Р Е Ш Е Н И Е № 420 гр.София, 16.02.2016г. в името на народа Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на пети ноември две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 1633/2015 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от М. П. Б., чрез адв. В. П., срещу въззивно решение от 19.12.2014 г., постановено по гр.д. № 17008/2014 г. на СГС. Касационното обжалване е допуснато с определение № 715/04.06.2015 г. по въпросите за мотивите на въззивното решение, вкл. при препращане към мотивите на първостепенния съд по чл. 272 ГПК и за задължението на съда да тълкува волята на страните по договора по правилата на чл. 20 ЗЗД. Съставът на Върховния касационен съд дава следното разрешение: Относно мотивите на въззивното решение и приложението на чл. 272 ГПК: мотивите на съдебното решение, както е разяснено в Постановление № 7 от 30.12.1959 г. на Пленума на ВС РБ, съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване на делото; необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно. Съдът трябва конкретно, точно и ясно да каже какво приема за установено относно фактическите положения, да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка. А когато по делото са събрани разноречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Въззивната инстанция не е контролноотменителна, а втора по ред по съществото на материалния спор. Поради това, и в съдебния си акт, тя не изследва първоинстанционното решение, което означава, че оплакванията във въззивната жалба, коментира доколкото те са свързани с материалноправния спор. Както е изяснено в Решение № 643/12.10.2010 по гр.д. № 1246/2009 на ІV ГО, Решение № 237/2010 г. по гр.д. № 826/2009 г. на ІV ГО и Решение № 60/05.06.2013 г. по гр.д. № 546/2012 г. на ІV ГО ВКС, решение № 209/10.08.2013 г. по гр.д № 2796/13 на IV г.о. на ВКС, решение № 120/04.04.2013 г. на ВКС по гр.д. № 964/2012 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 166/15.097.2013 г. по гр.д. № 1285/2012 г. на III г.о. на ВКС при постановяването на своя съдебен акт, въззивният съд дължи изследване на възраженията и доводите на страните, доколкото това има отношение към предмета на спора, съответно към предмета на въззивното обжалване, като трябва да изложи съображения по всички важни и съществени положения. Въззивната инстанция трябва да изследва всички допустими и относимите към предмета на спора доказателства, събрания пред нея и пред първата инстанция, да направи собствени заключения, които обосновава и подкрепя от анализа на целия доказателствен материал по делото и по вътрешно убеждение, за да стигне до свое собствено решение, което намира отражение и в мотивите на съдебния акт. Когато въззивният съд възприема осъществяването или не на определи фактически положения, следва да ги посочи в своето решение, като може да препрати към обосновката на първоинстанционния съд, т.е. да не анализира сам относимите към даден факт доказателства, но в същото време не може да излага различни логически и правни съображения. В този случай, втората инстанция не действа като контролноотменителна (дали едно разрешение на първостепенния съд е правилно или не, обосновани ли са заключенията му), а се ползва от обосновката в първоинстанционното решение и така осъществява своята решаваща дейност. По въпроса задължен ли е съдът да тълкува волята на страните по договор по чл. 20 ЗЗД: Съдът, който следва да се произнесе за съществуването, съответно правата и задълженията на страни по договор, трябва да установи вида на същия. Той се определя от нейното съдържание -действителната обща воля на страните, а не от това, как е наименована от тях. При неяснота на клаузите, съдът е длъжен да извърши тълкуване на волята на страните по критериите на чл. 20 ЗЗД - отделните уговорки трябва да се ценят във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите и практиката и добросъвестността. Няма пречка страните, доколкото не нарушават императивни правни норми, да уговорят насрещни престации според желанието и интереса си. Ако клаузите са валидни, правата и задълженията на съконтрахентите се уреждат според уговореното. По общо правило, дори някоя от клаузите да е нищожна, това не влече нищожност на цялата сделка. По касационните оплаквания: Касаторът М. П. Б. твърди неправилност на атакувания съдебен акт поради противоречие с материалния закон и необоснованост. Иска отмяна на въззивното решение и уважаване на иска, с присъждане на съдебноделоводните разноски. Ответникът по касация Н. П. А. е изразил становище за неоснователност на жалбата и моли за присъждане на съдебноделоводните разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: М. П. Б. е предявил иск за установяване на вземане от Н. П. А. за сума в размер на 24 546.12 лв - обезщетение за неизпълнение на договор от 07.12.2012 г. в размер на дължимо възнаграждение за извършена проектантска работа. Кредиторът се е снабдил със заповед за изпълнение, срещу която длъжникът е подал възражение. Искът е предявен по реда на чл. 422 ГПК. Софийският градски съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски районен съд, отхвърлил иска. Въззивният съд, в своето решение, посочил какво твърдят страните, както и, че СРС е отхвърлил иска, тъй като приел, че представеният договор от 8.12.2007 г. не представлява договор за изработка, по силата на който за ищеца да е възникнало задължение да изработи идеен архитектурен проект. Претенцията за вреди, произтичащи от договорно неизпълнение, била недължима. След това, въззивният съд направил извод за неоснователност на иска „като изцяло споделя изводите на СРС, които на основание чл.272 ГПК следва да се считат мотиви и на настоящия съдебен акт”. Допълнил е и следното: Договорът от 8.12.2007 г. в нито една негова част няма изискуемото се съдържание на валиден договор за изработка, по силата на който да е възникнало за М. Б. задължение да изработи идеен архитектурен проект, както и насрещни задължения за Н. А.. Ето защо, Б. няма законово основание, като последица от развалянето на този договор, да претендира заплащане на обезщетение, вместо изпълнение, изразяващо се в стойността на изготвения архитектурен проект и предпроектните проучвания за него. В противоречие с дадените по-горе отговори, въззивният съд не е обсъдил всички доводи и възражения на страните в мотивите си; не е посочил кои фактически и правни заключения на първата инстанция възприема, като препраща към изложените от нея съображения. Съдът не е изследвал отделните уговорките по договора с оглед тълкуването им по правилата на чл. 20 ЗЗД. В заключение, въззивното решение е неправилно и съставът на Върховния касационен съд следва да го касира. Искът е с правно осн. чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, предявен по реда на чл. 422 ГПК (процесуалноправната норма не е квалификация на спорното материално право, с което е сезиран съда) Между страните не се спори и от представените писмени доказателства се установява, че те са сключили на 08.12.2007 г. договор, по силата на който Н. П. А. се е задължил да учреди в полза на М. П. Б. право на строеж върху подробно описан негов собствен имот срещу проектиране на нова сграда в имота, събаряне на старата и построяване на нова съобразно инвестиционните намерения. След изграждане на сградата, М. Б. се задължил да предаде в изключителна собственост 25 % от разгърнатата застроена площ на новата сграда, разположена на етажи първи, втори и съответните им зимнични помещения, което ще бъде фиксирано като планировка и точна квадратура в ескизен архитектурен проект на новата сграда. Страните са се уговорени до месец и половина да сключат и окончателен договор в съответната форма пред нотариус. В седемдневен срок след завършване на строителните работи, които включват финна мазилка и замазка, с прокарани до изводите захранващи инсталации и собствена дограма, ще се извърши прехвълянето на споменатите 25 %, като страните ще си поделят пропорционално и собствеността върху земята. Видно от удостоверение № СГЕ-01 1773/02.07.2008 г., издадено от председателя на Камарата на архитектите в България, горният договор е регистриран на основание чл. 29 ЗКАИИП, като отнасящ се за обект: „апартаментен хотел [населено място]“. Ищецът е представил изготвен от него проект за обект „хотел „Б.“, представляващ семеен апартаментен хотел и 3 пл. за обезщетение за собственика. Според удостоверение № 137/02.07.2008 г. на Камарата на архитектите в България, архитектурният идеен проект, съгласно виза за проектиране, е с минимална цена 21 371 лв. , а извършените за него предпроектни проучвания и консултации са с минимална цена 3 175,12 лв. Записано е, че удостоверението е издадено според разпоредбите на чл. 29 ЗКАИИП, на основание правомощията на Камарата на архитектите в България по чл. 5, ал. 1, 5 и 11 и чл. 6, ал. 6 и 7. В същото удостоверение е и указано, че съгласно разпоредбата на чл. 30 ЗКАИИП за посочените в настоящото суми арх. М. Б., ако не бъде възмезден, може директно да се снабди с изпълнителен лист, както за целия им размер, така и, ако той прецени, за част от него. М. Б. изпратил до Н. А. нотариална покана, с която го уведомява, че разваля договора поради неизпълнение от последния на поетите задължения. На 17.12.2012 г. е съставен констативен протокол от нотариус И. П., с район на действие СРС, че адресатът е прочел нотариалната покана на 03.12.2011 г., но отказал да я получи, поради което било залепено съобщение на таблото на електромера и втори екземпляр бил пуснат в пощенската кутия. Удостовереното се установява и от показанията на свидетеля Ц. Г. З.. Между страните не е спорно, а и от гласните доказателства се установява, че към настоящият момент имотът е застроен от трето лице. Свидетелят З. Г. П. установява, че строежът започнал след април 2010 г., когато било извършено геоложко проучване, тъй като района е свлачищен, с подземни води. През 2012 г. сградата била в груб строеж. В момента е въведена в експлоатация и сам свидетелят е почивал два пъти. Според свидетеля М. П., собственикът Н. А. водил преговори с арх. Б., който проявил интерес да изготви проект; за около 7-8 месеца собственикът не могъл да намери арх. Б., последният не бил ходил на място, нито е извършил предварителни геоложки проучвания. А. А. свидетелства, че трябвало да строи апартаментен хотел в [населено място], който бил проектиран от арх. Б. през 2008-2009 г. В тази връзка, през 2007 г. ходил заедно с Б. на място за оглед и проверка в общината. А. се запознал с проекта, изготвен от арх. Б. – имало гаражи, сладкарница, детски кът и нагоре апартаменти. Двамата търсили собственика няколко пъти в продължение на около 6 месеца, след което свидетелят загубил интерес от поръчката. Свидетелят В. Д. И. – Б. е съпруга на ищеца и съдът цени показанията й при условията на чл. 172 ГПК, но като непротиворечащи на останалите доказателства по делото. Според нея съпругът й проектирал обекта, възложен от собственика Н. А.. Търсил го многократно, за да му представи готовите проекти, но последният не се отзовавал. В договора от 08.12.2007 г. се съдържат елементи, както на договор за изработка – на архитектурен проект и на сграда по проекта, така и на предварителен договор за отстъпване право на строеж от собственика на земята в полза на строителя върху цялата сграда, както и на предварителен договор за продажба на проценти от разгърнатата застроена площ на новата сграда от суперфициаря – собственик на построеното в полза на собственика на земята. Сделката явно е насочена към постигане на една цел – построяване на обектите и тяхното транслиране в патримониума на изпълнителя, съответно прехвърляне на дял от вече построеното в полза на възложителя. Клаузите не могат да съществуват самостоятелно една от друга и трябва да се разглеждат в тяхната взаимозависимост и връзка. Изпълнението на обещанието за продажба на 25 % от сградата от М. Б. на Н. А. не може да бъде изпълнено преди построяване на обектите и учредяване на суперфиция от собственика на терена А. в полза на строителя Б.. Преди да бъде прехвърлено право на строеж върху нова сграда по одобрен от страните проект, последният следва да бъде изработен и приет. Следователно договорът от 08.12.2007 г. в частта му за възлагане от Н. А. на М. Б. последният да му изработи архитектурен проект за сградата, предмет на бъдещата суперфиция, не е предварителен. Срокът от месец и половина за сключване на окончателен договор в съответната форма пред нотариус е за договора, с който А. ще учреди право на строеж върху терена. Твърдението на Н. А., че договорът е прекратен от негова страна, едностранно, в началото на м. юни 2008 г. е недоказано. Договорът е прекратен от Б., което станало с настъпване на посочената дата в нотариалната покана, съдържаща едностранното му изявление до съконтрахента за разваляне изцяло на договора и това е 08.12.2012 г. За Б. не е съществувало задължение да даде срок на насрещната страна, в която да изпълни, с предупреждение, че в противен случай ще счита договора за прекратен, защото изпълнението е станало изцяло невъзможно – теренът е бил вече застроен. От датата, на която договорът е развален е изискуемо и вземането на Б., поради което възражението на ответника Н. А. за погасяване по давност на вземането е неоснователно. Искът е предявен в петгодишния срок по чл. 110 ЗЗД – на 12.03.2013 г. Размерът на обезщетението за вредите, причинени на Б. от неизпълнението на договора, е стойността на труда му по изработения архитектурен проект. Ответникът е оспорил истинността на представените с исковата молба удостоверения на Камарата на архитектите в България изх.№№ СГЕ-01-1773 и 137 от 2.07.2006 г. – относно съдържанието и авторството. Не е откривано нарочно производство. Представено е удостоверение от Камарата на архитектите в България, в което е изяснено кой е подписал предходните две, а съдържанието на удостоверенията е установено с прилагане на нови копия, съдържащи печат „вярно с оригинала“. Авторството на документ не може да се удостоверява със свидетелски изявления, дадени от орган извън компетентността му, в друг документ. Независимо от това, в случая е без значение автентичността на двата документ. С удостоверение № СГЕ-01 1773/02.07.2008 г. се установява, че договорът е регистриран на основание чл. 29 ЗКАИИП, което е без значение за основателността на така предявения иск. Регистрирането на договора е от значение само за правата по чл. 30 ЗКАИИП. В случая има заповед за изпълнение по чл. 410, ал. 1, ГПК и възражение на длъжника, което прави допустим исковия процес. В него съдът не изследва дали са били налице предпоставките за издаване на заповедта. Удостоверение № 137/02.07.2008 г. на Камарата на архитектите в България съдържа оценка за стойността на проектантската услуга и има указания, че може въз основа на него архитектът директно може да се снабди с изпълнителен лист. Това удостоверение е извън компетентността на Камарата, следователно няма и обвързваща съда материална доказателствена сила. Камарата, също така, няма и възможност да оцени работата по проекта чрез удостоверение. Основание за получаване на възнаграждение за проектантска услуга е извършената работа – обичайно е цената на услугата да е уговорена в договора, съответно в негови анекси и именно договорът плюс удостоверение, че е регистриран в К., са основание за издаване на заповед за изпълнение – за цялата или част от договорната сума. Камарата няма правомощие да удостоверява каква е минималното проектантско възнаграждение, ако такова не е уговорено между страните, за да може на посочената от Камарата цена съд да издаде заповед за изпълнение. В приетото по делото удостоверение са цитирани произволни разпоредби от закона, включително съдържанието на чл. 30 ЗКАИИП, което е законова правна възможност, за реализирането на която няма нужда изрично Камарата да „удостоверява“. Подобно удостоверяване няма как да служи и като доказателство за проектантското възнаграждение по договора, включително на база минимален размер, в общото исково производство. Минималните цени в инженерното и инвестиционното проектиране се определян по правилата на Закона за камарите на архитектите и инженерите в инвестиционното проектиране, Наредба № 1 от 17.05.2004 г. за определяне на минимални цени в инженерното инвестиционно проектиране и методика за определяне на размера на възнагражденията за предоставяне на проектантски услуги от инженерите в устройственото планиране и в инвестиционното проектиране, издадена от председателя на Камарата на инженерите в инвестиционното проектиране, обн. ДВ, бр. 17 от 19.02.2008 г. По делото не са събрани годни доказателствени средства, установяващи минималния размер на проектантската услуга по конкретния проект. Съдът изрично е дал указания, че това е в тежест на ищеца, но също така е следвало и служебно да му укаже, че доколкото са нужни специални знания, е необходимо допускане на съдебна експертиза. Допуснато е нарушение на чл. 195, ал. 1 предл. 2 ГПК, което е съществено, защото делото е останало неизяснено от фактическа страна. При така изложеното, делото следва да бъде върнато на въззивния съд за допускане на съдебна експертиза, което в настоящия стадий на процеса не може да бъде сторено от Върховния касационен съд. МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение от 19.12.2014 г., постановено по гр.д. № 17008/2014 г. на СГС. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: