Р Е Ш Е Н И Е № 30 гр. София, 09 февруари 2017 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на двадесет и седми януари през две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ БЛАГА ИВАНОВА при секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурора Димитър Генчев изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 1069 по описа за 2016 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия К. П. Н. и по жалба на подсъдимия А. Й. С. срещу решение на Великотърновски апелативен съд № 143 от 11.07.2016г, по ВНОХД № 92/16, с което е изменена присъда на Окръжен съд, Велико Търново, № 2 от 14.01.2016, по НОХД № 187/15, като жалбоподателите са оправдани по обвинението за съучастие като съизвършители по чл. 20, ал. 2 НК, и е пререшен въпросът относно заплащане на дължимите разноски, като на всеки от подсъдимите е възложено да заплати по 215 лв, в полза на държавния бюджет, и по 241 лв, по сметка на бюджета на съдебната власт, а присъдата е потвърдена в останалата й част. С първоинстанционната присъда подсъдимите са признати за виновни в това, че на 31.08.2011 г в [населено място], в съучастие като съизвършители помежду си и с още две лица / неустановени /, с цел да принудят Я. Ф. М. да се разпореди с вещ: да заплати сумата от 1 000 лв, са го заплашили с насилие и с увреждане на имущество, като деянието е придружено с причиняване на лека телесна повреда и е извършено от повече от две лица, с оглед на което и на основание чл. 213 а, ал. 2, т. 2, т. 3, пр. 1, т. 4 вр. ал. 1, алт. 1, пр. 1 и 3 вр. чл. 20, ал. 2 НК, са осъдени, всеки един от тях, на две години „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от три години, и на глоба от 3 000 лв, както и да заплатят сторените разноски, възлизащи на 912 лв, по сметка на ВТОС, а именно: по 465 лв и по 5 лв, за служебно издаване на изпълнителен лист. С жалбите се релевират основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1, 2 и 3 НПК. Твърди се, че изводите по доказателствата са изведени в нарушение на процесуалните изисквания, че неправилно са кредитирани показанията на св. М., дадени на досъдебното производство, че не имало основание да бъдат отхвърлени показанията му от съдебното производство, че материалният закон е приложен неправилно, че наложеното наказание е явно несправедливо. С жалбите се прави искане за оправдаване на подсъдимите или за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на ВТАС. В съдебно заседание на настоящата инстанция защитата на жалбоподателите пледира за уважаване на жалбите им. Подсъдимият Н. моли да бъде оправдан. Подсъдимият С. също моли да бъде оправдан. Представителят на ВКП изразява становище, че жалбите са неоснователни. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Въззивният съд е направил прецизен анализ на доказателствата, при който е достигнал до верни изводи по релевантните факти. Неоснователно се твърди, че не е следвало да бъдат кредитирани приобщените показания на св. М., дадени пред съдия на досъдебното производство. Те са в пълен синхрон с показанията на св. М., св. Й., св. П., св. П., св. Л., св. С., св. С., с обективните находки по тялото на пострадалия, предмет на СМЕ, изяснила вида на телесните увреждания и механизма на причиняването им, със записите от охранителните камери, заснели епизоди от инкриминираните събития, приобщени като веществени доказателства. Ето защо, правилен е изводът, че именно тези първоначални показания заслужават кредит на доверие и те, заедно с изброените доказателствени материали, следва да залегнат в основата на осъдителната присъда, респективно, решението на въззивния съд, с който е потвърдена. Анализирани са и последващите показания на св. М., дадени пред съда, с които е отрекъл участието на подсъдимите в престъплението, и е „прехвърлил отговорността” на неизвестни лица, чиито имена не е пожелал да съобщи. Инстанциите по същество са отказали да ги кредитират, тъй като са установили, че е направен несполучлив опит да се „подпомогне” защитната теза. В тази насока, правилно е съобразено, че последващите показания влизат в противоречие със „следите” от престъплението, даващи представа за действителния развой на инкриминираните събития. Такива са показанията на свидетелите, резултатите от проведеното разпознаване на досъдебното производство, обективните находки / СМУ за телесните увреди на пострадалия, записите от охранителните камери /. Тезата на пострадалия от съдебната фаза, че в офиса на св. Й. са нахлули непознати лица, се опровергава от показанията на св. Й. и св. М., възприели подсъдимите, придружени от още две лица / неустановени по делото /. Твърдението на св. М., че е „инсценирал” престъплението, като сам си е причинил увреждания, се опровергава от следите по тялото му, предмет на СМУ, сочещо на действителната локализация на увредите и механизма на причиняването им / особено тези в областта на гърба /. На следващо място, версията на пострадалия пред съда се опровергава от показанията на св. Л. и св. С., заявили, че на инкриминираната дата са се срещнали с М., по негова молба, възприели са, че по него има видими следи от нараняване, и той им е съобщил, че е бит от познати лица, от [населено място], на които дължи пари. Нелогично е поведението на пострадалия / версията пред съда / относно обстоятелството, че в деня на инцидента е потърсил „съдействие” от св. С., който да посредничи за разсрочване на задължението му към подсъдимите. Ако твърденията на пострадалия пред съда са верни, тогава е необяснимо кое е наложило св. С. да организира среща на св. М. с подсъдимите, заснета от охранителната камера на бензиностанция „Л.” / записът е приложен като веществено доказателство /. Този факт обаче напълно кореспондира с кредитираните показания на св. М., че подсъдимите са му определили кратък срок за издължаване / същия ден, до 17, 00 часа /, и изрично са го предупредили, че, в противен случай, къщата на неговата майка ще бъде подпалена. На следващо място, липсва логично обяснение кое е наложило „инсценировката” на побоя да се извърши в района на Гробищния парк, където св. М. е потърсил помощ от св. П. / поискал е неговия телефон, за да се обади на св. Й., с молба да го откара до центъра /. Правилно е отхвърлено като неубедително твърдението на пострадалия, пред съда, че е бит от хора, на които не желае да съобщи имената, защото е „зависим от тях”, а същевременно е заявил, че „те са му направили услуга” преди 15 години. При анализа на последващите му показания е взето предвид съдебното му минало, което е обременено / осъждан за измама и изтърпявал наказание „лишаване от свобода” / и отрицателните му характеристични данни, обясняващи промяната на показанията му в аспект на отричане на действителните събития в „услуга” на подсъдимите, с които междувременно е „уредил” отношенията си. При комплексната преценка на доказателствата, подкрепящи обвинителната теза, които са преобладаващи, и тези, отнасящи се до защитната теза, сред които са и обясненията на подсъдимите, че не са имали неуредени финансови отношения с пострадалия и не са извършили инкриминираното деяние, правилно са приети за достоверни обвинителните / доказателства /, по съображения, че тяхната надеждност и категоричност е несъмнена, респективно, правилно са отхвърлени втората категория доказателства: оправдателните, тъй като е установено, че са създадени за нуждите на процеса и не биха могли да послужат при формиране на вътрешното убеждение по релевантните факти. С оглед на изложеното, настоящата инстанция намира, че при анализа на доказателствата не е допуснато процесуално нарушение, попадащо в обхвата на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, поради което не се поражда процесуална необходимост от отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на ВТАС. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Приетите факти обуславят съставомерност по чл. 213 а, ал. 2, т. 2, т. 3, пр. 1, т. 4 вр. ал. 1, алт. 1, пр. 1, алт. 2, пр. 1 и 3 НК, каквото е възприетата по делото правна квалификация. Кръгът от действия, които се свеждат до заплашване на св. М. със саморазправа, с принудително осъществяване на хомосексуални действия спрямо него, запалване на имущество на близък родственик, целящи да го принудят да изплати свой паричен дълг, попадат в обхвата на изнудването, като са налице и квалифициращи признаци: изнудването е придружено с причиняване на лека телесна повреда на пострадалия и деянието е извършено от повече от две лица. Следователно, материалният закон е приложен правилно, откъдето следва, че не може да бъде удовлетворено искането на жалбоподателите за отмяна на осъдителните съдебни актове и оправдаването им от настоящата инстанция, на основание чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, която хипотеза не е налице / липсва осъждане за деяние, което не съставлява престъпление /. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Наказателната отговорност на подсъдимите е реализирана при условията на чл. 54 НК, при изключителен превес на смекчаващите обстоятелства: чисто съдебно минало на подсъдимите, млада възраст, положителни характеристични данни, трудова ангажираност / развиват собствен бизнес и създават работни места /, семеен статус / бащи на малолетни деца, за които полагат грижи /. Верен е изводът, че извън завишената степен на обществена опасност на деянието, други отегчаващи обстоятелства не са констатирани, поради което определеното наказание / в закона са предвидени две санкции кумулативно / е към законовия минимум: две години „лишаване от свобода” и глоба от 3 000 лв. Приложен е чл. 66 НК, тъй като е преценено, че степента на обществена опасност на дейците е ниска и целите по чл. 36 НК успешно биха се постигнали чрез условното им осъждане. Правилно е становището, че не е налице хипотезата на чл. 55 НК, тъй като липсва втората кумулативна предпоставка на този текст, а именно: най-лекото, предвидено в закона, наказание / което съвпада с наложеното такова / не се явява несъразмерно тежко на извършеното. Това е така, защото степента на обществена опасност на деянието е достатъчно висока, за да обуслови такова наказание, чиято строгост да способства за изпълнение на целите по чл. 36 НК. Ето защо, настоящата инстанция счита, че наложеното наказание две години „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от три години, и глоба от 3 000 лв, отговаря на законовия критерий за справедливост, залегнал в чл. 348, ал. 5 НПК, поради което не са налице основания за смекчаване на наказателно-правното положение на жалбоподателите, а искането им в тази насока не може да бъде удовлетворено. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение на Великотърновски апелативен съд № 143 от 11.07.2016 г, по ВНОХД № 92/16. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: