3 РЕШЕНИЕ № 679/ 2010 София, 28.01.2011 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на единадесети октомври две хиляди и десета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА МИМИ ФУРНАДЖИЕВА при секретаря БОРИСЛАВА ЛАЗАРОВА и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ гр.дело №1011/2009 година. Производството е по чл.290 ГПК. Образувано по касационна жалба от адв. К. К.– процесуален представител на ответника по исковата молба К. Г. А. от[населено място],против въззивно решение №419/03.4.2009 г. по гр.д. № 2381/2008 г. по описа на В. окръжен съд, г.о., с което оставено в сила решение №1320/18.4.2008 г. по гр.д.№7155/2007 г. по описа на В. районен съд, ХХІХ състав. С определение №1297/23.9.2009 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на горепосоченото въззивно решение по материалноправните въпроси за прилагане на погасителната давност, нейното начало и прекъсване на действието й и заличаване на последиците на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по поставените въпроси съобрази следното: Съгласно чл.114 ГПК давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. Съгласно чл.116 ГПК давността се прекъсва с предявяване на иск или възражение или на искане за почване на помирително производство. Ако искът или възражението или искането за почване на помирително производство не бъдат уважени, давността не се смята прекъсната. Освен това давността се прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение, както и когато длъжникът признае вземането. По съществото на касационната жалба. В обжалваното решение въззивната инстанция, след като е изложила изводите си за предпоставките за уважаване на иска по чл.86 ЗЗД е приела, че за покана по смисъла на чл.84, ал.2 ЗЗД следва да се има предвид подаването на исковата молба по гр.д.№551/1996 г. по описа на В. районен съд, с която е предявен искът по чл.79, във връзка с чл.250 ЗЗД. Прието е също така, че с подаването на исковата молба 3-годишният погасителен срок по чл.111, б.”в” ЗЗД досежно акцесорното вземане е бил прекъснат, а с уважаването на претенцията прекъсването не е било заличено съобразно разпоредбата на чл.116, б.”б” ЗЗД. Поради това е прието, че вземането не е погасено по давност, както и че такова възражение не е било направено. Не са зачетени доводите на длъжника – касационен жалбоподател в настоящото производство, за това че всичко по настоящия спор е било решено в проведеното против него наказателно дело. Изхождайки от тези изводи съдът е стигнал до решаващия извод, че ответникът – касатор е изпаднал в забава, когато паричното вземане е станало изискуемо – 25.01.1999 г., датата на влизане в сила на определението по чл.414, ал.2 ГПК/отм./ по гр.д.№5414/1997 г. на В., до първата престирана сума по задължението – 06.02.2006 г. В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е постановено в нарушение на закона, не е обосновано и е в противоречие с практиката на ВС и ВКС. Като довод се сочи, че главното вземане е възникнало на 25.01.1999 г., от който момент той е изпаднал в забава, която е продължила до пълното издължаване по издадения срещу него изпълнителен лист, или до 23.8.2007 г., за която дата се твърди, че е направена последната вноска по главното вземане. Въз основа на това касационният жалбоподател, позовавайки се на разпоредбата на чл.111 ЗЗД навежда довод за изтекла погасителна давност, както и че възражение за това е направено по категоричен начин пред В. окръжен съд. Моли се за отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Ответникът по касационната жалба – А. Щ. Д., е депозирал становище, в което заявява, че не желае да дава отговор по касационната жалба, тъй като съдебното решение е на основание чл.79, ал.1, във връзка с чл.250 ЗЗД, и задължението на длъжника е от 1990 г., което не е погасено и делото следва да се върне на Районен съд – Варна за разглеждане. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, взе предвид изложеното в становището на ответника по касация намира за установено следното: Решението на В. окръжен съд е неправилно. При постановяване на решението си въззивната инстанция е смесила въпроса за погасяване на главното вземане и това по лихвата за закъснялото му изплащане. В процесния случай вземането на ответника по касация е произтичало от осъдително решение за реално изпълнение по договор, което впоследствие е било трансформирано в парично по чл.414, ал.2 ГПК/отм./. Безспорно е установено, че определението за трансформирането е влязло в сила на 25.01.1999 г., от който момент е започнала да тече погасителна давност по чл.111, б.”в”, предложение второ ЗЗД. Безспорно е установено, че първото плащане по главното вземането е станало на 06.02.2006 г., а искът по чл.86 ЗЗД по настоящото дело, във връзка с главното вземане е предявен на 31.8.2007 г. С оглед визираната разпоредба за погасителната давност тя е текла през цялото време от 25.01.1999 г. до предявяване на иска или до момента, в който е била изплатена окончателно дължимата от касационния жалбоподател сума по главното вземане, ако той предшества предявяването на иска за лихви. Поради това при липса на изрично възражение за погасяване на иска за лихви по давност съдът би трябвало да го уважи така, както е предявен. В процесния случай обаче е налице възражение за погасяване на иска по давност, което е направено своевременно във въззивната жалба – виж разясненията на т.6 от ТР №1/04.01.2001 г. по т.гр.д.№1/2000 г. на ОСГК на ВКС. Като е приел, че такова възражение не е направено и не го е обсъдил окръжният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело до постановения резултат. Настоящият състав на Върховният касационен съд, ІV г.о., намира, че направеното от ответника по исковата молба – длъжник, възражение за погасяване на вземането по давност е частично основателно за периода от 25.01.1999 г./влизането в сила определението по гр.д.№5414/1997 г. на В. по чл.414, ал.2 ГПК/отм./ до 31.8.2004 г. /датата предхождаща с три години датата на предявяване на иска по чл.86 ЗЗД/. Следователно от тази дата до датата на предявяване на иска за лихви или датата, на която е била изплатена окончателно дължимата от касационния жалбоподател сума по главното вземане, ако тя предшества предявяването на иска за лихви върху главницата.. Изложеното налага пълна отмяна на обжалваното решение. Тъй като установяването на сумата за релевантния период подлежи на изчисляване, т.е. налага се извършването на нови съдопроизводствени действия, делото следва да се върне за ново разглеждане от В. окръжен съд. При новото разглеждане на делото следва да се установи налице ли е окончателно изплащане на вземането по главницата преди предявяване на иска. Освен това следва да се назначи съдебно-счетоводна експертиза, която да установи размера на дължимата от касационния жалбоподател лихва върху главницата от 31.8.2004 г. до 31.8.2007 г. или до датата на окончателното изплащане на вземането по главницата преди предявяване на иска за лихви, ако това действително е станало. Водим от горното и на основание чл.293, ал.2, във връзка с ал.1, хипотеза трета от ГПК Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. Р Е Ш И: ОТМЕНЯ ИЗЦЯЛО въззивно решение №419/03.4.2009 г. по гр.д. № 2381/2008 г. по описа на В. окръжен съд, г.о., и ПОСТАНОВЯВА: ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на В. окръжен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: