12 Р Е Ш Е Н И Е № 42
гр. София, 01.07.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в откритото заседание на двадесет и седми февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Светла Димитрова
Членове: Геника Михайлова
Даниела Стоянова при секретаря Райна Стоименова и с участието на прокурор Раева разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 1914 по описа за 2018 г.
Производството е по чл. 290 - 293 ГПК.
До касационно обжалване е допуснато решение № 42/ 05.01.2018 г. по гр.д. № 2580/ 2017 г., с което Софийски апелативен съд, изменяйки решение № 1905/ 23.03.2017 г. по гр.д. № 4719/ 2016 г. на Софийски градски съд, е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на А. Г. Т. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата 10 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл. 257, вр. чл. 255, ал. 1 НК, ведно със законните лихви от 15.04.2016 г., като искът е отхвърлен до размера от 20 000 лв., до който е бил уважен с обжалваното само от ответника първоинстанционно решение, а решението е било обезсилено в частта по присъдените законни лихви от 21.04.2011 г. до 15.04.2016 г. и производството в тази част - прекратено по незаявената за периода претенция относно последиците на забавата.
Обжалването е допуснато по следните въпроси: 1. За задължението на въззивния съд по иска с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да извърши преценка на всички конкретно проявени обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, когато са в причинно-следствена връзка с незаконно повдигнатото обвинение и за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на иска? 2. По иска с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение на неимуществени вреди поради незаконно обвинение в неизвършено престъпление има ли значение, че по предвидения в закона ред вече е било определено обезщетение за неимуществени вреди поради нарушаване на правото на разглеждане и решаване на наказателното дело в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧ)? и 3. Кой е началният момент на забавата и от кога се дължат законни лихви върху обезщетението по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 (преди т. 1) ЗОДОВ?
По първия повдигнат въпрос настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост съдилищата трябва да посочат конкретно кои обстоятелства са взели пред вид и какво значение им отдават. В т. 11 от ППлВС № 4/ 1968 г. са посочени примерно фактите, които следва да бъдат съблюдавани и преценявани, като извън тях могат да съществуват и други обстоятелства, релевантни за размера на обезщетението. Съдът преценява релевантните обстоятелства поотделно и в съвкупност, отчита отражението им в неимуществената сфера на увреденото лице и в мотивите на решението формулира резултата от преценката. В този смисъл е и актуалната практика на Върховния касационен съд (напр. решение № 320/ 27.12.2016 г. по гр.д. № 2403/ 2016 г. IV-то Г, решение № 16/ 17.05.2017 г. по гр.д. № 2686/ 2016 г., III-то ГО, решение № 11/ 27.01.2014 г. по гр.д. № 3684/ 2013 г. III-то ГО и цитираните в него други). В случая значение имат и решение № 55/ 11.03.2013 г. по гр.д. № 1107/ 2012 г., IV-то ГО, решение № 16/ 17.05.2017 г. по гр.д. № 2686/ 2016 г., III-то ГО и решение № 230/ 04.12.2017 г. по гр.д. № 4874/ 2016 г. IV-то ГО, в която е обсъдено значението на допуснатото от органите на наказателното производство нарушение на правото, защитено в чл. 6, § 1 КЗПЧ при определяне обезщетението за неимуществени вреди. Настоящият състав я споделя. Извършеното от Върховния съд нормативно тълкуване в Постановлението има запазено, задължително за съдилищата действие (аналогия от чл. 130, ал. 2 ЗСВ), а излагането на допълнителни мотиви е излишно.
По втория повдигнат въпрос настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че обезщетението за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършването на престъпление включва и тези от нарушеното право на приключване на наказателното дело в разумен срок (чл. 6, § 1 КЗПЧ). Когато нарушението на правото по чл. 6, § 1 КЗПЧ е въведено като основание на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, за да определи това обезщетение, съдът е длъжен да съобрази цялостното негативно отражение на незаконното обвинение в неимуществената сфера на увредения, да го отнесе към общовалидната значимост на засегнатите блага за всяко човешко същество и да отчете, че продължилото дълго, в неразумен период наказателно преследване предполага по-висок размер. Допустимостта на така предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ обаче не е обусловена от абсолютните процесуални предпоставки по чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ: 1) проведен ред по глава трета „а“ от Закона за съдебната власт и 2) липса на споразумение в административното производство. Когато на незаконно обвинения вече е било определено обезщетение за неимуществени вреди само поради нарушеното право по чл. 6, § 1 КЗПЧ (с влязло в сила решение по чл. 2б ЗОДОВ, с предложението на министъра на правосъдието по чл. 60е, ал. 2 ЗСВ или със споразумение по глава трета „а“ ЗСВ), съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е длъжен да зачете съответно силата на пресъдено нещо на решението (чл. 297 ГПК), включително времевите й предели, или направеното предложение по чл. 60е, ал. 2 ЗСВ, което обвързва държавата, без значение кой точно държавен орган я представлява или задължителното действие на постигнатото споразумение по реда на глава трета „а“ ЗСВ (чл. 60л ЗСВ). Съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ определя обезщетението за неимуществени вреди в глобален размер, а той е винаги по-висок от самостоятелно определения по съответния законов ред. Задължителното действие на влязлото в сила решение по чл. 2б ЗОДОВ или на постигнатото споразумение по глава трета „а“ ЗСВ, задължава съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да намали размера на глобално определеното от него обезщетение с вече определеното. Предложението по чл. 60е, ал. 2 ЗСВ, което незаконно обвиненият не е приел в приключилото административно производство, го задължава да определи глобалното обезщетение в по-висок размер от предложения от министъра на правосъдието, а констатациите в протокола по чл. 60 г ЗСВ не го обвързват (арг. от чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ).
Мотиви: Съгласно чл. 7 КРБ, държавата отговаря за вредите, причинени от незаконни актове на нейни органи и длъжностни лица. Върховният закон предвижда вземане за обезщетение в полза на всеки частно-правен субект, чиито права (имуществени и неимуществени) са засегнати от незаконен акт на държавните власти и на длъжностните лица при тяхната администрация. С влизане в сила на действащата Конституция (след 13.07.1991 г.) ЗОДОВ изгуби функцията си на опосредяващо звено между регулираните чрез него обществени отношения и принцип, произтичащ от основния закон. Такава функция той е изпълнявал при действието на Конституцията на НРБ от 1971 г., когато Законът е приет – с ДВ бр. 80/ 05.08.1988 г. Аргументът е от сравнителен анализ на чл. 56, ал. 1 и ал. 3 от Конституцията на НРБ от 1971 г. Чл. 56, ал. 1 КНРБ също е предвиждал отговорност на държавата да обезщети вредите, причинени от незаконни актове или незаконни служебни действия на нейните органи и длъжностни лица, но ал. 3 на чл. 56 КНРБ е възлагала на обикновения законодател със закон да определи условията и реда за провеждането на тази гражданска отговорност. Съгласно чл. 5, ал. 2 от действащата Конституция, разпоредбите й имат пряко (непосредствено) действие, а чл. 7 КРБ съдържа необходимия юридически потенциал да е самостоятелен правен регулатор на визираните обществени отношения. Сравняването на предвиденото в чл. 7 К. с чл. 49 ЗЗД, а и с деликтните състави в ЗОДОВ, налага извода, че отговорността на държавата е обективна. За нея се прилага принципът на разпределение на риска, а фактическият й състав не съдържа виновното поведение на представения държавен орган или на длъжностното лице при неговата администрация. От друга страна, ЗОДОВ разпределя гражданските дела при разглеждането на съставите, предвидени в чл. 1 – чл. 2б ЗОДОВ, между административните и гражданските съдилища и определя особен, привилегирован ред за увредения частно-правен субект: изборна местна подсъдност, процесуална субституция на страната на ответника – чл. 7 ЗОДОВ, особени правила за държавните такси и разноските, за определяне отговорността на страните за разноските по делото – чл. 9а и чл. 10, ал. 2 и 3 ЗОДОВ, а и задължително участие на прокурор, когато Прокуратурата на Република България не е надлежен ответник по иска – чл. 10, ал. 1 ЗОДОВ. Следователно при сега действащата Конституция самостоятелната (специална) правна регулация на ЗОДОВ се ограничава до компетентния съд и до процесуалния ред, по който следва да се ангажира отговорността на държавата в хипотезите на чл. 1 – чл. 2б ЗОДОВ.
Конституцията насища понятието „незаконен акт“ по смисъла на чл. 7 с широко съдържание. То включва не само задълженията на публичните власти към частно-правните субекти, предвидени в националното законодателство, но и онези, които произтичат от международните договори, ратифицирани и обнародвани по конституционен ред (чл. 5, ал. 4 КРБ), а след присъединяването на Република България към Европейския съюз – и от актовете на правото на Съюза (чл. 4, ал. 3 КРБ). Върховният закон придава на международния, наднационален правен ред, действащ на територията на Република България, предимство (примат) над нормите на вътрешното право, които му противоречат.
След ратифицирането и обнародването по конституционен ред на КЗПЧ (ДВ бр. 66/ 1992 г. и ДВ 80/ 92 г.), международният договор е част от вътрешното право на страната (чл. 5, ал. 4 КРБ). С разширяването на материалния обхват на ЗОДОВ чрез новите състави по чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 2 и чл. 2б ЗОДОВ( ДВ бр. 98/ 2012 г.) законодателят няма за цел да насити понятието „незаконен акт“ със съдържание, различно от това, което произтича от чл. 7 КРБ, а държавата отговаря за вредите от нарушенията на държавните органи на правата и свободите, защитени в КЗПЧ. По делата по чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 2 и чл. 2б ЗОДОВ българският съд е национален, национална институция по смисъла на чл. 13 КЗПЧ, а сравняването на особените процесуални правила в ЗОДОВ с общите от ГПК, налагат извода, че тези дела се разглеждат по особения, облекчен ред на ЗОДОВ. Следователно чрез изменението на ЗОДОВ с ДВ бр. 98/ 2012 г. националният законодател изключи всяко съмнение, че частно-правните субекти, засегнати от нарушения на правата и свободите, защитени от чл. 5, § 1 – 4 и чл. 6, § 1 КЗПЧ, допуснати от държавните органи и длъжностните лица при тяхната администрация, разполагат с ефикасно вътрешно-правна средство за защита, а Българската държава удовлетворява изискването по чл. 13 КЗПЧ.
Отделните материално-правни състави в ЗОДОВ, особеният ред, по който съдилища ги разглеждат, представянето на държавата от различните нейни органи и длъжностни лица, не само при допуснатите нарушения, но и в производствата по тези дела, разделението, което съдебната практика извършва на исковете за обезщетение на имуществени и неимуществени вреди, включително при ангажиране на гражданската отговорност на държавата, са без значение за основанието (материално-правните предпоставки), които пораждат тази обективна отговорност (чл. 7 КРБ, а и чл. 4 ЗОДОВ). Тя е длъжна да обезщети всички имуществени и неимуществени вреди на частно-правните субекти по причина на незаконни актове или действия на нейните органи и длъжностните лица, включително онези, които са допуснали органите, посочени в съставите на ЗОДОВ. За определяне размера на обезщетението е от значение цялостното засягане на имуществената и неимуществената сфера на увредения частно-правения субект.
Когато наказателно преследване се е оказало незаконно, а е продължило в дълъг, неразумен срок, за задължението на държавата да обезщети всички неимуществени вреди, понесени от незаконно обвиненото лице, е без значение, че обективната отговорност на държавата е предвидена в различни състави - в чл. 2, ал. 3, т. 1 ЗОДОВ, но и в чл. 2б ЗОДОВ. Когато органите на наказателното производство са нарушили правото по чл. 6, § 1 КЗПЧ от увреденото лице не се изисква да изчаква наказателното дело да приключи, за да упражни правото си на иск по чл. 2б ЗОДОВ. Още повече, че отговорността на държавата за вредите от това нарушение не произтича от незаконността на поддържаното обвинение. Когато обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ обаче е било присъдено самостоятелно, осъдителното решение установява релевантните обстоятелства за загегнатата неимуществена сфера (на обвиняемия), настъпили до приключване на съдебното дирене пред онази инстанция, пред която последно законът допуска събирането на доказателства. Когато наказателното дело е приключило с влязъл в сила акт, установящ незаконността на наказателното преследване, от увреденото лице не се изисква да претендира обезщетението, което държавата му дължи, за всички вреди по причина на незаконното обвинение, а да не упражни самостоятелното вътрешно средство за защита, само поради нарушеното негово право по чл. 6, § 1 КЗПЧ. Тогава обаче незаконно обвиненият следва да заяви самостоятелната си претенция първо по реда в глава трета „а“ ЗСВ, а иска по чл. 2б ЗОДОВ – след изчерпване на административната процедура и непостигнато в нея споразумение (чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ). Постигнатото споразумение по глава трета „а“ ЗС е със задължително действие в отношенията между незаконно обвинения и държавата, а законът не допуска след това той да търси по съдебен ред друго, самостоятелно обезщетение за вредите от нарушението по чл. 6, § 1 КЗПЧ (чл. 60л ЗСВ). Когато по реда в глава трета „а“ ЗСВ министърът на правосъдието е отказал изплащане на обезщетение или го е определил, но предложението за споразумение не е прието, незаконно обвиненият избира дали да предяви иска по чл. 2б ЗОДОВ и да претендира обезщетение само за вредите от нарушението по чл. 6, § 1 КЗПЧ или да предяви иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и да претендира обезщетение за всичките засегнати неимуществени права.
Когато след приключване на наказателното производство незаконно обвиненият е предявил директно иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, без да е потърсил самостоятелна защита на вредите от нарушението по чл. 6, § 1 КЗПЧ, допустимото сезиране на съда не е обусловено от абсолютните процесуални предпоставки по чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ. По административния ред в глава трета „а“ ЗСВ е допустимо да се заяви само претенцията за вредите от нарушеното право по чл. 6, § 1 КЗПЧ, но не и за всички вреди от незаконното обвинение.
Съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ определя обезщетението за неимуществени вреди в глобален размер, като съобразява цялостното негативно отражение на незаконното обвинение в неимуществената сфера на незаконно обвинения и общовалидната значимост, които засегнатите неимуществени блага имат за всяко човешко същество (чл. 52 ЗЗД). Той е длъжен да съобрази, че дългият, продължил над разумния, период на наказателното преследване предполага по-висок размер на обезщетението, но и да зачете последиците на влязлото в сила осъдително решение по чл. 2б ЗОДОВ, ако такова е постановено (чл. 297 ГПК), респ. на споразумението с министъра на правосъдието, ако такова е постигнато по глава трета „а“ ЗСВ (чл. 60л ЗСВ), респ. определеното обезщетение в процедурата по глава трета „а“ ЗСВ, ако е иницирана, но предложението на министъра на правосъдието незаконно обвиненият не е приел. Производството за определяне отговорността на държавата за нарушение на правото по чл. 6, § 1 КЗПЧ е единно, а е без значение кой държавен орган я представлява в различните фази, предвидени във вътрешното ни право – в административната и в съдебната (така решение № 76/ 11.04.2016 г. по гр.д. № 5721/ 2015 г. ВКС, Трето ГО). Незаконното обвинение засяга не само правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, но и неимуществените права на незаконно обвинения, които намират конституционното си основание – напр. неприкосновеност на личния живот, непосегателство върху честта, достойнството и доброто име (чл. 32 КРБ), на лична свобода и неприкосновеност (чл. 30, ал. 1 КРБ) и други в зависимост от конкретния случай. Поради това съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ определя обезщетението в глобален размер, всякога по-висок от вече определения по съответния (различен) законов ред само поради допуснатото нарушение по чл. 6, § 1 КЗПЧ. Задължителното действие на влязлото в сила решение по чл. 2б ЗОДОВ, респ. на споразумението по чл. 60л ЗСВ задължава съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да намали размера на глобалното обезщетение с това, което вече е било самостоятелно определено. Предложението по чл. 60е, ал. 2 ЗСВ го задължава да определи размера на глобалното обезщетение в по-висок размер от вече определения с предложението на министъра на правосъдието по глава трета „а“ ЗСВ, а констатациите в протокола по чл. 60г ЗОДОВ не го обвързват. Аргументът е от буквалния прочит на чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ и поради това, че неприетото предложение изразява несъгласието на незаконно обвинения с предложението, включително с констатациите по протокола.
По третия въпрос настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че началният момент на забавата и дължимостта на законните лихви върху вземането по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ е от влизане в сила на оправдателната присъда за извършеното престъпление (т. 4 от ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/ 2005 г. ОСГК на ВКС). Когато с исковата молба по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ се претендират законните лихви върху обезщетението за неимуществени вреди и искът е основателен, съдът ги присъжда от датата, на която оправдателната присъда е влязла в сила, а не от исковата молба.
Мотиви: В своята практика Върховният касационен съд приема, че претенцията за законната лихва върху обезщетението при иск за ангажиране на деликтна по характера си отговорност е допустимо заявена, а когато искът е основателен - съдът присъжда законните лихви от началото на забавата, стига ищецът да претендира обезщетението (главницата), ведно със законните лихви или да се е позовал на законните (на материалните правоувеличаващи) последици от предявения иск (например решение № 1/ 27.03.2012 г. по гр.д. № 1106/ 2010 г., решение № 153/ 02.06.2015 г. по гр.д. № 6735/ 2014 г., решение № 309/ 04.06.2013 г. по гр.д. № 1354/ 2012 г., все на IV-то ГО, както и много други). За допустимостта на акцесорната претенция в практиката си Върховният касационен съд не изисква ищецът да сочи размер и да внесе държавна такса. Практиката е константна, а повдигнатият трети въпрос не изисква настоящият състав да обсъжда материалните и/ или процесуалните причини, които налагат по различен начин да се третира допустимото заявяване на материално-правните (правоувеличаващи) последици на иска за деликтната по характера си отговорност от всички останали за лихвоносни вземания. За отговора е достатъчно да се посочи, че: 1) отговорността на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ е обективна, но останалите й характеристики (материално-правните предпоставки) я определят като деликтна, а не договорна отговорност; 2) в т. 4 от ТР № 3/ 22.02.2005 г. по тълк. д. № 3/ 2005 г. ОСГК на ВКС прие, че по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ (чл. 2, т. 2, изр. 2 ЗОДВГ – в първоначална редакция на текста и наименование на закона) датата на влязлата в сила оправдателна присъда е начална за забавата и 3) тълкувателните решения са задължителни за всички органи на съдебната власт (чл. 130, ал. 2 ЗСВ).
Настоящият състав на Върховния касационен съд, като разгледа касационните жалби и провери решението според изискванията по чл. 290, ал. 2 ГПК, намира касационните жалби частично основателни. Съображенията са следните:
В съответствие с чл. 300 ГПК въззивният съд е зачел задължителното действие на влязлата в сила оправдателна присъда № 133/ 20.11.2008 г. по нохд № 163/ 2007 г. на Софийски градски съд (чл. 300 ГПК) и правилно е приел, че искът по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ е доказан по основание. Установил е, че ищецът е бил незаконно обвинен в извършването на престъпление по чл. 257, вр. чл. 255 НК - за това, че на 14.04.2000 г. в качеството на управител на „А. ЕЕ.МЕ.А (България)“ ЕООД ищецът е сключил анекс № 1 към договор РД – 14-154/ 16.12.1999 г. и Анекс № 1 към договор 14-156/ 16.12.1999 г. и е издал 11 бр. проформа-фактури за периода от 17.04. – 12.09.2000 г., несъответстващи на Закона за счетоводството; не е регистрирал дружеството по ЗДДС; не е начислил ДДС, като публичните задължения по двата договора възлизат на сумата 288 375.01 лв. и от деянията по осуетяване на данъчните задължения, са укрити данъчни задължения в особено големи размери.
Като е пристъпил към изясняване на онези обстоятелства, които са от значение за определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от незаконното обвинение, въззивният съд е игнорирал едно от заявените основания на иска. Ищецът е твърдял, че по приключилото наказателно дело е нарушено и неговото право по чл. 6, § 1 КЗПЧ, а е претендирал обезщетението и за това. Като е определил обезщетението по справедливост в размера от 10 000 лв., въззивният съд е нарушил диспозитивното начало (чл. 6, ал. 2 ГПК), а с това – и материалния закон (чл. 52 ЗЗД). Въззивният съд не е обсъдил и значението на постигнатото споразумение, с което на ищеца по реда на глава трета „а“ ЗСВ е било определено обезщетение за неимуществени вреди от нарушението по чл. 6, § 1 КЗПЧ, допуснато от органите на наказателното производство. Както бе изяснено в отговора на втория правен въпрос, това обстоятелство той е бил длъжен да отрази.
Въззивният съд е нарушил чл. 52 ЗЗД, квалифицирайки две обстоятелства като такива, които предполагат по-нисък размер на обезщетението.
Първо, той е установил, че към съдебната фаза на наказателното производство текстът на чл. 257, ал. 1, пр. 1 НК е бил отменен (ДВ бр. 75/ 2006 г.) и е добавил, че макар повдигнатото обвинение и по този текст да е било за „тежко“ по смисъла на чл. 93, т. 7 НК престъпление, ищецът следвало да е уверен в постановяването на оправдателна присъда, а всяко притеснение за осъждането му по този текст от закона е било излишно. Разсъжденията са нелогични. Да се споделят означава да се приеме, че незаконно обвиненото лице винаги знае, че не е извършило престъплението, за което е обвинено, поради което трябва да е уверено, че неслучилото се няма как и да се докаже. Споделянето на тази логика означава да се приеме, че когато по надлежния ред се установи незаконността на обвинението, всякога съдът присъжда обезщетение за засегнатата психика на увредения в нисък размер. Нейната несъстоятелност произтича от опитните правила, а ги отрича и съдебната практика по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.
Второ, въззивният съд е установил, че незаконното обвинение е било отразено в медиите, но понесените от ищеца вреди не надхвърлят обичайното. По делото е било установено обаче, че незаконното обвинение става обект на широко медийно отразяване (във вестник 24 часа и в информационните електронни страници mediapool.bg, dariknews.bg, dariknews.bg, pharmaclub.bg, lex.bg, novinar.bg и др.), а е достигнало до академичните среди и тези на информационните технологии. В тях ищецът се е ползвал с висок авторитет.
Неправилно въззивният съд е квалифицирал като недопустимо първоинстанционното решение в частта, с която законните лихви върху обезщетението са присъдени от датата на влизане в сила на оправдателната присъда до предявяването на иска. Мотивирал се е с това, че исковата молба не сочи началото на забавата. Като е решил, че законните лихви върху обезщетението следва да се присъдят само след датата на исковата молба, въззивният съд е решил въпроса в противоречие с т. 4 на ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/ 2005 г. ОСГК на ВКС, с дадения отговор на третия въпрос, а и с константната практика на ВКС.
Изложеното налага решението да се отмени и настоящата инстанция да реши спора по същество. Касационните основания не налагат повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия.
Влязлата в сила оправдателна присъда задължава настоящият състав да зачете задължителното й действие (чл. 300 ГПК) и да приеме, че искът по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ за обезщетение на неимуществени вреди е доказан по основание. Ищецът е бил незаконно обвинен в извършването на престъпление по чл. 257, вр. чл. 255 НК - за това, че на 14.04.2000 г. в качеството на управител на „А. ЕЕ.МЕ.А (България)“ ЕООД ищецът е сключил анекс № 1 към договор РД – 14-154/ 16.12.1999 г. и Анекс № 1 към договор 14-156/ 16.12.1999 г. и е издал 11 бр. проформа-фактури за периода от 17.04. – 12.09.2000 г., несъответстващи на Закона за счетоводството; не е регистрирал дружеството по ЗДДС; не е начислил ДДС, като публичните задължения по двата договора възлизат на сумата 288 375.01 лв. и от деянията по осуетяване на данъчните задължения, са укрити данъчни задължения в особено големи размери.
Ищецът е заявил като основание на иска и неимуществените вреди от нарушеното негово право по чл. 6, § 1 КЗПЧ при проведеното незаконно наказателно преследване, но е признал за постигнато споразумение, с което по реда на глава трета „а“ ЗСВ за това нарушение вече му е било определено обезщетение за неимуществени вреди за сумата 1 000 лв. Настоящият състав е длъжен да съобрази цялостното негативно отражение на незаконното обвинение в неимуществената сфера на ищеца, да го отнесе към общовалидната значимост на засегнатите блага за всяко човешко същество, да отчете, че продължилото дълго, в неразумен срок наказателно преследване предполага по-висок размер на обезщетението, но и да зачете задължителното действие на постигнатото споразумение (чл. 60л ЗСВ).
Обстоятелствата, които налагат по-висок размер на обезщетението, са следните: 1) ищецът е бил обвинен в извършването на престъпление по чл. 257, вр. чл. 255 НК, а престъплението по чл. 257 НК е „тежко умишлено престъпление“ по смисъла на чл. 93, т. 7 НК; 2) предвидените в закона наказания са от 2 до 10 години лишаване от свобода и глоба от 5 до 12 хил. лв., т.е. законът ги кумулира, техните санкционни последици са тежки, а минимумът на наказанието „глоба“ е висок; 3) към повдигнатото обвинение ищецът е на 55 години; 4) за обвинението узнава от телефонен разговор с журналист и изпада в шок; 5) наложена му е мярка за неотклонение парична гаранция 10 000 лв., впоследствие изменена на 5 000 лв., а събирането на сумата го е затруднило; 5) наложена му е и мярка за процесуална принуда „забрана за напускане пределите на страната“ с продължителност 5 години и 7 месеца; 6) наказателното производство продължава 6 години, 5 месеца и 2 дни, от които четири години са на неразумен срок по смисъла на чл. 6, § 1 КЗПЧ; 7) незаконното обвинение е широко отразено в медиите (във вестник 24 часа и в информационните електронни страници mediapool.bg, dariknews.bg, dariknews.bg, pharmaclub.bg, lex.bg, novinar.bg и др.) 8) информацията достига до академичните среди и тези на информационните технологии, сред които е кариерата на ищеца, а неговият висок авторитет е накърнен; 9) ищецът е доцент, „старши научен сътрудник – втора степен“, преподавател във ВУЗ и член на Българската асоциация по информационни технологии от 10 години, т.е. с висок образователен ценз и успешна кариера, включително научна и като общественик; 10) той е с чисто съдебно минало, а незаконното обвинение в престъпленията, които не е извършил, е първия му и последен досег с органите на наказателната репресия на държавата.
От друга страна, са онези обстоятелства, които предполагат по-нисък размер на обезщетението: 1) мярката „забрана за напускане пределите на страната“ реално не е ограничила правото на ищеца на свободно придвижване, доколкото в периода на действието й той не е искал от прокурора разрешение за напускане на страната; 2) незаконното обвинение не е ограничило правото му на труд; 3) недоказана е твърдяната в искова молба причинна връзка между незаконното обвинение и осуетената възможност ищецът да бъде избран като член на Управителния съвет на Б..
При съобразяване на всички тези обективно проявени обстоятелства, настоящият състав намира обезщетението от 10 000 лв. за адекватно на нанесените на ищеца неимуществени вреди по причина на незаконното обвинение. Тази сума справедливо компенсира преживените страдания и неприятни изживявания от онези накърнени блага, чието възстановяване не е възможно – накърненият висок авторитет, с който ищецът се е ползвал в обществото и при дългогодишно изгражданата кариера, засегната негова психика от преживяното и притесненията му от несправедливо осъждане за престъпленията, които не е извършил (чл. 32, ал. 1 КРБ), продължили в неразумен срок и нарушили и правото му, защитено в чл. 6, § 1 КЗПЧ. Задължителното действие на постигнатото споразумение по реда на глава трета „а“ ЗСВ и предвиденото в чл. 60л ЗСВ задължава съдът да намали глобално определеното обезщетение със сумата 1 000 лв., а искът с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е основателен в размера от 9 000 лв. Върху така определеното обезщетение за неимуществени вреди се дължат и законните лихви, считано от 21.04.2011 г. – датата, на която оправдателната присъда е влязла в сила.
Касационната инстанция е длъжна съответно да измени въззивното решение, включително в частта, с която е определена отговорността на държавата, представлявана по иска от Прокуратурата на Република България, за сторените от ищеца по делото разноски. Те се изразяват в заплатения адвокатски хонорар, а възстановяването им държавата дължи до сумата 303.00 лв., съгласно основателната част от иска.
При този изход на делото и по аргумент от обратното на чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора-ищец остават направените пред настоящата инстанция разноски. Отмяната на въззивното решение в обезсилващата част не сочи размер на акцесорната претенция.
При тези мотиви, съдътР Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 42/ 05.01.2018 г. по гр.д. № 2580/ 2017 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ държавата, представлявана от Прокуратурата на Република България, е осъдена да заплати на А. Г. Т. сума над 9 000 лв. до 10 000 лв., а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати разноски над сумата 303.00 лв. до 505.00 лв. и в частта, с която първоинстанционното решение е било обезсилено.
ОТХВЪРЛЯ иска с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предявен от А. Г. Т. ЕГН [ЕГН] срещу Прокуратурата на Република България за сумата над 9 000 лв. до 10 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение в престъпление по чл. 257, ал.1, пр. 1, вр. чл. 256, ал.1, пр.1 НК, за което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда по нохд № 163/ 2007 г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА държавата, представлявана от Прокуратурата на Република България, да заплати на А. Г. Т. законните лихви върху обезщетението от 9 000 лв. и за периода 21.04.2011 г. - 15.04.2016 г.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 42/ 05.01.2018 г. по гр.д. № 2580/ 2017 г. на Софийски апелативен съд в останалата част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
|