Р Е Ш Е Н И Е № 203 [населено място], 05.12.2024 година ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в публично заседание на четиринадесети ноември през две хиляди и двадесет и четвърта година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЯН БАЛЕВСКИ ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА при участието на секретаря Петя Петрова като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 464 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ОКгруп29“ ЕООД срещу решение № 90/24.10.2023 г. по в. т. д. № 172/2023 г. на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 67/08.03.2023 г. по т. д. 39/2022 г. на Окръжен съд – Бургас, с което са отхвърлени предявените от касатора против С. Х. Х. от [населено място] искове за връщане на сумата от 66 000 лв., представляваща платена на отпаднало основание цена по развален договор за наем на недвижим имот от 14.02.2017 г., ведно със законната лихва, считано от завеждане на делото на 14.02.2022 г. до окончателното изплащане, както и за заплащане на сумата от 198 000 лв., представляваща неустойка по чл. 11, ал. 2 от договора за наем, ведно със законната лихва, считано от завеждане на делото на 14.02.2022 г. до окончателното изплащане. Касаторът поддържа, че постановеното от въззивния съд решение е неправилно поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита, че въззивният съд е бил сезиран с оплакване за извършено процесуално нарушение от първоинстанционния съд във връзка с разпределение на доказателствената тежест между страните, по което не било взето отношение за обезпечаване правилността на изводите на съда, поради което е било неясно коя от страните е следвало да ангажира доказателства относно твърдяното неизпълнение, респективно оборването му. Касаторът счита, че при твърдение на ищеца за неизпълнение на договорно задължение, последният, в чиято полза е установяването на противното, е следвало да докаже фактите досежно изпълнението. Счита, че въззивната инстанция не се е съобразила с правилото за разпределение на доказателствената тежест при отрицателни факти. Излага твърдения, че съдът не се е произнесъл по всички възражения и доводи, въведени с въззивната жалба, като е препратил към мотивите на първоинстанционния съд. Касаторът навежда оплакване, че е била нарушена разпоредбата на чл. 20 ЗЗД, тъй като съдът не е извършил надлежно тълкуване на процесния договор между страните. Излага аргументи, че договорът за наем не следва да се квалифицира като такъв с продължително или периодично изпълнение, поради което и развалянето му е с обратно действие и платената авансово наемна цена подлежала на връщане като дадена на отпаднало основание. Счита, че наемодателят не е изпълнил основното си задължение да предаде имота и да осигури необезпокояваното му ползване, като от края на 2017 г. е възпрепятствал достъпа, поради която причина наемателят не е могъл да осъществява фактическа власт, а съдът поради неизвършена съвкупна преценка на доказателствата е стигнал до неправилен извод за неоснователност на предявения иск за връщане на даденото на отпаднало основание с аргумента, че неползването на вещта не е основание за отпадане на задължението за заплащане на наем. Касаторът твърди, че в нарушение на чл. 172 ГПК въззивният съд е подходил избирателно при преценката на противоречиви свидетелски показания, без да извърши задълбочен и конкретен анализ на установените от тези доказателства факти. Придал е значение на обстоятелството, че в спора се касае за различни търговски обекти, поради което в нарушение на чл. 153 ГПК въззивният съд допуснал включване в предмета на доказване на възражение, което не било релевирано от страните. Касаторът излага доводи за основателност и на иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД. Намира, че по делото са доказани вреди в големи размери и съотнесен към тях размерът на неустойката не е прекомерен. Поради изложените аргументи иска отмяна на въззивното решение и да бъде постановено друго, с което исковете да бъдат уважени. Подаден е писмен отговор от ответника по касацията С. Х. Х., с който се оспорва основателността на касационната жалба. Излага доводи, че не са налице твърдените процесуални нарушения, а досежно материалния закон ответникът намира, че не се сочат конкретни нарушения при осъществяване на правоприлагащата дейност от съда. Счита, че и двете предходни инстанции са извършили правилна правна квалификация и са стигнали до законосъобразен извод за неоснователност на предявените искове. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 от ГПК, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че на 14.02.2017 г. между страните е бил сключен договор за наем на кафене в [населено място] за срок от пет години срещу месечна наемна цена от 1650 лв. Ответникът по касацията и наемодател С. Х. е имала сключен преходен договор за наем от 19.08.2016 г. с лицето М. И. В., който е заплатил наемна цена от общо 68 000 лв. за туристическия сезон през 2017 г. Констатирал е, че между наемодателя и двамата наематели е било подписано тристранно споразумение от 18.05.2017 г. за преустановяване действието на първия по време договор за наем и връщане на предплатената по него цена от 68 000 лв., което да се осъществи чрез плащане от касатора на наемните суми по втория договор за наем на М. И. В., вместо на наемодателя. За целта между страните бил уговорен начин на формиране и плащане на ежемесечните вноски до достигане на лимита от 68 000 лв. От представените от касатора разписки се е установило плащание по договора за наем на обща стойност- 87 098 лв. Въззивният съд е приел, че след приключването на летния туристически сезон касаторът е предал на наемодателя ключовете от заведението, при уговорка да ги получи обратно, стига само да се яви в наетия обект, но е заключил, че по делото не са били събрани доказателства да е сторил това. Кредитирал е свидетелски показания, че С. Х. е търсила касатора, но той не се е отзовавал. По наведения довод, че наемодателят е предоставил имота на трети лица, въззивният съд е приел, че това не било в ущърб на касатора, доколкото се касаело за различни търговски обекти, които използвали откритото пространство пред процесното кафене. БАС е констатирал, че касаторът е отправил покана за разваляне на договора за наем през юни, 2021 г. Развалянето на договор със започнало продължително и периодично изпълнение е породило действие занапред, поради което според въззивния съд извършените валидни плащания на наемната цена не са получени на отпаднало основание, каквато била претенцията на ищеца и настоящ касатор, поради което съдът е намерил предявения иск за неоснователен. Доколкото не е била установена последваща намеса на трети лица в облигационните отношения между страните, така както било уговорено като основание за заплащане на неустойка по чл. 11, ал. 2 от договора за наем, то въззивният съд е счел, че такава също не следва да се дължи. Така мотивиран, въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния и изцяло е потвърдил постановеното от Окръжен съд – Бургас решение. С определение № 1882/04.07.2024 г. по т.д. № 464/2043 г. на ВКС, I т.о. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на БАС на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за задълженията на въззивния съд при постановяване на въззивното решение при оплакване във въззивната жалба за непълнота на доклада на първоинстанционния съд поради липса на разпределение на доказателствената тежест след извършено от ищеца уточнение на предавения иск. В задължителната практика на ВКС, обективирана в ППВС № 1/1953г., ППВС № 7/1965г., ТР №1/2000г. на ОСГК на ВКС е застъпено последователно становище, че за да даде защита и санкция на спорните права съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото, на осн. чл.235 и чл.236 ГПК. Така също в т.2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е изяснено, че за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно /чл. 269, изр. 2 ГПК/. Когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. Освен това, извършването на изцяло нов доклад от въззивната инстанция с различна квалификация на предявения иск би имало за резултат предварително определяне на действията на първоинстанционния съд като неправилни, а тази преценка се дължи едва при постановяване на въззивното решение. В тази хипотеза въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. По същество на касационната жалба: Предвид отговора на поставения въпрос основателно е оплакването за допуснато процесуално нарушение от страна на въззивния съд, който не е отговорил на довода във въззивната жалба за нарушение на процесуалните правила от ОС-Бургас. Видно от първоинстанционното дело с определение № 633/08.10.2022 г. по т.д. № 39/2022 г. на БОС по чл.146, ал.1 ГПК съдът е докладвал доводите на страните по исковата молба и отговора на ответника, исканията им и е дал правна квалификация на предявения иск по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, без да посочи правна квалификация на иска за заплащане на сумата от 198000лв. - неустойка. Със същото определение първоинстанционният съд е дал указания на ищеца да уточни основанието и петитума на исковете си. Такова е направено с молба от 04.11.2022 г. В проведеното първо по делото заседание на 21.11.2022 г. БОС отново е правната квалификация на предявените искове по чл.55, ал.1 ,пр.3 ЗЗД и чл.92 ЗЗД и не е извършил разпределение на доказателствената тежест съобразно това, което изрично му е вменено като задължение на осн. чл.146, ал.1, т.5 ГПК. Съответно оплакване за допуснатото нарушение е въведено с въззивната жалба, но по него липсва произнасяне на въззивния съд. В случая въпреки констатираните нарушения на съдопроизводствените правила и от двете инстанции, настоящият състав на ВКС намира, че те не са съществени, тъй като не са се отразили на крайния резултат от спора. Видно от застъпеното становище от касатора и направените от него доказателствени искания с исковата молба, уточнението й, въззвивната жалба и касационната жалба, при изясненена с мотивите на първоинстанционното и въззивно решение доказателствена тежест за ищеца на подлежащите на доказване факти, дружеството поддържа доводи, че неизпълнението на договорното задължение на наемодателя да предостави за ползване наетия имот е отрицателен факт, който не подлежи на доказване от страна на ищеца – наемател /при твърдение от негова страна, че развалил наемния договор поради неизпълнение от страна на наемодателя/. Същият довод е неоснователен. В практиката на ВКС: решение № 25/27.01.2012г. по гр.д. № 1832/2010 г. на IV г.о., решение № 2354/15.04.2010 г. по гр.д. № 673/2009г. на I г.о., решение № 197/10.05.2011г. по гр.д. № 430/2010г. на I г.о. и др. последователно се приема, че разпределението на доказателствената тежест се извършва по правилото на чл.154, ал.1 ГПК, според което всяка страна носи доказателствена тежест относно тези факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици и които претендира като настъпили, основавайки своите искания и възражения. Разпределението на доказателствената тежест следва непосредствено от материалноправните норми, като при приложение на общото правило на чл.154, ал.1 ГПК е без значение качеството на страната в процеса. Съобразно с разпределението на доказателствената тежест, ищецът, претендиращ спорното право, следва да проведе главно пълно доказване относно правопораждащия това право факт, а относно фактите, на които ответникът основава своите възражения срещу иска, в т.ч. и правоизключващите възражения, може да проведе насрещно доказване. В Решение № 72/ 10.07.2019 г. по т.д. №549/2016 г. на ВКС, I т.о. е посочено, че предмет на доказване в процеса са релевантните за спора факти, които са спорни между страните – съгласно чл.154, ал.1 ГПК, като всяка от страните носи доказателствена тежест относно тези положителни факти, от които извлича за себе си изгодни правни последици. Съдът обосновава правните изводи по спора, съобразно така осъщественото доказване на релевантните за него факти. В тази връзка съгласно Решение №248/13.01.2017 г. по т.д.№2933/15г. на ВКС, I т.о. и Решение № 56/04.05.2015г. по гр.д. № 6964/2014 г. на ВКС, II г.о. при твърдение за отрицателен факт, правилото за обръщане на доказателствената тежест не може да бъде приложено автоматично и да се освободи страната, която твърди този факт, от задължението за доказване, когато той може да бъде установен с доказване на други положителни факти, от които може да се направи извод за наличието или липсата му. В съответствие с горните разрешения се е произнесъл и БАС. Въззивният съд с оглед наведения от касатора отрицателен факт на неизпълнение от страна на наемодателя на задължението му да предостави за ползване наетия имот за времето след края на сезон 2017 г. до изявлението на наемателя за разваляне на договора е приел, че в тежест на последния е да установи положителния факт, че се е явявал в наетия обект и е искал получаване на ключовете за него, изведено от правилото за местоизпълнение на посоченото задължение на наемодателя, на осн. чл.68, б. „б“ ЗЗД. Обсъдил е ангажираните в тази връзка свидетелски показания на водените от ищеца свидетели и обосновано съобразно установените от тях факти е приел за недоказано горното релевантно обстоятелство. Видно от протокола от с.з. на 09.01.2023 г. по делото на БОС пълномощникът на наемателя е уточнил за кои обстоятелства ще свидетелстват водените от него свидетели - Ч. и В., и сред тях са именно уговорките между страните по предаване на наетия имот след края на сезон 2017 г. и ползването му докрая на срока на договора. ВКС намира, че показанията на последните са в смисъл, че касаторът е ползвал процесното кафене в сезон лятото на 2017 г., след което го е върнал на наемодателя и не го е ползвал след това. Свидетелят В. няма никакви впечатления за периода след лятото на 2017 г. Следователно се налага извод за недоказване на релевантния факт на неизпълнение на договорното задължение от страна на наемодателя, респ. правилен е изводът на БАС за недоказване на предпоставките по чл.87, ал.1 ЗЗД за разваляне от страна на ищеца на наемния договор. Доколкото сумата от 66 000 лв. се претендира като дадена на отпаднало основание то в съответствие с материалния закон е заключението на въззивната инстанция за неоснователност на иска по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД. Съответно относно претенцията за заплащане на неустойка БАС е обсъдил възраженията на ответника и събраните по делото доказателства – гласни и писмени, ангажирани в преклузивните за това срокове, и обосновано според тяхното съдържание е приел, че не се установява наемодателят да е допуснал друго лице да ползва наетия обект за периода след лятото на 2017 г., при това с противопоставими на касатора права. Свидетелите Г. и Ж. дават показания, че площта пред сградата и приземния етаж се е ползвала за пицария през 2018 г. и след това, но процесното кафене не е било засегнато. В хипотезата на чл.11.2 от договора за наем наемодателят дължи неустойка, ако наемателят бъде отстранен от обекта по време на действие на договора, поради наличието на права на трети лица, противопоставими на правата на наемателя, вкл. други сключени договори за наем, предхождащи датата на сключване на процесния договор. Видно и от твърденията на ищеца предходен договор за наем е имало сключен с М. В., но последиците от него са били предоговорени и с участието на касатора и той е бил допуснат да ползва имота, без пречене от страна на предходния наемател. Следователно и искът по чл.92 ЗЗД е неоснователен. Горното налага извод за правилност на обжалваното решение на БАС, което следва да бъде оставено в сила. Ответникът по касацията не сочи доказателства за извършените разноски на касационна инстанция. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 90/24.10.2023 г. по в. т. д. № 172/2023 г. на Апелативен съд – Бургас. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: