Р Е Ш Е Н И Е № 5 гр. София, 20 февруари 2020 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на двадесет и трети януари през две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА ПАНЕВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Петър Долапчиев изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 1195 по описа за 2019 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия И. Т. М. срещу решение на Софийски апелативен съд № 392 от 21.10.2019, по ВНОХД № 769/19, с което е потвърдена присъда на Окръжен съд, Монтана, от 5.04.2019 г, по НОХД № 156/18. С първоинстанционната присъда подсъдимият е признат за виновен в това, че на 12.10.2017 г в [населено място], като собственик и управител на дружество „фирма”, [населено място], в качеството си на работодател, възложител на работа, е причинил смъртта на работника Н. А. А., поради незнание и немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, като е нарушил следните разпоредби: 1/ чл. 63, ал. 1 и 2, чл. 281, ал. 4 от Кодекса на труда / КТ /, като е допуснал до работа пострадалия, без да е сключил с него трудов договор, и без да се е уверил, че работникът притежава необходимите знания и умения за изпълнение на възложената му работа, 2/ чл. 275 и чл. 289, ал. 1 КТ, чл. 14, ал. 1 от Закона за здравословни и безопасни условия на труд / ЗЗБУТ /, като не е осигурил здравословни и безопасни условия на труд, 3/ чл. 2 и 3 от Наредбата № РД-07-2/16.12.2009 г за условията и реда за провеждане на периодично обучение и инструктаж на работниците и служителите по правилата за осигуряване на безопасни и здравословни условия на труд, чл. 16, ал. 1, т. 7 и чл. 19 от ЗЗБУТ, чл. 29 от Наредба № 2 от 22.03.2004 г за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи, чл. 3, т. 1 от Наредба № 7 от 23.09.1999 за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места и при използване на работното оборудване, като е допуснал до работа работника, без същият да е инструктиран и запознат с опасността от токов удар при изпълнение на възложената му работа, 4/ чл. 54, ал. 3 от Наредба № 2 от 22.03.2004 г за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи, като не е взел мерки за недопускане или предупреждение на пострадалия работник за опасността от попадането му в опасната зона, намираща се под двадесет кило-волтовата линия, като след деянието е направил всичко, зависещо от него за спасяване на пострадалия, с оглед на което и на основание чл. 123, ал. 4 вр. ал. 1 и чл. 54 НК, е осъден на една година „лишаване от свобода”, при „общ” режим, както и да заплати на гражданския ищец Н. С. К. обезщетение за неимуществени вреди, в размер на 60 000 лв, заедно със законните последици, като искът е отхвърлен до пълния му предявен размер от 100 000 лв. На основание чл. 68, ал. 2 НК, е постановено да не бъде изтърпяно наложеното му наказание единадесет месеца „лишаване от свобода”, по присъда / споразумение /, по НОХД № 86/15 по описа на Районен съд, Монтана, влязла в сила на 15.05.2015 г. С жалбата се релевират всички касационни основания. Изтъква се следните аргументи: В обвинителния акт липсва конкретизация на изпълнителното деяние по чл. 123, ал. 1 НК. Налице е противоречие между обстоятелствената част на обвинителния акт и неговия диспозитив, имащо значение за очертаване на съставомерните признаци на деянието и в частност, за механизма на злополуката. В мотивите на присъдата и във въззивното решение липсва обсъждане на релевираните възражения срещу процесуалната издържаност на обвинителния акт. В нарушение на процесуалните правила са оставени без уважение доказателствени искания на защитата. Неправилно е прието, че подсъдимият е възложил работата на пострадалия, което е опровергано от показанията на свидетелите П., Л., И., Г., Л., и от обясненията на подсъдимия, които им кореспондират. Неправилно е отказано ползването на съдебните решения, с които са отменени Наказателните постановления, издадени от „Инспекцията по труда”. Не е установена причината за смъртта на пострадалия. Не е доказано къде се намирала т. нар. „опасна зона” и какви са нейните параметри. Осъждането е базирано на показанията на св. К. и на св. А., брат на пострадалия. Материалният закон е приложен неправилно, тъй като липсва съставомерно деяние. Наложеното наказание е явно несправедливо, налице е хипотезата на чл. 55 НК, която не е приложена. Неправилно е определен и размерът на обезщетението за вреди, който е завишен. Отчетено е съпричиняването на пострадалия, но не посочено какъв е неговият процент. С жалбата се прави искане за оправдаване на подсъдимия или за връщане на делото за ново разглеждане на прокурора, за да бъде проведено допълнително разследване. В съдебно заседание на ВКС защитата пледира за уважаване на жалбата. Подсъдимият се присъединява към становището на защитника си. Частният обвинител и граждански ищец счита жалбата за неоснователна. Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Релевираното нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е допуснато. По настоящето дело е проведено разпоредително заседание на 18.09.2018 г, когато е действала редакцията на чл. 247 в, ал. 1, т. 2 НПК, предвиждаща отлагане на съдебното заседание при неявяване на защитника само в случаите на задължителна адвокатска защита. Впоследствие е настъпила промяна в процесуалния закон, при която неявяването на защитник, извън случаите по чл. 94, ал. 1 НПК, по уважителни причини, представлява основание за отлагане на разпоредителното заседание / ДВ, бр. 87 от 19.10.18 г и ДВ, бр. 96 от 20.11.18 г/. В случая, разпоредителното заседание е проведено, при наличие на молба за отлагане, от страна на защитника, която не е уважена. При тази хипотеза е било мислимо отлагане на заседанието въз основа на общите правила, гарантиращи правото на защита, но съдът стриктно е приложил процесуалния закон и е дал ход на разпоредителното заседание в отсъствие на защитника. Към настоящия процесуален момент вече е невъзможно да се проведе ново разпоредително заседание, поради което евентуално връщане на делото се явява безпредметно. Ето защо, следва да намери приложение чл. 348, ал. 4 НПК, съгласно който, процесуално нарушение, което не може да бъде отстранено, не е основание за отмяна на обжалвания акт. Разпоредбата на чл. 248, ал. 3 НПК е императивна относно липсата на процесуална възможност да бъдат релевирани пред контролните инстанции / въззивна и касационна / възражения за допуснати на досъдебното производство отстраними съществени процесуални нарушения, които не са наведени пред първата инстанция в разпоредителното заседание или са приети за несъществени. С оглед на изложеното, е недопустимо да бъдат обсъждани доводите, касаещи процесуалната издържаност на обвинителния акт, поради което същите ще бъдат оставени без коментар. На следващо място, неоснователно се възразява срещу доказателствения анализ, проведен от въззивния съд. В решението на САС е даден обстоен отговор на наведените от защитата доводи, касаещи оценката на събраните доказателства и доказателствени средства. Становището на въззивния съд е правилно и се споделя от настоящата инстанция. Налице са гласни доказателства, изводими от показанията на св. Б., св. Я., св. Б. И., св. А., св. Р., че пострадалият Н. А. и неговият брат/св. А./, са работили, без сключване на трудов договор, като са получавали възнаграждение за труда си в края на работния ден. Опровергани са обясненията на подсъдимия и показанията на свидетелите, „подкрепящи” неговата версия, че пострадалият и св. К. самоволно са решили да качат тръбата на навеса, без да са получили разпореждане за това от подсъдимия, който е бил техен фактически работодател. В тази насока са показанията на св. К., св. И. Л., св. Т. П., че на инкриминираната дата, подсъдимият е поставил задачата, довела до съставомерните последици. Установено е, че преди да започне изпълнението на възложената работа, жалбоподателят не е провел инструктаж по безопасност на труда, каквото нормативно задължение е имал, но не е изпълнил. Верни са съображенията на въззивния съд относно отказа да бъдат кредитирани показанията на св. Т. П., които се опровергават от кредитираните показания, а и съдържат непоследователност относно действията на подсъдимия на инкриминираната дата непосредствено преди злополуката. Правилни са разсъжденията и относно достоверността на показанията, депозирани от св. И. Л. и св. Т., които са обсъдени в контекста на показанията, депозирани от св. К., очевидец на деянието, и показанията на св. А. и св. Б., работили на същия обект и запознати с установената практика при полагане на труд. На следващо място, даден е верен отговор на основното възражение на защитата, касаещо обстоятелствата, при които е настъпила злополуката. От кредитираните гласни доказателствени източници е изяснено, че подсъдимият е възложил работата на пострадалия и св. К., без да ги предупреди за съществуващата опасност от пребиваване в близост до източник на ток с високо напрежение. Верен е и изводът, касаещ механизма на злополуката, за извеждането на който са ползвани показанията на свидетеля-очевидец К., заключенията на Съдебномедицинската експертиза и Съдебно-техническата такава, дали отговор на интересуващи процеса въпроси. Пострадалият е бил качен на навеса, на височина 2, 80 от земята, когато е издърпал към себе си тръбата, с размер 4, 60 м, като я е хванал с две ръце пред гърдите си, ползвайки за опора лявата си мишница. Завъртял тръбата, изправяйки я вертикално, с което я приближил в опасна близост до високоволтовия електропровод на Ч., по който протичал ток с високо напрежение. Вещите лица са разяснили, че тръбата е послужила като проводник и е провела ток с високо напрежение през тялото на пострадалия, при което се е получил ефектът „волтова дъга”. Изяснено е, че опасната близост до електропровода е от порядъка на 25-35 см, а тръбата е достигнала на такова разстояние, тоест, установени са параметрите на „опасната зона”, имаща отношение към инцидента. Изчислението е направено, въз основа на обективни данни, като е съобразено, че далекопроводите са на разстояние 7, 61 м от земята, а пострадалият е бил с ръст 1, 80 м. Взета е предвид височината на тръбата, по-точно, частта от нея, която е била над главата на работника, доближила електропровода в близост от 25-35 см, каквито са параметрите на т. нар. „опасна зона”, достигането на която е станала причина за злополуката. В резултат от попадането на тръбата в „опасната зона” се е стигнало до ефекта „волтова дъга”, довела до травматично увреждане на пострадалия от действието на електрически ток с високо напрежение, а оттам, до настъпване на неговата смърт. Установено е, че в кръвта му не е имало наркотични вещества и алкохол в концентрация, която би могла да му повлияе при изпълнение на възложената му работа. Проверена е и версията, че злополуката е настъпила вследствие на работа с електрожен, като е посочен верният извод, че съгласно изводите на вещите лица по Съдебно-техническата експертиза, такъв механизъм е невъзможен. Въззивният съд е взел становище и по въпроса за представените от защитата писмени доказателства, касаещи дружеството, работодател, „фирма”, като е приел, че това са актове от други производства, които не се ползват със сила на присъдено нещо по настоящето производство. Що се отнася до оставянето без уважение на доказателствените искания на защитата, следва да се има предвид, че не всеки отказ на съда да събере нови доказателства представлява процесуално нарушение, а само този, при който се е стигнало до накърняване на принципа по чл. 13 НПК. В случая, от приложените доказателствени източници, фактите, включени в предмета на доказване, са изяснени, поради което инстанциите по същество правилно са преценили, че не се налага събирането на поисканите от защитата доказателства. С оглед на изложеното, настоящата инстанция намери, че липсва нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, откъдето следва, че не се поражда процесуална необходимост от отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд. Не може да бъде уважено и искането за връщане на делото в предходна процесуална фаза / на досъдебното производство /, тъй като, съгласно действащия НПК, касационният съд не разполага с такова процесуално правомощие. От друга страна, провеждане на допълнително разследване в досъдебната фаза би било безпредметно, при положение, че е проведено съдебно следствие, в хода на което са събрани всички доказателства, необходими за правилното решаване на делото. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Въззивният съд е изложил съображения, че са налице съставомерните признаци на чл. 123, ал. 4 вр. ал. 1 НК, които са верни и се споделят от настоящата инстанция. Подсъдимият е годен субект на отговорност по посочения текст на НК, тъй като е възложител на работата, какъвто би могъл да бъде като собственик и управител на дружество, но и като физическо лице, тъй като независимо от основанието за възлагане на работата / трудов договор или граждански договор / той е задължен да осигури здравословни и безопасни условия на труд, както и да стори необходимото, за да бъде проведен задължителен инструктаж по безопасност на труда. Само за констатация следва да се посочи, че неизпълнението на задължението на дееца да сключи трудов договор с пострадалия, не е в пряка причинна връзка с настъпилия престъпен резултат. Това е така, защото работодателят следва да осигури здравословни и безопасни условия на труд на всички работещи, независимо от основанието, на което ги е ангажирал. Отпадането на едно от нарушенията обаче не се отразява на съставомерността на деянието, тъй като останалите нарушения, предмет на осъждането, са в пряка причинна връзка с престъпните последици, откъдето следва, че не се променя основанието за ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимия. Настъпването на съставомерния резултат се дължи на незнание и немарливо изпълнение на правно-регламентирана дейност, източник на повишена опасност, като жалбоподателят е допуснал нарушение на задълженията си, произтичащи от множество нормативни актове, каквито са КТ, ЗЗБУТ, Наредбите за задължителен инструктаж. Вярната правна квалификация е по чл. 123, ал. 4 вр. ал. 1 НК, каквото становище е изразил и САС, който като въззивен съд е отстранил допуснатата от първата инстанция техническа грешка при посочване на квалификацията, а именно: по чл. 123, ал. 1, т. 4 НК, какъвто текст в закона липсва, вместо по чл. 123, ал. 4 НК, в каквато насока са съображенията в мотивите към присъдата. Не може да бъде уважено искането за отмяна на осъдителните актове и оправдаване на подсъдимия, тъй като не са налице процесуалните основания за това, залегнали в чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Отговорността на подсъдимия е определена при условията на чл. 54 НК, като е съобразено следното: Завишена е степента на обществена опасност на деянието, което произтича от множеството нарушения на правилата за безопасност на труда, за които е установено, че са съпътствали процеса на ангажиране на работници. Завишена е и степента на обществена опасност на дееца, който е с обременено съдебно минало и е извършил настоящето деяние в изпитателния срок на предходната присъда, за наказанието по която е приложен чл. 68, ал. 2 НК. Като смекчаващото обстоятелство е отчетено съпричиняването на пострадалия, изразило се в даденото съгласие да работи без трудов договор и в това, че не е проявил дължимото внимание при изпълнение на поставената му задача. Настоящата инстанция счита, че липсва съпричиняване, доколкото, както вече беше отразено, полагането на труд без трудов договор, не е в пряка причинна връзка с престъпните последици, породи което даденото от работника съгласие да работи без трудов договор не може да се счита за съпричиняване от негова страна. Освен това, след като пострадалият не е бил информиран за опасността от работа в близост до електропровод, не може да се приеме, че е допуснал нарушение на общото задължение по чл. 33 ЗЗБУТ, изискващо всеки работещ да полага грижи за своето здраве и безопасност в съответствие с квалификацията си и дадените от работодателя инструкции. Доколкото обаче настоящето производство се води само по жалба на подсъдимия, това обстоятелство има правно значение единствено в аспекта на евентуално нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. При положение, че липсва съпричиняване, а други смекчаващи обстоятелства не са отчетени, определящо значение при условията на чл. 54 НК, имат отегчаващите обстоятелства, чиито превес обуславя определяне на наказание в границите от средния размер към максималния. В случая, наложеното наказание една година „лишаване от свобода”, при „общ” режим, е под средния размер, откъдето следва, че то е определено справедливо, съобразно законовия критерий на чл. 348, ал. 5 НПК. Не може да бъде уважено искането за приложение на чл. 55 НК, чиито кумулативни предпоставки липсват. Това е така, защото не са налице смекчаващи обстоятелства, за да бъде поставен на обсъждане въпросът за тяхната многобройност и/или изключителност, което е абсолютна пречка за смекчаване на наказанието, при условията на посочения текст. Не е допуснато и нарушение при определяне размера на обезщетението за вреди, присъдено в полза на гражданския ищец Н. С.. Касае се за майка, загубила 19-годишния си син, която загуба е непрежалима. Установено е, че отношенията между родител и дете са били близки и емоционално наситени, поради което гражданският ищец е претърпяла огромни морални вреди. Ето защо, не може да се счита, че определеното обезщетение, възлизащо на 60 000 лв, е завишено. От друга страна, липсата на съпричиняване би довела до уважаване на иска и в по-висок размер, но липсата на жалба на частния обвинител и граждански ищец препятства такава възможност. Следователно, присъденото обезщетение за неимуществени вреди е в съответствие с изискванията за справедливост по чл. 52 ЗЗД, а искането за неговото намаляване е неоснователно и не може да бъде удовлетворено. По изложените съображения, ВКС намери, че жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. т. 1 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ в СИЛА въззивно решение на Софийски апелативен съд № 392 от 21.10.2019 г, по ВНОХД № 769/19. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: