Р Е Ш Е Н И Е № 63 гр. София, 20.06.2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети март през две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА БИСЕР ТРОЯНОВ при секретар КРИСТИНА ПАВЛОВА и с участието на прокурор СТЕЛИЯНА АТАНАСОВА разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 17/2018 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалби на подсъдимия М. А. С. и на защитника му адв. Г. Б. срещу решение № 451 от 27.10.2017 г. на Софийския апелативен съд (САС), НО, 3-ти състав, постановено по ВНОХД № 1042/2017 г. по описа на същия съд. С подадените жалби са релевирани идентични основания за касационна проверка по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК, като към ВКС са отправени искания за намаляване на наказанията лишаване от свобода за двете отделни престъпления, за които е бил осъден подсъдимият С., респективно, намаляване на определеното на основание чл. 23, ал. 1 от НК общо наказание, както и за отмяна на чл. 24 от НК. Твърдението за явна несправедливост на наложените наказания е мотивирано с доводи за надценяване на предходните осъждания на подсъдимия. Нарушението на материалния закон е обосновано с незаконосъобразно приложение на чл. 24 от НК, рефлектиращо и върху справедливостта на общото наказание. Защитникът акцентира върху възможността целите по чл. 36 от НК да бъдат постигнати и с наложеното от първоинстанционния съд на основание чл. 23, ал. 1 от НК общо наказание лишаване от свобода в по-нисък размер – за срок от шест години, без да е необходимо същото да бъде увеличавано по реда на чл. 24 от НК. Сочи, че тази разпоредба била въведена от законодателя за „изключителни случаи на непоправяне на подсъдим”, какъвто извод не можел да бъде направен по отношение на касатора С.. В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимият и защитникът му поддържат подадените касационни жалби по изложените в тях съображения. Частната обвинителка и гражданска ищца Б. Ж. К. и нейният повереник адв. М. П. не се явяват, редовно призовани. Адв. П. е представила по делото писмена молба с искане да се отхвърлят подадените жалби като неоснователни. Представителят на ВКП поддържа становище за липса на заявените касационни основания и предлага на съда да остави в сила атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери обжалваното въззивно решение в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 3427 от 22.06.2017 г., постановена по НОХД № 280/2017 г., Благоевградският окръжен съд (БлОС), НО, 6-ти състав, е признал подсъдимия М. А. С. за виновен в това, че на 31.08.2016 г., в местността „Е.”, землището на [населено място], общ. П., в условията на опасен рецидив, се съвкупил с лице от женски пол – Б. Ж. К., като я принудил към това със сила и заплашване, поради което и на основание чл. 152, ал. 3, т. 5 вр. ал. 1, т. 2, пр. 1 и 2 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” от НК и чл. 58а, ал. 1 от НК го е осъдил да изтърпи наказание лишаване от свобода за срок от шест години. С присъдата подсъдимият М. А. С. е признат за виновен и в това, че на 31.08.2016 г., в местността „Е.”, землището на [населено място], общ. П., в условията на опасен рецидив, отнел чужди движими вещи – сумата от 40.00 лв. и мобилен телефон марка „Н.”, модел „ALE – L 21”, на стойност 250.00 лева, всичко на обща стойност 290.00 лв., от владението на Б. Ж. К. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и заплашване, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. с чл. 198, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” НК и чл. 58а, ал. 1 от НК го е осъдил на шест години лишаване от свобода. На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът е наложил на подсъдимия С. за съвкупността от извършените две престъпления общо наказание лишаване от свобода за срок от шест години, което увеличил на основание чл. 24 от НК с една година – на седем години – при първоначален „строг” режим на изтърпяване. С присъдата подсъдимият М. С. е осъден да заплати на Б. Ж. К. обезщетение в размер на 40 000 лева за претърпените от нея неимуществени вреди от престъплението по чл. 152, ал. 3, т. 5, вр. ал. 1, т. 2, пр. 1 и 2, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” от НК, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 31.08.2016 г. до окончателното й изплащане. Производството пред въззивната инстанция е било инициирано по протест на прокурор от ОП – Благоевград и жалба на частната обвинителка с искания за утежняване наказателноправното положение на подсъдимия, както и по жалба на защитника на С. с искане за намаляване на размера на наложените му наказания, респективно, за намаляване на общо определеното такова и отмяна на приложението на чл. 24 от НК. С атакуваното пред настоящата инстанция въззивно решение САС е изменил първоинстанционния съдебен акт, като е увеличил срока на редуцираните на основание чл. 58а, ал. 1 от НК наказания лишаване от свобода на подсъдимия С. за всяко от извършените престъпления на по осем години; съответно е увеличил размера на определеното на основание чл. 23, ал. 1 от НК общо наказание на осем години лишаване от свобода, което увеличил на основание чл. 24 от НК на девет години; на основание чл. 59, ал. 1 от НК е приспаднал задържането на подсъдимия, считано от 01.09.2016 г., а в останалата част – е потвърдил постановената от БлОС присъда. Касационните жалби на подсъдимия М. С. и защитника му са допустими – подадени са от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационно обжалване съгласно чл. 346, т. 1 от НПК. Разгледани по същество, жалбите са частично основателни. 1. Относно възражението за явна несправедливост на наказанието на подсъдимия С. за престъплението по чл. 152, ал. 3, т. 5 вр. ал. 1, т. 2, пр. 1 и 2 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” от НК: Касаторите с основание възразяват срещу увеличаването на наказанието на подсъдимия за това престъпление, макар и не по изложените от тях съображения. В посочената част изменителното решение на САС е постановено при особено съществено процесуално нарушение, ограничило процесуалните права на подсъдимия – наказанието му е било завишено в противоречие със забраната за reformatio in pejus. Възражение за такова нарушение не е изтъкнато в сезиращите документи, но с оглед характера му, касационният съд може служебно да констатира неговото наличие. В интерес на правосъдието са процесуално допустими и изключения от принципното положение, че касационната проверка се ограничава в рамките на доводите в жалбата. Когато се касае до невъзведени от подсъдимия и защитника му особено съществени нарушения, накърняващи базисни права, касационната инстанция има правомощия да интервенира и служебно в полза на подсъдимия, извън релевираните от него конкретни основания. Въззивният съд неправилно е приел (стр. 8 от решението), че за увеличаване на наказанието за изнасилването има допустимо съответно искане в жалбата на частната обвинителка К.. От формална гледна точка в подадената чрез повереника й въззивна жалба действително е залегнала такава претенция – за престъплението по чл. 152, ал. 3, т. 5 от НК да се наложи наказание лишаване от свобода в размер на дванадесет години, което да бъде намалено с една трета на основание чл. 58а, ал. 1 от НК на осем години. Съставът на САС обаче е пропуснал да отчете ключовото значение на факта, че въззивното производство по ВНОХД № 1042/2017 г. е било образувано за проверка на присъда по НОХД № 280/2017 г. по описа на БлОС, постановена при второ по ред разглеждане на делото от първоинстанционния съд, след отменително решение на САС, НО, V състав № 223 от 16.05.2017 г. по ВНОХД № 326/2017 г. При първото разглеждане на делото пред БлОС (НОХД № 532/2016 г.) с присъда № 6504 от 14.12.2016 г. касаторът С. е бил осъден за изнасилването на шест години лишаване от свобода. (На основание чл. 54 от НК му е било определено наказание лишаване от свобода при относителен баланс на смекчаващите и отегчаващите обстоятелства в средния размер на предвиденото в санкционната част на разпоредбата на чл. 152, ал. 3, т. 5 от НК, а именно девет години, редуцирано с една трета на основание чл. 58а, ал. 1 от НК с оглед обстоятелството, че първоинстанционното съдебно производство е протекло по реда на глава двадесет и седма, чл. 371, т. 2 от НПК). Постановената присъда за изнасилването, включително и досежно наложеното наказание, очевидно изцяло е обезпечавала интересите на обвинението, както на държавното, така на частното, тъй като срещу първоинстанционния съдебен акт в тази му част не са били подадени нито протест от прокурора, нито жалба от частната обвинителка К.. Втората инстанция (по ВНОХД № 326/2017 г. на САС) е била сезирана с жалба на подсъдимия, който атакувал справедливостта на наложените му наказания за двете престъпления, както и с протест по отношение на наказанието за грабежа и в частта за приложението на чл. 24 от НК. В такава процесуална ситуация по арг. от чл. 355, ал. 2 от НПК при следващото разглеждане на делото нито първоинстанционният съд, нито въззивният, биха могли да утежнят положението на подсъдимия С., налагайки му наказание над шест години лишаване от свобода. С този резултат прокурорът и частният обвинител вече са се съгласили, и то окончателно, щом не са упражнили правото си да атакуват първата осъдителна присъда в обсъжданата част. Тези страни, вкл. частната обвинителка К., биха могли надлежно да упражнят правото си на протест, респ. на жалба, срещу втората първоинстанционна присъда, само ако новият съдебен акт накърняваше интереса на обвинителната теза, постигнат при първото разглеждане на делото – напр. при оправдателна присъда, преквалификация на деянието в по-леко наказуемо престъпление, индивидуализация на наказанието на подсъдимия в по-нисък размер от определеното при първото гледане на делото и т. н. В настоящия случай при второто разглеждане на делото (НОХД № 280/2017 г.) не са били засегнати правата и законните интереси на частната обвинителка – подсъдимият С. е бил признат за виновен и осъден по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 152, ал. 3, т. 5 от НК, като отчитайки забраната за reformatio in pejus, съдът му е наложил същото наказание, както и при първото разглеждане на делото – шест години лишаване от свобода при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК. При това положение САС не е имал процесуални основания да увеличи срока на наказанието лишаване от свобода за извършеното от подсъдимия изнасилване на св. Б. К. – на дванадесет години съобразно правилата на чл. 54 от НК, съответно, на осем години след задължителното намаляване с една трета съгласно чл. 58а, ал. 1 от НК. Изменяйки първоинстанционната присъда в тази й част, въззивният съд е допуснал особено съществено нарушение на процесуалните правила, като е игнорирал императивните ограничения за влошаване положението на подсъдимия, регламентирани в чл. 355, ал. 2 вр. чл. 337, ал. 2, т. 1 от НПК. Констатираното нарушение може да бъде отстранено от настоящата инстанция по реда на чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК чрез изменение на атакуваното въззивно решение, като редуцираното на основание чл. 58а, ал. 1 от НК наказание на касатора М. С. за престъплението по чл. 152, ал. 3, т. 5 вр. ал. 1, т. 2, пр. 1 и 2 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” от НК бъде намалено на шест години. 2. Относно възражението за явна несправедливост на наказанието на подсъдимия С. за престъплението по чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” от НК: По отношение на тази част от атакувания съдебен акт ВКС установи наличието на релевираното от касаторите основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Съставът на САС е увеличил наложеното на подсъдимия наказание за грабежа, като е отдал по-голяма тежест на констатираните и от първоинстанционния съд отегчаващи обстоятелства – осъществяването на деянието в кратък срок след освобождаването му от местата за лишаване от свобода по изтърпяване на предходно наказание лишаване от свобода, както и осъжданията му, извън обуславящите квалификацията на деянието като опасен рецидив. При преценката на тези обстоятелства съобразно разпоредбата на чл. 54 от НК въззивният съд е отмерил наказанието на касатора при превес на отегчаващите обстоятелства – дванадесет години лишаване от свобода. Между така определеното спрямо подсъдимия по правилата на чл. 54 от НК наказание и реалната обществена опасност на деянието и дееца се констатира очевидна диспропорция. Упражнените от втората инстанция правомощия по чл. 337, ал. 2, т. 1 вр. чл. 334, т. 3 от НПК са довели до несправедливост на наложената санкция поради подценяване на целите на индивидуалната превенция за сметка на генералната. От една страна, съдът е преувеличил значението на предходните осъждания на касатора. Те не са пет, както е счел съставът на САС, механично изхождайки от броя на включените в справката му за съдимост осъдителни съдебни актове (без тези, формиращи квалификацията по чл. 29, ал. 1 от НК). Съгласно ППВС № 2/27-29.ІV.1970 г., изм. и доп. с ППВС № 6/12.ІV.1983 г. и ППВС № 7/26.VІІ.1987 г., при реална съвкупност на престъпленията, макар да са постановени различни присъди за отделни престъпления, е налице едно осъждане. Поради това първоинстанционният съд правилно е отчел две отегчаващи отговорността на подсъдимия С. предходни осъждания – по „първата” и „третата” съвкупност от престъпления и присъди (пункт 7 от справката за съдимост), наказани с пробация и с лишаване от свобода за срок от три месеца. На свой ред, данните за вида и размера на наложените наказания обуславят извод за по-ниска обществена опасност на миналите престъпления на жалбоподателя С. и не позволяват персоналната му обществена опасност да се преекспонира като особено висока, налагаща по необходимост много по-строго наказване – над предвидения в санкционната част на разпоредбата на чл. 199, ал. 1, т. 4 от НПК среден размер. От друга страна, като смекчаващи обстоятелства, но без значителна тежест, са били отчетени разкаянието на дееца и невисоката стойност на предмета на престъплението – 290 лева. Според настоящата инстанция САС неоснователно е подценил изразеното от подсъдимия съжаление за извършеното. Отрицателната оценка на дееца по отношение на собственото му поведение не е само формално заявена, защото поведението му на досъдебното производство може да се отчете като процесуално добросъвестно. Въз основа на установените от предходните инстанции факти действително не може да се приеме, че самопризнанието му е спомогнало реално, своевременно и съществено за разкриване на престъплението и неговия извършител още в началото на разследването, тъй като подсъдимият е бил установен като автор на деянията благодарение на адекватните действия на разследващите органи. Затова няма основание за допълнително по-благоприятно третиране на дееца заради направеното от него самопризнание, извън императивно регламентираните в чл. 373, ал. 2 от НПК вр. чл. 58а, ал. 1 от НК последици. Обективно оказаното съдействие от обвиняемия за доказване на обстоятелствата по чл. 102, т. 1 от НПК – доброволно предоставяне на образци за сравнително изследване (л. 98 – л. 102 от ДП) и доброволно предаване на дрехите, с които е бил облечен при извършване на деянията, и на отвертката, с която е заплашил пострадалата (л. 110 от ДП) – обаче е в негова полза. Такова поведение, подпомагащо разкриването на обективната истина, е индиция за искреност на декларираната от касатора критичност към извършеното и съставлява смекчаващо обстоятелство с реално значение. Извън вниманието на контролирания съд е останал и фактът, че отнетата парична сума и мобилен телефон са били доброволно предадени на органите на досъдебното производство от А. С., баща на подсъдимия (л. 115 от ДП), а впоследствие са били върнати на св. К. с постановление на прокурор от ОП – гр. Благоевград (л. 142 от ДП). Връщането на предмета на престъплението е смекчаващо наказателната отговорност обстоятелство. Възстановяването на причинените имуществени вреди смекчава положението на привлеченото към наказателна отговорност лице, независимо че отнетите вещи са били върнати по инициатива на близък на подсъдимия, а не от самия него. В обобщение, ВКС приема, че в разглеждания случай обремененото съдебно минало на подсъдимия действително разкрива повторяемост, упоритост и настойчивост на престъпното му поведение. Безспорен факт е, че наложените му предходни санкции, включително и ефективно изпълнение на наказания лишаване от свобода, явно не са изпълнили целите на чл. 36 от НК, щом само три месеца след освобождаването му от местата за лишаване от свобода е извършил деянията, предмет на настоящото наказателно производство. Произтичащите от съдебното минало на касатора негативни изводи за личността му обаче не са с толкова ярко изразена приоритетна тежест и значение, че да оправдаят налагането на наказание лишаване от свобода при условията на чл. 54 от НК в размер на дванадесет години. Отчитайки в пълнота и комплекса смекчаващи обстоятелства, ВКС намери, че при условията на чл. 54 от НК наказанието на подсъдимия С. следва да бъде отмерено при относителен баланс на смекчаващите и отегчаващите обстоятелства – на девет години лишаване от свобода. Тъй като производството пред първата инстанция е протекло в хипотезата на чл. 372, ал. 4, вр. чл. 371, т. 2 от НПК, размерът на така определеното наказание следва да бъде редуциран с 1/3, като окончателният срок на лишаването от свобода за извършеното престъпление по чл. чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” от НК следва да бъде фиксиран на шест години. Така индивидуализираното наказание се явява справедливо, съответства на обществената опасност на извършеното деяние и на дееца, балансирано ще допринесе за постигането на целите на чл. 36 от НК, включително и на генералната превенция, без да е прекомерно сурово спрямо подсъдимия. 3.По оплакването за нарушение на закона при приложението на чл. 24 от НК: Настоящият съдебен състав не възприема доводите за наличие на касационния повод по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК при прилагането на чл. 24 от НК. Обстоятелството, че първоинстанционното производство е разгледано по диференцираната процедура по глава двадесет и седма от НПК не изключва априори приложението на чл. 24 от НК. Разбирането на защитника, че увеличението на наказанието по този ред е относимо единствено към „изключителни случаи на непоправяне на подсъдим”, се основава на недопустимо стеснително тълкуване на посочената норма, което няма опора в закона. Възможността за приложение на чл. 24 от НК е способ за постигане на справедлива оценка на общата престъпна деятелност на дееца и се упражнява от съда с оглед конкретиката на всеки отделен казус. Определеното общо наказание се увеличава, когато съдът констатира, че то е несправедливо и несъответно на съвкупността от престъпните деяния. В разглеждания случай предходните инстанции правилно са преценили, че макар в съвкупността да са включени само две отделни престъпления, всяко от тях само по себе си бележи завишена обществена опасност. Както изнасилването, така и грабежът, са били осъществени през деня; подсъдимият С. е принудил пострадалата да напусне публично място – района на гарата, където се намирала; многократно я заплашил я с убийство с отвертка; блъснал я на земята и я ударил в лицето; съвкупил се с нея, а след това отнел от чантата й инкриминираните вещи – парична сума и мобилен телефон на обща стойност 290 лева. Макар и без белези на изключителна тежест, реализираното от касатора С. поведение се характеризира с дързост, безцеремонност и наглост, изискващи по-строго санкциониране. С оглед тези констатации ВКС споделя преценката на БлОС и САС за необходимост от приложение на чл. 24 от НК спрямо подсъдимия, като също счита, че постановеното увеличение на общото наказание лишаване от свобода с една година е наложително за справедливо комплексно санкциониране на цялостната престъпна дейност на извършителя. Намаляването на определените наказания за всяко от отделните престъпления, включени в съвкупността, обуславя респективно намаление и на размера на наложеното общо наказание на основание чл. 23, ал. 1 от НК, както и на увеличеното по реда на чл. 24 от НК наказание лишаване от свобода, които също трябва да бъдат редуцирани, както следва: до шест години и съответно до седем години. Водим от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, т. 4 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ въззивно решение № 451 от 27.10.2017 г., постановено по ВНОХД № 1042/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд, НО, 3-ти състав, като: НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия М. А. С. на основание чл. 58а, ал. 1 от НК наказание за извършеното престъпление по чл. 152, ал. 3, т. 5 вр. ал. 1, т. 2, пр. 1 и 2 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” от НК на шест години лишаване от свобода. НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия М. А. С. на основание чл. 58а, ал. 1 от НК наказание за извършеното престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” от НК на шест години лишаване от свобода. НАМАЛЯВА наложеното на М. А. С. на основание чл. 23, ал. 1 от НК общо наказание лишаване от свобода на шест години. НАМАЛЯВА увеличеното на основание чл. 24 от НК наказание на подсъдимия М. А. С. на седем години. Настоящото решение не подлежи на протестиране и обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.