Р Е Ш Е Н И Е № 584 гр. София, 12 януари 2011 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Р. България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на осми декември две хиляди и десета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИЛЯНА МЕТОДИЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА АВДЕВА БИЛЯНА ЧОЧЕВА при секретаря Кр. Павлова и в присъствието на прокурора Явор Гебов изслуша докладваното от съдия Ч. наказателно дело № 519 по описа за 2010 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Производство пред ВКС е по реда на чл. 420 ал. 2, вр. чл. 422 ал. 1, т. 5 от НПК и е образувано по искан на осъдения А. Т. Д. за възобновяване на ВНОХД № 211//2010 г. на Русенския окръжен съд и отмяна на постановеното по него въззивно решение № 144/21.04.2010 г., с което е била изменена присъда № 44/03.02.2010 г. по НОХД № 3260/2009 г. на районен съд - Русе. С първоинстанционната присъда Русенският районен съд е признал подсъдимия А. Т. Д. за виновен в извършването на престъпление по чл. 196 ал. 1, т. 2, вр. чл. 195 ал. 1, т. 6 от НК за това, че на 10.01.2009 г., в[населено място], при условията на опасен рецидив, в качеството си на длъжностно лице – маневрен стрелочник към поделение „Т. превози”, кантора[населено място], възползвайки се от служебното си положение, отнел 30 литра дизелово гориво на стойност 52. 50 лв. от владението на [фирма], поделение „Т. превози” – Русе, без тяхно съгласие и с намерение противозаконно да ги присвои, като във вр. с чл. 55 ал. 1, т. 2, б. „б” от НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от 6 месеца, което да изтърпи при първоначален строг режим в затворническо общежитие от закрит тип. В тежест на подсъдимия е присъдил заплащане на направените по делото разноски. С въззивното решение и въз основа на подаден протест Русенският окръжен съд е изменил присъдата в частта относно наказанието, което е увеличил на 2 години лишаване от свобода. В лично изготвеното от осъдения искане, поддържано в с. з. пред ВКС от него и служебния му защитник, се изтъкват доводи, съотносими към основанията за възобновяване по чл. 422 ал. 1, т. 5, вр. чл. 348 ал. 1, т. 1 -3 от НПК. Твърди се, че осъждането му е за недоказано деяние, тъй като по делото не било установено какъв е бил вида на дизеловото гориво и откъде е било взето. Оспорва се и увеличението на наказанието на две години. Претендира се отмяна или изменение на въззивното решение. Прокурорът от ВКП намира, че при изясняване на фактическата обстановка не са били допуснати процесуални нарушения, като не възразява въпросът за наказанието да бъде преобсъден. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличието на основанията за възобновяване, намери следното: Искането за възобновяване е допустимо, тъй като е било депозирано в изискуемия по чл. 421 ал. 3 от НПК 6-месечен срок, считано от влизане в сила на въззивното решение, което не е подлежало на проверка по касационен ред. При разглеждането му по същество ВКС намери, че то е ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНО предвид следните съображения: Възраженията, изложени в писменото искане относно правилното установяване на фактите по делото, касаещи авторството, начина на неговото извършване и предмета на престъплението, са изцяло неоснователни. По своята същност те са идентични на сочените във въззивната жалба, като Русенският окръжен съд ги е обсъдил и отхвърлил като неоснователни с мотивирани съображения, които ВКС споделя и не намира за нужно да преповтаря. Комплексът от данни, изведени от доказателствените средства, съвсем ясно е ориентирал, че подсъдимият е източил остатъчно гориво от цистерните, (собственост на „Л.” след разтоварването им и по време на престояването им на гара Разпределителна – Русе), като непосредствено след това той е бил задържан с трите туби с обща вместимост 30 л. на стойност 52. 50 лв. Като маневрен стрелочник той е имал достъп до цистерните, като измежу общия брой от 25, престоявали на гарата само 15 са съдържали дизелово гориво, каквото и експертизата е констатирала в тубите, доброволно предадени от подсъдимия, а останалите други вещества, неотносими към случая. При тези данни очевидно не е било нужно да бъде правен химически анализ на съдържимото във всички цистерни, за да се установява идентичност с намереното в държане в подсъдимия, което оттук и да води до различно остойностяване, в какъвто аспект са правени възражения по делото. На тази основа не се откриват процесуални нарушения, които да са съществени и да повлияват различни оценки за фактите по делото и като цяло за доказаността на престъплението. Същото е правилно квалифицирано по текста на чл. 196 ал. 1, т. 2, вр. чл. 195 ал. 1, т. 6 от НК и доколкото по този въпрос отсъстват възражения, а в мотивите на инстанциите по същество се съдържат подробни съображения, ВКС не намира за необходимо да го обсъжда. Явно несправедливо обаче е наказанието на подсъдимия, което въззивната инстанция е увеличила от 6 месеца на 2 години лишаване от свобода. Преди всичко е коректно да се подчертае, че окръжният съд правилно е констатирал грешката на първата инстанция, касаеща основанието за определяне на наказанието под минимума. В присъдата е посочен текста на чл. 55 ал. 1, т. 2, б. „б” от НК, който важи за случаите, когато отсъства предвиден минимален предел на лишаване от свобода и става въпрос за замяна на предвидено в закона наказание, очевидно неприложима с оглед санкцията по чл. 196 ал. 1, т. 2 от НК. Същевременно, в мотивите е обсъждан минимум от порядъка на 1 година лишаване от свобода при положение, че същият е 3 години. Следователно, окръжният съд правилно е отчел, че приложимата хипотеза е тази по чл. 55 ал. 1, т. 1 от НК. Правилно е и становището за присъствие на многобройни смекчаващи обстоятелства и несъразмерна тежест на минимума по чл. 196 ал. 1, т. 2 от НК, по който въпрос не личи въззивната инстанция да се различава от първата. В тази категория попадат твърде ниската стойност на отнетото – 52. 50 лв., доброволното предаване и възстановяването му на собственика, респ. практическата липса на вреди, трудовата и семейната ангажираност на подсъдимия. Единствено основание за налагане на по-тежко наказание в размера от 2 години лишаване от свобода е преоценката за обема и тежестта на отегчаващите обстоятелства – предходно осъждане на подсъдимия за същото по вид престъпление, невключено в правната квалификация, което допълнително е оценено и като негативна информация за личността му, а оттук и извода за високата му лична обществена опасност и невъзможност целите по чл. 36 от НК да се постигнат с по-леко наказание. Противно на това становище ВКС намира, че тези данни за личността на подсъдимия не оправдават двегодишна изолация и като цяло не отговарят на принципа за съразмерност между извършеното и следващото се за него наказание. В същата степен това е постижимо и с по-ниско по-размер наказание при правилно прилагане на чл. 55 ал. 1, т. 1 от НК, а именно 1 година лишаване от свобода, в какъвто аспект следва да се измени въззивното решение. В останалата част, включително относно режима и типа затворническо общежитие за изтърпяване на наказанието, решението следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 425 ал. 1, т. 3 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ВЪЗОБНОВЯВА ВНОХД № 211//2010 г. на Русенския окръжен съд и ИЗМЕНЯВА постановеното по него въззивно решение № 144/21.04.2010 г., като НАМАЛЯВА наказанието на подсъдимия А. Т. Д. от 2 (две) години на 1 (една) година лишаване от свобода. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата чу част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: