с чл.93 ЗС за присъждане на добиви от приходи от билети за вход за периода 18.10.2002г.-01.03.2011г. за сумата от по 68 574.19лв. за всеки от ответниците, заедно със законната лихва от предявяване на исковете до окончателното изплащане; отхвърлени са предявените от Република България срещу С. Б. С. и М. Л. Б. Х. искове с правно основание чл.73, ал.1 ЗС вр. чл.93 ЗС за присъждане на приходи от добив от дърводобив за периода 18.10.2002г.-01.03.2011г. за сумата от по 65 911.14лв. за всеки от ответниците, заедно със законната лихва от датата на предявяване на исковете до окончателното изплащане; отхвърлени са предявените от Република България срещу С. Б. С. и М. Л. Б. Х. искове с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за присъждане на законна лихва върху стойността на добивите за периода 18.10.2002г.-01.03.2011г. за сумата от по 49 510.93лв. за всеки ответник; отхвърлени са предявените от Република България срещу С. Б. С. и М. Л. Б. Х. искове с правно основание чл.59 ЗЗД за присъждане на обезщетение за неоснователно ползване на имотите за периода 18.10.2002г.-01.03.2011г. за сумата от по 140 742лв. за всеки от ответниците заедно със законната лихва от датата на предявяване на исковете до окончателното изплащане; отхвърлени са предявените от Република България срещу С. Б. С. и М. Л. Б. Х. искове с правно основание чл.86 ЗЗД за присъждане на законна лихва върху стойността на обезщетението за ползване за периода 18.10.2002г.-01.03.2011г. за сумата от по 112 107.37лв. за всеки от ответниците, както и в частта за разноските, присъдени в тежест на Република България.
В молба-приложение към така подадената касационна жалба, представляваща по същността си изложение по смисъла на чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът поддържа, че в обжалваната част от решението въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и ВС, както и по въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Излага съображения, че в противоречие с практиката на ВКС /ППВС №1/13.07.1953г.; ТР №1/04.01.2001г. по гр.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС; решение №212/01.02.2012г. по т.д.№1106/2010г. на Второ ТО на ТК на ВКС; решение №194/18.06.2013г. по гр.д.№1100/2012г. на Четвърто ГО на ВКС/ въззивният съд е отхвърлил облигационните претенции на държавата, като е препратил към т.6 от решение №68/14.07.2016г. по гр.д.№6043/2015г. на ВКС без да изложи никакви мотиви и аргументи, без да обсъди доводите и възраженията на ищеца, нито да изложи подробни и обосновани мотиви относно кръга от въпроси, които попадат в предмета на доказване; нарушил е процесуалното си задължение да прецени всички правнорелевантни факти, както и доказателствата; избирателно е сочил доказателства, като изводите му не са обосновани нито с конкретни доказателства, нито са подкрепени с конкретни логически съждения. Това според касатора обуславя предпоставки за допускане на касационно обжалване по процесуалните въпроси дали излагането на конкретни мотиви относно доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства нарушава изискването за обоснованост и мотивираност на съдебния акт. По сходни съображения поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса длъжен ли е въззивният съд при формирана задължителна съдебна практика подробно да мотивира решението си и да излага съображения относно правните си изводи в случаите, когато препраща към формирана задължителна съдебна практика; отпада ли задължението на съда за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви при наличие и посочване на практика на ВКС по определен правен проблем; длъжен ли е съдът да мотивира прилагането на определено разрешение по поставени правни въпроси в съответствие с решение на ВКС по конкретен казус.
Касаторът поддържа, че в противоречие с практиката на ВКС въззивният съд се е произнесъл по въпроса дължи ли недобросъвестният владелец обезщетение на действителния собственик за неоснователно ползване на имота. Излага съображения също така, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и по въпроса допустимо ли е презумиране/фингиране на добросъвестност в случаите на недобросъвестно владение от несобственик; могат ли фактически действия и ако да – кои фактически действия на действителния собственик са от естество да придадат на владеещия несобственик статут на добросъвестен в хипотезата на упражнявано от несобственика владение без правно основание.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.3 ГПК М. Л. Б. Х. чрез процесуалния си представител адв.В. Г. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по подадената от Република България насрещна касационна жалба по изложените в отговора съображения.
Касационната жалба е подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:
Република България е предявила срещу С. Б. С. и М. Л. Б. Х. по реда на чл.108 ЗС искове за признаване правото на собственост и предаване владението върху процесните недвижими имоти, както и искове за заплащане по реда на чл.73, ал.1 вр. чл.93 ЗС стойността на добивите, които ответниците са получавали от процесните имоти в периода 18.10.2002г.-01.03.2011г. /по 65 911.14лв. от всеки един от добив на дървесина и по 68 574.19лв. от всеки един от приходи за билети /, искове за заплащане по реда на чл.59 ЗЗД на обезщетение за ползването на процесните имоти в периода 18.10.2002-01.03.2011г. /по 140 742 лв. от всеки един/, както и по реда на чл.86, ал.1 ЗЗД мораторна лихва върху главницата за същия период по 49 510.68лв. от всеки един по първата претенция и по 72 148.31лв. от всеки един по втората претенция/.
Основанията, на които Република България претендира, че е придобила и притежава правото на собственост върху процесните имоти, са посочени в исковата молба и уточняваща молба от 09.05.2011г., както следва: ex lege по силата на Закона за горите от 1897г., евентуално въз основа на изтекла в полза на Интендантството на цивилната листа като държавна институция придобивна давност в периода 1900-1930г., като поддържа, че Интендантството на цивилната листа е упражнявало фактическата власт върху имотите като държавна институция, чиято функция е била да управлява средства, които са част от държавния бюджет, предназначени за издръжката на монархическата институция; че Интенданството, притежавайки собствена правосубектност като разпоредител с бюджетни средства, представлява държавен орган, който може самостоятелно да придобива права и да поема задължения от свое име, както и да извършва разпоредителни действия с така придобитите права. С оглед на това поддържа, че всички имоти, владяни и придобити от Интендантството на цивилната листа, са били собственост на държавата и не следва да се приемат като лична собственост на семействата на бившите царе и техните наследници, като по силата на приращението сградите, които са построени върху имота, също са станали държавна собственост. При отричане осъществяването на тези две придобивни основания, Република България се позовава на Закона за обявяване на държавна собственост върху имотите на семействата на бившите царе Ф. и Б. и техните наследници /обн.ДВ.305/31.12.1947г./ като придобивно основание, като поддържа, че фактът, че с решение №12 от 04.06.1998г. на Конституционния съд на Република България по к.д.№13/1998г. този закон е обявен за противоконституционен, няма практическо значение, тъй като това решение няма обратна сила, нито реституционен характер.
Именно по така наведените основания се е произнесъл съдът при извършването на преценката за основателността на предявения иск. Поради това следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора М. Л. Б. Х. основание за допускане на касационно обжалване по въпросите допустимо ли е решение на първоинстанционния съд, с което искът за собственост е уважен на незаявено от ищеца придобивно основание; длъжен ли е въззивният съд да обезсили първоинстанционното решение, когато първоинстанционният съд се е произнесъл по незаявено основание на иска за собственост, което се установява от мотивите на първоинстанционното решение, в които е прието, че правото на собственост е придобито не въз основа на давност в полза на държавата, а въз основа на правоприемство между ищеца /държавата/ и субекта /Интендантството/, в чиято полза е изтекла давността и допустимо ли е решението на въззивния съд, с което е потвърдено решение на първоинстанционния съд по предявен иск за собственост, но от мотивите на въззивното решение става ясно, че съдът е приел ищеца за собственик на незаявено придобивно основание.
При условия на евентуалност /ако предявените по реда на чл.108 ЗС искове бъдат уважени/ С. Б. С. и М. Л. Б. Х. са заявили възражения за право на задържане по реда на чл.72, ал.3 ЗС до заплащане стойността на направените от тях необходими и полезни разноски за запазване на процесните имоти и увеличаване на тяхната стойност, както и възражение за прихващане в случай на уважаване на предявените от Република България парични претенции.
С обжалваното решение предявените по реда на чл.108 ЗС от Република България искове са приети за основателни.
Прието е, че държавата е установила правото си на собственост върху спорния застроен недвижим имот, който понастоящем се владее от С. Б. С. и М. Л. Б. Х..
От фактическа страна въззивният съд е взел предвид обстоятелството, че по делото са представени писмени доказателства за придобиване на недвижими имоти от Негово Царско Височество /НЦВ/ български К. Ф. I, както следва: крепостен акт №83 за придобит недвижим имот чрез покупко-продажба, н.д.№232/1900г., съставен на 14.08.1900г. за закупуване на една ливада с гора в землището на [населено място], м.“Дупките“ с площ от 14 дка; крепостен акт №121 за придобит недвижим имот чрез покупко-продажба, н.д.№474 от 1900г., съставен на 18.12.1900г. за закупуване на една нива с ливада и гора в землището на [населено място], м.“С.“ с площ от 2 дка и 5 ара; крепостен акт №122 за придобит недвижим имот чрез покупко-продажба, н.д.№476 от 1900г., съставен на 18.12.1900г. за закупуване на една нива с ливада и гора в землището на [населено място], м.“С.“ с площ от 2 дка и 5 ара; крепостен акт №123 за придобиване на недвижим имот чрез покупко-продажба, н.д.№477 от 1900г., съставен на 18.12.1900г. за закупуване на една ливада с гора в землището на [населено място], м.“С.“ от 1 дка; крепостен акт №24 за придобиване на недвижим имот чрез покупко-продажба, н.д.№478 от 1900г., съставен на 18.12.1900г. за закупуване на една ливада в землището на [населено място], м.“С.“ с площ от 1 дка; крепостен акт №126 за придобиване на недвижим имот чрез покупко-продажба, н.д.№567/1900г. за закупуване на една планина /яйлък/ в землището на [населено място], в Р. планина, назована „М.“, с площ от 1500 дка; крепостен акт №108 за придобиване на недвижим имот чрез покупко-продажба, н.д.№243/1901г., съставен на 23.07.1901г. за закупуване на един балкан /пасбище/ с част от една гора в него в землището на [населено място], м.“Ш.“ с площ от 3000 дка.
Взето е предвид и обстоятелството, че с н.а.№144, том I, регистър 1671, дело №161 от 1930г, съставен на 17.09.1930г., Интенданството на Цивилната листа на НВЦ е признато за собственик по давностно владение върху недвижим имот в землището на [населено място], С. околия, в м.“С.“, а именно една гора с ливада с площ от 22 дка; с н.а.№145, том I, регистър №1672, дело №162 от 1930г., съставен на 17.09.1930г., Интендантството на Цивилната листа на НЦВ е признато за собственик по давностно владение, упражнявано в продължение на тридесет и повече години, през което време е владяло като свой непрекъснато, спокойно, явно и несъмнително, върху недвижим имот в землището на [населено място], С. околия, Р. планина, а именно една планина от 12000 дка.
Въз основа на заключението на съдебно-техническата и оценителна експертиза, изготвена от арх.Г. Г., въззивният съд е приел, че имотите, описани в крепостните актове №83 от 14.08.1900г., №121 от 18.12.1900г., №122 от 18.12.1900г., №123 от 18.12.1900г. и №124 от 18.12.1900г., разположени съответно в местностите „Дупките“ и „С.“ в землището на [населено място], със сумарна площ от 21 500дка, най-вероятно са били включени в имота по н.а.№144 от 1930г. с посочена в него обща площ от 22 000дка. Прието е, че описаният в този нотариален акт имот /една гора с ливада с площ от 22 дка, разположен в землището на [населено място]/ е различен от поземления имот в м.“Б.“ със сегашен пл.№510008 с площ от 209 316 кв.м., посочен в по-късната редакция на решение №01011 от 31.08.2000г. на ПК-С., с което е възстановена собствеността върху отнети гори и земи от горския фонд на наследниците на НВЦ Б. – Ц. на Българите, бивш жител на [населено място]. С оглед заключението е прието, че имотът, описан в н.а.№145 от 1930г. е значително по-обширен от поземлен имот №510008 и включва само частта понастоящем разположена западно от коритото на река Царска Б. /по долното течение на р.Голяма Б./ или югозападната, леко по-малка от половината зона в процесния имот, докато останалата североизточна паркова зона в имот №510008 представлява част от бившата общинска гора на [населено място] „Ч.“.
По отношение на решение №01011 от 31.08.2000г. на ПК-С., с което на НВЦ Б.-Ц. на Българите е възстановена собствеността върху имот №510008 по КВС на землището с площ от 209 316 кв.м., в което е посочена и сграда-исторически паметник в м.“Б.“, въззивният съд е приел, че след извършен по реда на чл.17, ал.2 ГПК косвен съдебен контрол следва да бъде констатирана нищожност на това решение поради пълна липса на предпоставките, визирани в нормата на чл.2, ал.1 ЗВСГЗГФ, доколкото по реда на този закон се възстановява собствеността върху горите и земите, включени в държавния горски фонд по посочените закони /Закон за трудовата поземлена собственост /ДВ.бр.81 от 1946г./; Закон за собствеността и стопанисването на частните гори /ДВ.бр.292 от 1947г./; Закона за стопанисване и ползване на горите /ДВ.бр.71 от 1948г./; Закона за горите /Изв.бр.89 от 1958г./; Наредба-закон за съдене от Народен съд на виновниците за въвличане на България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея /ДВ.бр.219 от 1944г./; Указа за задължителното пререгистриране на непокритите земеделски имоти /ДВ.бр.№122 от 1949г./, както и по силата на последвалите закони, укази и актове на Министерския съвет, Държавния съвет и Президиума на Народното събрание. Изложени са съображения, че възстановените с решения №01001 от 31.08.2000г. на ПК-С. гори и земи от горския фонд не са били отнети на основание нормативните актове, посочени в чл.2, ал.1 ЗВСГЗГФ, което води до нищожност на постановените от ПК решения като изцяло лишени от правно основание.
Прието е, че държавата е притежавала правото на собственост върху спорния поземлен имот значително преди 9 септември 1944г., поради което е бил издаден и нотариален акт за собственост върху част от имота на Интендантството на Цивилната листа.
Изложени са съображения, че за състава на въззивния съд е задължителен отговорът на материалноправния въпрос за правния характер на институцията на Интенданството на Цивилната листа на Негово Величество Царя и дали тази институция е държавно юридическо лице от типа на учрежденията, създадено по разпоредителната система или е частна структура, даден с решение №209 от 08.06.2012г. по гр.д.–№673/2011г. на ВКС, Първо ГО, а именно, че Интенданството на Цивилната листа е държавно юридическо лице – учреждение, създадено по разпоредителната система, което придобива собственост и извършва дейност със средства от държавния бюджет и осигурява с дейността си издръжката и грижите за царя като държавен глава, като същото не е частна структура, призвана да управлява единствено средствата, отпуснати от бюджета като Цивилната листа на царя и апанажи /периодично отпускани средства за издръжка/ на неговото семейство, включително синовете и дъщерите му.
Изложени са и самостоятелни съображения досежно размера на предвижданите и предоставяни средства за издръжката на монархическата институция и отделно от това средствата по цивилната листа за издръжка на царя и неговото семейство и начина на определянето им, досежно статута на Маршалството на Двора на Негово Величество Царя, функциите и правомощията му, статута на интенданта на цивилната листа, съдържанието на понятието „държавна служба“, статута на самото И.. Тези съображения са изведени от констатациите на съда по представените по делото Положение за управлението на Маршалството на Двора на Негово Величество Царя, Правилник за управлението на цивилната листа на Негово Величество Царя, ведомости за заплати на Интенданството, закони за бюджета на Царство България.
Изложени са съображения, че с представения по делото Правилник на управление на цивилната листа на Негово Величество Царя се урежда устройството и функционирането на държавно учреждение, създадено по разпоредителната система от държавния глава, което учреждение е притежавало собствена правосубектност, която му е позволявала да придобива права, включително право на собственост и да поема задължения.
С оглед така установения правен характер на Интендантството на Цивилната листа на Н.В. Царя е прието, че правото на собственост върху имотите, описани в приетите по делото н.а№145 от 1930г. и н.а.№144 от 1930г. е било признато на Интенданството на Цивилната листа за него си, в качеството му на самостоятелно юридическо лице – държавно учреждение, а не от и за монарха като физическо лице, като частта от спорния поземлен имот с идентификатор 65231.919.39 по КК на [населено място], местност „Б.“ с площ от 210 104кв.м., която е била включена в н.а.№145 от 1930г., се е върнала в патримониума на държавата след прекратяване съществуването на Интенданството на Цивилната листа, което според въззивния съд очевидно е станало след провъзгласяването на България за Н. Република.
Прието е също така, че по силата на чл.33, чл.73 и чл.78 от ЗИСС /отм./ първоначално Интенданството на Цивилната листа, а след прекратяването му като самостоятелно юридическо лице, държавата, са станали собственик по право на приращение на всички спорни и описани в исковата молба сгради, които са били построени в ПИ с идентификатор 65231.919.39, като за спорния застроен недвижим имот са били съставени Акт за държавна собственост №5640 от 23.02.1998г. и Акт №6 от 29.08.2001г. за публична държавна собственост, като в първия от тези два акта е отразено, че строежът на сградите и бил извършен приблизително към 1930г., в която година е бил съставен и н.а.№145.
Изложени са съображения досежно разпоредбите на Закона за горите от 28.12.1883г., Закона за горите от 16.12.1889г., Закона за горите от 21.03.1897г., Закона за горите от 01.04.1904г., Закона за горите от 03.05.1922г. досежно видовете гори /държавни, общински и частни/ и начина на тяхното определяне и с оглед обстоятелството, че имотите, придобити с крепостни актове №№83 от 14.08.1900г., 121 от 18.12.1900г., 122 от 18.12.1900г., 123 от 18.12.1900г. и 124 от 18.12.1900г., включени н н.а.№144 от 17.09.1930г., не са част от спорния застроен поземлен имот, е прието за установено, че строежите на всички спорни сгради не са били извършени в частна гора на Негово Царско Височество Български княз Ф. I. Посочено е, че не са представени доказателства, а и не се твърди строежът на спорните сгради да е бил извършен въз основа на право да се построят и притежават сгради в чуждо дворно място, което е било възможно по силата на чл.78 ЗИСС /отм./, а доколкото липсват достоверни и убедителни доказателства за общинска собственост на гората, в която са били построени спорните сгради, е прието, че те са строени в гора държавна собственост. Последният извод е основан на проследяване на законодателството, уреждащо правото на собственост върху гори, според което държавни гори са тези, които не са принадлежали нито на частни лица, нито на общините.
Посочено е, че не следва да се кредитират показанията на свидетеля А. П., внук на академик И. Б., в частта на разказа му, че дворецът „Царска Б.“ е бил собственост на цар Ф., който закупил мястото, тъй като по делото не са събрани доказателства за закупуване на земята, върху която са построени спорните сгради от цар Ф., а и свидетелят възпроизвежда информация, получена от дядо му и от трети лица от [населено място], която не може да установи право на собственост.
Поради противоречие с писмените доказателства и липса на достоверни писмени доказателства въззивният съд не е кредитирал и показанията на свидетеля М. Г. – историк и свидетеля И. Ш. – университетски преподавател, в частта на разказите им за закупени от Ф. земи в землището на [населено място], върху които впоследствие той с лични средства, получени по наследство от майка му княгиня К. О., е построил като свой личен имот двореца „Царска Б.“.
Поради недоказване за влагане на лични средства на Ф., включително заети му суми от правителството на Руската империя, в строежа на спорните сгради, съдът е приел за недоказано възражението на М.-Л. Б. Х. и С. Б. С., че сградите в имота са били построени с лични средства на цар Ф.. А с оглед на това е прието, че презумпцията на чл.78 ЗИСС /отм./ за правото на приращение не е оборена.
За неоснователни са приети и възраженията на М.-Л. Б. Х. и С. Б. С. за придобиване от тях на спорните имоти по наследство и изтекла в полза на наследодателя им цар Б. III придобивна давност, започнала да тече за княз Ф. през 1900г. и изтекла в лицето на правоприемника му цар Б. III през 1920г., съответно през 1927г., както и евентуалното възражение, че ако давността е започнала да тече на собствено основание за цар Б. III с възкачването му на престола през 1918г., тя да е изтекла преди смъртта му през 1943г. В тази връзка въззивният съд е възприел разрешението, съдържащо се в решение №68 от 14.07.2016г. по гр.д.№6043/2015г. на състав на Второ ГО на ВКС, че монархът е могъл да придобива право на собственост по давност, но въз основа на събраните доказателства е прието, че до 17.09.1930г. нито първоначално княз Ф., впоследствие цар Ф., нито синът му цар Б. III са упражнявали фактически съдържанието на вещното право на собственост върху спорния застроен имот с намерение и желание да придобият по давност правото на собственост върху него, защото до 17.09.1930г. в продължение на предходните повече от 30 години фактическото съдържание на правото на собственост върху имота постоянно, непрекъснато и спокойно, явно и несъмнително е упражнявано от държавното юридическо лице – учреждението И. на Цивилната листа на Негово Величество Царя, осигуряващо с дейността си издръжката и грижите за монархическата институция. Взето е предвид също така, че в периода след 17.09.1930г. давност по отношение на държавните имоти е текла до 15.04.1934г., когато с чл.222 от Закона за бюджета, отчетността и предприятията /ДВ.бр.7 от 12.04.1934г./ е въведена забрана за придобиване по давност на държавни имоти, която е действала до 25.03.1941г., когато е влязъл в сила Закона за държавните имоти /отм.ДВ.бр.300 от 22.12.1948г./, чийто чл.15 е препотвърдил забраната за придобиване по давност на държавните имоти.
Изложени са съображения, че дори да се допусне, че княз, впоследствие цар Ф. е упражнявал съдържанието на правото на собственост върху спорния имот с намерението да го придобие, то до момента на абдикацията му /03.10.1918г./ не е бил изтекъл определеният в чл.34 от Закона за давността /ДВ.бр.23 от 30.01.1898г./ двадесетгодишен срок, изискуем за придобиване по давност на правото на собственост върху спорния имот, още повече, че през този период течението на придобивната давност е било спирано за осем месеца и 29 дни със Закона за допълнение на временната наредба за отсрочка /ДВ.бр.286 от 17.12.1912г./, за три месеца със Закона за мораториума /ДВ.бр.168 от 28.07.1914г./, за три месеца със Закона за допълнение на закона за мораториума /ДВ.бр.241 от 24.10.1914г./ и този срок е действал до отмяната му със Закона за отмяна на Закона ма мораториума /ДВ.бр.31 от 12.05.1921г./, достигайки до продължителност от 6 години, 6 месеца и 18 дни и текъл след встъпване на престола на Ц. Б. III. Прието е, че последният не е присъединил владението на баща си до 15.04.1934г., когато е била въведена забраната за придобиване по давност на държавни имоти и обективно не е могъл да придобие по давност спорния недвижим имот с двадесетгодишно владение.
За неоснователни са приети и възраженията на М.-Л. Б. Х. и С. Б. С., че правото на собственост им е възстановено на основание чл.2, ал.2 ЗВСОНИ и с влизане в сила на решение №12 по констит.д.№13/1998г. на Конституционния съд на РБ, както и евентуалните им възражения за придобиване по давност. Прието е, че не е доказано наследодателите им да са притежавали правото на собственост върху спорния застроен имот, от което е направен извод, че държавата не е станала собственик на имота по силата на Закона за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Ф. и Б. и техните наследници, поради което и собственост с решението на Конституционния съд не е възстановена. Изложени са също така съображения, че решението на Конституционния съд няма реституционно действие и въз основа на него жалбоподателите не могат да се легитимират като собственици на спорния застроен имот, а оттам и че това решение не е правно основание по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС за упражняване на добросъвестно владение.
Прието е, че и квалифицираните от въззивния съд като нищожни решения на ПК-С. също не представляват правно основание по чл.70, ал.1 ЗС, поради което за неоснователни са приети и основаните на тези решения възражения за приодобиване на имота въз основа на кратката придобивна давност.
За неоснователни са приети предявените от държавата облигационни искове по чл.59, ал.1 ЗЗД за обезщетение за ползване на спорния имот, по чл.86, ал.1 ЗЗД за лихви за минало време върху обезщетението за ползване, по чл.73, ал.1 ЗС за обезщетение за получен добив от сеч на дървесина и по чл.86, ал.1 ЗЗД за лихви за минало време върху тези суми, по чл.73, ал.1 ЗС за обезщетение за събрани приходни билети за посещения на сградите на двореца и по чл.86, ал.1 ЗЗД за лихви за минало време върху тези суми, като е възприето становището, съдържащо се в решение №68 от 14.07.2016г. по гр.д.№6043/2015г. на състав на Второ ГО на ВКС, че лицата, на които държавата е предала недвижим имот като техен собствен /включително като възстановен им от държавата/, не дължат на държавата обезщетение за неоснователно ползване на имота по чл.73, ал.1 ЗС от датата на предаване на имота до датата на влизане в сила на решението, с което се признава собствеността на държавата, щом като към момента на предаване на владението не са знаели за липсата на основание за това. Изложени са съображения, че този извод се основава на принципа, че е несъразмерна мярка осъждането на владелеца за заплащане на обезщетение за ползите, разбирани и като добиви /плодове/, от които е лишен действителния собственик на имота, след като владелецът не е знаел за липсата на правно основание за реституция на имота към момента на предаване на владението и е ползвал предоставения му имот с признание на собствеността му и със съзнанието, че е негова собственост.
Прието е, че С. Б. С. и М.-Л. Б. Х. имат правата по чл.72 ЗС, защото съгласието на собственика за извършването на разноски за спорния имот е дадено предварително с предаването му и в тази хипотеза в тежест на държавата е да докаже, че се е противопоставила на извършване на разходите, чието заплащане се търси от владелците.
Прието е обаче, че от събраните по делото доказателства не е установено заявилите възражението за право на задържане и прихващане лица да са извършили разходи в пари, натура или труд за извършване на твърдяните от тях подобрения и необходими разноски, поради което възраженията за прихващане и за право на задържане са отхвърлени като неоснователни.
Изложени са съображения, че от събраните доказателства се установява, че лицето, извършвало дейност в обект кафетерия „Царска Б.“ на територията на двореца „Царска Б.“ е дружество по ЗЗД с наименование „К.“, съдружници в което са К. С.-К. Г.-А. и М.-Л. Б. Х., като от показанията на разпитаните свидетели и заключенията на приетите по делото експертизи е установено, че дружеството е наело на работа разпитаните свидетели и стопанисва целия спорен имот. И понеже по делото не са събрани доказателства за дяловете на двамата съдружници, един от които е трето лице, според въззивния съд не може да се приеме, че половината от разноските по опазване, възстановяване и поддържка на горските насаждения, извършени от дружеството, са платени от М.-Л. Б. Х., а не е и установено дружеството да е плащало такива средства за сметка на С. Б. С..
Изложени са също така съображения за вътрешно противоречие в показанията на разпитаните по делото свидетели, както и за липсата на доказателства за конкретен и точен размер на разходите за необходими и полезни разноски.
С оглед така изложените от въззивния съд съображения и особеностите на настоящия случай /установяване чрез изслушана по делото експертиза, че част от процесния имот съвпада с имота, описан в крепостни актове №126/1900г. и №108/1901г., както и в н.а.№145/1930г./, настоящият състав приема, че касационно обжалване следва да бъде допуснато по въпроси, свързани със съображенията на съда, касаещи относимите към това факти, обстоятелства и доказателства, а именно:
-Длъжен ли е въззивният съд, ако прецени, че определени писмени доказателства не са самостоятелно доказателство за правото на собственост /което въззивният съд е приел според касатора за съставените от Интендантството и държавата описи на личните имоти на бившия цар и протокола от 11.08.1946г. за изземване на имотите на бившия цар/, да зачете тяхната доказателствена стойност за установяване на други релевантни обстоятелства по делото съобразно доводите на ответниците и конкретно : да прецени дали тези доказателства установяват субективното отношение на държавата, респ. Интендантството към осъществяваното владение върху процесния имот – да счита и да третира тези имоти като имоти, лична собственост на царя; да прецени дали тези доказателства, съставени от Интендантството и държавата, не са резултат от действия, несъвместими с желание за ползване от изтеклата давност по смисъла на чл.7 от ЗД/отм./; да прецени дали тези доказателства, от Интендантството и държавата, не са доказателства, оборващи презумпцията на чл.303, ал.1 ЗИСС/отм./ - поставен от М.-Л. Х.;
- Може ли съдът да основе фактическите констатации относно извършено строителство и осъществено владение на свидетелски показания, които не почиват на преките впечатления предвид отдалечения период от време, в който е извършвано строителството и е осъществявано владението или когато свидетелските показания не са преки поради отдалечеността във времето на събитията, те не следва да бъдат кредитирани? Може ли въобще с непреки свидетелски показания /давани от лица, които са възприемали данните от непосредствени очевидци и съвременници на събитията/ да се установява владението и периода на неговото осъществяване като елемент от придобивната давност и съответно строителството на сгради – поставен от М.-Л. Х.;
- могат ли при действието на чл.78 ЗИСС /отм./ да бъдат придобити по приращение сгради от лице, което не е собственик на терена към момента на построяването им /с оглед извода на въззивния съд че сградите са придобити от държавата по приращение на основание чл.78 ЗИСС/отм./ и при наличие на данни, че сградите са строени преди 1930г.;
- може ли Интендантството да завладее, т.е. да има фактическа власт и да свои за себе си частните имоти на царя, за които е било задължено по силата на §94, т.12 от Правилника за управлението на цивилната листа на Н.В.Царя да държи подробен инвентар и да се грижи, доколкото касаторът поддържа, че имотите са били купени от физическото лице княз Ф. за себе си, платени с негови средства, както и че князът е владял имотите като свои и е построил сградите в тях-въпрос, поставен от С. Б. С. в подадената чрез пълномощника му адв.Е. Х. касационна жалба.
Касационното обжалване следва да бъде допуснато по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК с оглед особеностите на настоящия правен спор и липса на практика на ВКС в контекста на твърдените и установени по делото факти и обстоятелства.
По останалите въпроси съдът ще се произнесе при разрешаването на спора по същество, преценявайки при това тяхната относимост и значение за настоящия правен спор с оглед неговите особености. Още повече, че част от поставените от касаторите въпроси засягат становища, изразени от тричленни състави на ГК на ВКС в постановени по реда на чл.290 ГПК решения, които настоящият състав следва /при необходимост/ да обсъди при разрешаване на спора по същество, след надлежна констатация дали ги споделя.
И доколкото предявените от държавата искове за заплащане на обезщетение за ползване, както и за получените от имота добиви и заявените при условията на евентуалност възражения за подобрения и признаване право на задържане са обусловени от изхода на спора по предявения по реда на чл.108 ЗС иск, следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението на въззивния съд и в тези негови части.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение №2305/20.11.2015г., постановено от Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 1 състав по в.гр.д.№904/2015г., с което е потвърдено допълнително решение №454 от 10.11.2014г. по гр.д.№429/2011г. на Софийски окръжен съд, Гражданско отделение, Трети първоинстанционен състав в частта, с която е отхвърлена подадената от Република България молба за допълване на първоначалното решение по подадената от Република България чрез адв.И. С. като пълномощник на представляващия държавата министър на регионалното развитие и благоустройството касационна жалба.
ДОПУСКА до касационно обжалване решение №1834/25.07.2017г., постановено от Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 1 състав по в.гр.д.№ 904/2015г. по касационните жалби, подадени от М.-Л. Б. Х., С. Б. С. и Република България.
Указва на касаторите М.-Л. Б. Х. и С. Б. С. в едноседмичен срок от съобщението да внесат по сметка на ВКС държавна такса в размер на 6448.75лв. всеки един от тях и да представят доказателства, че дължимата държавна такса е внесена.
Указва на Република България в едноседмичен срок да внесе държавна такса по подадената насрещна касационна жалба в размер на 15875.144лв. и да представи доказателства, че дължимата държавна такса е внесена.
След представяне на доказателства за внасяне на държавната такса делото да се докладва на председателят на Първо ГО на ВКС за насрочване.
Председател:
Членове: