Р Е Ш Е Н И Е № 114 гр. София, 07.09.2016 година В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в открито съдебно заседание на четиринадесети юни през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА АННА БАЕВА при участието на секретаря Александра Ковачева, като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 362 по описа за 2015г., взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответницата Г. М. М. от [населено място], приподписана от процесуален представител адв. Х. Н., и ответницата Ц. П. С. – Х. от [населено място] чрез процесуален представител адв. Р. С. Р. срещу решение от 07.05.2014г. по в. т. дело № 86/2014г. на Шуменски окръжен съд, с което е отменено решение № 379 от 28.11.2013г. по гр. дело № 55/2013г. на Новопазарски районен съд и вместо това е признато за установено, че Г. М. М. като съдлъжник и Ц. П. С. – Х. като поръчител солидарно дължат на [фирма], [населено място] като кредитор сумата от 20 000 лв., от които 14 148,65 лв. – главница и 5 851,35 лв. – договорна лихва по договор за потребителски кредит № 77/26.03.2007г., сключен между [фирма], [населено място] и И. М. И., със законната лихва върху сумата от 14 148,65 лв., считано от 26.11.2012г. до окончателното й плащане, и ответниците са осъдени да заплатят на ищеца сумата 3 250 лв. – разноски за двете инстанции. Касаторът Г. М. М. релевира доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа становище, че неправилно съдебният състав е приел, че предсрочната изискуемост по договора за кредит е настъпила на 26.11.2012г. с подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК пред Районен съд Нови пазар. Счита, че просрочието по процесния договор за кредит е настъпило на 27.03.2007г., който факт е известен, както на стария кредитор – банката кредитодател, така и на останалите две дружества в качеството им на цесионери. Касаторът релевира доводи, че въззивната инстанция не е съобразила разпоредбата на чл. 8, т. 1 от договора за кредит, както и разпоредбите на чл. 110, чл. 111 и чл. 114 ЗЗД. Касаторът Г. М. поддържа, че решението е постановено в нарушение на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД, тъй като не е уведомена за сключения договор за цесия – известието за доставяне е получено от друго лице, което не попада в кръга на пълнолетните членове на семейството на М., нито е упълномощено да получава адресирана до нея кореспонденция, както и уведомяването не е извършено от стария кредитор – цедента, а от цесионера, поради което не е произвело действие. Касаторът Г. М. моли решението да бъде отменено, предявеният иск да бъде отхвърлен и претендира присъждане на направените в трите съдебни производства разноски по делото. Касаторът Ц. П. С. – Х. прави оплакване за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа становище, че съдебният състав в противоречие със съдопроизводствените правила не е обсъдил възраженията за недействителност на договора за кредит и представените доказателства. Според касатора изводът, че банката изпълнила надлежно задълженията си по договора за кредит, е необоснован като въззивната инстанция не е съобразила, че не е учредено обезпечение – залог по сметката на кредитоискателя, и че банката не е представяла ежемесечни извлечения от сметката на кредитоискателя. В резултат на това е неправилен и изводът за липса на основание за разваляне на договора за кредит от страна на съдлъжника и поръчителите. Касаторът Ц. С. – Х. релевира доводи за нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в непроизнасяне по доводите за нищожност на договора за цесия между [фирма] като цедент и [фирма] като цесионер поради липса на съществен елемент от договора за покупко-продажба на вземане – цената, липса на индивидуализация на вземането, както и непроизнасяне по възражението, че договорът за цесия не е произвел транслативен ефект. Неправилни са констатациите за неоснователност на възраженията за изтекла погасителна давност, предсрочна изискуемост на кредита и отпадане на отговорността на поръчителя на основание чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Касаторът Ц. С. – Х. моли решението да бъде отменено, предявеният иск да бъде отхвърлен и претендира присъждане на направените в трите съдебни производства разноски по делото. Ответникът [фирма], [населено място] /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител юрисконсулт Й. Д. оспорва касационните жалби по съображения, подробно изложени в писмен отговор. Поддържа, че поради неизпълнение на задължението на кредитополучателите за плащане на погасителните вноски съгласно чл. 4, ал. 3 от договора за кредит ответното дружество на основание чл. 8, ал. 1 от договора е упражнило правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем. Излага съображения, че предсрочната изискуемост не настъпва автоматично при спиране на плащанията на една погасителна вноска, а с обявяването й, което е направено с представените писма. Ответникът по касационните жалби релевира доводи за неоснователност на възражението на ответниците по иска за изтекла погасителна давност, тъй като в случая не се касае до периодични плащания. Поддържа, че цесията е произвела действие, тъй като е извършено уведомяване на кредитополучателя Г. М. на адреса, посочен в договора за потребителски кредит, като уведомленията са изпратени съгласно нотариално заверени пълномощни, с които [фирма] и [фирма] упълномощават [фирма] да уведомява от тяхно име като предишни кредитори по смисъла на чл. 99 ЗЗД физическите лица – длъжници по договори за потребителски кредити за прехвърлянето на вземанията. По отношение на възражението на ответниците по иска за несъобразяване на договора за потребителски кредит с изискванията на З. счита, че З. не намира приложение към процесния договор, тъй като е приет и обнародван след сключването му – с ДВ, бр. 18 от 05.03.2010г. Относно възражението за предоставяне на погасителен план и месечни извлечения ответникът по касационните жалби излага становище, че касаторът неправилно е възприел разпоредбата на чл. 6, ал. 4 от договора за потребителски кредит, както и че с подписването на договора ответниците по иска са се съгласили с обстоятелството, че не се предвижда издаване на погасителен план, а начинът на плащане на погасителните вноски е посочен в договора. Ответникът моли въззивното решение да бъде потвърдено, претендира присъждане на направените в касационното производство разноски и прави възражение за прекомерност на претендираните от касаторите адвокатски възнаграждения. Третите лица помагачи [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] не изразяват становище по касационните жалби. С определение № 35 от 15.01.2016г. по т. дело № 362/2015г. на ВКС, ТК, Второ отделение е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: По касационната жалба на Г. М. М.: 1. От кой момент настъпва предсрочната изискуемост на вземането по договор за потребителски кредит с договорна клауза кредитът да стане по преценка на банката изцяло или частично предсрочно изискуем при допуснато просрочие на погасителна /анюитетна/ вноска по кредита - от изпадането на кредитополучателя в забава и неплащането на договорената месечна погасителна /анюитетна/ вноска на нейния падеж, или от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, или от упражняване на правото на банката да направи кредита предсрочно изискуем преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. 2. Налице ли е валидно уведомяване съгласно чл. 99 ЗЗД, ако същото не е извършено от стария кредитор и възможно ли е същото да се замести от съобщението за издадената заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК? 3. По какъв ред следва да бъде извършено известяването по чл. 99 ЗЗД, за да произведе то своето действие спрямо третите лица и длъжника? По касационната жалба на Ц. П. С. – Х.: 1. Дали исковата молба следва да съдържа всички обстоятелства, на които се основава искът /въпрос № 4 в изложението/? – въпросът е свързан с допустимостта на въззивното решение. 2. Дали въззивният съд следва да съобрази всички доказателства и доводи на страните, които са от значение за правилното решаване на делото /въпрос № 1 в изложението/? Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди инвокираните доводи, взе предвид данните по делото и провери правилността на въззивно решение на основание чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: Обжалваното решение е валидно, тъй като е постановено от надлежен съд, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, същото е в писмена форма, подписано е от съдебния състав и волята на съда е изразена ясно и разбираемо. Процесуалноправният въпрос, посочен от касатора Ц. П. С. – Х. „дали исковата молба следва да съдържа всички обстоятелства, на които се основава искът” е свързан с преценката за допустимост на въззивното решение. Съгласно задължителната практика на ВКС, съдът е длъжен да се произнесе по искова молба, която отговаря на изискванията на чл. 127 и чл. 128 ГПК. Исковата молба следва да съдържа индивидуализация на спорното право, която се извършва чрез изложение на обстоятелствата, на които се основава искът /основанието на иска/, и заявеното искане /петитума на исковата молба/ съгласно разпоредбите на чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК. Редовността на исковата молба и надлежното предявяване на иска представляват абсолютна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно. Ако съдържанието на исковата молба не отговаря на посочените разпоредби, респективно ако в исковата молба не са посочени обстоятелствата, на които се основава искът, съдът е длъжен да предостави възможност на ищеца да отстрани нередовността на исковата молба в определен срок, в съответната хипотеза да конкретизира ясно и точно обстоятелствата, въз основа на които заявява исковата претенция, съгласно нормата на чл. 129, ал. 2 ГПК. При неотстраняване в предоставения срок на указаните нередовности съдът е длъжен да върне исковата молба на основание чл. 129, ал. 3 ГПК. Недостатъците на исковата молба, включително и относно обстоятелствата по чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК, могат да бъдат отстранени по всяко време в първоинстанционното производство, а ако същите се констатират за пръв път във въззивното производство, въззивната инстанция следва да процедира по същия начин. В този смисъл постановките на т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2001г. от 17.07.2001г. по гр. д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС са актуални и при действието на ГПК от 2007г. съгласно т. 5 на Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г.на ОСГТК на ВКС. В настоящия случай в исковата молба са конкретизирани процесният договор за потребителски кредит № 77/26.03.2007г., договорите за прехвърляне на вземания от 06.12.2007г. и 30.03.2009г., уведомленията съгласно нотариално заверени пълномощни за цедиране на вземанията, изложени са твърдения, че поради неизпълнение на задължението от кредитополучателите за заплащане на погасителните вноски съгласно чл. 4, ал. 3 от договора за потребителски кредит [фирма] на основание чл. 8, ал. 1 от договора е упражнило правото си да прекрати договора и да обяви кредита за предсрочно изискуем, поради което към 20.10.2012г. задълженията на кредитополучателя към ищеца са в общ размер 20 000 лв., от които главница 14 148,65 лв. и договорна лихва за периода 26.03.2007г. – 20.10.2012г. в размер 5 851,35 лв. В обстоятелствената част на исковата молба не са посочени кои погасителни вноски или за кой период и в какъв размер не са платени, което според ищеца е наложило обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, нито е конкретизирано на коя дата кредитът е обявен за предсрочно изискуем. Посочените факти и обстоятелства са индивидуализирани в хода на исковото производство с молба вх. № 3433/10.07.2013г., поради което нередовността на исковата молба е отстранена и следователно първоинстанционното и въззивното решение са допустими. По касационната жалба на Г. М. М.: По отношение на първия материалноправен въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по въззивната жалба на ответницата Г. М., е формирана постоянна практика на ВКС в т. 18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по т. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната му изискуемост. Ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции, правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като банката – кредитор трябва да е уведомила длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Настоящият съдебен състав счита, че даденото разрешение в т. 18 на посоченото Тълкувателно решение намира приложение и за договорите за потребителски кредит, тъй като разпоредбата на чл. 60, ал. 2 ЗКИ намира приложение за всички видови договори за кредит. В настоящия случай предсрочната изискуемост на кредита е уговорена в чл. 8 от договора - при настъпване на определени обстоятелства /нарушение на определени задължения от страна на кредитополучателя, включително при допуснато просрочие на погасителна, анюитетна вноска по кредита за всеки един от договорените падежи по чл. 4, ал. 2/ кредитът ведно с лихвите, неустойките и разноските в пълен размер става по преценка на банката изцяло или частично предсрочно изискуем. Предсрочната изискуемост на вземането има действие от получаване от длъжника на изявлението на банката, че прави кредита предсрочно изискуем, ако към този момент са настъпили уговорените в договора за кредит предпоставки, обуславящи настъпването й. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение не представлява уведомяване на длъжника за предсрочна изискуемост на кредита, тъй като същото не се връчва на длъжника и до произнасяне от съда заповедното производство е едностранно. Връчването на издадената заповед за изпълнение на длъжника също няма характер на уведомяване на длъжника за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, защото заповедта за изпълнение не изхожда от кредитора и в нея не се съдържа волеизявление в посочения смисъл. Исковата молба може да има характер на волеизявление на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, и с връчването на препис от нея на ответника по иска предсрочната изискуемост се обявява на длъжника. Ако относимите към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост факти не са се осъществили преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, то вземането не е изискуемо в предявения размер и на предявеното основание. Уведомяването на длъжника, че кредиторът счита кредита за предсрочно изискуем, направено с връчване на препис от исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК или по друг начин след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение има за последица настъпване на предсрочна изискуемост на кредита, ако са налице уговорените в договора за кредит условия за нейното настъпване. Това уведомяване не може да бъде взето предвид като факт, настъпил след предявяване на иска, от значение за спорното право съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК, нито да обуслови основателност на установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, нито може да промени с обратна сила момента на настъпване на изискуемост на задължението, а представлява ново основание за предявяване на осъдителен иск или ново заявление за издаване на заповед за изпълнение. Предвид отговора на обуславящия изхода на делото материалноправен въпрос, настоящият съдебен състав счита, че неправилно въззивният съд е приел, че предсрочната изискуемост на вземанията по договора за кредит е настъпила на 26.11.2012г. с постъпване в Новопазарския районен съд на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. По делото не са представени доказателства за направено нито от банката – кредитодател, нито от ищеца и връчено на ответника – солидарен длъжник по договора за кредит волеизявление за предсрочна изискуемост на кредита преди започване на заповедното производство, т. е. преди датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 26.11.2012г. При положение, че предсрочната изискуемост на кредита не е настъпила преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, то предявеният установителен иск е неоснователен. Вторият и третият правни въпроси, по които е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на ответницата Г. М., се отнасят до приложението на разпоредбата на чл. 99 ЗЗД. Съгласно постоянна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 142-7/11.11.1954г. на ОСГК на ВС и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 123/24.06.2009г. по т. д. № 12/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 137/02.06.2015г. по гр. д. № 5759/2014г. на ВКС, ГК, III г. о., за да произведе цесията действие спрямо длъжника на основание чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД предишният кредитор /цедентът/ трябва да съобщи на длъжника за прехвърлянето на вземането. Целта на задължението на цедента за уведомяване на длъжника за прехвърленото вземане е длъжникът да бъде защитен при изпълнение на неговото задължение - да изпълни задължението си точно като плати на надлежно легитимирано лице, което е носител на вземането. Правно релевантно за действието на цесията е съобщението до длъжника, извършено от предишния кредитор /цедента/, но не и съобщението, извършено от новия кредитор /цесионера/. Допустимо е по силата на принципа на свободата на договаряне съгласно чл. 9 ЗЗД предишният кредитор /цедентът/ да упълномощи новия кредитор /цесионера/ да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник. В този случай представителната власт възниква по волята на представлявания - цедента, съгласно разпоредбата на чл. 36 ЗЗД като обемът й се определя според това, което упълномощителят е изявил съобразно чл. 39 ЗЗД. Упълномощаването не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Не е възможно уведомяването съгласно чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД от цедента да бъде заместено от съобщението за издадената заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК, тъй като заповедта за изпълнение и съобщението са издадени от съда, а не от цедента, нито от негов пълномощник. Получаването на уведомлението за цесията в рамките на исковото производство с връчване на приложените към исковата молба доказателства, едно от които е изходящото от цедента или неговия пълномощник съобщение по чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД не може да бъде игнорирано. Следователно с връчване на уведомлението в хода на исковото производство цесията има действие спрямо длъжника. В настоящия случай въззивният съд неправилно, в противоречие с разпоредбата на чл. 99 ЗЗД и постоянната практика на ВКС е приел, че направените от новия кредитор /цесионера/ до длъжниците уведомления за цесията, а не от цедента са ирелевантни и по смисъла на чл. 99, ал. 4 ЗЗД не водят до обвързване на длъжниците с цесията, като в този случай съобщението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД се замества от съобщенията за издадената заповед за изпълнение по ч. гр. дело № 964/2012г. Заповедта за изпълнение и връчените съобщения не могат да заместят уведомлението по чл. 99 ЗЗД, тъй като не са извършени от цедента. При постановяване на решението въззивната инстанция не е съобразила, че уведомленията са извършени от [фирма] и [фирма] в качеството им на цеденти чрез техния пълномощник [фирма], като е игнорирала представените в първоинстанционното производство нотариално заверени пълномощни. Ищецът [фирма] е подписал уведомленията за прехвърляне на вземания не в качеството си на цесионер, а като пълномощник на предишните кредитори /цеденти/, което е допустимо съгласно разпоредбите на чл. 9, чл. 36 и чл. 39 ЗЗД и постоянната практика на ВКС. Спрямо ответницата по иска - солидарен длъжник Г. М. цесията е произвела действие, считано от датата на получаване на исковата молба с доказателствата към нея, едно от които е уведомлението за прехвърляне на вземания, а именно от 04.02.2013г., т. е. след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Представените уведомление за прехвърляне на вземане и известие за доставяне, адресирано до Г. М. М. и оформено като връчено на 21.11.2012г. на В. 8 ап., не удостоверяват надлежно уведомяване за цесията на солидарния длъжник по кредита, тъй като известието за доставяне не е връчено съгласно изискванията на чл. 5 от Общите правила за условията за доставяне на пощенските пратки и пощенските колети, издадени от Комисията за регулиране на съобщенията на основание чл. 36, ал. 2 от Закона за пощенските услуги, от една страна, а от друга не са налице данни, че лицето В. е упълномощено да получава пратки от името на Г. М., нито, че е лице по смисъла на чл. 5, ал. 2 от Общите правила за условията за доставяне на пощенските пратки и пощенските колети. По касационната жалба на Ц. П. С. – Х.: Посоченият от касатора Ц. П. С. - Х. процесуалноправен въпрос „дали въззивният съд следва да съобрази всички доказателства и доводи на страните, които са от значение за правилното решаване на делото”, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, е разрешен в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Съгласно постоянната практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Относно установените от първоинстанционния съд факти и обстоятелства въззивният съд не следи служебно, а само във връзка с релевираните от въззивника оплаквания във въззивната жалба и доводите на въззиваемия в отговора на исковата молба. Въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания и доводи на страните, включително доводите в отговора на въззивната жалба във връзка с конкретни факти и обстоятелства всички относими и релевирани своевременно възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 във връзка с чл. 269 ГПК. В подадения от ответницата Ц. С. – Х. отговор на въззивната жалба са инвокирани следните възражения и доводи: относно 3-годишната погасителна давност; липсата на волеизявление на ищеца за предсрочна изискуемост на вземането; отпадане на отговорността на поръчителя на основание чл. 147, ал. 1 ЗЗД за цялото вземане, евентуално за вноските с настъпил падеж преди повече от 6 месеца преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение; възражението за недействителност на договора за кредит на основание чл. 14 във връзка с чл. 7, т. 7 и т. 8 от Закона за потребителските кредити, доколкото договорът не съдържа условията, при които годишен процент на разходите по кредита могат да бъдат променяни и не са посочени датите на погадителните вноски; евентуално възражение за разваляне на договора за кредит от банката-кредитор или правоприемниците й поради неизпълнение на поетите с него задължения за учредяване на обезпечение – залог по сметката на кредитополучателя и поради непредоставяне на извлечения от сметката на кредитополучателя по чл. 6, ал. 4 от договора; нищожност на договора за цесия поради липса на уговорена престация от страна на [фирма], липса на индивидуализация на вземането, липса на подписи от всички страни; евентуално възражение, че договорът за цесия не е произвел транслативен ефект – на 06.12.2007г. банката е прехвърлила вземането си на [фирма], поради което към 30.03.2009г. банката не го е притежавала; цесията не е произвела действие към главните длъжници, тъй като не им е съобщена, както и поради това, че при изпращане на уведомлението [фирма] и [фирма] не са действали като пълномощник на банката, а от свое име; с оглед акцесорния характер на поръчителството цесията не е произвела действие и по отношение на поръчителите. Въззивният съд в противоречие с посочените процесуалноправни норми и постоянната съдебна практика на ВКС не е обсъдил релевираните своевременно от касатора – ответник в първоинстанционното производство и поддържани във въззивното производство доводи и оплаквания относно възражението за недействителност на договора за кредит на основание чл. 14 във връзка с чл. 7, т. 7 и т. 8 от Закона за потребителските кредити /отм./, доколкото договорът не съдържа условията, при които годишен процент на разходите по кредита могат да бъдат променяни и не са посочени датите на погасителните вноски, възражението за нищожност на договора за цесия поради липса на уговорена престация от страна на [фирма], липса на индивидуализация на вземането и липса на подписи от всички страни, както и възражението за отпадане на отговорността на поръчителя на основание чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Поради това, че не се налага извършване на допълнителни съдопроизводствените действия от въззивната инстанция, посочените възражения следва да бъдат обсъдени от настоящата инстанция. Съгласно чл. 14, ал. 1 от отменения Закон за потребителския кредит, но действал към момента на сключване на процесния договор за потребителски кредит, когато не са спазени изискванията на чл. 6 , чл. 7, т. 4 - 14 , чл. 8, ал. 1 , чл. 9, ал. 1 и чл. 10, договорът за потребителски кредит е недействителен. Разпоредбата на чл. 7, т. 7 и т. 8 З. /отм./ изисква договорът за потребителски кредит да съдържа условията, при които посочените в т. 6 разходи по кредита могат да бъдат променяни /т. 7/, т. е. годишния процент на разходите по кредита, които потребителят трябва да направи, за да издължи кредита, а когато неговото изчисляване не е възможно - годишния лихвен процент и всички разходи, приложими към момента на сключване на договора за кредит /т. 6/, както и условията за издължаване на кредита от потребителя, включително размера, броя, периодичността и датите на погасителните вноски и ако е възможно, общия размер на тези плащания /т. 8/. В настоящия случай страните не са посочили изрично условията на промяна на годишния процент на разходите по кредита, но са постигнали взаимно съгласие договорът да бъде изменян с писмено споразумение между страните и при спазване на разпоредбите на Наредба № 9 на БНБ от 19.12.2002г. Поради това, че клаузата на чл. 9, ал. 5 от договора за потребителски кредит се отнася до всички договорни клаузи настоящият съдебен състав счита, че възражението за недействителност на договора за кредит по чл. 14 във връзка с чл. 7, т. 7 З. /отм./ е неоснователно. Несонователно е и възражението за недействителност на договора за потребителски кредит по чл. 14 във връзка с чл. 7, т. 8 З. /отм./, тъй като в договора е постигнато взаимно съгласие между съконтрахентите за условията за издължаване на кредита, размера, броя, периодичността и датите на погасителните вноски – кредит общо в размер 15 000 лв. главница, за срок от 96 месеца, лихва в размер 12,75% годишно, краен срок на погасяване 26.03.2015г., 96 броя равни месечни вноски, включващи лихва и главница с размер на всяка вноска 250,02 лв., дължими ежемесечно, считано от датата на усвояване на кредита, т. е. на 26-то число, предвид усвояване на кредита на 26.03.2007г. Съотношението на главницата и лихвата във всяка една ежемесечна вноска е определяемо въз основа на останалите уговорени между страните показатели. Възражението на ответницата по иска за нищожност на договора за цесия поради липса на уговорена престация от страна на [фирма], липса на индивидуализация на вземането и липса на подписи от всички страни е неоснователно. Страните са уговорили насрещна престация за прехвърлените вземания – окончателна цена на вземанията в съответствие с приложение № 2 към договора, платима в български лева /чл. 3 от договора/, по начин и срокове, уговорени в чл. 4 от договора, като при неплащане в пълен размер на цената или забавеното й плащане е уговорена неустойка в чл. 4.3. Цедираното вземане по процесния договор за потребителски кредит е индивидуализирано по кредитополучател и размер на неиздължените главница и лихви в приложение № 1 – неразделна част от договора за прехвърляне на вземания, който е подписан от всички страни. Срокът по чл.147, ал.1 ЗЗД е краен и преклузивен и с изтичането му се прекратява самото поръчителство. Изтичането на посочения срок към датата на подаване на заявлението е основание за отхвърляне на предявения иск поради отпадане на отговорността на поръчителя. Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 92/16.06.2009г. по т. д. № 467/2008г. на ТК, II т. о., решение № 58/15.04.2009г. по т. д. № 584/2008г. на ТК, II т. о. и решение № 40/17.06.2015г. по т. д. № 601/2014г. на ТК, I т. о., отговорността на поръчителя по договор за кредит, обезпечен с поръчителство, се погасява, ако към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение е изтекъл 6-месечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, чийто начален момент се определя от датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника - кредитополучател и то ако към този момент са били налице обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока. Срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД по отношение на цялото вземане започва да тече след уведомяване на длъжника и на поръчителя, че кредитът е превърнат в предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост на кредита е право на кредитора и в настоящия случай това право не е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, поради което възражението за отпадане отговорността на поръчителя съгласно чл. 147, ал. 1 ЗЗД е неоснователно. Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че въззивното решение е неправилно. Кредитът не е бил обявен за предсрочно изискуем преди датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК нито от банката – кредитодател, нито от цесионера, поради което предявеният иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК е неоснователен. Със заявлението и исковата молба вземанията за главница по договора за потребителски кредит и лихва за забава се претендират в общ размер въз основа на твърдение за настъпила предсрочна изискуемост на кредита преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Поради обусловеността на предмета на делото по установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК от основанието и размера на заявеното в заповедното производство вземане и с оглед факта, че вземанията не са заявени като конкретни неплатени вноски и акцесорни вземания, с настоящото решение съдебният състав не би могъл да се произнесе по отношение на месечните погасителни вноски с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Обстоятелството, че в хода на заповедното производство крайният падеж за връщане на кредита е настъпил, също не може да бъде отчетено като относим факт по чл. 235 ГПК съгласно т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ВКС, ОСГТК. На основание т. 11.б от посоченото Тълкувателно решение е недопустимо в исковото производство по иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК да се изменя основанието, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение. Предсрочната изискуемост не е настъпила към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, поради което давност не е започнала да тече. Поради това, че основанието на иска не е заплащане на отделни месечни погасителни вноски настоящият съдебен състав не дължи произнасяне по кои месечни погасителни вноски претенцията е погасена по давност. Предвид недоказаност на твърдяната предсрочна изискуемост на целия кредит преди подаване на заповедта за изпълнение предявеният иск е неоснователен. Установителният иск по отношение на лихвата за забава също е неоснователен с оглед изхода на спора относно главницата. Предвид акцесорния характер на задължението на поръчителя и недължимост на вземането спрямо солидарния длъжник по кредита Г. М., неоснователен е и искът срещу поръчителя Ц. С. – Х.. Следователно въззивното решение трябва да бъде отменено и вместо това предявените искове срещу ответниците да бъдат отхвърлени като неоснователни. С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът /ответник в касационното производство/ следва да заплати на ответниците /касатори в настоящото производство/ направените от тях разноски за трите съдебни производства в размери, както следва: на ответницата Г. М. сумата 3 260 лв. и на ответницата Ц. С. – Х. сумата 2 110 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ изцяло решение от 07.05.2014г. по в. т. дело № 86/2014г. на Шуменски окръжен съд и вместо това постановява: ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от [фирма], [населено място] срещу Г. М. М. от [населено място] и Ц. П. С. – Х. от [населено място] искове за признаване за установено, че Г. М. М. като съдлъжник и Ц. П. С. – Х. като поръчител солидарно дължат на [фирма], [населено място] като кредитор – цесионер сумата от 20 000 лв., от която 14 148,65 лв. – главница и 5 851,35 лв. – договорна лихва по договор за потребителски кредит № 77/26.03.2007г., сключен между [фирма], [населено място] и И. М. И., със законната лихва върху сумата от 14 148,65 лв., считано от 26.11.2012г. до окончателното й плащане, които вземания са цедирани на [фирма] с договор за прехвърляне на вземания от 30.03.2009г. ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], ет. 2, офис 5 да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените от ответниците по исковата молба разноски за всички съдебни производства в размер, както следва: на Г. М. М. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], вх. 1, ет. 3, ап. 9 сумата 3 260 лв. /три хиляди двеста и шестдесет лева/; на Ц. П. С. – Х. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], вх. 1, ап. 16 сумата 2 110 лв. /две хиляди сто и десет лева/. РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трети лица помагачи [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място]. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.