Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №  500   гр. София, 05 февруари  2009 г.   В  И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А     Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на десети ноември през две хиляди и осма година в състав :     ПРЕДСЕДАТЕЛ: Савка Стоянова ЧЛЕНОВЕ: 1. Юрий Кръстев      2. Жанина Начева     при секретаря …… Кр. Павлова ……………………………. в присъствието на прокурора … Велинова …………………………………….... изслуша докладваното от съдия Ж. Начева ………………………………………. наказателно дело № 480 по описа за 2008 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:   Касационното производство е образувано по жалба на защитника (адв. Георгиев) на подсъдимия Т. Т. В. против въззивно решение № 112 от 8.07.2008 г. на Варненския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 212/08 г. В жалбата се релевират касационните основания по чл. 348, ал. 1 т. 2-3 НПК. Според служебния защитник, въззивният съд е потвърдил присъда, постановена при съществени процесуални нарушения, които са довели до ограничаване правото на защита на подсъдимия – първоинстанционният съд без мотиви е отказал да разгледа делото по съкратената процедура на гл. 27 НПК, а впоследствие незаконосъобразно е променил реда на съдебното следствие. С оглед на тези съображения защитникът прави искане за отменяване на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. Предлага аргументация и за явната несправедливост на наложеното наказание. Твърди, че изборът на вида (доживотен затвор) не е съобразен с отегчаващите и смекчаващите отговорността обстоятелства. В съдебно заседание защитникът (адв. Илиев) поддържа жалбата и акцентира върху основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Представителят на Върховна касационна прокуратура застъпва становище, че жалбата следва да бъде оставена без уважение. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбата, устно развитите съображения в открито съдебно заседание и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: С въззивно решение № 112 от 8.07.2008 г. на Варненския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 212/08 г. е изцяло потвърдена присъда № 17 от 4.04.2008 г. на Шуменския окръжен съд по н. о. х. д. № 710/07 г., с която подсъдимият Т. Т. В. е признат за виновен в това, на 12.01.2007 г. в с. К., област Шуменска, умишлено да е умъртвил две лица – Дафин В. Г. и Г. С. П. , поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 4 НК и чл. 54 НК е осъден на наказание - доживотен затвор. С присъдата подсъдимият е признат за виновен и в това, на 21.07.2007 г. в с. К., област Шуменска, да е запалил сграда и движимо имущество на значителна стойност - 5 231 лева, поради което и на основание чл. 330, ал. 1 НК и чл. 54 НК е осъден на наказание четири години и шест месеца лишаване от свобода, а е оправдан по първоначално повдигнатото обвинение. На основание чл. 23, ал. 1 НК съдът е наложил общо най-тежкото наказание – доживотен затвор, което подсъдимият да изтърпи при специален режим, на основание чл. 127б от ЗИН.важил е в съответен размер граждански искове за имуществени и неимуществени вреди, а други искове на граждански ищци по делото съдът е отхвърлил изцяло. Жалбата в частта, в която се подкрепя от касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК е НЕОСНОВАТЕЛНА. Доводът за съществено процесуално нарушение, допуснато от първоинстанционния съд, по сходен начин е бил наведен и пред Варненския апелативен съд. В хипотезата на чл. 371, т. 2 НПК подсъдимият има право да направи искане делото да се разгледа по реда на съкратеното съдебно следствие, а съдът - правомощието да прецени дали признанието на фактите от обвинителния акт се подкрепя от събраните на досъдебното производство доказателства. В съответствие с процесуалните си задължения Шуменският окръжен съд е мотивирал отказа си, излагайки достатъчно подробни и изчерпателни съображения. Разгледал е делото по общите правила, а те в максимална степен гарантират процесуалните права на страните, респективно и възможността подсъдимият пълноценно да упражни своето право на защита. Неоснователен е и следващият довод на жалбоподателя, че първоинстанционният съд не е предоставил възможност на подсъдимия Т. Т. В. да даде обяснения по повдигнатото обвинение преди разпита на вещите лица и на свидетелите. В раздел ІІІ, гл. ХХ, част ІV от НПК е посочен редът, по който следва да протече съдебното следствие. Разпоредбата на чл. 277 НПК предвижда, че след доклада на делото, с което съдът е сезиран, председателят запитва подсъдимия дали е разбрал обвинението и го поканва да даде обяснения. Следователно, ако подсъдимият пожелае да депозира обяснения се пристъпва към неговия разпит (предварителните декларации на подсъдимия, че няма да дава обяснения не освобождават съда от посоченото задължение). Следващите процесуални разпоредби уреждат събирането и проверката на останалите гласни и веществени доказателства. Така създадените процедурни правила не са от императивен порядък (предвиденият процесуален ред може да бъде променян в зависимост от конкретното дело). Затова дори съдът да не покани подсъдимия да даде обяснения преди разпита на свидетелите и вещите лица, по естеството си пропускът няма да бъде съществено процесуално нарушение, при условие, че на подсъдимия е осигурена възможност, макар и в по-късен етап, да депозира обяснения и от самото начало на съдебното следствие той е могъл да се защитава. В настоящия случай първоинстанционният съд е провел разпита и е изслушал обясненията на подсъдимия Т. Т. В. в открито съдебно заседание, в което е участвал и неговият защитник. Жалбата в частта, в която се повдига въпроса за явната несправедливост на наложеното наказание е ОСНОВАТЕЛНА. Въззивният съд е потвърдил наказанието доживотен затвор, пресъздавайки отново съображенията на първата инстанция, а изборът на вида наказание е мотивирал с изключително високата степен на обществена опасност на деянието и на дееца. Върховният касационен съд неколкократно е имал повода да подчертае, че разпоредбата на чл. 38а НК изисква да е налице изключително тежко престъпление, което трябва да разкрива белези, надхвърлящи тези, посочени в чл. 93 т. 8 НК. Освен изключително висока степен на обществена опасност на деянието и на дееца допълнително следва да присъстват такива факти и обстоятелства, които да придават изключителност на тежкото престъпление. Следователно, щом не е направил извода въз основа на фактическите обстоятелства по делото, че подсъдимият Т. Т. В. е извършил изключително тежко престъпление, въззивният съд поначало не е имал законово основание да потвърди наложеното наказание - доживотен затвор. Спецификата на деянието с оглед броя на нанесените удари на всеки от двамата пострадали, използваното средство, начина по който подсъдимият е боравил с него и останалите действия при изпълнение на престъплението не разкриват характеристики на драстичност и подчертана необичайност на конкретния случай, които решително да го извеждат извън рамките на обикновения пример на убийство по чл. 116, ал. 1, т. 4 НК с присъщите за него тежки общественоопасни последици. Въззивният съд се е съгласил и с изброените от първоинстанционния съд смекчаващи отговорността обстоятелства - младата възраст на подсъдимия (21-годишен към момента на деянието), направеното самопризнание (допринесло за разкриване на обективната истина) и леката умствена изостаналост (средна степен на дебилност). Наред с това обаче съдът е приел за установено, че подсъдимият Т. Т. В. произхожда от многодетно и бедно семейство, от най-ранна детска възраст е израснал в социалните заведения на територията на различни населени места от страната, останал е почти неграмотен. В село К. е пристигнал, за да търси собствен дом и възможност да живее в наследствена къща от баща си, но е бил грубо изгонен от своя чичо (пострадалия Дафин В. Г. ). При това положение, когато неблагоприятната семейна среда, последвалата социална занемареност и съществуващите материални затруднения са обстоятелства, обусловили престъпното поведение, те следва да се вземат предвид от съда като смекчаващи отговорността на подсъдимия. Варненският апелативен съд е съобразил като отегчаващи отговорността обстоятелства - поведението на подсъдимия след деянието, изразяващо се в систематично и упорито прикриване на следите на престъплението, предходното осъждане, отрицателните характеристични данни (извеждани включително от заявителски материали за кражби) и видимото отсъствие на разкаяние. Конкретното поведение на подсъдимия в процеса е израз на правото му на защита и е гарантирано от процесуалния закон. Затова липсата на демонстрирано разкаяние, съжаление или критичност са факти, които не могат да отегчават наказателноправното положение на подсъдимия. Сами по себе си наличието на данни, че съществуват заявителски материали за престъпления също не са в състояние да повлияят негативно - подобен подход очевидно влиза в пълен разрез с презумпцията за невинност. Необходимо е да се подчертае и друго неприемливо разбиране на въззивния съд, че доживотният затвор е справедливо наказание и единствената адекватна мярка за наказателно въздействие, тъй като подсъдимият Т. Т. В. е лице с изключително висока степен на обществена опасност поради наличието „на дефицити в осмислянето на собственото поведение и негативните последици от него” (л. 46). Подсъдим, чието състояние се характеризира с признаци на дефицит в осмислянето на собственото поведение поради умствената му изостаналост е абсолютно недопустимо да бъде осъждан по-тежко, защото съдът го е счел за по-опасен. Наказателната съдба на подсъдимия никога не може да бъде утежнена по причина на неговото здраве. Влошеното психично (или физическо) здраве може само да я облекчи, както това трябва да бъде направено в разглеждания случай, за да се постигне справедливост на наказанието. Въззивният съд е възприел изцяло съдебнопсихиатричните експертизи, респективно и специализираното мнение, че изоставането в развитието на подсъдимия, умственият дефицит и изразена дисхармония максимално са го улеснили в мотивацията и механизма на самото престъпление. Затова заболяването следва да бъде взето под внимание като част от смекчаващите отговорността обстоятелства, които надделяват по тежест над отегчаващите. В конкретния случай подходящото наказание на подсъдимия Т. Т. В. е по-лекото алтернативно по вид - лишаване от свобода, което в размер на деветнадесет години съответства на тежестта на престъплението и личността на неговия автор, като в достатъчна степен може да постигне целите по чл. 36 от НК. Въззивното решение подлежи на изменяване и в частта, в която е потвърдено общото най-тежко наказание. То също следва да бъде намалено на деветнадесет години лишаване от свобода, респективно първоначалният режим на изпълнение в съответствие с разпоредбата на чл. 48, б. „в” от ЗИН да бъде променен на усилено строг. При тези съображения, Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 вр. ал. 1 т. 3 НПК     Р Е Ш И     ИЗМЕНЯВА въззивно решение № 112 от 8.07.2008 г. на Варненския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 212/08 г., като намалява наказанието на подсъдимия Т. Т. В. за престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 4 НК и общото наказание, определено по чл. 23, ал. 1 НК, от доживотен затвор на деветнадесет години лишаване от свобода, както и първоначалния режим на изпълнение от специален в усилено строг, на основание чл. 48, б. „в” от ЗИН. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част. Настоящето решение не подлежи на обжалване.     ПРЕДСЕДАТЕЛ:     ЧЛЕНОВЕ: