5 10 Р Е Ш Е Н И Е № 19 София, 11 май 2022 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и осми януари две хиляди двадесет и втора година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ ВАЛЯ РУШАНОВА при секретар: Мира Недева и в присъствието на прокурора Петър Долапчиев изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова н. дело № 1116/2021 година Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т. 2 от НПК по жалба, подадена от защитниците на подсъдимия Д. Г. Д., против въззивна присъда № 11/11.10. 2021 г., постановена по ВНОХД № 296/2021 г. от Окръжен съд – Сливен. В жалбата и допълнението към нея се поддържа присъствие на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. В обхвата на второто от касационните основания се излагат аргументи за порочна доказателствена дейност на въззивния съд, извършена в отклонение от изискванията на чл. 14, чл. 107, чл. 339, ал. 3 във връзка с чл. 305 от НПК. Твърди се, че присъдата е основана на доказателства, събрани в нарушение на процесуалните изисквания, и на предположения относно обективните и субективни признаци на престъпните деяния по чл. 215 и чл. 345а от НК. Касаторът изтъква и доводи за незаконност на въззивния съдебен състав. Наложеното наказание е намерено за явно несправедливо поради допуснатите процесуални нарушения. В заключение с касационната жалба се отправят алтернативни искания : за оправдаване на подсъдимия; за отмяна на въззивната присъда и ново разглеждане на делото от окръжния съд; или изменение на атакувания съдебен акт в частта му за наложените наказания, които да бъдат определени при условията на чл. 55 от НК. В съдебното заседание пред касационната инстанция подсъдимият Д. Д. и неговите защитници поддържат жалбата по съображенията, изложени в нея. Представителят на Върховната касационна прокуратура счита жалбата за неоснователна и пледира за оставяне в сила на въззивната присъда. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : С присъда от 25.05.2021 г., постановена по НОХД № 140/2020 г., Районният съд – Сливен е признал подсъдимия Д. Г. Д. за невинен и го оправдал по повдигнатите му обвинения по чл. 215, ал. 1 от НК и по чл. 345а, ал.1 от НК. Срещу така постановената присъда е подаден въззивен протест, по който е образувано ВНОХД № 296/2021 г. по описа на Окръжен съд - Сливен. С атакуваната сега нова присъда въззивният съд отменил първоинстанционния съдебен акт и вместо това признал подсъдимия Д. Д. за виновен в това, че : - на 22.12.2018 г. с цел да набави за себе си имотна облага придобил чужда движима вещ – един брой колесен трактор на стойност 12 180 лева, собственост на К. Д. К., за който предполагал, че е придобит от С. М. Х. чрез престъпление (кражба), поради което и на основание чл. 215, ал.1 във вр. с чл. 54 от НК го осъдил на една година лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено с изпитателен срок на основание чл. 66, ал.1 от НК от три години; - на неустановена дата в периода от 22.12.2018 г. до 07.05.2019 г. в нарушение на установения за това ред заличил идентификационния номер L1CD- 898 08 на рамата на същия колесен трактор, поради което и на основание чл. 345а, ал. 1 от НК го осъдил на три години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено с изпитателен срок на основание чл. 66, ал.1 от НК от три години и глоба в размер на 5 000 лева; На основание чл. 23 от НК съдът наложил най-тежкото от така определените наказания, а именно три години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено с изпитателен срок на основание чл. 66, ал.1 от НК от три години и е присъединена глобата в размер на 5 000 лева. В тежест на подсъдимия били възложени и сторените деловодни разноски. Производството по внесения в съда обвинителен акт срещу подсъдимия С. М. Х. е приключило със споразумение за решаване на делото по реда на чл. 384 във вр. с чл. 381 от НПК, по силата на което той се е признал за виновен в извършена на 21.12.2018 г. срещу 22.12.2018г. кражба на същия колесен трактор, собственост на К. Д. К., поради което и на основание чл. 196, ал.1, т. 2 във вр. с чл. 195,ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 194 и чл. 55, ал.1, т. 1 от НК му е наложено наказание от една година и един месец лишаване от свобода. Касационната жалба е основателна, макар и не по всички, изложени в нея оплаквания. Ангажираното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК се подкрепя с доводи за : а/ опорочаване на вътрешното убеждение на съда поради нарушаване на изискванията за събиране, проверка и анализ на доказателствата и доказателствените средства, дало отражение и върху качеството на постановения съдебен акт от гледна точка на чл. 339, ал.3 във вр. с чл. 305 от НПК; б/ несправедливост на въззивната процедура поради предубеденост на съдебния състав, в частност на съдия П. С., за който са били налице основанията за отвод по чл. 29, ал.2 от НПК. Основните оплаквания, подведени под нарушаване на процесуалните изисквания, са свързани с направена недопустима преценка на приобщените от досъдебното производство обяснения на С. Х., а по отношение на кредитираните от въззивния съд показания на свидетелите И. и К. се припомня становището на съдебната практика, че беседите, проведени от полицейски служители със задържано лице, не са доказателствено средство за установяване на релевантни факти. Доводите за пороци в доказателствената дейност на предходната инстанция намират опора в материалите по делото. Свидетелят С. Х. е бил обвиняем/подсъдим по делото за кражбата на колесния трактор, предмет на вещното укривателство по чл. 215 от НК, за което е осъден подсъдимият Д.. Производството спрямо Х. е приключило по диференцираната процедура по глава двадесет и девета от НПК и той е разпитван в първоинстнационното производство в качеството му на свидетел на основание чл. 118, ал.1, т. 1 от НПК. Въззивният съд е провел допълнително съдебно следствие, в рамките на което е допуснал повторен разпит на свидетеля Х.. Поради констатирано различие в казаното от него пред окръжния съд и депозираното в качеството му на обвиняем в разпита му от 07.05.2019 г., е приложена процесуалната техника по чл. 281, ал.2 във вр. с ал.1, т. 1 от НПК за приобщаване на обясненията му, приложени на л. 88-90 от досието на досъдебното производство. Видно от мотивите към атакуваната присъда, именно приобщените по този ред обяснения на Х. са оценени като важен източник на обвинителни доказателства срещу касатора – фактите във връзка със знанието на подсъдимия Д. за произхода на дадената (продадената) му вещ- колесен трактор. Преди да пристъпи към оценката за достоверност на коментирания доказателствен източник, съдът е следвало да обсъди възможността обясненията на Х. от досъдебното производство да бъдат приобщени към ценимата доказателствена съвкупност с оглед същността на посоченото основание по чл. 281, ал.1, т. 1 от НПК –съществено противоречие между тях и депозираното от Х. в качеството му на свидетел. Върховната съдебна инстанция е имала повод нееднократно да заяви своето становище, че разпоредбата на чл. 281, ал. 2 от НПК е неприложима при условията на ал.1, т. 1 от НПК предвид естеството и спецификата на двата вида доказателствени средства, на различията в процесуалния статут на обвиняем и свидетел и произтичащите от това права и задължения. Затова и обясненията на обвиняемия и свидетелските показания на едно и също лице не могат да бъдат съпоставяни от гледна точка на тяхната истинност и между тях не могат да бъдат констатирани противоречия – решение № 204/26.06.2015 г. по н.д. № 324/2015 г., ІІ н.о.; решение № 330/15.10.2015 г. по н.д. № 1119/2015 г., ІІІ н.о.; решение № 154/27.03.1992 г. по н.д. № 917/91 г., ІІ н.о. и др. Въззивният съд се е въздържал да разисква тази процесуална проблематика по делото, като същевременно е ограничил обсъждането на свидетелските показания на Х., депозирани в първоинстанционното и въззивно разглеждане на делото, до констатации, че те имат за цел да оневинят подсъдимия Д.. Извън казаното, при оценъчната дейност на коментираните обяснения, както и на депозираните свидетелски показания на Х. във въззивното съдебно следствие, изразила се предимно в пресъздаване на съдържанието им, съдът е пропуснал да отграничи фактите, които свидетелят е възприел (виж чл. 117 от НПК), от неговите собствени съждения и умозаключения. Доводите на защитата за игнориране на данните, съобщени от Х. при разпита му в допълнителното съдебно следствие, че въздействието върху „номера на рамата“ на колесния трактор е било налично преди извършената от него кражба на същия, не са лишени от основание. Прегледът на мотивите на съдебния акт показва, че съдът е оставил без коментар тази част от информацията, съдържаща се в свидетелските показания. Обсъждането й обаче е било наложително, тъй като има отношение към престъплението по чл. 345а от НК. Съвсем отделен е въпросът дали съдът ще приеме показанията в тази им част за надеждни и достоверни. Отсъствието на каквито и да било съображения в тази насока означава отклонение от изискването за обективност, всестранност и пълнота. На следващо място, втората инстанция е направила констатация за пороци в доказателствената и оценъчна дейност на основания съд по отношение на показанията на И. и К., но предложената аргументация в мотивите на новата присъда не убеждава за извършено стойностно процесуално изследване на тези доказателствени източници. Посочените свидетели в качеството им на полицейски служители са провели беседа със С. Х., в рамките на която са възприели неговите извънпроцесуални изявления относно знанието на подсъдимия Д. за действителния произход на процесната вещ – колесен трактор. Процесуалната стойност на съдържимите се в посочените свидетелски показания данни ги определя като производни по характер доказателства, доколкото същите не пресъздават лично възприети обстоятелства за инкриминираното деяние по чл. 215 от НК, а възпроизвеждат изявленията на Х.. Въззивният съд не се е ангажирал със съображения в коя от хипотезите, изяснени в доктрината и съдебната практика, са използвани коментираните производни доказателства в процеса на доказване. Единственото, което е посочил, че И. и К. не са взели „участие в разследването в процесуално качество“ и техните показания могат да се ползват като източник на годни доказателства. Процедирайки по този начин, от една страна съдът е отдалечил разсъжденията си от естеството на производните доказателства, предпоставящо тяхната процесуална роля и предназначение. От друга, извън вниманието на решаващия съдебен състав е останал и въпросът дали чрез свидетелските показания на полицейските служители се заобикаля разпоредбата на чл. 105, ал. 2 от НПК. Обмисляне и в тази насока е било дължимо. Разбира се, при отчитане на конкретиката на разглеждания случай и без да се пренасят механично становищата на съдебната практика по повод така нар. „оперативни беседи“, както се настоява в жалбата. Накрая, но не по значение, въззивният съд е боравил с редица косвени доказателства, което е изисквало да подходи с особена прецизност преди да свърже с тях фактическите си изводи. Известно е, че косвените доказателства могат да служат за база на осъдителната присъда – самостоятелно или в съчетание с преки доказателства. Стига, след задълбочена оценка за достоверността им да се установи съществуваща между тях неразривна връзка, водеща до единствен и необорим извод относно главния факт на доказване. Това изисква прецизен, цялостен анализ и оценка за годност и достоверност на доказателствените източници, от този, направен по делото. Обобщено, всичко изложено дава основание за извод, че дейността на втората инстанция по проверката и анализа на доказателствените материали не съответства на заложените изисквания в закона. Вътрешното убеждение на инстанциите по фактите е суверенно, когато е изградено при стриктно спазване на системата от процесуални правила, които регулират формирането му и гарантират неговата правилност. Всяко отклонение от тези правила представлява съществено процесуално нарушение. Отсъствието на съдебни разсъждения по съществени въпроси, за които стана дума, дистанцира съдържанието на атакувания съдебен акт от стандарта по чл. 305, ал.3 от НПК, приложим по силата на чл. 339, ал.3 от НПК. По тези съображения жалбата на подсъдимия следва да бъде уважена, тъй като е налице претендираното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. Допуснатите нарушения могат да бъдат отстранени единствено по реда на чл. 354, ал.3, т. 2 от НПК – чрез връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд. В рамките на повторната процедура по глава двадесет и първа от НПК новият съдебен състав следва да отстрани допуснатите нарушения, дали основание за отмяна на въззивната присъда. Да извърши качествено и пълноценно проучване на доказателствата и средствата за тяхното установяване, без да се допуска игнориране и превратно тълкуване. Въз основа на задълбочен, подчинен на процесуалните изисквания, доказателствен анализ да направи крайните си заключения по фактите и правото. За пълнота на касационната проверка и в отговор на претенцията за постановяване на атакуваната присъда от незаконен съдебен състав касационната инстанция отбелязва следното: Спецификата на поддържаните възражения в жалбата насочва към обсъждане на хипотезата на чл. 29, ал.2 от НПК. Опасенията на касатора за липса на безпристрастност на съда се базира на факта, че член на съдебния състав, разгледал делото във въззивната инстанция, преди да бъде назначен за съдия е бил административен ръководител на Окръжна прокуратура –Сливен. Принципно подобни ситуации биха могли да породят съмнения в безпристрастността на членовете на съдебния състав, които преди това са били прокурори (виж, решение на ЕСПЧ по делото „Пиерсак срещу Белгия“ относно субективния и обективния аспект на изискването за безпристрастност). Това обаче не води автоматично до реализиране на предпоставките, визирани в чл. 29, ал.2 от НПК. Въпросът за обективната годност на коментираното обстоятелство да предизвика обосновани съмнения в безпристрастността на съда изисква обследване и оценка на съществуващи факти за обвързаност на съдията, бивш прокурор, с досъдебното производство по конкретното дело. В разглеждания казус прегледът на материалите показва, че разследването и надзора за законосъобразното му провеждане е осъществявано от прокурор при Районна прокуратура – Сливен, а не от окръжната прокуратура, на която съдия С. е бил административен ръководител. Не се установява, а и не се твърди в жалбата, че той, като окръжен прокурор, както и прокурори от ръководената от него прокуратура, са осъществявали или са имали отношение към процесуалните действия, извършвани в досъдебното производство по същото дело, вкл. и по чл. 46, ал. 4 от НПК. Тоест, не се откриват данни съдия С. да е имал реален досег с делото в предходната процесуална фаза, което би могло да повлияе върху формирането на становище по съществото на производството, налагащо оттеглянето му от решаващия съдебен състав. Необходимо е да се отбележи и това, че подсъдимият Д., работил като надзирател в следствения арест, е бил в служебно правоотношение с Министерство на правосъдието. Затова и понесената от него дисциплинарна отговорност -уволнение, не може да бъде обвързана с функциите на административния ръководител на Окръжна прокуратура - Сливен, за да се определи като фактор, даващ основание за отвод, включително и в контекста на чл. 146 от ЗСВ, на който се позовава жалбата. В конкретния случай (при отсъствие на твърдения за други обстоятелства, които да се разгледат на плоскостта на обективния и субективния тест) единствено фактът, че съдията е заемал преди това съответна длъжност в прокуратурата, не се явява достатъчен, за да определи опасенията за пристрастност на съда, в който участва, за обективно обосновани – виж в този смисъл и § 30. b. от цитираното решение на ЕСПЧ. Заявените с жалбата касационни основания по чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 3 от НПК не са обосновани с конкретни доводи и се поддържат като резултат от претенциите за процесуални нарушения, поради което не подлежат на самостоятелен анализ, а и с оглед изхода на делото тяхното обсъждане е безпредметно. При новото разглеждане на делото от окръжния съд съдебният състав следва да съобрази забраната за невлошаване положението на обжалващия, тъй като касационното производство е инициирано само по жалба на подсъдимия Д.. Предвид на гореизложеното и на основание чл. 354, ал.3, т. 2 във вр. с ал.1, т. 5 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивна присъда № 11/11.10.2021 г., постановена по ВНОХД № 296/2021 г. от Окръжен съд – Сливен. ВРЪЩА ДЕЛОТО за ново разглеждане на друг състав на същия съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.