Р Е Ш Е Н И Е № 141 гр. София,27.02.2020г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публичното заседание на втори декември две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА При секретаря Валерия Методиева като изслуша докладваното от съдия Николова т.д.№2245 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 от ГПК. По жалба на Щ. Я. Щ. и М. Г. Щ. е допуснато касационно обжалване на решение №134/09.05.2018г. по в.т.д. №424/2017г. на Пловдивски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение №66/09.07.2014г. по т.д. №140/2013г. на Хасковски окръжен съд в следните части: с която е признато за установено съществуването на вземания на „Юробанк България” АД, за които са издадени заповед №110/14.02.2013г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист от 14.02.2013г. по ч.гр.д. № 107/2013г. на Районен съд – Харманли, по отношение на Щ. Я. Щ., за договорна лихва в размер на 11 943,17 лв., дължима за периода 21.05.2012г. до 11.02.2013г. включително, както и по отношение на М. Г. Щ., за главница в размер на 114 880,66 лв., договорна лихва в размер на 10 634,80 лв., дължима за периода 21.05.2012г. до 11.02.2013г. включително, такси в размер на 618,83 лв., дължими за периода 21.05.2012г. до 08.02.2013г. и вземане за законна лихва за забава върху главницата, считано от 13.02.2013г. до окончателното й изплащане; както и в частта за разноските. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо, евентуално неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и е необосновано. Касационните жалбоподатели считат, че изводите на съда не съответстват на събраните по делото доказателства и на установената въз основа на тях фактическа обстановка. Поддържат, че договорът за кредит от 16.12.2005г., сключен между „Българска пощенска банка” АД / с правоприемник „Юробанк България“ АД/ и „Сън О.” ЕООД и анексите към него съдържат неравноправни и нищожни клаузи, като съдът не е обсъдил релевираните относно тях възражения. Считат, че след като размерът на задължението е определен на база нищожни договорни клаузи, то анекс №4/17.12.2010г. и договор за поръчителство от 17.12.2010г. представляват спогодба по непозволен договор, която е нищожна съгласно чл.366 от ЗЗД. Поддържат още, че изчисленията, направени по дълга, не са съобразени с датата, на която е обявена предсрочната изискуемост. Считат, че съдът неправилно не е коментирал новонастъпилите обстоятелства, изразяващи се в погасяване на такси и лихви от дълга чрез продажба на две ипотекирани жилища и постъпления от запори върху трудови възнаграждения. Молят да се отмени въззивното решение и да се отхвърлят изцяло исковите претенции като им бъдат присъдени разноските по делото. Ответникът по касацията „Юробанк България“ АД, в писмения си отговор оспорва основателността на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като взе предвид данните по делото и доводите на страните, в съответствие с правомощията си по чл.290, ал.2 от ГПК, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, съобразявайки предмета на произнасяне, очертан с решение №84/20.07.2017г. по т.д. № 1934/2015г. на ВКС, I т.о., с което делото е върнато за ново разглеждане, е приел за установено, че на 16.12.2005г. между „Българска пощенска банка” АД / с правоприемник „Юробанк България“ АД/ и „Сън О.” ЕООД е сключен договор за банков кредит, с който е отпуснат кредит в размер на 60 000 лв., със срок за ползване и погасяване 120 месеца; към договора са сключени и четири анекса, като размерът на кредита е увеличен с още 50 000 лева. С анекс №4 от 17.12.2010г. е уговорено встъпването на нов съдлъжник – Щ. Щ. и обезпечаването на кредита с поръчителството на М. Г. Щ., с която банката е сключила договор за поръчителство на 17.12.2010г. При така установената фактическа обстановка и релевираните от М. Г. Щ. възражения, въззивният съд е приел, че спорният по делото въпрос е свързан с наличието на неравноправни клаузи в договора за кредит, анексите към него и договора за поръчителство. На първо място, съдът е приел, че разпоредбите на чл.1, ал.4 от договора за кредит и т.2 от анекс №2, осигуряващи възможност на банката да променя едностранно условията на договора, като промените автоматично стават задължителни за насрещната страна, са неравноправни, но по делото липсват доказателства, които да имат пряко отношение към договорната отговорност на длъжниците, и по – конкретно към тази на М. Г. Щ.. Приел е за неравноправна и клаузата на чл.3, ал.3 от договора за кредит, свързана с едностранното определяне от банката на размера на дължимите лихви чрез промяна на базовия лихвен процент за малки фирми. По отношение на чл.5 от договора за кредит и т.15 от анекс № 3, предвиждащи съответно заплащане на такса одобрение в размер на 1% от кредита, но не по – малко от 200 лв., платима еднократно при първо усвояване на кредита, и такса за управление на кредита в размер на 0,05 % върху остатъчната лихва за кредита, платима ежемесечно, апелативният съд е приел, че клаузите не са неравноправни, тъй като представляват постигнати между страните конкретни уговорки. В същото време е счел за неравноправна клаузата на чл.20 от договора за кредит, отнасяща се до едностранна промяна от банката на тарифата за такси и комисионни, но е изтъкнал, че извършването на такава промяна не се твърди, както и не е установено от събраните по делото доказателства, включително и приетите заключения на назначените по делото съдебно – икономически експертизи. При изчисляване на размера на дължимите такси по договора вещото лице е съобразило конкретните уговорки между страните относно вида и размерите на таксите, постигнати с договора за кредит и анекс №3 към същия. Въззивният съд е счел за неоснователни доводите за нищожност на чл.7 от договора за кредит, установяващ задължение за кредитополучателя да подпише като обезпечение запис за заповед. Приел е, че тази клауза, както и клаузите от анексите, касаещи вида на обезпеченията, включително добавянето на нови обезпечения към първоначално предвидените в договора (ипотека, съдлъжник, поръчителство), представляват конкретни уговорки между страните. Счел е за конкретни уговорки, които нямат пряко отношение към размера на дължимите суми по договора за кредит, и клаузите на раздели от договора за кредит - VII „Условия по кредит” и VIII „Отговорност и санкции”. Според въззивния съд не са неравноправни и чл.6 и чл.19 от анекс №4, отнасящи се съответно до срока и мястото, в който длъжниците да подпишат и получат екземпляр от погасителния план към анекса и от общите условия към договора. Приел e, че разпоредбата на чл.2 от процесния анекс също не е неравноправна, тъй като представлява уговорка, конкретно постигната между страните, за промяна в размера на главницата по договора. Изложил е съображения, че клаузата на чл.6 от договора за поръчителство не е неравноправна, а нищожна поради противоречие с чл.147 от ЗЗД, като същата не е основание за прогласяване нищожността на самия договор за поръчителство, а в отношенията между страните следва да се прилага императивната законова разпоредба. На последно място, решаващият състав е приел, че няма характер на неравноправна и клаузата на чл.12, ал.1 от анекс №4, касаеща възможността на банката да прехвърли вземането по процесния договор на други търговски дружества. Посочил е, че разпоредбата няма отношение към спора, тъй като заявител в заповедното производство е банката. С оглед изложените съображения въззивният съд е заключил, че М. Г. Щ. е солидарно отговорна за задълженията по договора за кредит и анексите към него до размерите, определени без прилагането на неравноправните клаузи. Посочил е, че такива са клаузите, касаещи определянето на договорните лихви върху редовните и просрочените главници едностранно от самата банка въз основа на възприет от нея БЛПМФ, без да са ясни елементите, включени при определянето на този базов лихвен процент и обективните причини за изменението му. Приел е, че нищожността на тези неравноправни клаузи следва да бъде преодоляна, като при определяне на размера на задълженията на М. Щ., която единствено може да се позовава на тях, следва да бъде съобразен размерът на лихвата, уговорен конкретно с първоначалния договор, според който размерът на участващия при формирането на лихвите БЛПМФ е 10 пункта. Следва също така да бъдат взети предвид размерите на надбавката върху този БЛПМФ, която за периода от сключването на договора до сключването на анекс № 2 от 08.02.2008г. е 1,5 пункта / чл.3 ал.1 от договора/, а след сключването на анекс №2 от 08.02.2008г. надбавката е 0,5 пункта. Изразил е становище, че промените в размера на отпуснатия кредит чрез предоговаряне и увеличаване на размера на главницата, като се прибавят и просрочените задължения за лихви, такси и разноски, не е неравноправна клауза. По тези съображения въззивният съд е приел, че М. Щ., в качеството си на поръчител и лице, ползващо се от потребителска защита, отговаря за задълженията към банката, в посочения в договора размер на главницата и за лихви, изчислени при размер на участващия при формирането на лихвите БЛПМФ към датата на сключване на договора за кредит. С определение №431/07.08.2019г. по т.д. №2245/2018г. на ВКС, I т.о. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следнитe материалноправни въпроси: Нищожно ли е допълнително споразумение за предоговаряне на кредит, ако задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор? Дължи ли кредитополучателят възнаградителна лихва за периода след обявяването на предсрочната изискуемост на кредита? По правните въпроси, по които е допуснато касационно обжалване: С Решение № 205/07.11.2016г. по т.д. № 154/2016г. на ВКС, I т.о., е прието, че когато отделна клауза от договор, сключен с потребител, е неравноправна и поради това нищожна съгласно чл.146, ал.1 от ЗЗП, спогодбата, основана на такава клауза, е нищожна по смисъла на чл.366 от ЗЗД. Изложени са съображения, че неравноправни са клаузите, които не са уговорени индивидуално – чл.146, ал.1 и ал.2 от ЗЗП, като преценката за неравноправен характер се извършва към момента на сключване на договора. Възможно е при действието на договор, съдържащ неравноправна клауза, между страните да възникне спор, за разрешаването на който да се сключи спогодба. Договорът за спогодба може да съдържа индивидуално уговорени клаузи, но съществуващият или възможният спор да произтичат именно от прилагането на клауза от първоначалния договор, която е неравноправна. Потребителската защита би могла да не се приложи само при изричен отказ на потребителя да се ползва от обявяване на неравноправния характер на договорна клауза в съдебен спор относно изпълнението на договора. По тези съображения договор за спогодба или допълнително споразумение, в които са установени правата и задълженията на страните, произтичащи от неравноправна клауза в първоначалния договор, биха представлявали предварителен отказ от потребителска защита, който е недопустим. Определянето на размера на задължението едностранно от търговеца чрез прилагане на неравноправна клауза от първоначалния договор и сключването на спогодба, при която взаимните отстъпки са предопределени от така формирания размер на дълга, би представлявала спогодба върху непозволен договор по смисъла на чл.366 от ЗЗД, независимо че основният договор не е обявен за нищожен в неговата цялост. По втория поставен от касаторите правен въпрос са дадени задължителни разяснения в т.2 от ТР №3/2017 от 27.03.2019г. по тълк.д.№3/2017г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит следва да се определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума (главницата) и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането. Уредбата на предсрочната изискуемост по договора за банков кредит в чл.432, ал.1 ТЗ е изрична относно размера на вземането на кредитора -„предсрочно връщане на сумата по кредита” и изключва заплащането на възнаграждение в размер на уговорените за срока на договора лихви. За периода до настъпване на предсрочната изискуемост размерът на вземането се определя по действалия до този момент погасителен план, съответно според клаузите на договора преди изменението му. По същество на касационната жалба: Преценката на въззивния съд относно валидността на анексите към договора не съответства на даденото в практиката на ВКС разрешение. Принципно правилно е изразеното от въззивния съд разбиране, че когато поръчителят има качеството на потребител по смисъла на ЗЗП, той може да се позовава на неравноправност на клаузите от сключения договор за кредит и анексите към него. В случая обаче от значение за спора е обстоятелството, че жалбоподателката М. Щ. не е придобила качеството на поръчител в момента на сключване на процесния договор за кредит - 16.12.2005г., а в един по – късен момент. Обемът на поетата от нея отговорност се определя в сключения на 17.12.2010г. договор за поръчителство, където е посочен изрично размерът на дълга и начинът за неговото изплащане. Договорът за кредит и анексите към него имат действие по отношение на нея доколкото договорът за поръчителство препраща към тях. Във всички случай обаче приложими към нея като поръчител са тези клаузи на договора за кредит, които са действащи към датата на сключване на договора за поръчителство, с измененията, уговорени с анекси №1,2,3 и 4 към договора. Жалбоподателката М. Щ. не е обвързана от клаузите на договора, които са отменени или изменени преди тя да се задължи да гарантира като поръчител дълга на кредитополучателя. Произтичащите от потребителската защита права за нея възникват от датата на сключване на договора за поръчителство. По силата на тези права тя може да се позовава на неравноправност на действащите към 17.12.2010г. клаузи на договора за кредит и да оспорва породените от тях правни последици. Също така може да се позовава на нищожност на последващи анекси - сключени с нейно участие след като тя е поела задължението за поръчителство, с които се установяват правата и задълженията на страните, произтичащи от неравноправна клауза в първоначалния договор за кредит и договора за поръчителство. Такива анекси биха съставлявали спогодба върху непозволен договор, съгласно цитираната по – горе практика на ВКС. Касационната жалбоподателка М. Щ. обаче не може да се позовава на нищожност на основание чл.366 от ЗЗД, по отношение на анексите към договора за кредит, сключени преди тя да се задължи като поръчител. Преценката за валидност, включително и за неравноправен характер се извършва към момента на сключване на договора. В периода от сключването на договора за кредит до 17.12.2010г., когато М. Щ. се е задължила като поръчител, никоя от страните по договора не е имала качеството на потребител. И кредитополучателят „Сън О.“ ЕООД, и съдлъжникът „Булрос“ ООД са търговски дружества. Поради това към датите на сключване на анекси №1 от 05.02.2007г., №2 от 08.02.2008г. и №3 от 10.12.2009г. никоя от клаузите на договора за кредит не е могла да се разглежда като неравноправна и никой от анексите не съставлява спогодба върху неразрешен договор. Също така включените в анексите уговорки за капитализиране на лихва не нарушават забраната за анатоцизъм, доколкото са сключени между търговци. Поради това анексите не се явяват нищожни на основание чл. 366 от ЗЗД и правните последици от сключването им са настъпили, а защитата на поръчителя срещу тях се изразява във възможността да се позовава на неравноправност на изменените с анексите клаузи от договора за кредит от 16.12.2005г. в тази редакция, която те имат към датата на договора за поръчителство. Касационната жалбоподателка би могла да се позове и на всички други основания за нищожност на договора за кредит и анексите към него, които не са обусловени от качеството й на потребител. Тя е въвела такива твърдения в отговора на исковата молба – нищожност поради противоречие с чл.430 от ТЗ и недействителност на договора поради нищожност на договорите за учредяване на ипотека. Тези възражения на жалбоподателката са обсъдени при първото разглеждане на делото от ВКС, поради което не са предмет на настоящото производство. По изложените съображения следва да бъдат разгледани доводите на касационната жалбоподателка за неравноправност на клаузите на договора за кредит и договора за поръчителство, действали към 17.12.2010г., които именно определят съдържанието на поетите от жалбоподателката задължения към банката. По отношение на клаузите в договора за поръчителство и в анекс №4 относно размера на главницата не са налице предпоставките по чл.143 от ЗЗП за обявяването им за неравноправни. От потребителската защита по чл.146, ал.1 от ЗЗП са изключени клаузите по чл.145, ал.2 от ЗЗП, които се отнасят до определяне на основния предмет на договора, както и съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката или услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна. Преценка на неравноправен характер на тези клаузи се извършва, само ако същите не са ясни и разбираеми. В случая клаузите относно размера на главницата са ясни и съдържат конкретизирано по размер задължение за длъжника да внесе определена сума. Поради това следва да се приеме, че по отношение на поръчителя М. Щ. задължението за главница е възникнало в размера от 121 010,24 лева, посочен изрично в договора за поръчителство, който съответства и на размера, посочен в анекс №4 към договор за кредит и по този начин признат изрично от длъжника – търговец. Съгласно чл.1 ал.1 от договора за поръчителство поръчителят се задължава спрямо кредитора да отговаря за задължението на кредитополучателя „Сън О.“ ЕООД по договора за банков кредит продукт „Бизнес револвираща линия – плюс“ №1532/16.12.2005г. за сумата 121 010,24 лева, за срок до 22.12.2025г., при годишна лихва за предоставения кредит, включваща действащия базов лихвен процент – малки фирми /БЛПМФ/ за лева, обявен от банката, който не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните, увеличена с 0,5 пункта и наказателна лихва в размер на сбора от БЛПМФ за лева и наказателна лихвена надбавка /неустойка/ за просрочие в размер на 10,5 пункта и при всички други условия, параметри и срокове, съгласно посочения договор за банков кредит. Правилни са изводите на въззивния съд относно неравноправния характер на клаузата в частта /възпроизвеждаща клаузата на чл.3 ал.3 от договора за кредит, действаща и към 17.12.2010г./, съгласно която БЛПМФ не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните. В клаузата на чл.3 ал.3 от договора за кредит е уговорена възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на размера на базовия лихвен процент, при необявени предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и методиката, при които този размер може да се променя. Такава клауза не отговаря на изискването за добросъвестност, поради което по нея изключението по чл.144, ал.3, т.1 З. е неприложимо. Въззивният съд съобразявайки неправноправността на клаузата на чл. 3 ал.3 от договора за кредит, е отказал да зачете изменението на размера на възнаградителната лихва за периода преди сключване на договора за поръчителство. Съдът е приел, че по отношение на М. Щ. изменението на възнаградителната лихва в периода от 16.12.2005г. до 17.12.2010г. е неприложимо, взел е предвид посочения от вещото лице размер на възнаградителната лихва, изчислен съобразно първоначално посочения в договора лихвен процент, но при съобразяване и на намаления с анекс №2 размер на уговорената надбавка от 0,5. С оглед на приетия различен размер на задължението за възнаградителна лихва по отношение на поръчителя, съдът е намалил размера на възнаградителната лихва, прибавена към първоначалната главница с анекс №3 от 10.12.2009г. и е приел, че дължимият размер на главницата за поръчителя възлиза на 114 880,66 лв. По този начин въззивният съд неправилно е намалил размера на дължимата от поръчителя главница. За М. Щ. биха били неприложими само тези изменения на възнаградителната лихва, базирани на клаузата на чл.3 ал.3 от договора за кредит и чл.1 ал.1 от договора за поръчителство, които биха били извършени едностранно от банката след сключване на договора за поръчителство. Видно от заключението на съдебно – счетоводната експертиза, след сключването на договора за поръчителство няма извършени от банката изменения на базовия лихвен процент, съответно няма изменение в размера на дължимата от поръчителя възнаградителна лихва. Измененията на годишната лихва по кредита, извършени преди сключването на договора за поръчителство са валидни, доколкото към момента на извършването им никоя от страните по договора не се е ползвала от потребителска защита. Видно от заключението на съдебно – счетоводната експертиза след сключването на договора за поръчителство до 31.10.2012г., на която дата на длъжниците е връчено изявление за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, няма извършени погашения на главницата /такива не са били изобщо дължими по погасителния план/. Поради това следва да се приеме, че към датата на обявяване на предсрочната изискуемост на кредита задължението на жалбоподателката М. Щ. за главницата е било в размера, посочен в договора за поръчителство - 121 010,24 лева. Неоснователни са оплакванията на жалбоподателите, че съдът не е взел предвид констатациите в заключението на вещото лице, прието във въззивното производство. Следва да се отбележи, че приложение 2 към приетото във въззивното производство заключение не отразява коректно извършените плащания по погасителния план към анекс №4. Вещото лице е отразило, че първите вноски по погасителния план са погасени с капитализиране на лихва в размер на 8400 лева на датата 21.12.2010г. Неправилно вещото лице е отчело тази операция като плащане по погасителния план към анекс №4. Сумата от 8400 лева, съставляваща непогасена лихва до 17.12.2010г., е включена към главницата по силата на анекса и по този начин са погасени задължения за договорни лихви за предхождащия анекса период. Затова при отчитане на извършените от длъжниците плащания следва да бъдат взети предвид само платените на каса и по банков път суми след датата на сключване на анекса. Видно от датите на погасяване и размера на извършените плащания в приложение 2 към заключението на вещото лице, длъжникът е погасявал ежемесечно дължимите вноски за възнаградителна лихва до м. март 2012г., след което вноската за м. април 2012г.в дължимия размер от 1104,22 лева е платена на 07.05.2012г. В периода от 07.05.2012г. до 21.11.2012г. не са извършвани плащания по договора. Поради това в полза на банката се е породило правото да обяви кредита за предсрочно изискуем на основание чл.8 от анекс №4 към договора, което е упражнено с изпратените на 31.10.2012г. покани до кредитополучателя и съдлъжниците. Последните признават получаването на поканите, доколкото сами са ги представили по делото. Неоснователни са оплакванията на жалбоподателите, че въззивният съд неправилно не е съобразил новонастъпилите обстоятелства, изразяващи се в погасяване на такси и лихви от дълга чрез извършените в изпълнителното производство продажби на две ипотекирани жилища и постъпления от запори върху трудови възнаграждения на касаторите. Съгласно задължителните разяснения в т.9 от ТР №4/2013 от 18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС, в производството по чл.422, респ. чл.415, ал.1 от ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл.235, ал.3 от ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. С оглед изложеното следва да се приеме, че в полза на банката съществува вземане за главница срещу поръчителя в размера, посочен в договора за поръчителство - 121 010,24 лева. Въпреки констатираната неправилност на въззивното решение в частта, с която е намалена посочената в договора за поръчителство главница, определеният от въззивния съд размер на главницата не може да бъде увеличаван поради забраната за влошаване на положението на жалбоподателя. Съответно постановеното от Пловдивски апелативен съд въззивно решение следва да бъде потвърдено като правилно в частта, с която е потвърдено решение №66/09.07.2014г. по т.д. №140/2013г. на Хасковски окръжен съд, с което е признато за установено съществуването на вземане на „Юробанк България” АД към М. Г. Щ., за главница в размер на 114 880,66 лв., за което е издадена заповед №110/14.02.2013г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист от 14.02.2013г. по ч.гр.д.№107/2013г. на Районен съд – Харманли. В частта, с която е признато задължение на двамата касатори за възнаградителна лихва по договора за периода от обявяването на предсрочната изискуемост - 31.10.2012г. до 11.02.2013г., постановеното от въззивния съд решение е в отклонение от задължителните разяснения в т.2 от ТР №3/2017 от 27.03.2019г. по тълк.д.№3/2017г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит вземането на банката е в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума (главницата) и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането, но за този период не се дължи възнаградителна лихва. Поради това присъдената договорна лихва върху редовната главница следва да бъде намалена до дължимия размер само за периода от м.май 2012г. до м. октомври 2012г., който възлиза на 6624 лева. Към тази сума не следва да се прибавят претендираните от банката неплатени наказателни лихви за просрочена главница, тъй като вещото лице посочва, че те са начислени за 2007г. и 2008г. Периодът на исковата претенция за договорни лихви е 21.05.2012г. – 11.02.2013г., поради което в нея не се включват начислените наказателни лихви за предходни периоди. На страните по делото не следва да бъдат присъждани разноски доколкото не са представени доказателства за заплатено и от двете страни адвокатско възнаграждение, а ищците са освободени от заплащане на държавна такса. С оглед изхода на касационното производство „Юробанк България” АД следва да бъде осъдено да заплати държавна такса по сметка на ВКС в размер на 106,38 лева, съответно на отхвърлената част от исковете. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение №134/09.05.2018г. по в.т.д. №424/2017г. на Пловдивски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение №66/09.07.2014г. по т.д.№140/2013г. на Хасковски окръжен съд в следните части: с която е признато за установено съществуването на вземания на „Юробанк България” АД по договор за банков кредит продукт „Бизнес револвираща линия – плюс“ №1532/16.12.2005г. и договор за поръчителство от 17.12.2010г., за които са издадени заповед №110/14.02.2013г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист от 14.02.2013г. по ч.гр.д. № 107/2013г. на Районен съд – Харманли, както следва: по отношение на Щ. Я. Щ., за договорна лихва за разликата над 6624 лева до размер на 11 943,17 лв., дължима за периода 21.05.2012г. до 11.02.2013г. включително, както и по отношение на М. Г. Щ., за договорна лихва за разликата над 6624 лева до размер на 10 634,80 лв., дължима за периода 21.05.2012г. до 11.02.2013г. включително, и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявените от „Юробанк България” АД срещу Щ. Я. Щ., [ЕГН] и М. Г. Щ., [ЕГН], двамата с адрес [населено място], [улица], искове по реда на чл.422 ал.1 от ГПК за признаване за установено, че в полза на банката съществуват вземания по договор за банков кредит продукт „Бизнес револвираща линия – плюс“ №1532/16.12.2005г. и договор за поръчителство от 17.12.2010г., за които са издадени заповед №110/14.02.2013г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист от 14.02.2013г. по ч.гр.д.№107/2013г. на Районен съд – Харманли, както следва: по отношение на Щ. Я. Щ., за договорна лихва за разликата над 6624 лева до присъдения размер от 11 943,17 лв., дължима за периода 21.05.2012г. до 11.02.2013г. включително, както и по отношение на М. Г. Щ., за договорна лихва за разликата над 6624 лева до присъдения размер от 10 634,80 лв., дължима за периода 21.05.2012г. до 11.02.2013г. включително, ОСТАВЯ В СИЛА решение №134/09.05.2018г. по в.т.д. №424/2017г. на Пловдивски апелативен съд, в останалата допусната до касационно обжалване част. ОСЪЖДА „Юробанк България” АД с адрес [населено място], [улица], да заплати по сметка на Върховен касационен съд сумата – 103,38 лева /сто и три лева и тридесет и осем стотинки / - държавна такса, на основание чл.78 ал.6 от ГПК. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.