Р Е Ш Е Н И Е № 69 София, 20.04.2012 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в съдебно заседание на дванадесети март две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЯ ЗЯПКОВА ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА ОЛГА КЕРЕЛСКА при участието на секретаря Северина Толева разгледа докладваното от съдията ДЕКОВА гр.дело № 898 по описа за 2011 год. Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Г. М. от [населено място], срещу решение от 19.03.2011г., постановено по гр.д.№87/2011г. на Пловдивски окръжен съд, с което след отмяна на решение от 04.11.2010г. по гр.д.№7996/2010г. на Пловдивски районен съд са отхвърлени предявените от С. Г. М. искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1-3 КТ. Касационното обжалване е допуснато с определение №24 от 09.01.2012г. на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК, поради противоречива съдебна практика по приложението на чл.325, т.1 КТ. Въззивният съд е приел, че уволнението е законосъобразно на приложеното основание чл.325, т.1 от КТ – по взаимно съгласие, тъй като в заповедта подписите на служител и работодател са на едно ниво в документа, след текста за прекратяване на правоотношението по взаимно съгласие и едва след това има текст за дата на връчване. Настоящият съдебен състав намира за правилно разрешението, дадено в решение №186 от 15.02.2005г. по гр.д.№3502/2002г. на ВКС, ІІІг.о., че уволнението по взаимно съгласие по чл.325, т.1 КТ означава, че и двете страни по трудовото правоотношение еднакво желаят неговото прекратяване при наличие на ясно изразена воля. В касационната жалба се поддържа, че решението в обжалваната част е неправилно. По съображения в жалбата се иска решението да бъде отменено. Претендират се разноски. Ответникът по касационната жалба [фирма] оспорва жалбата като неоснователна. Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, с оглед заявените основания за касиране на решението, приема следното: С въззивното решение след отмяна на първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от С. Г. М. срещу [фирма] искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1-3 КТ. Въззивният съд е приел, че уволнението е законосъобразно на приложеното основание чл.325, т.1 КТ – по взаимно съгласие, тъй като в заповедта подписите на служител и работодател са на едно ниво в документа, след текста за прекратяване на правоотношението по взаимно съгласие и едва след това има текст за дата на връчване. Решението е неправилно. Установено е, че С. Г. М. е заемал длъжност „ръководител отдел маркетинг” в [фирма] по силата на трудов договор, сключен за неопределено време. Съгласно чл.325, т.1 КТ трудовият договор се прекратява по взаимно съгласие на страните, изразено писмено. Това означава, че двете насрещни волеизявления на страните, както предложението за прекратяване на трудовото правоотношение, така и приемането на същото, е необходимо да са изразени писмено. Всяка от страните трябва да изрази волята си за прекратяването на трудовия договор ясно, категорично и безусловно. Поради това не може да се приеме, че с подписването и от служителя на заповед за прекратяване на трудовия договор на основание чл.325, т.1 КТ, фактическият състав на чл.325, т.1 КТ е осъществен. Подписването на заповедта от работника или служителя като получател удостоверява единствено получаването й, а не воля за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие. Неправилно въззивният съд е отдал значение на мястото на полагане на подписа на служителя върху заповедта. Както се посочи волята за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие трябва да бъде изразена в писмена форма ясно и категорично, а не с конклудентни действия – с подписване на заповедта. В случая не са налице две съвпадащи писмени волеизявления за прекратяване на трудовия договор, чрез които да е постигнато изискуемото от закона взаимно съгласие, поради което неправилно с обжалваното решение е прието, че е налице основанието по чл.325, т.1 КТ, на което е издадена заповедта за уволнение на С. М. и уволнението му е законосъобразно. По изложените съображения следва да се приеме, че е налице поддържаното от касатора основание за неправилност на въззивното решение и съобразно разпоредбата на чл.293, ал.1 от ГПК то следва да се отмени и се уважат предявените искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1-3 КТ. При този изход на делото ответникът следва да заплати на ищеца направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на общо 2570лв. за инстанциите по делото. Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решението от 19.03.2011г., постановено по гр.д.№87/2011г. на Пловдивски окръжен съд, с което след отмяна на решение от 04.11.2010г. по гр.д.№7996/2010г. на Пловдивски районен съд са отхвърлени предявените от С. Г. М. срещу [фирма] искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1-3 КТ и вместо него постановява: ПРИЗНАВА ЗА НЕЗАКОННО И ОТМЕНЯ уволнението на С. Г. М., извършено със заповед №39/08.04.2010г. на управител на [фирма] на основание чл.325, т.1 КТ- по взаимно съгласие. ВЪЗЗСТАНОВЯВА С. Г. М. на заеманата преди уволнението длъжност "ръководител отдел маркетинг" в офиси в [населено място] на [фирма]. ОСЪЖДА [фирма] като правоприемник на [фирма] да заплати на С. Г. М. обезщетение по чл.225, ал.1 КТ в размер на 9307,56лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 04.06.2010г. до окончателното й изплащане, както и сумата 2570лв. – разноски по делото. ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Върховния касационен съд сумата 277лв. – държавна такса за производството по чл.288 от ГПК и за уважените срещу него искове. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: