Р Е Ш Е Н И Е № 60153 гр. София, 03 ноември 2021 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАДА ПАУНОВА ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Кирил Иванов изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 631 по описа за 2021 г Касационното производство е образувано по жалба на частните обвинители Б. Г. П., А. А. П., А. Г. П. лично и като законен представител на А. и Б. А. П., депозирана чрез повереник, и по жалба на подсъдимия М. С. П., подадена чрез защитник, срещу решение на Пловдивски апелативен съд № 260096 от 2.06.21, по ВНОХД № 55/21, с което е изменена присъда на Пловдивски окръжен съд № 260032 от 14.12.2020, по НОХД № 2239/20, като подсъдимият М. С. П. е оправдан да е нарушил чл. 21, ал. 2 ЗДП, а присъдата е потвърдена в останалата й част. С първоинстанционната присъда подсъдимият е признат за виновен в това, че на 30.12.2017 г, на път III-375, Пловдив - Пещера, в землището на [населено място], обл. Пловдивска, в пияно състояние, с концентрация на алкохол в кръвта 1, 45 промила, при управление на моторно превозно средство, е нарушил чл. 16, ал. 1, т. 1 и чл. 21, ал. 2 ЗДП, и по непредпазливост е причинил смъртта на Г. Б. П., с оглед на което и на основание чл. 343, ал. , б. „б“, пр. 1 вр. ал. 1, б. „в“, пр. 1 вр. чл. 342, ал. 1 НК вр. чл. 373, ал. 2 НПК вр. чл. 58 а, ал. 1 и чл. 54 НК, е осъден на две години „лишаване от свобода”, при „общ“ режим, и „лишаване от право да управлява моторно превозно средство”, за срок от пет години, със зачитане на времето, през което е бил лишен от това право по административен ред, считано от 22.11.2018 г до влизане на присъдата в сила. С жалбата на частните обвинители се релевират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 НПК. Изтъкват се следните аргументи: Незаконосъобразно е произнасянето на въззивния съд относно оправдаването на подсъдимия за нарушение по чл. 21, ал. 2 ЗДП, каквото е налице, с което е допуснато нарушение на материалния закон. Наложеното наказание е занижено по размер и се явява явно несправедливо. То е несъобразено с високата степен на обществена опасност на транспортните престъпления с тежък съставомерен резултат, какъвто е настоящият, както и с останалите обстоятелства, имащи значение за тежестта на наказанието. С жалбата на частното обвинение се прави искане за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Пловдивски апелативен съд. С жалбата на подсъдимия се релевира основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Изтъква се, че несправедливостта на наказанието произтича от начина на неговото изтърпяване, който е несъобразен с ниската степен на обществена опасност на дееца и с данните за влошеното му здравословно състояние, както и с другите смекчаващи обстоятелства. Сочи се, че съдът е надценил значението на генералната превенция, а е подценил специалната такава, както и не е отчел обстоятелството, че процесът на поправяне и превъзпитаване спрямо подсъдимия вече е започнал и не се налага неговото отделяне от естествената му среда и настаняването му в пенитенциарно заведение. С жалбата на подсъдимия се прави искане да бъде изменено въззивното решение, като бъде приложен чл. 66 НК. В съдебно заседание на ВКС повереникът на частните обвинители П. пледира за уважаване на жалбата, подадена от неговите доверители. Жалбоподателят частен обвинител Б. П. моли жалбата да бъде уважена. Жалбоподателят частен обвинител А. П. моли жалбата да бъде уважена. Защитата пледира за уважаване на жалбата, подадена от подсъдимия, като изразява становище за неоснователност на другата жалба. Жалбоподателят и подсъдим моли неговата жалба да бъде уважена. Представителят на ВКП счита, че жалбата на частното обвинение е основателна, а жалбата на подсъдимия, неоснователна. Пледира за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане на Пловдивски апелативен съд. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Производството пред първата инстанция е протекло по реда на Гл. 27 НПК, в хипотезата на чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 НПК. От фактическа страна е прието, в обобщен вид, следното: На инкриминираната дата и място подсъдимият е управлявал моторно превозно средство под въздействие на алкохол, с концентрация на алкохол в кръвта си 1, 45 промила. Движел се направо, със скорост 86 км/ч / при максимално разрешена 60 км/ч /, но безпричинно навлязъл в насрещната пътна лента, където настъпил удар с автомобила, воден от пострадалия П.. В резултат на инцидента водачът П. починал, а подсъдимият получил множество телесни увреди, довели до трайна загуба на трудоспособност, за което бил освидетелстван от ТЕЛК. Установено е, че единствената причина за произшествието е навлизането на подсъдимия в пътната лента на пострадалия. Преминаването му в насрещното движение е обусловило пресичане на траекториите на двете превозни средства и настъпване на удар между тях, който резултат не би се променил, ако подсъдимият е управлявал с разрешената за съответния пътен участък скорост. С оглед на изложеното, настоящата инстанция споделя извода на въззивният съд, че отговорността на подсъдимия за транспортно престъпление следва да се реализира само за нарушение по 16, ал. 1, т. 1 ЗДП, а не и за такова по чл. 21, ал. 2 ЗДП. От значение в тази насока е следното: Пътният инцидент не би настъпил, ако подсъдимият се е движил изцяло в своята пътна лента, а при управление с разрешената скорост, преминаването му в насрещното движение би довело до същите последици / удар между двата автомобила и причиняване на съставомерния резултат /. Следователно, правилно е становището на апелативния съд, че единствено нарушението по чл. 16, ал. 1, т. 1 ЗДП е в причинна връзка с престъпния резултат, а другото нарушение / това по чл. 21, ал. 2 ЗДП / не е в такава връзка, което предполага деецът да бъде оправдан в тази част на обвинението, предмет на осъждането. Ето защо, настоящата инстанция намери, че при квалифициране на деянието като транспортно престъпление, при което е допуснато нарушение само на чл. 16, ал. 1 ЗДП, въззивният съд правилно е приложил материалния закон, а доводът, че е налице основанието по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК, е неоснователен и не може да бъде споделен. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Въззивният съд е отчел съвкупността от обстоятелства, имащи значение за тежестта на наказанието, и правилно е приел, че определеното от първата инстанция наказание две години „лишаване от свобода“, при „общ“ режим, както и „лишаване от право да се управлява МПС“, за срок от пет години, е съобразено със законовия критерий за справедливост, залегнал в чл. 348, ал. 5 НПК. Отчетена е завишената степен на обществена опасност на деянието, произтичаща от обстоятелството, че деецът е управлявал в състояние на значително алкохолно повлияване / 1, 45 промила, при въведена законова забрана да се надвишава 0, 5 промила /. Съобразена е завишената степен на обществена опасност на дееца, изводима от предходното му поведение като водач, който многократно е нарушавал правилата за движение, за което е санкциониран по административен ред. Като смекчаващи обстоятелства са взети предвид младата му възраст / към момента на деянието е бил 21-годишен /, съдебното му минало, което е необременено, общото му здравословно състояние, влошено до степен на трайна нетрудоспособност, респективно, влошаване на психиатричното му състояние във връзка с констатираното след деянието тревожно-депресивно разстройство, наличието на трудова заетост, положителните му характеристични данни / извън проявите му като водач на МПС /, депозираните самопризнания / извън процедурата по Гл. 27 НПК /, изразеното съжаление за стореното. С оглед на изложеното, правилно е прието, че е налице значителен превес на смекчаващите обстоятелства, даващ основание да се наложи наказание към минималния размер, предвиден в закона, а именно: три години „лишаване от свобода“. При условията на чл. 58 а, ал. 1 и чл. 54 НК, това наказание е редуцирано с една трета, при което е получено наказанието две години „лишаване от свобода“. Верен е изводът на съда, че определеното наказание следва да бъде изтърпяно ефективно, с което биха се изпълнили и целите по чл. 36 НК. Съображенията в тази насока са следните: От една страна, завишената степен на обществена опасност на деянието има своята значима относителна тежест сред обстоятелствата по чл. 54 НК, което има отношение и при преценката за начина на изтърпяване на наказанието. От друга страна, обстоятелството, че деецът се е проявил като системен нарушител на правилата за движение, обуславя извода, че при него са формирани трайни нагласи към управление на моторното превозно средство по начин, застрашаващ останалите участници в движението. Изложеното поражда необходимост от изолиране на подсъдимия от средата, в която живее, и настаняването му в пенитенциарно заведение, за да бъде приучен да спазва законите и добрите нрави. От значение за постигане на целите по чл. 36 НК е успешното завършване на процеса по поправяне и превъзпитаване на дееца, а обстоятелството, сочено от защитата, че този процес вече е започнал, не променя извода за необходимостта от ефективно изтърпяване на наказанието, поради следното: Целите на наказанието визират провеждане на оптимален процес на поправително и превъзпитателно въздействие спрямо осъдения, респективно, предупредително въздействие спрямо другите членове на обществото, който / процес / да доведе до постигане на определени резултати, а именно: формиране на нов светоглед на осъдения и приучването му да спазва установения в страната правен ред и отправяне на ясен сигнал към обществото, че държавата реагира адекватно при извършено тежко престъпление. Не може да бъде споделен аргумента, че наказанието две години „лишаване от свобода“, при „общ“ режим, е определено при подценяване на специалната превенция за сметка на генералната такава, тъй като срокът на наказанието и начинът на неговото изтърпяване отговарят на двете цели по чл. 36 НК, без да се отдава приоритет на едната за сметка на другата. На следващо място, не са налице условията на чл. 66 НК, каквото правилно становище е изразила и въззивната инстанция. В тази насока е от значение, че без ефективно изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“, не би се постигнал необходимият поправителен и превъзпитателен ефект спрямо осъдения, както и не би било отправено надлежно предупреждение към обществото, че всеки водач, причинил тежък съставомерен резултат след употреба на алкохол, в количество, значително надхвърлящо допустимото, ще понесе сериозна наказателна отговорност. С оглед на изложеното, настоящата инстанция също счита, че в случай на условно осъждане, целите на наказанието по чл. 36 НК, не биха се постигнали. Поради изложеното, искането на подсъдимия за отлагане изтърпяването, по реда на чл. 66 НК, се явява неоснователно и като такова не може да бъде уважено. Не може да бъде удовлетворено и искането на частното обвинение за връщане на делото за ново разглеждане с оглед влошаване наказателно-правното положение на подсъдимия. Това е така, защото санкцията, която се определя за конкретно престъпление, не се налага единствено като възмездие за извършеното, а винаги се съобразява с целите по чл. 36 НК. В случая, определеното комплексно наказание, включващо „лишаване от свобода“ и „лишаване от право да се управлява МПС“, е отмерено в пълно съответствие с обстоятелствата по чл. 54 НК и с целите по чл. 36 НК, поради което е достатъчно, за да отговори на законовия критерия за справедливост. Неговото евентуално по-нататъшно завишаване би довело до необоснована репресия срещу подсъдимия, която е извън законовите изисквания за адекватност на наказанието, поради което искането в тази насока не може да бъде удовлетворено. По изложените съображения, ВКС намери, че релевираните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 НПК не са налице. Не може да бъде уважено искането за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане, както и не може да бъде уважено искането за смекчаване на наказателно-правното положение на подсъдимия чрез приложение на чл. 66 НК. Поради горното, настоящата инстанция намери, че жалбите са неоснователни и като такива следва да бъдат оставени без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 3, т. 3 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ в СИЛА въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 260096 от 2.06.2021 г, по ВНОХД № 55/21. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: