Р Е Ш Е Н И Е
№ 50121
София, 11.11.2022г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, I т.о., в открито заседание на двадесет и осми септември, през две хиляди и двадесет и втора година, в състав :Председател: Евгений Стайков
Членове: Ирина Петрова
Елена Арнаучкова при секретаря Ина Андонова
след като изслуша докладваното от съдия Арнаучкова т.д.№ 256 по описа на ВКС за 2021г.и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество/ЗАД Армеец“АД, ЕИК[ЕИК], подадена чрез юрисконсулт Н. Д. Д., срещу решение № 260029/28.09.2020г. по възз.т.д.№ 198/2020г. на Апелативен съд - Варна, ТК, в частта, с която се отменя решение № 1095/04.12.2019г. по т.д.№ 1847/2018г. на Окръжен съд - Варна за осъждането на И. С. И. да заплати на „ЗАД Армеец“АД сума за размера над 25 000 евро до 68 000 евро, представляваща изплатено застрахователно обезщетение за неимуществени вреди на увреденото лице Л. А., както и сума за размера над 4242.15лв. до 6526.39лв., представляваща разноски по съразмерност, и вместо него е постановено друго за отхвърляне на иска на „ЗАД Армеец“ против И. С. И. за заплащане на сума за размера над 25 000 евро до 68 000 евро, представляваща изплатено от „ЗАД Армеец“АД, чрез чрез InterEurope Italia („Интер Юръп Италия“ АД) в качеството му на негов представител по „Зелена карта“, застрахователно обезщетение за неимуществени вреди на увреденото лице Л. А., и за осъждане „ЗАД Армеец“АД да заплати на И. С. И. разноски по съразмерност в размер на 1801.84лв.
Основано на доводи за материална незаконосъобразност– касационно основание по чл.281, т.3, предл. 1 ГПК, искането е за отмяна на въззивното решение в обжалваните части и за присъждане на касатора на обезщетение за размера над 25 000 до 68 000 евро, ведно със законната лихва, считано от завеждане на делото на 23.07.2018г. до окончателното изплащане, както и на всички направени по делото разноски. Преди всичко касаторът поддържа, че, тъй като вредите са настъпили и поправени на територията на Република Италия, за определяне на размера на търсеното обезщетение не е приложим българският закон, приложената неправилно от въззивния съд норма на чл.52 ЗЗД.Като се позовава на чл.105, ал.1 КМЧП и на чл.19 от Регламент/ЕО/ № 864/2007г. на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007г. относно приложимото право към извъндоговорни отношения („Рим II“), касаторът счита, че приложимо е италианското гражданско и търговско материално право, нормата на чл.2059 от Гражданския кодекс на Република Италия.Поддържа, че неприлагането на италианското материално право, респективно неправилното прилагане на българското, е довело до занижаване на критериите за оценка на заплатеното застрахователно обезщетение, до нереципрочно и неправилно редуциране на дължимото от ответника в производството и до погрешен извод за неоснователност на претенцията в обжалваните части. Според касатора индиция за приложимост на италианското материално право в случая е и фактът, че заплащането на обезщетението е извършено чрез кореспондента му в Италия, а, съгласно чл.4.4 от Вътрешните правила на Съвета на бюрата, обработването на щетите се извършва в съответствие със законите и регулаторните условия, приложими в страната на пътно-транспортното произшествие, отнасящи се до отговорности, обезщетения към пострадалите и задължителна застраховка „Гражданска отговорност“.Като се позовава на постановеното по чл.290 ГПК решение по т.д.№ 768/2010г., приемащо, че задължението на застрахователя да обезщети третото лице за нанесените му вреди и регресното му право срещу делинквента възникват по силата на закона и са в корелативна връзка, касаторът поддържа, че, тъй като регресното му право възниква по силата на закона, част от него са и социално-икономическите условия в страната, където се репарират вредите, настъпили са уврежданията на пострадалото лице и са извършени разходите за лечение.Евентуално, ако се приеме, че е приложима разпоредбата на чл.52 ЗЗД, касаторът поддържа, че същата е неправилно приложена от въззивния съд.Счита, че, в нарушение и на константната практика на ВС, както и на задължителната практика на ВС и ВКС, въззивният съд не е оценил адекватно и в тяхната съвкупност всички обстоятелства, имащи значение за определяне на размера на обезщетението, пропуснал е да посочи значението им спрямо съдържанието на увреждането, само е изброил релевантните за определяне на обезщетението факти, без мотивировка на оценъчен извод за приноса им спрямо вида и обхвата на вредите, както и е извършил неправилна преценка на същите.
С писмен отговор ответникът по касация И. С. И. оспорва основателността на касационната жалба.Претендира за присъждане на разноски за адвокатски хонорар в размер на 2 400лв.
С определение № 260/16.05.2022г. въззивното решение в атакуваните части е допуснато до касационно обжалване в хипотезата на т.3 на чл.280, ал.1ГПК по следния въпрос: „За приложимостта на чл.52 ЗЗД към регресните искове на застраховател за вреди, реализирани на територията на чужда държава“.
Съставът на I т.о., в изпълнение на правомощията по чл.293 ГПК, след като взе предвид оплакванията в касационната жалба, доводите на страните и доказателствата по делото, приема следното:
В обжалваното въззивно решение е прието за безспорно и установено, че на 17.11.2012г., ок. 20ч., на територията на Италия е настъпило пътно произшествие с участието на движещите в противоположни посоки по пътната артерия лек автомобил „Пежо 207“ с рег.№ DE713SC, собственост и управляван от Л. А., и лек автомобил „Нисан М.“ с български рег. [рег.номер на МПС] , собственост и управляван от ответника И. С. И..Установил е, че при това пътно произшествие са пострадали и двамата водачи на леките автомобили, които са транспортирани до болницата в [населено място], Италия, където при извършените медицински изследвания е установено, че ответникът е с алкохолно съдържание в кръвта 2,38 гр/л.Въззивният съд е приел за установено, че с влязла в сила на 09.01.2017г. присъда № 2574/2016г. по наказателно дело № 258/2014г. на първоинстанционния съд в [населено място], Италия, ответникът е признат за виновен в това, че е шофирал л.а.„Нисан М.“, с регистрационен [рег.номер на МПС] , като се е намирал в състояние на алкохолно опиянение, след употреба на алкохолни напитки, със съдържание на алкохол в кръвта 2,38 гр/л, с утежняващо обстоятелство, че е предизвикал с поведението си ПТП с участието на л.а. „Пежо 207“ с рег.№ DE713SC, собственост и шофиран от Л. А., на основание чл. 186, ал.2, б. „с“ и ал. 2/2 от Пътния кодекс на Р. Италия (Законодателно постановление № 285/1992г.). От приложената в превод на български език медицинска документация въззивният съд е приел за установено, че в резултат от ПТП пострадалата Л.А. е получила фрактура на трети и четвърти лумбални прешлени, определеният първоначално период на неработоспособност от 1 месец, считано от ПТП, в хода на лечението е удължаван ежемесечно и последно тя е следвало да започне работа на 01.05.2013г.Въз основа на заключението на СМЕ по делото, изготвено на база представените по делото медицински документи, което не е било оспорено от страните, е установил, че в резултат на ПТП Л. А. е получила комбинирана травма в областта на поясния отдел със счупване на телата на 3 и 4 прешлени и левите странични израстъци на 2 и 3 поясни прешлени, от което е настъпило трайно затруднение в движенията на снагата за период не по-малък от 4-5 месеца, като не се установяват предхождащи увреждания, а периодът на възстановяване е бил ок.4-5 месеца.Установил е от обясненията на вещото лице, че увреждане от този тип се получава при внезапно форсирано извиване на тялото напред и наляво и е могло да бъде получено при процесното ПТП. За безспорно е прието, че пострадалата е завела претенция за обезщетяване на вредите, претърпени от процесното ПТП, срещу ищцовото дружество, чрез кореспондента му на територията на Република Италия по сертификат „Зелена карта“- InterEurope Italia, и по образуваната щета с нея е постигнато споразумение за заплащане на сумата 75 000 евро, включваща сумата от 68 000 евро, покриваща всякакви имуществени и неимуществени вреди, както и сумата от 7 000 евро, представляваща разходи за съдебна защита.Установено е, че на 23.07.2013г. ищцовото дружество е превело по банков път на кореспондента си InterEurope Italia сумата 75 000 евро, съответстваща на размера на определеното със споразумението обезщетение, а на 10.12.2013г. - сумата 3775.73 евро за такса и ликвидационни разноски, както и, че с платежно нареждане от 24.07.2013г. на Л.А. е заплатена сума за обезщетение в размер на 68 000 евро.Въззивният съд е приел, че вината на ответника за процесното ПТП е задължително установена с влязлата в сила присъда на италианския наказателен съд, с която е признат за виновен за управление на алкохол след употреба на алкохолни напитки, при концентрация на алкохол в кръвта от 2.38гр/л, и за предизвикване на процесното ПТП в състояние на алкохолно опиянение, което е признато за утежняващо обстоятелство. Неоснователността на възражението на ответника за липса на пряка причинна връзка между уврежданията на пострадалата и ПТП са обосновани от въззивния съд с данните в представените по делото констативен протокол и медицинска документация. Формирани са изводи, че по делото не са ангажирани никакви доказателства за съпричиняване на резултата от пострадалата.Дадената от въззивния съд правна квалификация на предявения регресен иск е чл.274, ал.1, т.1, предл.1 КЗ (отм.) и ч.86 ЗЗД.Неговата основателност е обоснована от въззивния съд с наличието на всички кумулативни предпоставки от фактическия състав на претендираното регресно право: валидно застрахователно правоотношение (между страните по делото), настъпването на ПТП в срока на валидност на застраховката, управление на застрахованото МПС от ответника с концентрация на алкохол в кръвта над допустимата норма, настъпването на посочените вреди в следствие на ПТП и заплащането на обезщетение на пострадалата и таксите на кореспондента.Формирани са мотиви, че ответникът има право да оспори размера на заплатеното застрахователно обезщетение, тъй като той не е участвал в постигнатото с пострадалата споразумение за определянето му, респ. същото не е одобрено от него. Определянето на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди е извършено от въззивния съд при приложение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД.Съобразил е вида на уврежданията - болки, страдания, негативни психически преживявания и средни телесни повреди, продължителността на възстановителния процес-около 5 месеца, липсата на доказателства за усложнено протичане на оздравителния процес, пълното възстановяване след необходимия според заключението на СМЕ срок на протичане на оздравителния процес, както и по-високия стандарт на живот в Италия, обуславящ определяне на по-висок размер от обичайното, присъждано за неимуществени вреди, настъпили на територията на България.По тези съображения въззивният съд е определил дължимото обезщетение за неимуществени вреди в рамките на 25 000 евро и в тези рамки е ограничил и регресната претенция, като е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която е присъдено обезщетение в размер на 25 000 евро, а в останалата част - за присъждане на обезщетение за размера над 25 000 до 68 000 евро, след частична отмяна на първоинстанционното решение в тази част, е отхвърлил иска.
По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване :„За приложимостта на чл.52 ЗЗД към регресните искове на застраховател за вреди, реализирани на територията на чужда държава“:
Като компетентен по спора съд на държава-член на ЕС, българският съд следва да определи приложимото материално право за размера на вредите, настъпили на територията на друга държава-член на ЕС, въз основа на действащите към момента на сключване на застрахователния договор общностни източници на международното частно право, съдържащи стълкновителни норми.
В случая е несъмнено, че регресното право на застрахователя по отношение на делинквента произтича от сключения между тях застрахователен договор по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, за който е приложимо българското материално право. Доколкото застрахователят е изпълнил произтичащото от непозволено увреждане задължение на ответника към пострадалото лице за репариране на вреди, настъпили на територията на Италия и подлежащи на репариране в Италия, приложимо за размера на вредите по предявения регресен иск е италианското право, съгласно разпоредбата на чл.19 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския Парламент и на Съвета от 11 юли 2007г. относно приложимото право към извъндоговорни задължения („Рим II“).Същата предвижда, че, когато едно лице („кредитор“) предяви иск по извъндоговорно задължение срещу друго лице („длъжник“) и трето лице има задължение към кредитора, или действително е удовлетворило кредитора в изпълнение на това задължение, правото, което урежда задължението на третото лице към кредитора определя дали и до каква степен третото лице може да упражни срещу длъжника правата, които кредиторът е имал срещу длъжника съгласно правото, уреждащо тяхното отношение.
С оглед на изложеното, на въпроса, по който е допуснато обжалването, следва да се даде следния отговор:При регресни искове на застраховател за вреди, реализирани и подлежащи на репариране на територията на друга държава-член на Европейския съюз, за размера на вредите е приложима разпоредбата на чл.19 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския Парламент и на Съвета от 11 юли 2007г. относно приложимото право към извъндоговорни задължения („Рим II“), съгласно която, когато едно лице („кредитор“) предяви иск по извъндоговорно задължение срещу друго лице („длъжник“) и трето лице има задължение към кредитора, или действително е удовлетворило кредитора в изпълнение на това задължение, правото, което урежда задължението на третото лице към кредитора определя дали и до каква степен третото лице може да упражни срещу длъжника правата, които кредиторът е имал срещу длъжника съгласно правото, уреждащо тяхното отношение.
По касационните основания:
Фактите, обуславящи основателността на предявения от ищцовото застрахователно дружество регресен иск, са преклудирани с решението по делото за присъждане на обезщетение в размер на 25 000 евро, което в тази част, като необжалвано, е влязло в сила. Във връзка с размера на вредите по делото е установено следното: Страните по делото са имали сключен валиден договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ в чужбина/„Зелена карта“, обективиран в комбинирана застрахователна полица № 11112001803923 (л.63 по т.д. № 9998/2018г.) с предмет гражданската отговорност на водачите за управлявания от ответника лек автомобил марка „Нисан“ модел „М.“, рег. [рег.номер на МПС] .Неговото териториално покритие включва и държавите извън Европейския съюз, членки на между народното споразумение „Зелена карта“.Уговореният лимит на отговорност на застрахователя минималните застрахователни суми, съгласно закона на съответната държава, на чиято територия е настъпило застрахователното събитие.В случая, застрахователното обезщетение е определено и заплатено по споразумение, сключено на 16.07.2013г., между пострадалото лице Л. А. и InterEurope Italia, действащо като представител по „зелена карта“ на ищцовото застрахователно дружество и по поръчение от Италианската централна служба, и е за репариране на всички имуществени и неимуществени вреди на пострадалото лице в общ размер 75 000 евро. Ответникът, който е трето лице за споразумението и същото не го обвързва, е заявил общо оспорване на размера на дължимото застрахователно обезщетение.
Настоящият състав на касационния съд намира, че въведеното касационно основание за неправилност на въззивното решение в обжалваните части, поради нарушение на материалния закон, е основателно. Както се посочи във връзка с дадения отговор на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, за размера на вредите при регресни искове на застраховател за вреди, реализирани и подлежащи на репариране на територията на друга държава-член на ЕС, е приложима разпоредбата на чл.19 от Регламент(ЕО) № 864/2007.В случая за определяне на размера на вредите по предявения регресен иск от застрахователя е приложимо италианското материално право, тъй като вредите са настъпили на територията на Италия и подлежат на репариране в Италия (или в случая привръзките lex loci delicti и lex loci damni сочат към едно и също приложимо право- италианското) .Ответникът не е направил възражение, че парична равностойност на вредите, определена по споразумение с пострадалата, която в случая е както за неимуществени, така и на имуществени вреди, надхвърля дължимото обезщетение за вреди по италианското право.Ето защо, и тъй като са налице всички кумулативни предпоставки на търсената регресна отговорност, застрахователят има право да получи от ответника, който при настъпване на ПТП е управлявал лекия автомобил с концентрация на алкохол в кръвта над допустимата по закон норма, пълния размер на заплатеното обезщетение за репариране на вредите на пострадалото лице, настъпили и подлежащи на репариране в Италия, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба.
Поради изложеното, въззивното решение в атакуваните части е неправилно, поради което се отменя и се постановява друго, с което на ищцовото дружество се присъждат допълнително сума в размер на 43 000 евро (разликата над 25 000 евро до 68 000 евро), представляваща заплатено застрахователно обезщетение, ведно със законната лихва върху тази сума от подаване на исковата молба на 23.07.2018г.до окончателното изплащане на сумата, както и сума в размер на 2284.24лв. (разликата над 4242.15лв. до 6526.39лв.), представляваща разноски за адвокатско възнаграждение пред първоинстанционния съд, съответстващи на допълнително присъденото обезщетение.
Допълнително ответникът следва да бъде осъден да заплати на касатора разноски в общ размер на 2057.68лв., включващи, както следва: юрисконсултско възнаграждение, на осн. чл. 78, ал.5 ГПК, във вр. чл.37 ЗПП: за подаване на писмен отговор на въззивната жалба, чийто размер се определя на 100лв. в хипотезата на чл.25а, ал.3 НПП, и за защита пред касационния съд, чийто размер се определя на 200лв. в хипотезата на чл.25, ал.1 НПП, както и разноски за ДТ пред касационния съд в общ размер 1757.68лв.
Мотивиран от това, съставът на I т.о.:Р Е Ш И:
Отменя частично решение № 260029/28.09.2020г. по възз.т.д.№ 198/2020г. на Апелативен съд - Варна, ТК в атакуваните части, с които се отменя решение № 1095/04.12.2019г. по т.д.№ 1847/2018г. на Окръжен съд - Варна за осъждането на И. С. И. да заплати на „ЗАД Армеец“АД сума за размера над 25 000 евро до 68 000 евро, представляваща изплатено застрахователно обезщетение за неимуществени вреди на увреденото лице Л. А., както и сума за размера над 4242.15лв. до 6526.39лв., представляваща разноски по съразмерност, и вместо него е постановено друго за отхвърляне на иска на „ЗАД Армеец“ против И. С. И. за заплащане на сума за размера над 25 000 евро до 68 000 евро, представляваща изплатено от „ЗАД Армеец“АД, чрез чрез InterEurope Italia („Интер Юръп Италия“ АД) в качеството му на негов представител по „Зелена карта“, застрахователно обезщетение за неимуществени вреди на увреденото лице Л. А. и за осъждане „ЗАД Армеец“АД да заплати на И. С. И. разноски по съразмерност в размер на 1801.84лв., и вместо него постановява:
Осъжда И. С. И. да заплати на „Застрахователно акционерно дружество Армеец“АД допълнително сума в размер на 43 000 евро ( или разликата над 25 000 евро до 68 000 евро), представляваща заплатено от „Застрахователно акционерно дружество Армеец“АД, чрез чрез InterEurope Italia („Интер Юръп Италия“ АД) в качеството му на представител по „Зелена карта“, застрахователно обезщетение на увреденото лице Л. А., ведно със законната лихва върху тази сума от подаване на исковата молба на 23.07.2018г.до окончателното изплащане, както и допълнително разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2284.24лв. (или разликата над 4242.15лв. до 6526.39лв.)1
Осъжда И. С. И. да заплати на „Застрахователно акционерно дружество Армеец“АД допълнително разноски в общ размер 2057.68лв.(две хиляди петдесет и седем лева 68 ст.), представляващи юрисконсултско възнаграждение пред въззивния и касационния съд и ДТ в касационното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: |