10 Р Е Ш Е Н И Е № 50 [населено място], 26.06.2020г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на първи юни през две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА при секретаря Валерия Методиева като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 489 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 ГПК. Подадена е касационна жалба от И. К. Ц. против решение № 258/09.11.2018г. по в.т.д. № 399/2018г. на Варненски апелативен съд в частта, с която частично е отменено решение № 199/30.11.2017г. по т.д.№ 116/2015г. на Добрички окръжен съд и вместо него е постановено друго за осъждане на касатора да заплати на „Юробанк България”АД сумата от 305 936,43 швейцарски франка, представляваща неплатена главница по договор за банков кредит – продукт „Бизнес помещения“ № BL18784 от 22.07.2008 г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска 25.05.2015г. до окончателното й изплащане, сумата от 64 009,74 швейцарски франка, от които 63 883,40 швейцарски франка, представляваща договорна лихва по договор за банков кредит – продукт „Бизнес помещения“ № BL18784 от 22.07.2008 г., за периода 21.04.2012 г. – 12.05.2015 г. и 126,34 швейцарски франка, представляващи санкционна лихва за забава, уговорена в договора, за периода 21.10.2013 г. – 12.05.2015 г., на основание чл.79, ал.1 от ЗЗД вр. чл.430, ал.1 ТЗ, както и сумата от 21 500 лева, представляваща направените в двете инстанции разноски, съразмерно уважената част от исковете, на осн. чл.78, ал.1 от ГПК. Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно поради необоснованост, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушения на материалния закон. Счита за неправилни изводите на ВнАС, че липсата на уведомяване на длъжника - ЕТ от цедента – банка за извършеното прехвърляне на вземания по договора за кредит на цесионера „Бългериън Ритейл Сървисиз”АД е ирелевантно за действителността на сключените между цесията и уведомяването две допълнителни споразумения от 15.05.2011г. и от 19.05.2011г., а последното инкорпориращо в себе си и договор за встъпване в дълг с нов длъжник - касатора. Според касатора при липса на уведомление по чл.99, ал.4 ЗЗД цесията не поражда действие за длъжника и третите лица, т.е. спрямо кредитополучателя и И. Ц., защото за тях цесионерът не се явява кредитор и не може да предоговаря условията на кредита, вкл. да постига съглашение по чл.101 ЗЗД относно задълженията по това правоотношение. Новият длъжник е договарял встъпването в дълг с лице, което не е било действителният титуляр на вземането по договора за кредит. Уведомлението до длъжника– ЕТ от цедента е направено на 01.09.2014г. след сключване на допълнителните споразумения, а И. Ц. въобще не е бил уведомяван както за първата цесия, така и за обратната цесия. Оспорени са като неправилни и изводите на въззивния съд, че с подписването на анекс №1/15.05.2010г. от длъжника – ЕТ и на анекс № 2/ 19.05.2011г. от длъжника – ЕТ и от встъпващия в дълг – касатор, те са се съгласили с първата цесия. Според касатора липсва тъждество между съгласието по чл.99, ал.3 ЗЗД и съобщението по чл.99, ал.4 ЗЗД, но дори и да се приеме, че с подписването на анекс № 2 от негова страна, той се е съгласил с първата цесия, не е налице уведомление, изпратено до него от „Бългериън Ритейл Сървисиз”АД, явяващо се цедент по втората /обратна/ цесия. Поради което последната цесия няма действие за касатора и за него кредитор се явява посоченото дружество, с което е договарял, а не банката, с която не е подписвал никакви договори. Изложени са и оплаквания за необсъждане изцяло от въззивния съд на наведените от касатора доводи за нищожност на уговорки в договора за кредит, поради противоречие със закона и като накърняващи добрите нрави, а по отношение на клаузите относно поемането на кредитния риск и договорните лихви - като неравноправни на осн. чл.143, т.10 ЗЗП. Иска отмяна на въззивното решение в обжалваната част и постановяване на друго за отхвърляне на иска. Ответникът по касационната жалба „Юробанк България”АД е подал писмен отговор, с който оспорва основателността на жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че по силата на договор за банков кредит – продукт „Бизнес помещения“ банката е предоставила на ЕТ „ОДИСЕЙ 2– М. Ц.“ кредит в размер на 300000 швейцарски франка за покупка на транжорна със склад с прилежащ терен, находящ се в [населено място], който ще се използва за търговската дейност на кредитополучателя. Уговорена е била дължима от кредитополучателя годишна лихва за предоставения кредит през първата година, фиксирана на 6.25 %, след което за всяка следваща година след първата до крайния срок за издължаване на кредита годишната лихва се формира от сбора от действащия базов лихвен процент – малки фирми /БЛПМФ/ за щвейцарски франка, обявен от банката, който не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните и договорена лихвена надбавка в размер на 0.87 % пункта, считано от първото 21-во число след промяната му. Уговорени са били и предпоставки за начисляване на наказателна надбавка (неустойка) за просрочие на главница в размер на 10 пункта. Въззивният съд е съобразил, че с договор за цесия от 02.10.2008 г. "Юробанк и Еф Джи България"АД е прехвърлило на "Бългериън ритейл сървисиз"АД всички свои вземания по договори за жилищни и потребителски кредити, които са обезпечени с ипотека, сред които е и вземането по посочения договор за кредит. На 15.05.2010 г. между цесионера "Бългериън ритейл сървисиз"АД и кредитополучателя ЕТ „ОДИСЕЙ 2 – М. Ц. “ е сключен Анекс №1 към договор за банков кредит – продукт „Бизнес помещения“ № BL18784 за предоговоряне на остатъчния дълг по кредита, както и нови условия за погасяването му, а на 19.05.2011г. между цесионера "Бългериън ритейл сървисиз"АД и кредитополучателя ЕТ е сключен Анекс №2 към договор за банков кредит, в който страните са се споразумели относно общия размер на дълга и начина на погасяването му. В чл.14 от договора е обективирано съглашение между "Бългериън ритейл сървисиз" АД и касатора, по силата на което последният при условията на чл.101 от ЗЗД е встъпил като съдлъжник в задълженията на едноличния търговец по договора за банков кредит. С последваща обратна цесия от 17.06.2014г., процесните вземания, ведно с обезпеченията, са били прехвърлени отново на банката-кредитор, но вече при новите условия, т.е. съгласно сключените допълнителни споразумения с "Бългериън ритейл сървисиз"АД. ВнАС е констатирал, че с нотариални покани, връчени на 01.09.2014г. лично на кредитополучателя и на касатора на посочения в договора за встъпване адрес, чрез неговата съпруга М. Ц., цедентите по двата договора за цесия са уведомили кредитополучателя и съдлъжника за извършените цесии. Плащанията от кредитополучателя са били преустановени на 21.10.2013г., поради което банката е упражнила правото си да обяви целия остатък от кредита за предсрочно изискуем и е уведомила ЕТ и касатора за това. ВнАС е приел, че независимо, че длъжникът ЕТ е бил уведомен за първата цесия едва през 2014г., сключването на анекси през 2010г. и 2011г. с новия кредитор - цесионер следва да се тълкуват като акт, имащ характера на съгласие на длъжника с настъпилата цесия, който принципно е допустим от закона /арг. чл.103, ал.3 ЗЗД/. Наред с това за периода от 15.05.2010г. до датата на встъпване в дълга, извършените погасителни вноски са постъпили в патримониума на "Бългериън ритейл сървисиз"АД. При това положение съдът е заключил, че липсата на предшестващо уведомление по чл.99, ал.4 ЗЗД няма никакво релевантно значение за правното действие на допълнителните споразумения. Според въззивната инстанция установеното в чл.99, ал.4 ЗЗД задължение на цедента да съобщи извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т.е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането. Наред с това, към датата на завеждане на иска е налице надлежно уведомление от цедентите по първата цесия и последвалата обратна цесия. С оглед на което ВнАС е намерил, че с прехвърляне на вземането през 2008 г. е настъпила промяна в субектите на облигационното правоотношение, като кредитор е станал цесионерът, поради което и встъпването в дълг е валидно. Въззивният съд е счел за неоснователно възражение за нищожност на договора за кредит, поради липса на съгласие за отпускането и погасяването му в швейцарски франкове. Страните по договора са постигнали съгласие относно стойността на кредита и са определили вида на валутата, по която той се отпуска и погасява. Използването в текста на договора на повече от една валута, обслужва нуждите на страните при сключването на конкретния договор. Според решаващия състав на ВнАС договорът се е сключил в швейцарски франкове, заради по-изгодните тогава условия на кредити в тази валута, а нуждата на кредитополучателя да плати по договора за покупко-продажба цената в лева е удовлетворена чрез получаване на стойността на швейцарските франкове в лева. Начинът на усвояване на кредита е нещо различно от липсата на съгласие за неговото сключване. Последното е ясно и недвусмислено изразено от страните, поради което съдът е намерил, че договорът валидно е обвързал страните по правоотношението. Неоснователни според въззивната инстанция са и доводите за нищожност на клаузата на чл.21, ал.2, в която кредитополучателят е дал съгласие да поеме всички рискове и вреди, включително пропуснатите ползи от промени на курса на франка. Отпускането на кредита във валута, различна от лева е нормална търговска практика, при която кредитната институция намалява валутния риск, чрез отпускане на кредит във валута, която счита за по-стабилна от местната, срещу което предоставя на потребителя лихвен процент по-нисък от този, който би получил при отпускане на кредит в местна валута /в случая лева/. Преценка на кредитополучателя е да избере дали получи по-нисък лихвен процент и да носи валутния риск или да получи кредит при по-висока лихва, но да не носи валутен риск. Апелативният съд е изложил съображения, че част от договорения кредит в швейцарски франкове е бил преведен в левова равностойност при извършване на сделката по продажба на недвижимия имот – транжорна, но това обстоятелство e без значение за действителността на договора за кредит. По курса на деня преведената сума в лева съответства, като размер на уговореното в швейцарски франкове и кредитополучателят е могъл да поиска сумата да му бъде преведена директно в швейцарски франкове или след като получи сумата, да я превалутира в каквато валута намери за добре. Поради естеството на договора за кредит, който е бил предназначен за закупуване на недвижим имот и цената за този имот е била уговорена в лева е нормално страните да уговорят отпуснатия кредит в швейцарски франкове да бъде изплатен в лева по курса за деня, на който курс кредиторът не е могъл да влияе. Въззивният съд е намерил възражението за нищожност на клаузи от договора, даващи право на кредитора едностранно да увеличава приложимия към кредита лихвен процент поради липса на съгласие за неоснователно. Изложил е аргументи за характера на договора за банков кредит като търговска сделка и за възложените спрямо длъжника - търговец по-високи изисквания за изпълнението му. Това лице има специални знания в съответната търговска област, затова грижата на добрия търговец е с по-голям интензитет в сравнение с грижата, която дължи субектът на гражданското право – грижата на добрия стопанин. Поради което и правата му при участие в сделка, която за него е търговска, не се ползват със засилената потребителска защита, която ЗЗП дава на по-слабата и уязвима страна по договора. Въззивният съд е приел, че в договора е налице съгласие между страните, даващо право на банката едностранно да променя БЛПМФ, който определя от своя страна приложения по договора годишен лихвен процент, която промяна е задължителна за кредитополучателя. С оглед установеното от събраните доказателства преустановяване на плащанията по процесния договор за кредит, за главница и договорни лихви считано от 21.10.2013г., ВнАС е направил извод, че са се осъществили предвидените в договора за кредит обективни факти за възникване на преобразуващото право на банката да обяви кредита за изцяло предсрочно изискуем, преди изтичане на крайния срок за погасяване, което право е упражнено от банката и длъжникът е бил надлежно уведомен, поради което се дължат и присъдените с въззивното решение суми. С определение № 64/31.01.2020г. по т.д. № 489/2019г. на ВКС, I т.о. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на осн. чл.280, ал.1, т.3 ГПК по правния въпрос: Валиден ли е договор за встъпване в дълг, сключен между кредитор, придобил вземането въз основа на цесия, която не е била съобщена на длъжника по прехвърленото вземане от цедента, и трето лице? и за проверка съответствието на обжалваното решение с практиката на ВКС, на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК по правния въпрос: Приложим ли е ЗЗП по отношение на физическите лица, встъпили в задължение на търговец- кредитополучател по договор за банков кредит ? По правните въпроси, по които е било допуснато касационно обжалване: Съгласно чл. 101 ЗЗД трето лице може да встъпи като съдлъжник в определено задължение по съглашение с кредитора или с длъжника. Независимо от това с кого е сключено съглашението, встъпилият отговаря пред кредитора солидарно с длъжника за изпълнението на задължението. При встъпването в дълг, без да се променя самото облигационно отношение, т.е. при запазване на правния характер на съществуващия дълг и неговите модалитети; на възраженията по съществуващото задължение и при запазване на неговите обезпечения и без кредиторът да загубва своя стар длъжник, към него се присъединява още един длъжник. След като встъпването в дълг се прави с цел изпълнение на задълженията по едно съществуващо облигационно правоотношение, то това предпоставя действителност на последното. Ако липсва действително старо задължение, договорът за встъпване в дълг би се явил с невъзможен предмет. Както правната теория, така и съдебната практика – Решение № 378/30.12.2014г. по гр.д. № 3020/2014г. на ВКС, IV г.о., приемат, че задължението може да бъде и бъдещо, като предметът му ако и да не е определен, то поне трябва да е определяем, като точното му съдържание се установява чрез тълкуване и трябва да ползволява безспорното определяне на вида, размера и другите условия на това бъдещо задължение, така че да бъде годен предмет на сделка. Встъпването в дълг, когато е резултат от договор между кредитора и новия длъжник, разкрива характеристики, подобни на поръчителството, а за последното изрично законът – чл.138, ал.2, изр.2 ЗЗД, позволява да се поръчителства за бъдещи задължения. Следователно не може да се поставя ограничение пред сключването на договор за встъпването в дълг по отношение на бъдещи задължения. Безспорно в последния случай договорът за встъпване в дълг ще е във висящо състояние и действието му ще настъпи не от момента на сключването му, а след като главната сделка породи правни последици, т.е. от момента на възникване на бъдещото задължение. При цесията на едно вземане настъпва смяна на кредитора по отношение на вземането, като изрично законът предвижда необходимост от съобщаване от цедента на длъжника за прехвърляне на вземането, за да има действие цесията по отношение на длъжника и третите лица, на осн.чл.99, ал.4 ЗЗД. По отношение на страните по договора за цесия действието се поражда от момента на сключването му. Ако цесионерът сключи договор за встъпване в дълг с трето лице, преди цедентът да е съобщил на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането, цесията е действителна, породила е действие между страните по него /цедент и цесионер/, но само след съобщаването на цесията от цедента на длъжника тя ще има действие за длъжника и за третите лица. В кръга на последните следва да се включат не само правоприемниците и кредиторите на цедента и цесионера, но и встъпилите в дълг лица. От съществено значение в разрешаване на конкуренцията между множество правоприемници и кредитори на страните по цесията, респ. за пораждане на правните последици за новите длъжници в хипотезите на встъпване/заместване в дълг, поръчителство и пр. ще е релевантният съгласно чл.99, ал.4 ЗЗД момент – съобщаването на цесията от цедента на длъжника. Следователно от този момент титуляр на вземането по отношение на третите лица е цесионерът, респ. от този момент договорът за встъпване в дълг поражда своето действие и кредиторът-цесионер получава наред със стария длъжник, нов солидарно отговорен длъжник. В обобщение съставът на ВКС дава следния отговор на първия правен въпрос: Договорът за встъпване в дълг, сключен между цесионер и трето лице, преди цедентът да е съобщил на длъжника за извършеното прехвърляне на вземане, е действителен, като правните му последици ще се породят от момента на съобщаване на цесията от цедента на длъжника. По втория правен въпрос в постановените по реда на чл.290 ГПК от ВКС: Решение №38/23.06.2017г. по т.д. № 2754/2015г. на ВКС, I т.о. и Решение № 240/29.03.2018г. по т.д. № 1102/2017г. на ВКС, I т.о. е възприето даденото в практиката на СЕС разрешение, че физическо лице – съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващо кредит, по който кредитополучателят е търговец, може да има качество на потребител по Закона за защита на потребителя и да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. Съдът извършва конкретна преценка, съобразно обстоятелствата и доказателствата по делото, с оглед установяване качеството „потребител“. Обезпечаването на дълг на търговско дружество от физическо лице, вкл. когато последното е съдлъжник, не може да се приеме като дадено за цел извън и независимо от всяка търговска дейност или професия, ако това физическо лице има тесни професионални/ функционални връзки с посоченото дружество, като например неговото управление или мажоритарно участие в същото. Настоящият състав на ВКС споделя изложените по-горе разрешения по правния въпрос. По същество на касационната жалба: Отговорът на първия правен въпрос обуславя извод за неоснователност на оплакването за нищожност на договора за встъпване в дълг. Към датата на сключване на анекс № 2/19.05.2011г., съдържащ клауза за встъпване в дълг на И. Ц. спрямо кредитора „Бългериън Ритейл Сървисиз”АД, безспорно не е налице уведомление до длъжника ЕТ” Одисей 2- М. Ц.” от страна на банката – цедент по договор за прехвърляне на вземания от 02.10.2008г. за смяна на кредитора. Съглашението по чл.101 ЗЗД е действително, но то е породило действие впоследствие с уведомяването на длъжника ЕТ, за което касаторът не спори, че е извършено с нотариална покана от 01.09.2014г. На осн. чл.99, ал.4 ЗЗД от датата на уведомяване на кредитополучателя спрямо третото лице И. Ц. титуляр на прехвърленото вземане по договора за банков кредит се явява „Бългериън Ритейл Сървисиз”АД. Към горепосочения момент на уведомяване е налице нов договор от 17.06.2014г. за прехвърляне на вземанията по процесния договор за банков кредит заедно с всички анекси към този договор, както и с обезпеченията, с цедент „Бългериън Ритейл Сървисиз”АД и цесионер „Юробанк България”АД, като изрично от съдържанието на същия се установява и прехвърляне на правата на цедента спрямо солидарните длъжници. В правната теория безспорно се застъпва становището, че за разлика от поръчителството при встъпването в дълг задължението на новия длъжник не е акцесорно, а самостоятелно. Изменението, прехвърлянето, прекратяването и погасяването на новия дълг не е функция на стария дълг. Съответно правата на кредитора при пасивната солидарност са самостоятелни, а не акцесорни, поради което при цесия на вземането спрямо кредитополучателя цедентът следва изрично да уговори и цедиране на самостоятелното си вземане срещу встъпилия в дълг солидарен длъжник, за да го прехвърли на цесионера. Встъпването в дълг не представлява привилегия, принадлежност или обезпечение на стария дълг, за да преминава на осн.чл.99, ал.2 ЗЗД при прехвърлянето му на нов кредитор и без да е налице уговорка в този смисъл. Следователно, за да породи втората цесия действие спрямо встъпилия в дълг И. Ц., следва тя да му е била съобщена от цедента „Бългериън Ритейл Сървисиз”АД. Неоснователно е оплакването в касационната жалба за необоснованост на извода на въззивната инстанция за връчено на касатора съобщение за извършена цесия от 17.06.2014г. на вземането по договора за встъпване в дълг. На 01.09.2014г. е връчена нотариална покана до И. Ц. чрез надлежно удостоверяване на връчване чрез неговата съпруга М. Ц., което е редовен способ за уведомяване на осн.чл.50 ЗННД вр.чл.46, ал.4, изр.1 вр. ал.2 ГПК. Горното обосновава заключение, че към момента на завеждане на исковата молба спрямо касатора кредитор се явява „Юробанк България”АД, а не „Бългериън Ритейл Сървисиз”АД. Тези изводи предпоставят релевантността на отговора на втория правен въпрос по отношение на изхода от настоящия спор. При доказана материалноправна легитимация на банката като кредитор на касатора от значение ще е дали договорът за банков кредит и анексите към него са нищожни – изцяло или частично, по отношение на оспорените изрично от касатора с отговора на исковата молба клаузи. Предвид дадения отговор основателно се явява оплакването на касатора за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждане от въззивния съд на възраженията за нищожност само с оглед качеството на търговец на кредитополучателя, но не и с оглед качеството „потребител” на встъпилия в дълг. Съобразно установеното по спора кредитополучател е едноличен търговец, но касаторът е физическо лице, за което не се твърди от ищеца и не се доказва да е подписало договора за встъпване в дълг в рамките на осъществявана от него дейност по занятие, нито има професионални връзки с ЕТ. В конкретния случай, тъй като И. Ц. е съпруг на М. Ц., която в качеството си на ЕТ, е кредитополучател, може да се направи извод, че при обвързването си като солидарен длъжник същият е действал в частен интерес. С оглед на което касаторът има качеството на „потребител” по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП и се ползва от защитата, установена в глава шеста от ЗЗП. Наведените в отговора на исковата молба възражения за нищожност на договора за кредит изцяло и на отделни негови клаузи – относно поемането на валутния риск, по отношение на възнаградителните и мораторни лихви; в анексите – относно преоформяне на задълженията, начина на формиране и изменение на лихвите и пр., са обосновани с доводи за едностранно определяне от страна на банката на условия, които не са предварително формулирани по ясен и разбираем за клиентите начин, като са предоставени изцяло на преценка на кредитора. Същите възражения следва да се квалифицират като такива по чл.146 вр. чл.143 ЗЗП и те не са обсъдени от въззивния съд. Едва след произнасяне по валидността на отделните клаузи решаващият състав на осн. чл.146, ал.5 ЗЗП може да заключи дали е налице нищожност на целия договор. Освен това ВнАС не е обсъдил и възражението на касатора за нищожност на клаузите по трите анекса, касещи преоформяне на задълженията по кредита чрез натрупване на задължения за лихва към главница, на осн. чл.26, ал.1, пр.1, вр.чл.10, ал.3 ЗЗД. Горното налага извод за отмяна на въззивното решение в обжалваната част и връщане на въззивния съд за ново произнасяне в друг състав, на осн.чл.293, ал.3 ГПК. При новото разглеждане на спора следва да се объдят всички наведени с отговора на исковата молба възражения за нищожност на договора за кредит и анексите към него, като в зависимост от изводите при необходимост за определяне на размера на задълженията и да се назначи нова ССЕ. С оглед изхода от спора въззивният съд ще следва да присъди и направените по делото разноски за всички инстанции. Водим от горното, съставът на ВКС, I т.о. Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 258/09.11.2018г. по в.т.д. № 399/2018г. на Варненски апелативен съд в частта, с която частично е отменено решение № 199/30.11.2017г. по т.д.№ 116/2015г. на Добрички окръжен съд и вместо него е постановено друго за осъждане на И. К. Ц. да заплати на „Юробанк България”АД сумата от 305 936,43 швейцарски франка, представляваща неплатена главница по договор за банков кредит – продукт „Бизнес помещения“ № BL18784 от 22.07.2008 г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска 25.05.2015г. до окончателното й изплащане, сумата от 64 009,74 швейцарски франка, от които 63 883,40 швейцарски франка, представляваща договорна лихва по договор за банков кредит – продукт „Бизнес помещения“ № BL18784 от 22.07.2008 г., за периода 21.04.2012 г. – 12.05.2015 г. и 126,34 швейцарски франка, представляващи санкционна лихва за забава, уговорена в договора, за периода 21.10.2013 г. – 12.05.2015 г., на основание чл.79, ал.1 от ЗЗД вр. чл.430, ал.1 ТЗ, както и сумата от 21 500 лева, представляваща направените в двете инстанции разноски, съразмерно уважената част от исковете, на осн. чл.78, ал.1 от ГПК. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: