Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 78/2020 г.
София, 20.01.2021 година

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, състав на второ отделение на гражданска колегия, в открито съдебно заседание на дванадесети октомври две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА

при участието на секретар Теодора ИВАНОВА
изслуша докладваното от съдията БАЛЕВСКА
гр.дело № 3642 /2019 година и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл.290-293 ГПК.

А. М. С. и Й. М. С., и двамата от [населено място] обжалват и иска да се отмени въззивно Решение № I- 52 от 13.06.2019 година, постановено по гр.В.д. № 457/ 2019 год. на ОС- Бургас в производство по чл. 108 ЗС. С касационната жалба се поддържа, че същото е недопустимо и като такова се иска неговото обезсилване респ. се поддържат доводи за неправилност поради неточно приложение на материалния закон в резултат на допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила при преценка на доказателствата по делото.
Касационното обжалване е допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК след като в рамките на преценката по селекция, настоящият състав е формирал извод, че поставените въпроси за точното прилагане разпоредбата на чл. 299 ГПК и за необходимостта да бъдат съобразени правата на страните по иска по чл. 32, ал. 2 ЗС в последващ съдебен спор за собственост, са обуславящи изхода на спора и, при констатираното противоречие между изразените в обжалваното решение мотиви и дадените задължителни разяснения по т. 2 на ТР № 13/2012 година на ОСГК на ВКС, че възраженията, чрез които страните упражняват субективни преобразуващи права, водещи до промяна в съсобствеността, е допустимо да бъдат направени срещу иск за собственост.
В срока по чл. 287, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касация Р. А. чрез адв.Б. К. АК Б., с който се оспорва тезата на касаторите за нарушаване на чл. 299 ГПК касаещ забраната да се пререшава гражданско правен спор, разрешен със влязло в сила решение между същите страни, на същото основание и за същото искане. С обстойни мотиви се оспорва тезата на касаторите за очевидна неправилност в резултата на съществено нарушаване на закона.

Върховният касационен съд, състав на второ отделение на гражданската колегия след преценка на наведените от страните доводи и възражения и като в рамката на правомощията си по чл. 290-293 ГПК, намира:

По изведения правен въпрос

Със задължителните разяснения по ТР № 13/2012 година на ОСГК на ВКС се приема, че противоречивите тези, застъпени в решенията на съдилищата по чл. 32, ал.2 ЗС се свързват с въпросите за допустимостта, респ. недопустимостта в производството за разпределение на ползване на съсобствен имот с правно основание чл. 32, ал. 2 ЗС, допустимо ли е решаващият съд да може да се произнася и по преюдициален спор за собственост върху имота, релевиран по пътя на възражението, предвид правното естество на съдебното решение по чл. 32, ал. 2 ЗС с оглед характера на исковото производство като спорна съдебна администрация.
С постановеното тълкувателно решение, ОСГК на ВКС приема, че доколкото производствата за спорна съдебна администрация на граждански правоотношения не са изрично регламентирани като такива в действащия ГПК, и доколкото в други закони няма особени процесуални норми за тях и самата специфика на съответното производство не налага друго, по отношение на тези производства се прилагат процесуалните правила на общия исков процес. Характерът и целта на производството по чл. 32, ал. 2 ЗС не налагат отклонение от процесуалните правила на общия исков процес, съгласно които съдът поначало дължи разглеждане на всички възражения и доводи на страните относно въпросите, които са от значение за решаването на делото. Целта на производството е да се замести решението на мнозинството (липсващо такова или вредно за общата вещ), чрез постановено от съда разпределяне на ползването, което да е съобразено в най-пълна степен с действителните права на страните в съсобствеността, и което да дава възможност на съсобствениците за най-целесъобразно използване на вещта. В това производство съдът във всички случаи изследва дали е налице съсобственост между страните и какви са квотите им в съсобствеността. Поради това няма основание да се откаже на страните именно в рамките на това производство да бъдат разгледани всички техни възражения и доводи, относими към предмета на делото, включително възраженията им относно правата им в съсобствеността, представляващи по съществото си преюдициални спорове за собственост.
Съдебно решение по чл. 32, ал. 2 ЗС не се ползва със сила на пресъдено нещо, без това обстоятелство да съставлява пречка за разглеждането в рамките на това производство на възраженията, респ. на преюдициалните въпроси, свързани с установяването наличието на съсобственост и с установяването обема на правата на страните в нея.
Съдебният акт, с който се уважава или отхвърля искът по чл. 32, ал. 2 ЗС не формира сила на пресъдено нещо касателно факта, че е или, че не е, налице съсобственост между страните и относно обема на техните права, доколкото този спор за материално право не е предмет на иска по чл. 32, ал. 2 ЗС, поради което тази категория съдебни решения не попада в приложното поле на решенията по чл. 299, ал. 1 ГПК.
Разпоредбата на чл. 299 ГПК обхваща категорията на влезлите в сила решения на съдилищата по съществото на спора, но не и съдебните актове, които не се ползват със сила на пресъдено нещо. Именно поради това установяването на съсобственост в рамките на спора по чл. 32, ал. 2 ЗС и обема права на съсобствениците, при релевирано възражение в тази насока, не обуславя недопустимост на последващ иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК респ. чл. 108 ЗС и не налага да бъдат съобразени, в смисъла на чл. 299, ал. 1 ГПК, правата на страните по иска по чл. 32, ал.2 ЗС в последващия съдебен спор за собственост.
Силата на присъдено нещо на влязлото в сила решение на спор за собственост е отрицателна процесуална предпоставка за повторно завеждане на иск между същите страни, на същото основание и за същото искане, като се разпростира и спрямо правоприемниците на страните по арг. на чл. 289, ал. 2 ГПК.

По основателността на касационната жалба

Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че предявеният иск с правно основание чл.108 от ЗС, въз основа на който е образувано настоящото производство, е допустим, а постановеният от въззивния съд съдебен акт е неправилен.
Касационната жалба е основателна и като такава следва да бъде уважена по следните съображения :
С посоченото решение, окръжният съд в правомощията си на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК е потвърдил Решение № 228 от 17.12.2018 година по гр.д. № 57/2018 год. на РС-Несебър, с което е уважен заявеният от Р. Б. А. срещу А. М. С. и Й. М. С. ревандикационен иск по чл. 108 ЗС за собственост на 1/3 идеална част от правото на собственост от таванско подпокривно пространство с площ от 50 кв.м. към съществуваща сграда с идентификатор ****. по КК и КР на [населено място].
За да приеме, че ищцата Р. А. притежава 1/3 идеална част от процесния недвижим имот –таванското подпокривно пространство с площ от 50 кв.м. към съществуваща сграда с идентификатор **** по КК и КР на [населено място], въззивният съд изложил обстойни мотиви за да достигне до краен правен извод, съвпадащ с този на първата инстанция относно претендираното вещно право по делото. Изцяло са отхвърлени възраженията на ответниците, че подпокривното пространство не е обща част в резултат на извършеното преустройство и узаконяване на същото, че този таванския етаж е собственост на А. С., по силата на дарение от дядо му по НА № 6/2001 год., алтернативно придобито на основание давност. За неоснователно е прието и оспорването за наличие на влязло в сила решение, с което спорът за собствеността на таванския етаж да е разрешен със силата на пресъдено нещо по гр.д. № 577/2008 год. на РС-Несебър по причина, че по делото собственикът на имота- А. С. (внук) не е участвал като страна.
С касационната жалба тези правни и фактически изводи са оспорени с конкретните оплаквания 1./ за недопустимост поради нарушаване на забраната на чл. 299 ГПК за непререшаемост на правен спор, заявен на същото основание и искане между страните, доколкото се визира по гр.д. № 1784/2001 год. на ОС-Бургас (без да е приложено решение на първата инстанция), потвърдено с Решение от 07.06.2005 год. на ВКС по гр.д. № 817/2004 год., без да се съобрази, че извършеното прехвърляне на собствеността в полза на А. С. (внук) от 2001 година и неучастието му по делото като надлежна страна, както и несъобразяването на обжалваното решение с постановено решение по спор с правно основание чл. 32, ал. 2 ЗС, с което са отречени права в съсобствеността на Р. Б. А. 2./ Конкретните доводи неправилната преценка на събраните доказателства и правните им последици за спора за собственост са насочени към изводите на съда относно характера на подпокривното пространство като обща част и придобитите права на собственост от страна на касатора - ответник по иска А. М. С. (внук) на етажа, обособен като самостоятелен обект на правото на собственост от страна на неговия прехвърлител.
Настоящата инстанция в правомощията си по чл. 290 - 293 ГПК, намира релевираните доводи за незаконосъобразност за основателни, но само отчасти.
Данните по делото сочат, че между страните са водени и се водят множество дела, като не всичките имат отношение към спорния по настоящото дело предмет.

С влязло в сила Решение № 90 от 14.06.2012 год., постановено по гр.д. № 577/ 2008 год. на РС- Несебър е отхвърлен иска на Р. Б. А. с правно основание чл. 32, ал. 2 ЗС против А. М. С., Т. Й. С., Й. М. С., М. А. С. и Н. А. С., за разпределение ползването на дворно място, съставляващо ПИ с идентификатор ***, с административен адрес: [населено място], [улица], на площ от 788 кв.м., трайно предназначение – урбанизирана, начин на трайно застрояване – ниско застрояване, както и на подпокривното пространство на изградената в имота двуетажна жилищна сграда. За да отхвърли претенцията на Р. А. решаващият съд е приел в мотивите на решението, че по делото не се е доказало по безспорен начин, че ищцата притежава част от подпокривното пространство и от дворното място за да претендира да ползва части от тях.
Решаващият съд е направил изводи, базирайки се на факти, неоспорени от страните, които имат отношение и към настоящия спор.
Така няма спор, че по силата на Договор за отстъпване право на строеж върху държавна земя от 16.12.1969 год. в полза на А. М. С. (дядо), в качеството му на строител, ГОНС – гр.Несебър е продал право на строеж върху държавно урегулирано място в кв.20, парцел *** от 720 кв.м. в [населено място] за постройка на жилищна сграда по одобрен архитектурен проект.
Сградата е построена въз основа на одобрения арх. проект от 1970 година, Разрешение за строеж № 40/1970 год. и Протокол за строителна линия № 31/ 16.07.1970 год. на ГНС-Несебър. Съгласно този проект сградата е следвало да се изгради с „частична изба –от една стая, два жилищни етажа и подпокривно пространство, без предвидено стълбище към него“, констатация на експерта по СТЕ в.л. И. В.. По одобрения проект при липса на предвидено стълбище към подпокривното пространство, последното е следвало да се изгради без надзид, който да повдигне височината, с четирискатен покрив и височина на билото от 2.90 м.
Строителството на сградата от общия на страните праводател е извършено в отклонение на проекта, като: сутеренът е изпълнен под цялата застроена площ на първи етаж вместо под една стая, като цокълът е завишен от 0.90 м. на 1,65 м, двата жилищни етажа са изпълнение съобразно проекта, а в таванското помещение – извършено незаконно строителство, изразяващо е в изграждането на две стаи и мокро помещение в подпокривното пространство, като общата височина на билото не е завишена, но са пресечени покривните скатове, като пространството е използвано за оформяне на двете стаи и две тераси.
С Договор за дарение на недвижим имот по НА № 199/ 1981 год. А. М. С. (дядо) е дарил на сина си Б. А. С. собствения си първи етаж от двуетажна жилищна сграда, построена на 70 кв.м. върху държавно урегулирано място от 720 кв.м., представляващо парцел * от квартал 20 по плана на [населено място].
С Договор за покупко-продажба на недвижим имот от 15.09.1995 по НА № 130/1995 г. на съдия при РС- Несебър, Б. С. е продал на дъщеря си Р. Б. С. (А.) същия този описан по-горе първи етаж.
С Договор № 8/12.01.1999 година А. М. С. (дядо) е закупил от Областния управител на област Бургас парцел **, от кв.20 по плана на [населено място], понастоящем ПИ с идентификатор ***.

На база на тези писмени, неоспорени в хода на настоящото производство писмени доказателства, следва извод, че към датата 12.01.1999 год. собственик на дворно място Б. парцел **, от кв.20 по плана на [населено място], понастоящем ПИ с идентификатор ***, както и на изградената сграда, без разпоредения първи жилищен етаж, собственост към този момент на Р. Б. С. (А.), е А. М. С. (дядо).
Промените в таванското подпокривно пространство са отразени в „проект за узаконяване на подпокривно пространство“ от 29.03.2001 год. на основание Решение № 25 от Протокол № 4/21.03.2001 год. на Съвета по архитектура към Община Несебър и узаконени с Акт за узаконяване № 9/ 02.05.2001 година на името на А. М. С. (дядо), като собственик на терена (земята) - арг.чл. 226, ал. 1 ППЗТСУ( отм.).

С Решение № 301 от 11.01.2000г., постановено по гр.д.№ 106/1999г. по описа на РС- Несебър, е прието за установено по отношение на А. М. С. и Б. А. С., че Р. Б. С. е собственик на 1/2 идеална част от правото на строеж, отстъпено върху държавна земя, представляващо парцел ** в квартал 20 по плана на [населено място], [община], урегулиран от 720 кв.м., както и на 1/2 идеална част от избените помещения, заемащи сутеренния етаж на построената в дворното място двуетажна жилищна сграда, както и на 1/2 идеална част от подпокривното пространство и от общите части на сградата, оставено в сила с Решение № 648 от 10.10.2000 год. по гр.д.№ 536/2000г. по описа на ОС-Бургас, но отменено с Решение № 1683/26.11.2001год. по гр.д.№ 54/2001г. по описа на ВКС, VІ г.о. и върнато за ново разглеждане от друг състав. При новото разглеждане на делото, окръжният съд, с Решение от 29.09.2003 год. по гр.д .№ 1784/2001 год. е отменил Решение № 301/ 11.01.2000г., постановено по гр.д.№ 106/1999г. по описа на Несебърския районен съд в частта, с която е прието за установено по отношение на А. М. С. (дядо) и Б. А. С., че Р. Б. Р. е собственик на над 37,57% идеални части от правото на строеж върху държавна земя, представляваща УПИ ** в квартал 20 по плана на [населено място], с площ от 720 кв.м., от избеното помещение в сутеренния етаж и на подпокривното пространство и на над 37,57% идеални части от общите части на сградата, като е оставил в сила решението в останалата част. Така постановеното въззивно решение е оставено в сила с Решение № 1279/ 05 от 07.06.2005 год., постановено по гр.д. № 817/2004г. по описа на ВКС, ІV г.о. в производство по чл. 218а ГПК (отм.).

Или следва, че към дата 07.06.2005 година, с цитираното влязло в сила съдебно решение в производство , инициирано на Р. Б. А. са признати вещни права по отношение на общите части на сградата, избените помещения и подпокривното пространство в обем на 37.57 % идеални части.

На 18.10.2001 год. А. М. С. (дядо), безспорно в хода на висящото производство по иска за собственост на Р. А., се снабдява с констативен НА за собственост върху недвижим имот № 26/2001 година, с който е бил признат за собственик на следния недвижим имот: Подпокривно пространство (тавански етаж), състоящ се от две стаи, мокро помещение, антре и две тераси на площ от 50 кв.м. към съществуваща жилищна сграда, състояща се от сутерен, два жилищни етажа и тавански етаж, изградена в дворно място – УПИ парцел **, в кв. 20 по плана на [населено място], с площ от 785 кв.м.
С Договор за дарение на недвижим имот от 07.12.2001 год. , при запазено вещно право на ползване , с НА № 6 / 2001 год. А. М. С. (дядо) дарява внука си А. М. С. с 1/4 идеална част от дворно място- УПИ ** в кв.20 по РП на [населено място], с площ от 785 кв.м., както и тавански етаж, състоящ се от две стаи, мокро помещение, антре и две тераси, целият с площ от 50 кв.м. към съществуваща жилищна сграда, състояща се от сутерен, два жилищни етажа и тавански етаж, изградена върху дворното място.
На същата дата - 07.12.2001 год. е сключен и Договор за дарение на недвижим имот, със запазване вещно право на ползване, с НА № 7/2001 год. , с който А. М. С. (дядо) дарява внука си Й. М. С. с 1/4 идеална част от дворно място- УПИ ** в кв.20 по РП на [населено място], с площ от 785 кв.м.
С трети Договор за дарение на недвижим имот, със запазване вещно право на ползване, от 07.12.2001год. по НА № 8/2001 год. А. М. С. (внук) дарява дъщеря си М. А. С. и сина си Н. А. С. с по 1/4 идеална част от дворно място- УПИ ** в кв.20 по РП на [населено място], с площ от 785 кв.м., както и по 1/2 идеални части от сутеренния етаж, целият на площ от 110 кв.м., находящ се в масивна жилищна сграда, изградена върху дворното място, който етаж се състои от офис, работилница, складови помещения, баня и тоалетна и антре, и представлява самостоятелно обособен обект, ведно със съответните идеални части от общите части на сградата.
С Решение № 349 от 27.12.2005г., постановено по гр.д.№ 246/2003г. по описа на РС- Несебър, е отхвърлен като неоснователен иска, предявен от Б. А. С. и Р. Б. А. срещу А. М. С. и М. А. С., Н. А. С., Й. М. С. и А. М. С. (дядо) да бъде прието за установено, че Р. Б. С. е собственик на 1/2 идеална част от дворното място, цялото на площ от 720 кв.м., образуващо УПИ ** в кв. 20 по плана на [населено място], [община].
Със същото решение е прекратено като недопустимо производството по делото по отношение на предявените искове от Б. А. С. и Р. Б. А. срещу същите лица да бъде прието за установено, че Р. А. е собственик на 1/2 идеална част от таванско помещение и 1/2 идеална чат от сутеренен етаж на изградената в дворно място, цялото на площ от 720 кв.м., образуващо УПИ ** в кв.20 по плана на [населено място], [община], жилищна сграда, да бъде прогласена нищожността на правните сделки в НА № 6 /2001г. и НА № 7/2001 год. , както и на НА № 8/2001 год. , както и да бъдат обезсилени същите нотариални актове. За да прекрати производството в тази му част съдът е приел в мотивите си, че Б. С. няма правен интерес от иска, а спорът по въпроса дали Р. А. притежава собственост от таванското помещение и от сутеренния етаж е решен с влязло в сила съдебно решение по гр.д.№ 106/1999г. по описа на РС-Несебър. Решението на първоинстанционния съд е оставено в сила с влязло в сила Решение № ІІІ-142 от 14.07.2006 год., постановено по гр.д.№ 335/2006 год. на ОС-Бургас.
С влязло в сила Решение № 90 от 14.06.2012г., постановено по гр.д. № 577/ 2008 год., РС-Несебър е отхвърлил иска на Р. Б. А. против А. М. С. , Т. Й. С., Й. М. С., М. А. С. и Н. А. С., за разпределение ползването на дворно място, съставляващо ПИ с идентификатор ***, с административен адрес: [населено място], [улица], на площ от 788 кв.м., трайно предназначение – урбанизирана, начин на трайно застрояване – ниско застрояване, както и на подпокривното пространство на изградената в имота двуетажна жилищна сграда. За да отхвърли претенцията на Р. А. решаващият съд е приел в мотивите на решението, че по делото не се доказало по безспорен начин, че ищцата притежава част от подпокривното пространство или от дворното място за да претендира да ползва части от тях.

При тези данни по влезлите в сила съдебни актове, следва, че основният спорен въпрос на спора касае дали изграденото, в отклонение на одобрения първоначален проект, въз основа на надлежните строителни книжа от 1970 година, таванското помещение – извършено като незаконно строителство, изразяващо е в изграждането на две стаи и мокро помещение в подпокривното пространство, без завишаване на общата височина на билото, но са пресечени покривните скатове, като пространството е използвано за оформяне на двете стаи и две тераси (констатация на СТЕ), към момента на признаване на права на Р. А. е ли обща част на сградата или съставлява самостоятелен обект на правото на собственост, както и кой/ кои лица са титуляр на вещното право на собственост на този обект.

Посочените по горе промени в таванското подпокривно пространство, в резултат на самото изграждане на таванския етаж , са отразени в „Проект за узаконяване на подпокривно пространство “ от 29.03.2001 год. на основание Решение № 25 от Протокол № 4/21.03.2001 год. на Съвета по архитектура към [община] и узаконени с Акт за узаконяване № 9/ 02.05.2001 година на името на А. М. С. (дядо), като собственик на терена.
Съгласно чл. 226, ал. 1 от ППЗТСУ (отм.) строежите се узаконяват от името на собственика на земята, какъвто е бил към този момент- 09.05.2001 година е единствено А. М. С. (дядо). Спорният тавански етаж е със светла височина в двете стаи и антрето е 2,30 м. в най-високата си част и 1,37 м. в най-ниската част. Стаите са с нормално осветяване и от тях се излиза на две тераси, които са върху таванската плоча на втори етаж.
Съдебно-техническата експертиза е констатира, че „стълбището, което води към таванския етаж, е изградено още по време на строителството. В таванския етаж няма тоалетна и баня, стаите са свързани директно със стълбището чрез антре, което не е отделено от зид и врата, поради ниската височина при влизането, стаите не биха могли да ползват без сервизните помещения – баня и тоалетна на втори етаж“.

Сочените данни обуславят извод , че доколкото съгласно Акт за узаконяване № 9/02.05.2001 год. в подпокривното пространство са узаконени две стаи, антре, мокро помещение и две тераси, е налице промяна във функционалното предназначение и характеристиката на таванското помещение в хипотезата на чл. 154, ал. 2, т. 6 от ЗУТ, тъй като е променено предназначението на подпокривното пространство – съгласно проект е обща част, но с изграждането и последващото узаконяване не съставлява обща част на сградата.

Таванското помещение не може да съществува самостоятелно, тъй като в него няма предвидени сервизни помещения – баня, тоалетна, но не препятства възможността да съществува като творчески кабинети за хоби дейности. Въз основа на узаконения архитектурен проект на базата на извършено фактическо преустройство таванското помещение се свързана част, посредством стълбище, само към втория жилищен етаж.
От правна страна това налага извод , че собственикът на втория жилищен етаж на жилищната сграда е собственик на обособените помещения след узаконяването на отклоненията в архитектурния проект на таванското подпокривно пространство, имащи характер на принадлежност след като стълбищната връзка е само с този основен обект- жилище в етажната собственост.

Въз основа на установените правнорелевантни за заявения иск по чл. 108 ЗС факти, настоящият състав на касационният съд приема , че обжалваното въззивно решение , с което са признати права на Р. А. –ищец по отношение ( според индивидуализацията в петитума на исковата молба ), на таванския етаж , в който са обособени две стаи, антре, мокро помещение и две тераси, с обща застроена площ от 61.80 кв.м., е неправилно и необосновано.
Вън от съмнение е, че с иска по чл.108 от ЗС лицето-ищец търси съдебна защита на право си на собственост, в обема на притежаваното от него право на собственост, срещу лицето - ответник по иска, което без основание упражнява това право на собственост вместо него, без основание за това.
В рамките на заявения предмет на спора при предявен осъдителен (ревандикационен ) иск, ищецът следва да установи както, при условията на напълно и пряко доказване , всеки елемент от фактическия състав , правопораждащ правото му на собственост , така и съществуването на това право на собственост, в същия или по-малък обем и вид , към момента на приключване на устните състезания във въззивната инстанция. В тежест на доказване на ищеца е и факта , че сочените като ответници по иска лица владеят и ползват спорния недвижим имот ( вещно право ) и упражняват неговото право. Опровергаването на отрицателното твърдение за липсата на основание за това владение и ползване е в тежест на ответника.
В конкретния случай, в качеството си на ищец по делото, Р. Б. А. , се легитимира като собственик , по силата на дарение, на първи етаж от двуетажна жилищна сграда, построена на 70 кв.м. върху държавно урегулирано място от 720 кв.м., представляващо парцел ** , от кв.20 по плана на [населено място], понастоящем ПИ с идентификатор ***.
Със влязло в сила Решение № 301/11.01.2000г., постановено по гр.д.№ 106/1999г. по описа на РС- Несебър, в частта, с която е прието за установено по отношение на А. М. С. ( дядо ) и Б. А. С. , че Р. Б. Р. е собственик на над 37,57% идеални части ( до признатите 1/2 идеални части ) от правото на строеж върху държавна земя, представляваща УПИ ** в квартал 20 по плана на [населено място], с площ от 720 кв.м., от избеното помещение в сутеренния етаж и на подпокривното пространство и на над 37,57% идеални части от общите части на сградата, оставено в сила с Решение № 1279/ 05 от 07.06.2005 год., постановено по гр.д. № 817 / 2004г. по описа на ВКС, ІV г.о. в производство по чл. 218а ГПК (отм.) доказва легитимацията си на собственик на 37.57 % идеални части от подпокривното пространство на построената върху процесното дворно място - държавна собственост към момента на изграждане на сградата.
Незаконосъобразен и необоснован се явява изводът на въззивния съд, че Р. А. по един пряк и несъмнен начин доказва правата си на титуляр на собствеността на 37, 57 % идеални части от таванския етаж- съставляващ обособени помещения- две стаи, антре, мокро помещение и две тераси, с обща застроена площ от 61.80 кв.м.
Изводът , че по силата на влязлото в сила решение по иска по чл. 97, ал. 1 ГПК ( отм.) по цитираните съдебни решения : Решение № 301/11.01.2000г., постановено по гр.д.№ 106/1999г. по описа на РС- Несебър, в частта, с която е прието за установено по отношение на А. М. С. ( дядо ) и Б. А. С. , че Р. Б. Р. е собственик на над 37,57% идеални части ( до признатите 1/2 идеални части ) от правото на строеж върху държавна земя, представляваща УПИ ** в квартал 20 по плана на [населено място], с площ от 720 кв.м., от избеното помещение в сутеренния етаж и на подпокривното пространство и на над 37,57% идеални части от общите части на сградата, ставено в сила с Решение № 1279/ 05 от 07.06.2005 год., постановено по гр.д. № 817/2004г. по описа на ВКС, ІV г.о. в производство по чл. 218а ГПК (отм.) , настоящият спор за собственост в установителната му част не може да бъде пререшаван , не може да бъде прието без резерви.
Позитивното решение по уважения положителен установителен иск няма за предмет отричане правото на собственост на лицето – ответник по иска , а само установяване съществуване на правото на собственост в патримониума на страната –ищец – арг. 289, ал.1 ГПК и чл. 289, ал.4 ГПК към определен момент и по отношение на лицето ( лицата ) ответници по иска на конкретно заявеното правно основание. Приетата теза на въззивната инстанция , че „ силата на пресъдено нещо „ е създал състояние на „определеност и безспорност относно съществуването ( без частта за несъществуването на спорното право) има за последица непререшаемост на разрешения спор“ е теза, съответстваща на вижданията на правната теория и съдебна практика на съдилищата. В конкретния случай обаче , изводите за непререшаемост на въпроса за правата на Р. А. в спорния обект на правото на собственост- таванския етаж- съставляващ обособени помещения- две стаи, антре, мокро помещение и две тераси, с обща застроена площ от 61.80 кв.м. (респ. по до0кументи 50 кв.м.), не съответстват на установените факти касателно променената функционална характеристика на изградения още от 1970 година тавански етаж , в процедура установена от законодателя. Признатите 37, 57 % идеални части от подпокривното пространство на сградата , не са 37,57 % идеални части от таванския етаж- съставляващ обособени помещения- две стаи, антре, мокро помещение и две тераси, с обща застроена площ от 61.80 кв.м.( 50 кв.м.) , които се претендират от самата Р. А. с петитума на исковата молба .
Промяната на функционалната характеристика на таванския етаж от обща част , като част - самостоятелен обект с характеристиката на ателие, стая за творчески занимания или като част от жилището на втория етаж , поради съществуващата връзка за подход само с този етаж , налага в рамките на заявения иск от Р. А. на основание чл. 108 ЗС доказване от нейна страна на претендираните вещни права именно от отношение на този обект, а не на обект, който не съществува към момента, в който в който по силата на едно влязло в сила решение с правно основание по чл. 97, ал.1 ГПК( отм,.) същата е призната за титуляр на собственост от 37,57% идеални части от подпокривното пространство на двуетажната жилищна сграда , изградена от А. М. С.( дядо) , построена на 70 кв.м. в урегулирано място от 720 кв.м., представляващо парцел ** , от кв.20 по плана на [населено място], понастоящем ПИ с идентификатор ***.
В тази насока следва да се отбележи, че изложените от въззивния съд обстоятелствени мотиви относно „трайната съдебна практика “ по виждането какво следва да се разбира под подпокивно пространство като обща част , макар и правилни, са неотносими към фактите , установени по спора относно пременената функционална характеристика на таванския етаж след узаконяването на отклоненията при изграждането му , а тази нова характеристика изключва квалифициране на таванския етаж като обща част на сградата.
Както вече бе отразено, промяната на функционалната характеристика на таванския етаж , чрез узаконяване на изградения в отклонение от първоначалния архитектурен проект , обект съставляващ обособени помещения- две стаи, антре, мокро помещение и две тераси, с обща застроена площ от 61.80 кв.м.( 50 кв.м.) , е извършена от имащия това право единствения собственик на дворното място и построената от него сграда . Признатите с вялото в сила решение вещни права по отношение на друг обект на правото на собственост – подпокривното пространство като обща част , не съответстват на по вид на претендираните в настоящия процес вещни права , поради което и заявения иск на Р. А. , като недоказан ще следва да бъде отхвърлен. Същата не доказва да е титуляр на правото на собственост от претендирания с исковата молба спорен обект, а именно тавански етаж съставляващ обособени помещения- две стаи, антре, мокро помещение и две тераси, с обща застроена площ от 61.80 кв.м.( 50 кв.м.) т.е. същата не доказва по делото онзи фактически състав , който би дал основание да и се признаят претендираните права на съсобственик по отношение на таванския етаж .
Доколкото не са налице основанията да се признае наличие на претендираното от Р. Б. А. право на собственост по отношение на посочения от нея с исковата молба обект на правото на собственост , то търсената съдебна защита не може да бъде реализирана, без значение предприетата по вид и обема защитата срещи иска от страна на ответници по иска .
Дали, в настоящия случай, таванският етаж следва да се възприема като самостоятелен обект на правото на собственост или като принадлежност по см. на чл.98 от ЗС , в което насока е разсъждавал въззивния съд , настоящият състав , изхождайки от предмета на спора и тежестта на доказване на страните , упоменат по-горе , е без значение за спора , доколкото е безспорно , че таванският етаж не е обща част , а Р. А. като ищец по делото доказва вещни права само по отношение на общи части ( подпокривното пространство), но не и по отношение на обекта , посочен в петитума на исковата молба.
По изложените съображения, настоящият състав в правомощията си по чл. 293 , ал.1 ГПК намира, че обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено, и при липсата на необходимост от нови процесуални действия, следва да постанови ново решение по съществото на спора като заявеният от Р. Б. А. (С.) иск с правно основание чл. 108 ЗС, срещу А. М. С. и Й. М. С. да и се признае за установено , че е собственик на 1/3 идеална част от правото на собственост върху подпокривно пространство (тавански етаж), състоящ се от две стаи, мокро помещение, антре и две тераси с площ от 50 кв.м. към съществуваща сграда с идентификатор ****. по КК и КР на [населено място] и съответно ответниците бъдат осъдени да и предадат владението на собствената и част от имота, с което искът да се отхвърли като неоснователен и недоказан .
Ето защо, Върховният касационен съд, състав на второ отделение на гражданската колегия

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯВА изцяло въззивно Решение № I- 52 от 13.06.2019 година, постановено по гр.В.д. № 457/ 2019 год. на ОС- Бургас в производство по чл. 108 ЗС, с което, окръжният съд в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК е потвърдил Решение № 228 от 17.12.2018 година по гр.д. № 57/2018 год. на РС-Несебър по уважения иск на Р. Б. А. срещу А. М. С. и Й. М. С., признавайки, че същата е собственик на 1/3 (една трета) идеална част от правото на собственост от таванско подпокривно пространство с площ от 50 кв.м. към съществуваща сграда с идентификатор **** по КК и КР на [населено място] и осъждайки ответниците да и предадат владението на тази част от имота, като вместо него п о с т а н о в я в а :
ОТХВЪРЛЯ иска на Р. Б. А. (С.) с ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място],[жк]бл.78 ет.6 ап.36 заявен срещу А. М. С. с ЕГН [ЕГН] и Й. М. С. с ЕГН [ЕГН], и двамата от адрес [населено място], [улица], [община] с правно основание чл. 108 ЗС и искане да бъде призната за собственик на 1/3 (една трета) идеална част от правото на собственост на подпокривно пространство (тавански етаж), състоящ се от две стаи, мокро помещение, антре и две тераси с обща площ от 50 кв.м. (петдесет кв.м.), а според СТЕ от 61 кв.м., към съществуваща сграда с идентификатор **** по КК и КР на [населено място], [община], одобрена от 16.04.2008 година, която сграда е изградена в ПИ с идентификатор *** по КК и КР на [населено място] и е със застроена площ от 100 кв.м., и съответно ответниците А. М. С. и Й. М. С. да бъдат осъдени да и предадат владението на тази собственост, като неоснователен и недоказан.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.


ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :