Р Е Ш Е Н И Е № 223 гр. София, 11 февруари 2020 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди и деветнадесета година, в петчленен състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КЕТИ МАРКОВА АНТОАНЕТА ДАНОВА МАЯ ЦОНЕВА ДАНИЕЛ ЛУКОВ при секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Мария Михайлова изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 1013 по описа за 2019 г Настоящето производство е образувано по искане на осъдения В. Ц. П., депозирано на 25.09.2019 г, за възобновяване на наказателно дело № 985/18 по описа на ВКС, по което е постановено решение № 256 от 27.03.2019 г, с което е изменена въззивна присъда на Варненски апелативен съд № 10 от 19.07.2018 г, като молителят е оправдан по обвинението по чл. 116, ал. 1, т. 11 НК, относно квалифициращото обстоятелство „деянието да е извършено по хулигански подбуди”, наложеното му наказание „лишаване от свобода” е намалено на шестнадесет години, а присъдата е оставена в сила в останалата й част. С въззивния акт е отменена първоинстанционната присъда в наказателно-осъдителната й част и подсъдимият В. Ц. П. е признат за виновен и осъден за престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6 и т. 11 вр. чл. 115 НК, за което, при условията на чл. 54 НК, му е наложеното наказание осемнадесет години „лишаване от свобода”, при „строг” режим, а присъдата на окръжния съд е потвърдена в останалата й част. С първоинстанционната присъда № 30 от 23.03.2018 г, по НОХД № 627/16, Варненският окръжен съд е признал подсъдимия В. Ц. П. за виновен в това, че на 28.11.2015 г в[жк], [населено място], / област/, умишлено е умъртвил М. Т. К., с оглед на което и на основание чл.115 и чл. 54 НК, му е наложил наказание петнадесет години „лишаване от свобода”, което да бъде изтърпяно при „строг” режим, със зачитане на предварителното задържане, считано от 28.11.2015 г, като го е оправдал по чл. 116, ал. 1, т. 6 и т. 11 НК. Със същата присъда е осъден да заплати на родителите на пострадалия З. и Т. К. по 130 000 лв, на всеки от тях, обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от деянието, предмет на обвинението. Искането е на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 354, ал. 2, т. 2 и ал. 5 НПК. Сочи се, че касационният съд е приложил „закон за еднакво наказуемо престъпление” и е приел ново фактическо положение, с което се е произнесъл като въззивна инстанция, а именно: че след падането на пострадалия на земята, подсъдимият е продължил да му нанася удари с хладното оръжие, каквото обстоятелство не е залегнало в обвинителния акт. Изтъква се, че с касационното решение са допуснати съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния закон, че е допуснато нарушение на правото на справедлив процес по чл. 6 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи/КЗПЧОС/.Прави се искане за възобновяване на наказателното дело, отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на ВКС, или за произнасяне на настоящия състав, при условията на чл. 425, ал. 1, т. 4 НПК, в насока, благоприятна за осъдения. В съдебно заседание на ВКС защитата пледира за уважаване на искането. Осъденият моли искането да бъде уважено. Представителят на ВКП счита, че искането е допустимо, но е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Настоящето искане е недопустимо по следните съображения: Когато делото е приключило с касационно решение, НПК е предвидил различни хипотези за възобновяване, но значими при решаване на настоящия казус са две от тях: 1/ когато съдебният акт е постановен, на основание чл. 354, ал. 2, т. 2 НПК, и 2/ когато производството пред ВКС е протекло при условията на чл. 354, ал. 5 НПК. Общото между двете хипотези е това, че е налице произнасяне на касационния съд за първи път по определена категория въпроси и това решение е окончателно. Когато съдебният акт е постановен, на основание чл. 354, ал. 2, т. 2 НПК, с решението е приложен „закон за еднакво или по-леко наказуемо престъпление”, тоест, обвинението е изменено, като е направена преквалификация на деянието, поради което подсъдимият формално не се защитавал срещу измененото обвинение, независимо, че то е отнесено към същите релевантни факти и е еднакво или по-благоприятно за него. Във втората хипотеза, ако съдът упражни правомощията на въззивна инстанция, касационното решение не подлежи на обжалване по реда на редовния инстанционен контрол. С оглед съблюдаване на правото на справедлив процес по чл. 6 КЗПЧОС, процесуалният закон е предвидил възможност за възобновяване на наказателното дело в изброените хипотези като гаранция за спазване на правото на защита. В теорията и съдебната практика са анализирани понятията „закон за по-тежко наказуемо престъпление”, „закон за същото престъпление”, „закон за еднакво или по-леко наказуемо престъпление”, като са очертани отличителните им белези. Понятието „закон за по-тежко наказуемо престъпление” е изяснено от Тълкувателно решение № 57 от 4.12.1984 г, по н. д. № 43/84, ОСНК, ВС, в което е прието следното: Закон за по-тежко наказуемо престъпление е налице, когато на съдебното следствие се установят обстоятелства, които дават основание да се измени квалификацията на деянието в по-тежко наказуемо престъпление. Кое престъпление е по-тежко наказуемо се определя от вида и размера на предвиденото за него наказание, като последователността на различните видове наказания и тяхната тежест са регламентирани в чл. 37 НК. Съгласно разяснението на цитираното Тълкувателно решение, определящо значение при дефиниране на понятието „закон за по-тежко наказуемо престъпление” имат видът и размерът на наказанието, предвидено за съответното престъпление, при което по-тежко наказуемо се явява престъплението, което предвижда по-строго наказание, преценено съобразно йерархията на санкциите, очертана в чл. 37 НК. Някои теоретици приемат, че е налице тъждественост между „закон за същото престъпление” и „закон за еднакво наказуемо престъпление”, което е свързано с буквалното тълкуване на двете понятия единствено по критерия наказуемост. В част от съдебната практика също е изразено становище, че буквалното им езиково тълкуване по този критерий обуславя извода за тяхната идентичност. Съществува и друго становище, според което е неприемливо да се сложи знак на равенство между двете понятия. Съображенията в тази насока са, че би се стигнало до противоречие с правния принцип, че е недопустимо в закона да съществуват две понятия с едно и също съдържание. Друг аргумент е, че при очертаване правомощията на въззивната инстанция по чл. 337, ал. 1, т. 2 НПК, не биха фигурирали хипотезите „закон за същото престъпление” и „закон за еднакво наказуемо престъпление” като отделни алтернативи, ако те имаха едно и също съдържание. Преди да бъдат изложени съображения относно разликата между обсъжданите понятия е необходимо да се направи следното уточнение: „Закон за същото престъпление” и „закон за същото наказуемо престъпление” се отнасят до едно и също правно понятие, но второто е неточно в езиков смисъл и не следва да бъде употребявано. Ето защо, в настоящето изложение ще бъде използвано понятието „закон за същото престъпление”. Налице е и съдебна практика, която се споделя от настоящия състав, според която, различието между понятията „закон за същото престъпление”, от една страна, и „закон за еднакво или по-леко наказуемо” престъпление, от друга страна, произтича от правната квалификация на деянието, тоест, от приложимия материален закон, разбиран като състав на престъпление, очертан от Особената част на НК. В тази насока е Решение № 13 от 26.07.2013 г, по н. д. № 2137/12, I НО на ВКС: „Когато със съдебния акт е приложена същата правна квалификация, е налице хипотезата на „закон за същото престъпление”. Ако със съдебния акт е внесена промяна в правната квалификация, е приложен „закон за еднакво или по-леко наказуемо престъпление”, в зависимост от тежестта на наказанията, предвидени в закона”. При „закон за същото престъпление” правната квалификация на деянието, тоест, приложимият материален закон е същият, който е възведен с обвинителния акт. При „закон за еднакво или по-леко наказуемо престъпление” възприетата от съда правна квалификация не остава същата, а се променя, като със съдебният акт се извършва преквалификация на деянието и се явява приложим друг материален закон, различен от този по обвинителния акт. Общото между трите коментирани хипотези е това, че фактическото обвинение остава същото / кръгът от релевантни факти, описани в обвинителния акт, не се променя / или ако е налице промяна, тя е несъществена, тоест, всички релевантни факти са предявени на подсъдимия по установения ред и той е могъл да упражни пълноценно правото си на защита по тях. Друго е положението, ако е налице съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението. Тогава, на основание чл. 287 НПК, прокурорът повдига новото обвинение в производството пред първата инстанция. За разлика от случаите по чл. 287 НПК, в хипотезите на „закон за същото престъпление”, „закон за еднакво или по-леко наказуемо престъпление”, съдът може да се произнесе със своя акт, без да е необходима инициатива на прокурора. Това е така, защото фактическото обвинение остава същото или несъществено променено, а юридическото обвинение, обуславящо приложимия материален закон, от гледна точка на неговата наказуемост, е със същите правни последици като първоначалното по обвинителния акт, при „закон за същото престъпление” или „закон за еднакво наказуемо престъпление”, или е с по-благоприятни последици, при „закон за по-леко наказуемо престъпление”. На следващо място, за прецизност в терминологията е необходимо да се направи уточнение на понятието „преквалификация” на деянието. В тесен смисъл, това са случаите, при които правната квалификация се променя, като се преминава от престъпление от един вид към престъпление от друг вид. В широк смисъл, преквалификация е налице и когато престъплението е едно и също, тоест, остава от същия вид, но се преминава от един състав към друг състав на същото престъпление. Например, от квалифициран състав към основен състав, респективно, от основен състав към привилегирован. В тези случаи, също се променя приложимият материален закон, правната квалификация и съответната й наказуемост, доколкото винаги наказанието, предвидено за квалифициран състав, е по-тежко от това по основния състав, респективно, наказанието по привилегирования състав е по-леко от това по основния. Хипотеза на „закон за същото престъпление” би възникнала, например, когато се разкрият обстоятелства, че предметът на имуществено престъпление, е с по-нисък размер от този, предмет на обвинението. Тогава съдът със своя акт може да осъди подсъдимия за установения / по-нисък / размер на предмета на престъплението и го оправдае за разликата до пълния размер. Друго би било положението, ако се касае за по-висок размер на предмета на престъплението. Тогава се явява приложим чл. 287 НПК, тъй като обстоятелството, което се отнася до новия, по-висок размер, на предмета на престъплението, обуславя съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението. Хипотеза на „закон за същото престъпление” би била налице и когато от квалифициран състав на престъпление отпадат едно или повече квалифициращи обстоятелства, но съставът остава същият, тоест, квалифициран. Например, прокурорът е приел, че се касае за квалифициран състав на престъпление, при който са изпълнени три квалифициращи признаци, и по това обвинение е внесен обвинителен акт в съда. При постановяване на присъдата съдът е дал различна правна оценка на релевантните факти, като е останал в рамките на същата правна квалификация, но е приел, че са осъществени по-малко на брой квалифициращи признаци. За пълнота и прецизност на настоящето изложение следва да се отбележи, че в теорията и съдебната практика има различие по въпроса: как следва да се квалифицира деянието, когато отпаднат някои от квалифициращите признаци от състава на престъплението. Според едното становище, се касае за „закон за по-леко наказуемо престъпление”, което произтича от обстоятелството, че е възможно да се смекчи наказателно-правното положение на подсъдимия. Според другото становище, се касае за „закон за същото престъпление”, тъй като престъплението е от същия вид, но предвид отпадането на един или повече квалифициращи признаци, е възможно да се преосмисли наложеното наказание в насока, благоприятна за подсъдимия. Преобладаващата съдебна практика приема, че се касае за „закон за същото престъпление”, тъй като правната квалификация остава същата и законът не е предвидил като задължителна последица смекчаване на наказанието. Възможността за по-благоприятно наказателно-правно третиране на подсъдимия е налице, но това е свързано с преценката за справедливост на наказанието, откъдето следва, че смекчаване на положението е възможно, но не е задължително. В обобщение е необходимо да се отбележи следното: Обсъдените хипотези имат отношение при решаване на въпросите: дали е настъпила промяна във фактическото обвинение и ако това е така, променените факти как се отразяват на юридическото обвинение, на правната квалификация, които въпроси поначало стоят на вниманието на инстанциите по фактите: първата инстанция и въззивната такава. Касационният съд, съгласно правомощията си по Гл. 23 НПК, е съд по правото, а не по фактите, откъдето следва, че третата инстанция дължи произнасяне само в рамките на установените фактически положения, които сама не може да промени. Друго е положението в хипотезата на чл. 354, ал. 5 НПК, когато касационният съд разполага с правомощията на въззивна инстанция и ако ги упражни, може да установява нови фактически положения и да внесе промяна в установените такива. Конкретният казус обаче не е такъв. Изложеното дотук, разгледано в светлината на правото на справедлив процес по чл. 6 КЗПЧОС, дава основание да бъдат направени следните изводи: Изискването на чл. 6, ал. 3, б. „а” от Конвенцията обвиняемият да бъде информиран в подробности за „характера и причините” за обвинението срещу него означава лицето да бъде осведомено не само за първоначалното обвинение, но и за промяната във фактите, ако е налице такава, разбирана като съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, както и за промяната в правната квалификация на деянието, предмет на обвинението. Надеждната информираност на обвиняемия / подсъдимия / изисква той да получи информация и за промяната на правната квалификация в по-лека такава, защото само по този начин би могъл да осъществи пълноценно правото си на защита. В тази насока е практиката на Съда по правата на човека. Следователно, когато с касационното решение е останала същата правна квалификация, тоест, е приложен „закон за същото престъпление”, тази хипотеза не попада в обсега на чл. 354, ал. 2, т. 2 НПК. Неслучайно, законодателят е очертал единствено хипотезите на „закон за еднакво наказуемо престъпление” и „закон за по-леко наказуемо престъпление”, тъй като само в посочените случаи се прилага друга правна квалификация, срещу която подсъдимият не е упражнил правото си на защита пред минимум две съдебни инстанции. НПК не е предвидил хипотеза, при която несъществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, което не води до друга правна квалификация, или даването на друга правна оценка на релевантните факти, при същата правна квалификация, тоест, приложение на „закон за същото престъпление”, да бъдат включени в обсега на възобновяването по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 354, ал. 2, т. 2 НПК. Това е така, защото фактическото обвинение остава същото или претърпява несъществена промяна, правната квалификация остава същата, поради което в хода на производството пред касационната инстанция пред защитата не са били поставени затруднения, които да попречат на пълноценното упражняване на правото на защита. По настоящето дело, също е приложен „закон за същото престъпление” поради следните съображения: Съставът на ВКС е дал различна правна оценка на релевантните факти, като е приел, че в действията на подсъдимия е налице личен мотив в извършване на престъплението, което изключва квалифициращото обстоятелство „хулигански подбуди”. Направил е извод, че правилното приложение на материалния закон изисква деянието да се квалифицира по чл. 116, ал. 1, т. 6 НК, респективно, постановил е оправдаване по т. 11 на същия текст. При това положение, след като е приложен „закон за същото престъпление”, съдебният акт не попада в обсега на чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 354, ал. 2, т. 2 НПК. На следващо място, не е налице и хипотезата на чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 354, ал. 5 НПК. Това е така, защото съставът на ВКС не е действал като въззивната инстанция, а е решил делото само в пределите на правомощията си по Гл. 23 НПК. Неоснователно се сочи, че се е стигнало до промяна на фактическото обвинение, с което съставът на ВКС е упражнил правомощията на въззивен съд. По делото е установено, че е имало две пострадали лица: починалият М. К. и св. Р. В.. От фактическа страна е прието, че подсъдимият е нанасял удари с хладно оръжие по тялото и лицето на М. К., с което му е причинил множество наранявания, при един от които си е наранил ръката. От нанесените удари К. се е свлякъл на земята. Подсъдимият го е изоставил и се е присъединил към групата младежи, удряли св. В., при което е нанесъл на свидетеля удари с ножа, който е държал. В решението на ВКС, при излагане на доводите от правна страна, е отразено, че след падане на пострадалия на земята, подсъдимият е продължил да му нанася удари, откъдето е изведен изводът, че деянието се отличава с „особена жестокост”. Правната оценка на извършеното е дадена в рамките на установените факти, откъдето следва, че действията на подсъдимия, осъществени след падането на пострадалия К. на земята, се отнасят до св. В., който също е пострадал. При това положение, след като разсъжденията на касационния съд са изложени при обсъждане на приложимия материален закон, не може да си счита, че съдебният състав е променил фактическите положения, с което се е произнесъл, по реда на чл. 354, ал. 5 НПК. Ето защо, неоснователно се сочи, че ВКС е действал като въззивна инстанция, откъдето следва, че не е налице и основанието по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 354, ал. 5 НПК. С оглед на изложеното, настоящият петчленен състав намери, че искането за възобновяване е недопустимо и като такова следва да бъде оставено без разглеждане. Водим от горното и на основание чл. 422 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ искането на осъдения В. Ц. П. за възобновяване на производството по наказателно дело № 985/18 по описа на ВКС и за отмяна на постановеното по него решение № 256 от 27.03.2019 г. ПРЕКРАТЯВА производството по н. д. № 1013/19 по описа на ВКС. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: