Р Е Ш Е Н И Е № 81 гр. София, 26 май 2016 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно зас едание на четиринадесети април, две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА ИМОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА при участието на секретаря Илияна Петкова и на прокурора от ВКП Атанас Гебрев разгледа докладваното от съдията Вероника Имова, наказателно дело № 313/2016 г. на ВКС и въз основа на данните по делото и закона, прие следното: Касационното производство е образувано на основание касационни жалби от адвокатите Д. М. и П. Е. - упълномощени защитници на подсъдимия М. С. Д., и по касационна жалба от адв. П. В. – повереник на частния обвинител и граждански ищец И. В. К., срещу решение № 216 от 28.01.2016 г., постановено по внохд № 244/15 год. на Великотърновския апелативен съд. В жалбата на защитника адв.М. са въведени трите касационни основания по чл. 348 ал. 1,т. т.1, 2 и 3 от НПК: нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и явна несправедливост на наложеното наказание. Изтъкват се следните аргументи: Деянието не е престъпление, тъй като е извършено при условията на чл.12, ал.1 от НК - неизбежна отбрана . Инициатор на конфликта е пострадалият, М. К. , който пръв е предприел нападение спрямо свид. Х. П.. Дори да е налице престъпно деяние, то е по чл. 119 от НК, вр. с чл.12, ал.2 от НК - осъществено е при превишаване пределите на неизбежната отбрана. Най-същественото процесуално нарушение от изтъкнатите, свързани с твърдение за неправилна проверка и оценка на доказателства, е недопускането от съда на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т.2 НПК, въпреки признаването на фактите от подсъдимия. Наказанието в размер на седем години лишаване от свобода е явно несправедливо, тъй като не са отчетени както по брой така и по съдържание, смекчаващите отговорността обстоятелства, чийто брой надхвърля значително отегчаващите. Налице е и съпричиняване на престъпния резултат (вероятно се има предвид предизвикване на конфликта, бел. на съда) от страна на пострадалия, което не е отчетено в необходимата степен. Иска се отмяна на въззивното решение и по същество оправдаване на подсъдимия, предвид разпоредбата на чл. 12, ал. 1 НК, или преквалифициране на деянието по чл. 119 НК, или определяне на по-нисък размер на наказанието, или - на последно място, връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Моли се и за намаляване размера на уважените граждански искове. В жалбата на адв. П. Е. са въведени касационни основания нарушение на закона и допуснато съществено нарушение на процесуални правила. Съдът не е обсъдил всички доказателства, което е довело до непълнота и дори липса на мотиви; не е отговорил на доводите на защитата, с което всъщност се ограничава правото на защита, тъй като това е пречка за изграждане на обосновка за наличие на касационни основания, не е направен анализ на доказателствата, което довело да неправилно приложение на закона. Иска се отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане. Ако искането не бъде уважено, моли да се намали размера на наложеното наказание (изразът е „да измените присъдата в наказателната част“). В жалбата на частния обвинител и граждански ищец И. В. К., чрез повереника адв. П. В. , се сочат трите касационни основания по чл. 348, ал.1, т. т.1, 2 и 3 от НК. В нарушение разпоредбите на чл. 13, чл.14 и чл. 107 от НПК по установяване, проверка и оценка на релевантните факти, съдът е изградил неверни изводи и неправилно е приел, че липсва квалифициращият признак „особена жестокост“. Изтъква се, че за наличието на този признак може да се съди по броя на раните - четири, силата на удара и дълбочината на нараняването, наличието на данни за личността на извършителя, характеризиращи го като жесток човек. Неправилно съдът е приел наличие на превес на смекчаващите отговорността обстоятелства. Наказанието е силно занижено. Не са отчетени редица отегчаващи отговорността обстоятелства: избухлив нрав на дееца, склонност към саморазправа, бездушие, създадени престъпни навици и наклонности (преди време е избил зъб на малолетно момче) и др. Иска се отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане с указание за увеличаване на наказанието. Ако това искане не бъде уважено, иска се присъждане на обезщетение в пълния размер на предявения от И. В. К. граждански иск – 300 000 лева. Пред касационния съд жалбоподателят – подсъдим М. С. Д. се явява лично и с упълномощения защитник адв. Д. М.. В устната си реч защитникът адвокат Д. М. настоява да бъде уважена неговата касационна жалба по изложените в нея аргументи. Неправилно съдът не е допуснал съкратеното съдебно следствие, тъй като единственото различие между приетото от съда и описаното в обвинителния акт, относно втората фаза на конфликта, е фактът кой кого пръв е ударил. Реално липсват различни факти, които подсъдимият евентуално не би искал да признае. В разрез с ТР № 1/09 г. на ВКС, определението на първоинстанционния съд, с което не се допуска съкратената процедура, не е мотивирано. Не е ясна волята на апелативния съд при определяне размера на наказанието седем години лишаване от свобода. От една страна, съдът е приел баланс на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, което означава определяне на наказание около средния размер (който е пет години, предвид разпоредбата на чл. 63, ал.2, т.2, вр. чл. 115 НК, бел. на съда), а от друга страна е постановил размер, близък до максималния (който е осем години, бел. на съда). Наличните многобройни смекчаващи обстоятелства (над седем), както и противоправното поведение на пострадалия представляват основание за прилагане нормата на чл. 55 НК. Моли да не се уважава жалбата на повереника на частния обвинител и граждански ищец. Апелатвният съд правилно и законосъобразно, в съотвествие с практиката на ВКС, е приел и се е обосновал защо липсва квалифициращото обстоятелство „особена жестокост“. В лична защита подсъдимият поддържа казаното от адвоката си. Моли да се уважи касационната им жалба. Жалбоподателят - частен обвинител и граждански ищец И. К. поддържа жалбата. Поддържа наличие на признака „особена жестокост“ , съгласно първоначалното обвинение, повдигнато срещу подсъдимия Д.. Не е доказано синът му – пострадалият М. К., да е нанасял удари на подсъдимия. Неправилно не са подведени под наказателна отговорност и другите двама свидетели, нанесли побой преди деянието на подсъдимия. Неправилно престъплението е квалифицирано по чл. 115 НК. Наказанието е занижено , не са оценени според тяхното значение и брой отегчаващите отговорността обстоятелства. Прокурорът счита жалбите за неоснователни.Счита , че приетите факти са установени въз основа на правилна оценка на доказателствата. Единственото допуснато нарушение е на материалния закон във връзка с приложение на чл.63, ал. 2 от НК; правилно е да се приложи разпоредбата на чл. 63, ал.2, т.2 (а не т.1) НК, както е сторил въззивният съд. При това положение размерът на наказанието следва да бъде под пет години, в който смисъл решението трябва да бъде изменено. В последната си дума подсъдимият Д. изразява съжаление за стореното и моли наказанието да бъде намалено. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ТРЕТО НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, В НАСТОЯЩИЯ СЪДЕБЕН СЪСТАВ ПРОВЕРИ ДАННИТЕ ПО ДЕЛОТО, СЪОБРАЗИ ОПЛАКВАНЕТО И ДОВОДИТЕ В ЖАЛБИТЕ, ВЗЕ ПРЕДВИД СТАНОВИЩАТА НА СТРАНИТЕ И В ПРЕДЕЛИТЕ НА КАСАЦИОННА ПРОВЕРКА, НАМЕРИ СЛЕДНОТО: С присъда № 41 от 03.06.2015 г. по нохд № 267/2015 година по описа на Окръжен съд- гр.ПЛЕВЕН, подсъдимият М. С. Д., [дата на раждане] в [населено място], с ЕГН [ЕГН], български гражданин, с основно образование, неженен, неосъждан, е признат за виновен в това, че на 29.03.2014 година в [населено място] като непълнолетен, но можещ да разбира свойството и значението на извършеното деяние и да ръководи постъпките си, умишлено умъртвил М. И. К., на 19 години, от същия град, като убийството е извършено с особена жестокост, поради което и на основание чл. 116, ал.1, т. 6, във връзка с чл. 115, вр. чл. 63, ал.2, т. 1, вр. чл. 54 от НК е осъзден на наказание лишаване от свобода за срок СЕДЕМ години, при първоначален строг режим на изтърпяване, съобразно чл. 61, т.2 вр. чл. 60, ал.1 от ЗИНЗС. На основание чл. 59, ал.1 от НК е постановено времето, през което подсъдимият е бил задържан, считано от 29.03.2014 година, до привеждане на присъдата в изпълнение, да се приспадне при изпълнение на наказанието лишаване от свобода. Със същата присъда съдът се е произнесъл по предявените и приети за съвместно разглеждане граждански искове, като е осъдил подсъдимия Д. да заплати на И. В. К. сумата от 130 000 лева, а на В. Ц. Х. – сумата от 120 000 лева, представляващи обезщетение за претърпените неимуществени вреди от престъплението, ведно със законната лихва за всеки от тях, считано от 29.03.2014 година до окончателното плащане, като всеки от двата иска е отхвърлен до пълния им предявен размер – първия за разликата над 130 000 до 300 000 лв., а вторият за разликата над 120 000 лв. до пълния предявен размер от 183 298 лв., като неоснователни. В полза на гражданския ищец К. са присъдени направените от него разноски в размер на 1200 лв. Върху всеки от уважените граждански искове подсъдимият Д. е осъден да заплати в полза на държавата държавна такса общо в размер на 10 000 лева. С присъдата съдът, на основание чл. 53, ал.1, б. „а” от НК, е отнел в полза на държавата 1 брой сгъваемо ножче с дължина на острието 7 см., с изображение на котка върху него и надпис „марка” и кафява дръжка, като вещ принадлежаща на подсъдимия, послужила за извършване на престъплението, предмет на обвинението. На основание чл. 301, ал. 1, т. 11 от НПК съдът се е произнесъл по останалите веществени доказателства, а на основание чл. 189, ал. 1 от НПК е осъдил подсъдимия Д. да заплати по сметка на ОД на МВР [населено място] деловодните разноски в размер на 1139,35 лева, а по сметка на Окръжен съд град Плевен деловодни разноски в размер на 880,00 лева. С решение № 216 от 28.01.2016 г., постановено по внохд № 244/15 год., Великотърновският апелативен съд ( образувано по жалби от защитата на подсъдимия и от частнния обвинител и гр.ищец И. К. ) е ИЗМЕНИЛ първоинстанционната присъда като е ПРЕКВАЛИФИЦИРАЛ извършеното от подсъдимия М. С. Д. деяние от престъпление от чл. 116 ал.1, т.6, вр. чл. 115, вр. чл. 63, ал. 2, т.1 НК, в престъпление по чл. 115, вр. чл. 63, ал.2, т.1 НК и е ОПРАВДАЛ М. С. Д. да е извършил престъплението по по-тежката квалификация по чл. 116, ал. 1, т. 6, вр. чл. 115, вр. чл. 63, ал. 2, т. 1 НК. В останалата част присъдата е ПОТВЪРДЕНА. По жалбата от защитата на подсъдимия Д.: Оплакването в жалбата относно нарушение на материалния закон поради неправилен отказ на инстанционните съдилища да приложат института на неизбежната отбрана, е неоснователно. Не съществуват елементите на неизбежна отбрана в поведението на подсъдимия в конфликта с пострадалия К.. Преди всичко, не всяко противоправно или укоримо поведение представлява нападение по смисъла на чл. 12 НК. Такова е само онова, което реално, непосредствено и неправомерно застрашава или уврежда конкретни защитени от закона права и интереси другиму. В случая, установените факти от предмета на доказване са интепретирани правилно, че тези предпоставки не са налице. Събрани са обилни гласни доказателствени средства – показанията на свидетелите – очевидци и от двете групи младежи – тази на подсъдимия и на пострадалия, че пострадалият пръв е направил вербална демонстрация на сила, мъжество и авторитет, но с поведението си не е извършил реална заплаха за здравето или живота на подсъдимия или на свидетелите. Обидните думи, които пострадалият пръв е отправил към подсъдимия / назовал го с име на полов орган/ нямат характер на тежка обида, каквато законът изисква, за да предизвика у дееца състояние на силно раздразнение, още повече подсъдимият е отвърнал на пострадалия с подобна реплика. Не може да се окачестви като противоправно нападение с вложения в закона смисъл на обществена опасност и последвалия физически сблъсък между двамата, при който пострадалият К. е ударил първи подсъдимия Д. по главата с ръка, но е бил мигновено сломен и физически малтретиран от Д. и от намесата на свидетелите А. и П., които заедно с подсъдимия Д. с удари по тялото му с ръце и крака са го повалили на земята. След този момент конфликтът е бил прекратен и двете групи младежи видимо се разделили всяка – по пътя си. Основателно е изведено от първата и въззивна инстанции, че поведението на пострадалия М. К. е проява на една характерна за младите мъже показност и желание за изпъкване пред представителите на другия пол (пострадалият е придружаван от приятелката си), или на приятелския си кръг, но не и реално намерение да се причини телесно увреждане, което да е било обективирано в непосредствено нападение спрямо подсъдимия или негови ближни. Пострадалият е бил сам и невъоръжен, „с голи ръце”, един - срещу трима млади мъже. Юридически вярно са анализирани фактите и от последвалия втори сблъсък, състоял се във внезапното затичване на пострадалия К. обратно към компанията младежи с подсъдимия Д. като замахвайки с ръка се приближил към свид.П., за да го удари с ръка, но тогава свид.П. отново нанесъл на пострадалия К. два последователни удара в лицето с лява и дясна ръка, а на свой ред подс.Д. извадил автоматичния си нож със седем сантиметрово острие и нанесъл четири последователни удара в тялото на пострадалия К., един от които в сърцето, а тримата нанесли още няколко удара с ръце и крака по тялото на пострадалия. Приетите фактически данни за двата етапа в които се е изразил инцидента, са залегнали в констатациите на съдилищата въз основа на обективен, пълен и всестранен анализ на доказателствените източници – показанията на свидетелите- очевидци. Ясно е, че пострадалият не е представлявал реална заплаха за никого, което е проличало още при първия физически сблъсък между четиримата и което напълно са съзнавали подсъдимият и неговите двама приятели. Последвалата вербална провокация по никакъв начин не е създавала реална непосредствена опасност за някого, отблъсването на която да е единствено възможна чрез нанасяне на телесни увреждания. Всъщност, вярно е отразено в мотивите на първата и въззивна инстанции, че провокативното поведение на пострадалия е послужило и е използвано като повод, за да бъде наранен от подсъдимия, без това да е било в отговор на защитна реакция и да е било необходимо. Никаква основателна причина не е съществувала, оправдаваща използването на хладно оръжие. Не е такова основание и изразеното желание и съответно предложеното от подсъдимия примирение, направено в първите мигове на спречкването. Следователно, е установено нито при първия, нито при втория етап от инцидента пострадалият да е осъществил противоправно нападение, което да предизвика поведение на неизбежна отбрана от подсъдимия. Вярно е , че при първия етап е имало вербален сблъсък, предизвикан от пострадалия, който мотивирано съдилищата са изследвали и правилно не са извели от поведението на пострадалия наличие на противоправно нападение по смисъла на института на „неизбежната отбрана”. Правилно е обследван и вторият етап от инцидента , развил се след приключването на първия конфликт, за който данните, установени по делото сочат, че макар и да се е върнал по посока, където са се намирали групата младежи, пострадалият е бит, повален от подсъдимия и другите двама свидетели, и прободен от с автоматичен нож подсъдимия с четири удара в областта на горните крайници и гърдите като единият от тях е бил проникващо- прободен в областта на сърцето - довел до леталния изход за пострадалия, при положение, че каквато и да било физическа съпротива у пострадалия преди това е била сломена. Следователно, преценката на съдилищата за липсата на неизбежна отбрана е правилна. Да се приеме наличието на неизбежна отбрана в случай като този, означава да се признае правото да бъде отнеман безнаказано човешки живот по повод всяка една невъзпитана, провокативна, неморална или друга укорима постъпка на провокиралия деянието пострадал (каквито впрочем съществуват в изобилие в ежедневието на обществото). Съдът не може да си позволи да утвърди подобна теза. При отсъствие на нападение, безпредметно е да се обсъжда евентуалното наличие на превишаване пределите на неизбежната отбрана, поради което искането на защитата за приложение на чл. 119 от НК също е неоснователно. Основателно са отхвърлени и аргументите за наличие на силно раздразнение, по посочените по-горе изводи от състава на ВКС. Въззивният съд е допуснал грешка при прилагането на материалния закон, единствено по отношение на нормата, очертаваща границите на предвидената в закона санкция, в които е следвало да бъде направена индивидуализация на наказанието като се зачете редукцията на предвиденото наказание по отношение непълнолетния извършител. Деянието е извършено от подсъдимия в качеството му на непълнолетен , но навършил 16 год. възраст и редукцията на предвиденото в чл. 115 НК наказание е съотносимо към чл. 63, ал. 2, т.2, от НК, а не към чл. 63, ал. 2, т.1 от НК. Т.е., размерът на наказанието е трябвало да бъде определен в рамките от две до осем години лишаване от свобода. В тази насока са основателни аргументите на защитата относно нарушение на материалния закон, развити в съдебното заседание пред ВКС, както и доводите на представителя на Върховната касационна прокуратура. Неоснователни са оплакванията за съществени процесуални нарушения, изразени неправилна оценка на доказателствата; в непълнота на мотивите; в нарушение изискванията на чл. 305, ал. 3 НПК и пр.. В своите актове съдилищата са развили подробен, обширен и всеобхватен анализ на доказателствата, изложен на няколко страници; коректно и задълбочено са коментирали и са дали отговор на всички доводи на страните. Затова най-малкото е некоректно да се неглижират положеният труд и старание на съдебните инстанции по установяването на фактите по делото, с изявления като това, че нямало мотиви, че не били оценени всички доказателства, не са обсъдени доводите на защитата, че не са обяснени противоречията в доказателствените източници и пр. Точно обратното е вярно - във въззивното решение съдът е направил анализ на доказателствата, като е обяснил на кои дава вяра и на кои не. Това съдът е направил изрично и поотделно при обсъждане на всеки един елемент от делото, както от фактическа, така и от правна страна. Настоящият състав споделя изложените мотиви и не намира за нужно да ги повтаря. В жалбата и устната пледоария на защитника М. като най-съществено нарушение на процесуалните правила се сочи недопускането от първостепенния съд производството по делото да се проведа по реда на съкратеното съдебно следствие по чл. 371, т.2 от НПК, като по този начин подсъдимият бил лишен от правото да ползва привилегията на намаляване на наказанието с 1/3 на основание чл. 58а от НК, а определението на съда било немотивирано. Възражението е неоснователно.Съдът има право винаги, когато по силата на вътрешното си убеждение е приел наличие на пречка за прилагане на съответната процедура, да не я допусне. Посочването на пречката – в случая, че признатите от подсъдимия факти, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, не се подкрепят от събраните на досъдебното производство доказателства – е достатъчен мотив. Не подлежи на допълнителна и отделна проверка и контрол кои са тези обстоятелства и дали действително съображението на съда е правилно. Подобна процедура би усложнила и забавила процеса. Отделно от това, действително е констатирано несъответствие между доказателствата и отразеното в обвинителния акт. Защитникът не отрича тази констатация, но заявява, че подсъдимият имал готовност да признае и тези факти. Последното е ирелевантно, тъй като значение за разрешението, което е направил съда с определението си да не допусне съкратено съдебно следствие има обективно съществуващото несъответствие в направеното самопризнание и данните от събраните по делото доказателствени източници в досъдебното производство. Съдът е пристъпил към общия състезателен процес, който най- ефективно охранява правото на защита на подсъдимия и осигурява принципите на справедливия процес. В хода на развилото се наказателно производство спорните обстоятелства са изяснени и отстранени. По жалбата на частния обвинител и граждански ищец. Правилно въззивният съд е определил квалификацията по чл. 115 НК, в отсъствие на квалифициращ признак „особена жестокост“, като е изложил множество аргументи в тази насока, с които настоящият състав се съгласява изцяло. Поведението на подсъдимия показва друга твърде опасна и крайно неприемлива черта от характера – пълно незачитане и недопустимо пренебрежение към здравето и живота на личността. Тези качества обаче не обуславят особено ожесточение, отмъстителност или садизъм, характеризиращи го като жесток човек. Цялостното деяние и конкретно начина на нанасяне на смъртоносното поражение не съдържат някакви особени, изключителни, различни характеристики, даващи основание да се определи стореното като извършено с особена жестокост. Квалифициращото обстоятелство е недоказано не само от обективна, но и от субективна страна – няма доказателства, сочещи съзнание и искане от страна на дееца да причини увреждане, действайки с изключителен садизъм. При тези принципни положения и предвид заключението на вещото лице, че не е била необходима някаква особено голяма сила, за да се получи нараняването от удара с конкретния нож, довело до смъртта на пострадалия, не може да бъде споделено оплакването, респ. да се уважи искането деянието да се квалифицира като извършено при особена жестокост. Да се приеме друго, означава да се заличи границата между основния и квалифицираните състави на престъплението. Жалбата на частният обвинител е основателна в частта за неправилно определяне от предходните две инстанции на съотношението между смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. Настоящият състав не споделя изводите на въззивния съд в тази сфера. Младата възраст не изключва възможността личността да бъде определена като агресивна и отмъстителна. В зависимост от характеровите особености, средата, условията на живот и други фактори, и в най-ранна възраст човек може да бъде трайно агресивен. Няма закономерност или правило, че подобно качество се изгражда едва в по-зряла възраст на индивида. В случая неоснователно не е оценена като отегчаващо отговорността обстоятелство повтарящата се агресивност в поведението на подсъдимия. Освен мярката по ЗБППМН, по делото е прието за установено / спр. показанията на свид.В. А., свид.Х. П./, че подсъдимият е вербализирал нагласата си да се саморазправи с новия приятел на свид. М. А., с която се е разделил наскоро ; свид. В. А. е установил, че преди инцидента, още докато били в беседката, пред приятелите си подс.Д. е показал носеният от него нож с автоматично изваждащо се острие. Тези данни сочат на съществуващи нагласи да участва в побои и скандали. Неоснователно не е ценено като отегчаващо обстоятелство е и употребата на алкохол преди деянието в респектиращи количества. Деецът е демонстрирал драстично незачитане на най-ценното цивилизационно постижение на човечеството – правото на живот и неговата защита. По изключително презрителен и лекомислен начин е показал готовност за отнемане на това най-висше човешко благо. Готовността да се отнеме човешки живот, независимо чий, вече съществува в личността на извършителя и това обстоятелство определя неговата обществена опасност като силно завишена. Обществената опасност на самото деяние също е с висока степен, но не само защото законът го е определил като най-тежкото престъпление, но и защото в конкретния случай, засягайки най-ценното благо на човека – неговия живот, е отнет живота на един млад човек – едва що навършил пълнолетие. Смекчаващите обстоятелства също трябва да бъдат отчетени, а именно, че повод за конфликта е дал пострадалият, но те не доминират над отегчаващите. Въпреки тяхното наличие, превес имат отегчаващите. Превесът се преценява не с оглед абсолютния брой на единия или другия вид обстоятелства, а предвид относителната тежест и значение на всяко едно от тях. С най-голяма значимост са именно вече изградените агресивни навици, изявите на презрително отношение към здравето на другите, пълното отсъствие на респект и уважение пред това изключително благо - човешкия живот, готовността да убие. Тъй като деянието е извършено от подсъдимия като непълномлетен, но навършил 16 години, в случая – няколко месеца преди да навърши пълнолетие, наказанието следва да бъде определено въз основа на правилото по чл. 63, ал. 2, т.2 от НК с редукцията на наказанието, предвидено за извършеното престъпление по чл. 115 от НК, а именно - в рамките между две и осем години лишаване от свобода. Правните изводи от фактическите данни, определящи степента на отговорност на подсъдимия и разпоредбата на чл. 54 от НК очертават индивидуализация на наказанието на Д. при известен превес на отегчаващите отговорността обстоятелства. Предвид по-леката квалификация от първоначално повдигнатото обвинение за извършеното престъпление и предвиденото по-леко наказание по размер на същото, и наличието на жалба на частния обвинител в насока, че не са съобразени в достатъчна степен отегчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства, настоящата инстанция счита, че промяната на съотношението между смекчаващите и отегчаващите обстоятелства, в сравнение с извършената индивидуализация на наказанието на подсъдимия от предходните две инстанции, няма да бъде в нарушение на забраната за утежняване положението на подсъдимия, макар че промяната на съотношението не е в интерес на подсъдимия. При среден размер на предвиденото, след редукцията наказанието, от пет години лишаване от свобода, справедливо и законосъобразно ще бъде размерът на наложеното наказание да бъде коригиран от седем, на шест години и шест месеца лишаване от свобода. Евентуалното определяне на по-нисък размер на наказанието би било необосновано и незаконосъобразно, в разрез с целите на наказанието. В конкретния случай е неприложима разпоредбата на чл. 55, ал.1, т.1 от НК, в каквато насока е искането на защитата по изложените вече съображения, тъй като не са налице нито многобройни, нито изключителни смекчаващи отговорността на подсъдимия Д. обстоятелства. Съществуващата тенденция в последните години към снижаване възрастта както на извършителите, така и на пострадалите на тези и други престъпления против личността, предопределя необходимостта от засилване на наказателната репресия, както с оглед специалната, така и предвид генералната превенция на наказанието за изпълнение на основните цели на наказанието. Държавата и обществото са длъжни да проявяват последователна нетърпимост към индивиди, за които чуждият живот не представлява никаква ценност, няма никаква стойност. С актовете си правораздавателните органи следва да възпитават не само в уважение, респект и зачитане на чуждия живот, но и в навици и съзнание за неговото опазване. Неоснователно е искането за уважаване в пълния предявен размер на гр. иск. В тази част присъдата на първоинстанционния съд, потвърдена с въззивното решение, е справедлива. Присъдените суми са съобразени с данните за естеството и характера на отношенията родител – дете, така и със стандарта на живот на обществото и със съдебната практика. В мотивите си съдилищата са изложили достатъчно аргументи, които не се опровергават от жалбоподателя и следва да бъдат споделени. Воден от тези мотиви, съставът на ВКС, ІІІ н.о., съгласно чл. 354, ал. 1, т. 3 от НПК Р Е Ш И : ИЗМЕНЯВА решение № 216 от 28.01.2016 г., постановено по внохд № 244/15 г. по описа на Великотърновския апелативен съд, като ПРЕКВАЛИФИЦИРА извършеното от подсъдимия М. С. Д. престъпление, от чл.115, вр. чл. 63, ал.. 2, т.1 НК, в престъпление по чл.115, вр. чл. 63, ал. 2, т. 2 НК и оправдава подсъдимия по обвинението във вр. с чл. 63, ал. 2, т. 1 НК от НК. НАМАЛЯВА размера на наложеното на подсъдимия М. С. Д. наказание за престъплението по чл. 115, вр. чл. 63, ал. 2, т. 2 НК, вр. с чл.54 от НК, ОТ СЕДЕМ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА - НА ШЕСТ ГОДИНИ И ШЕСТ МЕСЕЦА ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, при първоначален строг режим на изтърпяване, съгласно чл. 61, т.2 вр. чл. 60, ал.1 от ЗИНЗС. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: