Р Е Ш Е Н И Е № 185 Гр. София, 16.02.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ ПЕТЯ ХОРОЗОВА при участието на секретаря Ирена Велчева изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова т.д. № 948/2015 г. и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по реда на чл.290 ГПК. Образувано е по постъпила касационна жалба от Б. Е. [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение № 291/03.11.2014 г. по в.т.д. № 394/2014 г. по описа на Варненския апелативен съд, с което е отменено решение № 390/16.04.2014 г. по т.д.№ 24/2014 г. на Варненския окръжен съд, поправено с решение № 725 от 09.07.2014 г., и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен искът на касатора против Е.-П. М. АД [населено място] за заплащане на сумата 45 448.66 лв. по частичен иск от 151 495.56 лв., формирана, както следва: 1/ заплатена цена по 14 бр. фактури за Ф. „С. 2” за периода от 11.10.2012 г. до 05.11.2013 г. в размер на 28 180.95 лв. от обща стойност 93 936.68 лв. и 2/ заплатена цена по 14 бр. фактури за Ф. „С. 3” за периода от 11.10.2012 г. до 05.11.2013 г. в размер на 17 267.58 лв. от обща стойност 57 558.88 лв.; двете дължими като платена цена за достъп до електроразпределителната мрежа на отпаднало основание, поради отмяната на решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, ведно със законната лихва върху тях, считано от предявяване на исковата молба в съда. В жалбата са изложени касационни основания по чл.281 т.3 ГПК за неправилно приложение на закона при постановяване на обжалваното решение, въз основа на които се претендира отмяната му и постановяване на друго по същество, с което предявените частични искове да бъдат уважени, с присъждане на всички сторени съдебно-деловодни разноски. Според касатора, при липса на спор по фактите, които правилно са били установени от двете инстанции, въззивният съд неправилно е приел, че отмяната на решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР /сега КЕВР/ не притежава обратно действие. Счита, че отмяната на незаконосъобразен административен акт, независимо от порока му – нищожност или унищожаемост, води до заличаване с обратна сила на породените с акта последици, като това важи и за административните актове, които са обжалвани, но са породили правни последици поради допускане на предварителното им изпълнение по силата на закона. Последното има акцесорен, обезпечителен характер и съдбата на административния акт по същество не може да бъде поставена в зависимост от допуснатото предварително изпълнение. Неправилно въззивният съд е приел и че правоотношението по заплащане цена на достъп до мрежата на Е.-П. има изцяло договорен характер. Касаторът поддържа, че в случая става въпрос за административно регулирани отношения, в които договорната свобода е ограничена, и общите правила по ЗЗД и ТЗ не са изцяло приложими. Специалният закон /§ 197 ал.2 ПЗР ЗЕ/ постановява, че ДКЕВР определя условията за достъп, а самите договори предвиждат, че цената за достъп се определя от регулатора. Временните цени не са двустранно съгласувани между страните, като в случая съставянето на фактури, тяхното осчетоводяване и изплащане не доказва съгласие относно стойността на предоставения достъп. Въззивният съд в нарушение на процесуалните правила не е обсъдил възраженията на касатора, че сложен смесен фактически състав, който е останал незавършен, поради отмяна на един от съществените му елементи, няма как да породи валидни правни последици. По тези и други подробно изложени доводи, които се поддържат, се моли касационната жалба да бъде уважена. Ответникът по касационната жалба – Е.-П. М. АД [населено място], чрез процесуалния си представител, счита обжалваното решение за валидно, допустимо и правилно, по съображения в писмения му отговор, и моли същото да бъде оставено в сила, с присъждане на разноските по делото. В съдебно заседание поддържа тезата, че въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС по чл.290 ГПК, т.к. съдът е приел, че отмяната на решение Ц-33 на ДКЕВР не се е отразила на валидното сключване на неформалния договор за достъп, каквото задължение страните имат по силата на чл.84 ал.2 ЗЕ, а основанието за заплащането на цената произтича от разпоредбата на § 1 т.15 ДР ЗЕ, като ДКЕВР има право само да регулира размера на тази цена. Ответникът също счита, че това задължение произтича от смесен фактически състав, като и двата му елемента – гражданскоправен и административноправен, са налице. В резултат на отмяната на решение Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп не се стига до незавършеност на фактическия състав, а само до неопределяемост на цената, която би могла да бъде преодоляна с последващи актове на административния орган или по реда на чл.301 АПК. Произнасянето, дали е налице неоснователно обогатяване и за кого, е възможно едва след изпълнение на целия цикъл от регулативни правомощия на административния орган. За да се произнесе в рамките на настоящото производство, като взе предвид доводите на страните, съобразно нормата на чл.290 ал.2 ГПК, и материалите по делото, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение съобрази следното: За да счете исковата претенция за неоснователна, съставът на Варненския апелативен съд е приел, че основанието за заплащане на претендираните суми от ищеца на ответника е не решението на ДКЕВР № Ц-33/14.09.2012 г. за определяне на временни цени за достъп, а сключените между страните писмени договори за предоставяне на достъп на ищеца до разпределителната мрежа, за да може да продава енергията си, произведена от неговите Ф.. Наличието на договорите се потвърждава от издадените фактури, надлежно осчетоводени от ищеца и заплатени от ответника. Достъпът е правото на използване на преносната и/или разпределителните мрежи за пренос на ел. енергия срещу заплащане на съответна цена. След законосъобразно проведена процедура по присъединяване на обектите на ищеца - производител към електроразпределителната мрежа, за страните е възникнало нормативно установено задължение да уредят с писмен договор взаимоотношенията си по предоставяне на услугата „достъп” за осъществяване покупко-продажбата на произведената ел. енергия. Съгласно чл. 84 ал. 2 ЗЕ /в сила от 17.07.2012 г./, производителите на електрическа енергия са длъжни да сключат договори за достъп с оператора на съответната мрежа, в които се уреждат правата и задълженията на страните във връзка с диспечирането, предоставянето на студен резерв и допълнителни услуги. Съгласно ал. 3 на същия член, договорите по ал. 2 са условие за изпълнение на договорите за продажба на електрическа енергия, включително изпълнението на договорите по чл. 93а и чл. 94а ал. 3 ЗЕ. С оглед горното съдът е формирал воля, че обстоятелството, че цената е регулируема от ДКЕВР и административният акт, с който това е сторено, е отменен, не означава, че такава цена не се дължи, поради отпадане на основанието за това. Изложени са съображения, че решението на ВАС за отмяна на решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР поначало няма обратно действие, а конститутивно такова занапред. Дори да се счете, че такова обратно действие е налице, то не би могло да преуреди с обратна сила договорните отношения между страните. Недопустимо е подобно преуреждане на договорни правоотношения между търговци за минало време с решение на съд. Освен че договорите имат силата на закон за тези, които са ги сключили – чл. 20а ал. 1 ЗЗД, в случая сключването на договор е било и абсолютно задължително по силата на закона. Недопустимо е и преуреждането на договори с продължително /периодично/ действие, по аналогия с разпоредбата на чл. 88 ал. 1 ЗЗД. За минал период договорът е вече изпълнен, което е пречка за настъпване на последиците от развалянето чрез връщане на престациите по него. Прието е, че аналогията с нормата на чл. 88 ал. 1 ЗЗД е уместна, доколкото услугата „достъп” е консумирана от ищеца в процесния период, и то на договорно основание, като престацията, предоставена му от ответника, не може да бъде възстановена. Ето защо е счетено, че предявеният иск с правна квалификация чл. 55 ал. 1 пр. 3 ЗЗД не може да бъде уважен. По материалноправния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение - Относно действието на влязлото в сила съдебно решение за отмяна на индивидуален административен акт – решение на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп до съответните мрежи, с оглед породените от него, поради предварителното му изпълнение, правни последици, становището съдебния състав на ВКС произтича от следното: Освен цитираните в определението по реда на чл.288 ГПК № 267 от 04.04.2016 г. съдебни решения, застъпващи тезата за обратната сила на отмяната по реда на АПК на решение № Ц-33 от 14.09.2012 г. на ДКЕВР и заличаването в резултат на това на правните му последици, по въпроса, обусловил достъпа до касация, е постановена и по-нова практика на ВКС по реда на чл.290 ГПК, която е доразвита в същия смисъл. Така в решения на ВКС, ТК №№ 58/16.08.2016 г. по т.д.№ 332/2015 г., І ТО; 75/16.08.2016 г. по т.д.№ 206/2015 г., І ТО; 175/31.10.2016 г. по т.д.№ 1089/2015 г., І ТО; 254/15.12.2016 г. по т.д.№ 1672/2015 г., І ТО и др. е прието, че с оглед предварителното изпълнение на решението на ДКЕВР, пряко следващо от закона, същото е породило правни последици преди влизането си в сила. Независимо от това, отмяната му по съдебен ред има обратно действие, с което се заличават всички целени с него правни последици от момента на издаването на решението, респ. - допускането на предварителното му изпълнение. Аргументи за този правен извод се черпят от нормата на чл.195 ал.1 АПК, уреждаща като изключение действие „ex nunc” само досежно отмяната на подзаконовите нормативни актове. Отмяната на решението за определяне на временни цени за достъп до електроразпределителната мрежа предпоставя възникване на задължение за връщане на формираните въз основа на него и заплатени временни цени за достъп в хипотезата на чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД – на отпаднало основание. Настоящият съдебен състав изцяло споделя така дадения отговор на правния въпрос относно действието на влязлото в сила решение на ВАС за отмяна на решение № Ц-33 от 14.09.2012 г. на ДКЕВР. С оглед горното, обжалваното решение е неправилно. Изводите на въззивния съд относно темпоралното действие на постановената с влязло в сила съдебно решение на ВАС отмяна на индивидуалния административен акт – решение Ц-33 от 14.09.2012 г. на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп до преносната и разпределителните мрежи за производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници, ползващи преференциални цени, противоречат на задължителната съдебна практика на ВКС по приложението на закона. Същевременно незаконосъобразни са и направените в условията на евентуалност изводи, че при наличие на сключени договори за достъп /в които обаче насрещната престация срещу ползването на услугата е уговорена като цена, утвърдена с решение на ДКЕВР, каквато за процесния период не съществува/, отмяната на определената временна цена не води до отпадането с обратна сила на задължението за заплащането й и не създава права по чл.55 ал.1 т.3 ЗЗД. На първо място, в случая не може да се говори за преуреждане за минало време на договорни отношения между търговци с решение на съд, доколкото съгласие за цената като парична равностойност на услугата по предоставяне на достъп между страните не е постигано, нито е налице утвърдена регулирана цена. С оглед клаузите на договорите, не може да се счете, че те съответстват и на изискванията на чл.84 ал.2 ЗЕ, вр. § 197 ал.1 ПЗР ЗЕ и чл.30 ал.1 З.. Не се споделя и изводът, че т.к. се касае за договор за периодично изпълнение, то връщането на насрещната парична престация по аргумент от чл.88 ал.1 ЗЗД не се дължи. В този смисъл са основателни оплакванията на касатора, че в конкретната хипотеза на договаряне общите правила на ЗЗД и ТЗ относно договорите не намират пълно приложение. Не се възприемат и доводите на съда, че доколкото правото на достъп до съответните мрежи е уредено като възмездно с нормата на § 1 т.15 ДР ЗЕ, то с отмяната на временните цени за достъп, поради пороци в акта за определянето им, не отпада основанието за тяхното заплащане. Подробни съображения за неприложимостта на правилото на чл.88 ал.1 изр.1 пр. посл. ЗЗД, както и относно основанието за заплащане на временните цени и съответно - неговото отпадане, са изложени при извеждане на отговора на правния въпрос в решението по т.д.№ 332/2015 г. на ВКС, ТК, І ТО, цитирано по-горе, към които настоящият съдебен състав се присъединява и които не счита за нужно да възпроизвежда. С оглед доводите на ответника по касация следва да се посочи, че липсва възможност за „поправяне” на така отменения поради процесуална и материална незаконосъобразност административен акт с последващи актове на КЕВР за минало време, а нормата на чл.301 АПК е неотносима към настоящото исково производство. Предвид изложеното, въззивното решение следва да бъде отменено в цялост и доколкото не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, по арг. от чл.293 ал.3 ГПК, спорът следва да бъде разрешен от касационната инстанция по същество. По делото е безспорно установено, че касаторът – производител на ел. енергия от възобновяеми източници – фотоволтаични централи, е заплатил фактурираната от Е.-П. М. АД цена за достъп до мрежата му за обекти Ф. С. 2 и Ф. С. 3, както следва: по фактури с №№ 1100596 от 11.10.2012 г., № 1100816 от 06.11.2012 г.; № 1101078 от 06.12.2012 г.; № 1101398 от 07.01.2013 г.; № 1101683 от 05.02.2013 г.; № 1101930 от 05.03.2013 г.; № 1102264 от 03.04.2013 г.; № 1102613 от 07.05.2013 г.; № 110292 от 05.06.2013 г.; № 1103336 от 05.07.2013 г; № 1103698 от 06.08.2013 г.; № 1104265 от 05.09.2013 г.; № 1104695 от 07.10.2013 г. и № 1105283 от 05.11.2013 г. – сумата 93 936 лв.; и по фактури с №№ № 1100544 от 11.10.2012 г.; № 1100787 от 06.11.2012 г.; № 1101122 от 06.12.2012 г.; № 1101380 от 07.01.2013 г.; № 1101682 от 05.02.2013 г.; № 1101931 от 05.03.2013 г.; № 1102276 от 03.04.2013 г.; № 1102626 от 07.05.2013 г.; № 1102996 от 05.06.2013 г.; № 1103307 от 05.07.2013 г.; № 1103711 от 06.08.2013 г.; № 1104326 от 05.09.2013 г.; № 1104748 от 07.10.2013 г. и № 1105261 от 05.11.2013 г. – сумата 57 558.88 лв., т.е. 151 495.56 лв. От тях, предмет на настоящия спор за връщането им, като платени на отпаднало основание, са частично сумите от 28 180.95 лв. – досежно Ф. С. 2 и 17 267.58 лв. – досежно Ф. С. 3, общо в размер на 45 448.66 лв. Няма спор, че цената по всяка от фактурите съответства на временната цена, определена с решение № Ц-33 от 14.09.2012 г. на ДКЕВР, раздел ІІІ, т.4, което решение в коментираната част от отменено от ВАС с окончателен съдебен акт от 21.10.2013 г. При тези данни, исковата претенция е основателна и следва да бъде уважена, доколкото от правна страна отмяната на решението за определяне на временни цени за достъп до електроразпределителната мрежа по реда на АПК, с оглед обратното му действие, създава права за възстановяване на заплатените на отпаднало основание суми в хипотезата на чл.55 ал.1 пр. 3 ЗЗД. Предвид изхода от спора, в полза на касатора следва да се присъдят и сторените от него съдебно-деловодни разноски за всички инстанции, в размер на 9 299.33 лв. Мотивиран от горното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 291/03.11.2014 г. по в.т.д. № 394/2014 г. по описа на Варненския апелативен съд и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА Е.-П. М. АД, ЕИК[ЕИК], [населено място] да заплати на Б. Е., ЕИК[ЕИК], [населено място] сумата от 45 448.66 лв. /четиридесет и пет хиляди четиристотин четиридесет и осем и 0.66 лева/ - част от сумата 151 495.56 лв., представляваща заплатена цена за достъп до мрежата на ответника, по издадени от Е.-П. М. АД 14 броя фактури за Ф. С. 2 с №№ 1100596 от 11.10.2012 г., № 1100816 от 06.11.2012 г.; № 1101078 от 06.12.2012 г.; № 1101398 от 07.01.2013 г.; № 1101683 от 05.02.2013 г.; № 1101930 от 05.03.2013 г.; № 1102264 от 03.04.2013 г.; № 1102613 от 07.05.2013 г.; № 110292 от 05.06.2013 г.; № 1103336 от 05.07.2013 г; № 1103698 от 06.08.2013 г.; № 1104265 от 05.09.2013 г.; № 1104695 от 07.10.2013 г. и № 1105283 от 05.11.2013 г., на обща стойност 93 936.68 лв., от които заявената частична претенция е за сумата от 28 180.95 лв.; и 14 броя фактури за Ф. С. 3 с №№ 1100544 от 11.10.2012 г.; № 1100787 от 06.11.2012 г.; № 1101122 от 06.12.2012 г.; № 1101380 от 07.01.2013 г.; № 1101682 от 05.02.2013 г.; № 1101931 от 05.03.2013 г.; № 1102276 от 03.04.2013 г.; № 1102626 от 07.05.2013 г.; № 1102996 от 05.06.2013 г.; № 1103307 от 05.07.2013 г.; № 1103711 от 06.08.2013 г.; № 1104326 от 05.09.2013 г.; № 1104748 от 07.10.2013 г. и № 1105261 от 05.11.2013 г., на обща стойност 57 558.88 лв., от които е заявена частична претенция за сумата от 17 267.58 лв., на основание чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаването на исковата молба – 06.01.2014 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 9 299.33 лв. /девет хиляди двеста деветдесет и девет и 0.33 лева/ – съдебно-деловодни разноски за всички инстанции, на основание чл.78 ал.1 ГПК. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: