Р Е Ш Е Н И Е № 206 Гр.София,16.12.2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в публично заседание на четиринадесети ноември през две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова Кристияна Генковска при секретаря П. П., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 2546 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 175/19.05.15г., постановено по т.д.№ 192/15г. от Пловдивския апелативен съд, в частта, с което е отменено решение № 527/19.12.14г. по т.д.№ 37/14г. на Смоленския окръжен съд и е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място] против Г. Т. К. и С. С. К., [населено място] иск за признаване за установено съществуването на вземане, обективирано в заповед № 438/10.05.13г. и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 367/13г. на Районен съд [населено място], произтичащо от договор за банков кредит от 03.06.08г. за главница в размер на 94009,06 евро ведно със законната лихва от 26.04.13г. В останалата част въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване. Касаторът поддържа, че решението е недопустимо и моли същото да се обезсили, като му се присъдят разноските по делото. Ответниците Г. Т. К. и С. С. К., [населено място] оспорват жалбата. Претендират разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение констатира следното: С определение № 398/13.05.16г. ВКС допусна касационно обжалване за проверка на допустимостта на въззивното решение в частта, с която е отхвърлен искът за признаване съществуването на вземане на касатора против ответниците за главница по договора за банков кредит. С първоинстанционното решение на Смоленския окръжен съд е признато за установено на основание чл.422 ГПК във връзка с чл.430 ТЗ съществуването на вземания на [фирма] против Г. Т. К. и С. С. К., [населено място], обективирани в заповед № 438/10.05.13г. и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 367/13г. на Районен съд [населено място], произтичащи от договор за банков кредит от 03.06.08г., както следва: главница в размер на 94009,06 евро ведно със законната лихва от 26.04.13г. и договорна лихва в размер на 25295, 41 евро, дължима за периода 27.12.11г.-25.04.13г. Въззивният Пловдивски апелативен съд е приел, че касаторът е отпуснал на ответниците при условията на солидарна отговорност банков ипотечен кредит по договор от 03.06.08г., сумата по който е усвоена изцяло. След като е спряно обслужването на кредита от кредитополучателите, банката е изпратила покани за доброволно изпълнение на двамата длъжници, получени лично на 20.07.12г., съответно на 30.10.12г. Решаващият състав е анализирал съдържанието на отправените покани и е приел, че в същите е даден срок за изпълнение на задълженията с намерение на банката да предприеме действия по принудителното им събиране, но не и волеизявление на кредитора, че ще счита непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуем, включително и за вноските с ненастъпил падеж. Изложени са съображения, че не са се осъществили фактите, относими към настъпване на предсрочната изискуемост на кредита преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, поради което установителните искове за съществуване на вземанията за главница и договорна лихва са отхвърлени. Според касатора въззивното решение е недопустимо в частта, с която Пловдивският апелативен съд се е произнесъл по иска за съществуване на вземането за главница по договора за банков кредит, тъй като ответниците по касационната жалба са атакували първоинстанционното решение само в частта за признаване съществуването на вземане за договорна лихва в размер на 25295, 41 евро, дължима за периода 27.12.11г.-25.04.13г. В отговора на касационната жалба ответниците не оспорват въведения от тях предмет на въззивното производството. Върховният касационен съд констатира, че въззивното производство е образувано по жалба на Г. Т. К. и С. С. К., в която изрично е посочено, че обжалват решението на Смоленския окръжен съд в частта му, с която е признато за установено вземане в размер на 25295, 41 евро за договорна лихва, дължима за периода 27.12.11г.-25.04.13г. и в частта за присъдените разноски. С постановеното въззивно решение апелативният съд се е произнесъл и по иска за съществуване на вземане за главница по договор за банков кредит от 03.06.08г. в размер на 94009,06 евро, в която част първоинстанционното решение е било влязло в сила като необжалвано съгласно чл.296, т.2, пр.1 ГПК. По силата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на първоинстанционното решение, по допустимостта – само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото от въззивника в жалбата. В този смисъл проверката на въззивния съд за правилност е ограничена до обжалваната част на решението. В случай, че са предявени кумулативно няколко иска и с въззивната жалба се обжалва първоинстанционното решение само по един от тези искове, въззивният съд не може да се произнася по правилността на решението в частта по останалите искове. При условие, че подадената въззивна жалба е основателна по обуславящия иск и първоинстанционното решение се отменя в тази част, то въззивният съд следва да се произнесе и по обусловените искове. Ако предметът на въззивното производството е ограничен от въззивника до обусловените искове, въззивният съд не се произнася по правилността на първоинстанционното решение в необжалваната му част по обуславящия иск. Претенцията за лихви има акцесорен характер спрямо вземането за връщане на предоставената по договора за кредит парична сума (главница), поради което отмяната на първоинстанционното решение по иска за лихви не налага отмяна на решението в частта за главницата. По изложените съображения съставът на ВКС намира, че въззивният акт в частта, допусната до касационно обжалване, е постановен без Пловдивският апелативен съд да е бил сезиран с въззивна жалба, поради което обжалваното решение е недопустимо. На основание чл.293, ал.4 във връзка с чл.270, ал.3, изр.1 ГПК въззивното решение следва да се обезсили, а производството по делото да се прекрати в посочената част. По разноските. С оглед на изхода от спора касаторът има право на разноски в размер на 11798,99 лв. (по представения списък по чл.80 ГПК и съобразно уважената част от исковете), а ответниците – на сумата от 621,23 лв. (съобразно отхвърлената част от исковете). Мотивиран от горното, Върховният касационен съд Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА решение № 175/19.05.15г., постановено по т.д.№ 192/15г. от Пловдивския апелативен съд, в частта, с което е отменено решение № 527/19.12.14г. по т.д.№ 37/14г. на Смоленския окръжен съд и е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място] против Г. Т. К. и С. С. К., [населено място] иск за признаване за установено съществуването на вземане, обективирано в заповед № 438/10.05.13г. и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 367/13г. на Районен съд [населено място], произтичащо от договор за банков кредит от 03.06.08г. за главница в размер на 94009,06 евро ведно със законната лихва от 26.04.13г. ПРЕКРАТЯВА производството по делото в обезсилената част. В останалата част въззивното решение е влязло в сила. ОСЪЖДА Г. Т. К. и С. С. К., [населено място], [улица], ет.8, ап.8А да заплатят на [фирма], [населено място], пл.”Света Неделя” № 7 сумата от 11798,99 лв. (Единадесет хиляди седемстотин деветдесет и осем лв. и 99 ст.) – разноски за производството. ОСЪЖДА [фирма], [населено място], пл.”Света Неделя” № 7 да заплати на Г. Т. К. и С. С. К., [населено място], [улица], ет.8, ап.8А сумата от 621,23 лв. (Шестстотин двадесет и един лв. и 23 ст.) – разноски за производството. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.