6 Р Е Ш Е Н И Е № 60232 гр. София, 17 януари 2022 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести ноември две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА при участието на секретаря МИРА НЕДЕВА и прокурора от ВКП Тома Комов изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 660/2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по повод постъпил касационен протест от Софийска апелативна прокуратура срещу въззивна присъда №1001/ 15.01.2021 г., постановена по в.н.о.х.д. № 1187/2019 г., по описа на Софийски апелативен съд. В протеста и в писменото допълнение към него се излагат доводи в подкрепа на заявените касационни основания по чл. 348, ал.1, т.1 и т. 2 от НПК. Оспорва се законосъобразността на въззивната присъда, с която подсъдимият е оправдан на основание чл. 304 от НПК, вр. с чл. 9, ал. 2 от НК. Прави се искане за отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на въззивната инстанция, за да бъде признат подсъдимият П. И. К. за виновен и осъден по повдигнатото обвинение по чл. 142, ал. 2, т. 2, вр. с ал.1 от НК. В съдебно заседание пред ВКС прокурорът от Върховна касационна прокуратура поддържа касационния протест по всички изложени в него съображения. Претендира за отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на САС. Защитникът на подсъдимия К. намира протеста за неоснователен и прави искане за оставяне в сила на въззивния съдебен акт, поради неговата законосъобразност и правилност. Подсъдимият К. изразява съжаление за случилото се, в което е бил въвлечен, акцентира върху безупречното си служебно поведение като полицейски служител, във връзка с което е охранявал важни държавни лица и моли съда да потвърди оправдателната присъда. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното: С присъда № 181/22.08.2019 г., постановена по н.о.х.д. № 255/2016 г., по описа на Софийски градски съд, подсъдимият П. И. К. е признат за виновен в това, че на 09.07.2014 г., около 20,20 часа, в [населено място], на [улица], пред № 4, заедно с повече от две лица - Т. Л. Н., И. Й. Г., И. П. Р. и Х. П. М. отвлекли италианския гражданин Д. Т., като след преследване и принудително спиране на л. а. марка „К.“, модел „С.“, с ДК [рег.номер на МПС] - таксиметров автомобил на фирма „Й. т.“, извели Т. от таксиметровия автомобил против неговата воля и го качили в л. а. марка „О.“, модел „А.“, с ДК [рег.номер на МПС] , собственост на Д. В., управляван от Х. П. М. и го отвели до гаражна клетка № 1 на адрес [населено място], кв. С., [улица], а след това на адрес в [населено място], кв. К., [улица], в апартамент на ет. 2, поради което и на основание чл. 142, ал. 2, т. 2, вр. с ал.1, вр. с чл. 55, ал.1, т.1 от НК е осъден на една година и шест месеца лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено за изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила, като на основание чл. 304 от НПК е оправдан по обвинението за това, че на 10.07.2014 г., около 9,00 часа е отвел пострадалия против неговата воля на адрес: [населено място], [улица]. Подсъдимият и неговият защитник останали недоволни от осъдителната част на присъдата и я обжалвали пред Софийски апелативен съд. С въззивна присъда №1001/ 15.01.2021 г., постановена по в.н.о.х.д. № 1187/2019 г., Софийски апелативен съд оправдал изцяло подсъдимия по повдигнатото му обвинение по чл. 142, ал. 2, т. 2, вр. с ал.1 от НК, като приел, че е налице хипотезата на чл. 9, ал. 2 от НК. Касационният протест срещу въззивната присъда е допустим, тъй като е подаден в законовоопределения срок, от страна която има право на това и срещу акт от категорията на визираните в чл. 346, т.1 от НПК. Разгледан по същество, протестът е неоснователен. Заявеното с протеста касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК е аргументирано с довода, че въззивният съд не е изследвал обективно, всестранно и пълно всички обстоятелства по делото. В съдебно заседание пред касационната инстанция прокурорът от ВКП поддържа това твърдение и сочи, че контролираният съд е игнорирал показанията на свидетелите – очевидци, установяващи действията на подсъдимия във връзка с отвличането на пострадалия. Не съобразил информацията, дадена от полицейските служители, задържали подсъдимия и неговите съучастници, съдържаща косвени данни за извършеното престъпление. Не била взета предвид намерената дактилоскопна следа, оставена от подсъдимия върху автомобила, с който бил отвлечен пострадалия, както и медицинските документи и експертизи за получените от него телесни увреждания и механизма на тяхното причиняване. Всичко това ограничило процесуалните права на обвинението да докаже своята теза. Последица от посочените процесуални нарушения, свързани с анализа на доказателствената съвкупност, било неправилното приложение на материалния закон, довело до оправдаване на подсъдимия. По същество с доводите на представителя на държавното обвинение се изразява недоволство от обосноваността на въззивния съдебен акт, тъй като се претендира, че не са взети предвид и кредитирани доказателства, подкрепящи обвинителната теза. Обосноваността не е сред касационните основания предмет на касационна проверка. Извън правомощията на касационната инстанция е да прави свой собствен анализ на доказателствената съвкупност и да приема фактически положения, различни от установените от въззивния съд. Последният е суверенен в правото си да кредитира едни или други доказателства и въз основа на тях да формира вътрешното си убеждение по фактите, като касационният съд може само да извърши контрол доколко при този процес са спазени изискванията на процесуалния закон, свързани със събирането, анализа и оценката на доказателствените източници. Касационната проверка на въззивния съдебен акт не установява допуснати нарушения на процесуалните правила, като упреците към аналитичната дейност на въззивната инстанция са неоснователни. Контролираният съд е провел въззивно съдебно следствие, в хода на което е положил усилия да изясни обстоятелства от съществено значение за правилното решаване на делото, чрез повторен разпит на свидетелите Н. и Г., като е приобщил и дадените от св. Х. М. на досъдебното производство обяснения в качеството му на обвиняем. В изпълнение на задълженията си, произтичащи от нормата на чл. 339, ал. 3 от НПК, въззивният съд е обсъдил приобщените по описания начин доказателства, като ги е съпоставил с останалите гласни доказателствени източници, приемайки за установена фактическа обстановка, различна от приетата от първостепенния съд, единствено по отношение на конкретните действия, извършени от подсъдимия спрямо пострадалия св. Т., свързани с начина по който последният е влязъл в автомобила, управляван от св. М.. В тази връзка контролираната инстанция подробно е анализирала показанията на пострадалия св. Т. и на свидетелките Е. Г. и Л. Г.. При това касационният съд не намира при този анализ въззивният съд да е преиначил или превратно интерпретирал съдържанието на посочените гласни доказателства. Същите са възприети съгласно действителното им съдържание, като оценката, която им е дадена е изградена в съответствие с принципите на формалната и правната логика. Съпоставени са с показанията на незаинтересованите от изхода на делото свидетели Г. и Н., с показанията на св. И. – познат на пострадалия, както и с изложеното от Н., Р., М. и Г., в качеството им на свидетели, спрямо които наказателното производство е приключило със споразумение. Взети са предвид и заключенията на дактилоскопната и съдебно – медицинската експертизи, като въз основа на съвкупната оценка на всички посочени доказателствени източници въззивният съд е достигнал до фактическия извод, че св. Т. сам се е качил в автомобила, управляван от св. М., а не както е приел първоинстанционният съд, че това е станало посредством физическото въздействие упражнено спрямо пострадалия от подсъдимия и св. Г.. Следователно, фактическите изводи проверяваният съд е извел въз основа на прецизен, задълбочен и пълен анализ на доказателствата, така както изискват правилата, визирани в разпоредбите на чл. 13, чл.14 и чл. 107 от НПК. По – същественото е, че независимо от това, че е установил факти, различни от приетите от първостепенния съд, контролираният съд е достигнал до същия правен извод за съставомерност на деянието. В този смисъл извършеният от контролирания съд анализ на доказателствената съвкупност и установените въз основа на него различни фактически положения не са довели до заключението, че обвинителната теза не е доказана. На следващо място в протеста се твърди, че въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон, като е приложил разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НК, оправдавайки на това основание подсъдимия. Основните доводи на държавния обвинител в подкрепа на посоченото твърдение е, че деянието е с висока степен на обществена опасност на деянието, като за неговото санкциониране законодателят е предвидил доста висок минимален размер на наказанието лишаване от свобода – седем години, както и че подсъдимият е участвал във всички фази на отвличането, извършено в съучастие с други лица, осъдени за същото престъпление с влязъл в сила съдебен акт. Въззивният съд е обосновал решението си да приложи разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НК, излагайки подробна аргументация относно обществената опасност на деянието и тази на дееца, която настоящия съдебен състав изцяло възприема. Контролираната инстанция на първо място е съобразила указанията дадени с ТР № 113/1982 г. на ОСНК на ВС, според които нормата на чл. 9, ал.2 от НК е приложима за всяко престъпно деяние, предвидено като такова в специалната част на НК. Поради това не се е ръководила единствено от високия минимален размер на предвидената от законодателя санкция за престъплението по чл. 142 от НК. Проверяваният съд е съобразил, че отвличането е деяние с висока степен на обществена опасност, предопределена от важността на засегнатите обществени отношения, свързани с правото на свобода и правото на придвижване на личността в пространството по своя воля. Контролираният съд не е ограничил своя анализ единствено само до тази констатация, а с професионален усет задълбочено е изследвал обществената опасност на конкретното деяние. При това правилно е преценил, че макар едно деяние да е осъществено в съучастие, няма пречка да бъдат оценявани личния принос и роля на подсъдимия в задружната дейност, с оглед определяне степента на обществена опасност на неговата престъпна проява. Изложил е аргументи относно пасивното участие на К., изразено чрез неговото присъствие на мястото на престъплението и возенето му в автомобила заедно с пострадалия, като е акцентирал върху обстоятелството, че деянието е осъществено чрез активните действия на другите съучастници – свидетелите Н., Г., както и частично от св. Р.. Съобразил е и отсъствието на каквото и да е било участие на подсъдимия в последващите отвличането престъпления – противозаконно лишаване от свобода и изнудване на пострадалия, осъществени от другите съучастници. С оглед на това въззивният съд правилно е преценил, че макар мълчаливото и малодушно поведение на дееца да е неприемливо и укоримо, от него не са произлезли последици от физическо и психическо естество върху пострадалото лице, което детерминира явната незначителност на обществената опасност на осъществената от него проява. За да достигне до този извод проверяваният съд е отчел и факта, че деянието е осъществено на третия ден от започване на работа от подсъдимия като лична охрана на св. Н. /чиито имуществени спорове с пострадалия св. Т. са в основата на отвличането му и последващите престъпления/, което обяснява пасивното му присъствие и участие в осъществяване на престъплението – с цел да покаже качествата си пред новия работодател, като изпълнителност, лоялност и дисциплинираност. Обосновано контролираният съд е оценил като изключително ниска и обществената опасност на личността на подсъдимия, изхождайки от обстоятелството, че същият е неосъждан, дългогодишен полицейски служител, с добра професионална биография, семеен и трудово ангажиран. Тези обстоятелства, наред с изразената от дееца отрицателна оценка на извършеното спрямо пострадалия пред свидетелите Г. и М., са детерминирали правилността на заключението на въззивната инстанция, че престъпната проява е извънредна, инцидента, напълно изолирана в неговия живот постъпка. Извършеният по този начин анализ на всички факти обуславящи обществената опасност както на деянието, така и на дееца са дали основание на проверявания съд законосъобразно да приеме, че конкретната престъпна проява, осъществена от подсъдимия К., е с явно незначителна обществена опасност по смисъла на чл. 9, ал. 2 от НК. Правната аргументация на предходната инстанция изцяло се възприема от настоящия съдебен състав, материалният закон е приложен правилно, поради което не е налице заявеното с протеста касационно основание. Постановената въззивна присъда е правилна и законосъобразна, поради което същата следва да бъде оставена в сила. Воден от изложените съображения и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда №1001/ 15.01.2021 г., постановена по в.н.о.х.д. № 1187/2019 г., по описа на Софийски апелативен съд. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.