1 Р Е Ш Е Н И Е №.101 София, 17 юли 2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети май две хиляди и седемнадесета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: ЛАДА ПАУНОВА НЕВЕНА ГРОЗЕВА при секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Ивайло Симов като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 450/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на поверениците на частния тъжител и граждански ищец Ф. Д. К. срещу въззивна присъда № 21 от 06.03.2017 г., постановена по внчхд № 49/2017 г. по описа на Окръжен съд-Разград. В жалбата са развити доводи в подкрепа на касационните основания по чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 2 НПК. Заявената претенция за допуснати съществени процесуални нарушения се обосновава с неспазване на процесуалните правила на чл. 305 и чл. 310 от НПК. Твърди се, че след последното проведено заседание, съдът се е оттеглил на тайно съвещание, след което член на състава е обявил присъдата, която не е била изготвена в писмен вид, не е била подписана и съдържанието й е било непълно. Излагат се съображения за превратна оценка и липсата на извършен от въззивния съд собствен анализ на доказателствения материал. Сочи се, че неправилно предходната инстанция е приела, че подсъдимият е доказал истинността на приписаното на частния тъжител престъпление „кражба“. Нарушението на материалния закон се обосновава с противоречие между цифрово и текстово посочените признаци на инкриминираното деяние в първоинстанционната присъда. В тази връзка се сочи, че липсва аргументация защо първостепенния съд е приел, че деянието е съставомерно по основния състав на клеветата, а не по квалифициращия такъв по чл. 148, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НК, който текстово е изписал в диспозитива на присъдата. Твърди се, че допуснатото нарушение на материалния закон не може да бъде санирано от въззивния съд/каквото той всъщност е сторил/, постановявайки оправдателна присъда. В тази връзка се сочи нарушение на правата на подсъдимия, тъй като е бил осъден по непредявено обвинение. Прави се искане за отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане. В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на Върховна касационна прокуратура намира жалбата за неоснователна и моли за оставянето й без уважение. Счита, че въззивният съд е направил изцяло обективна, пълна и законосъобразна оценка на събраните доказателства и е изградил верни правни изводи. Частният тъжител и граждански ищец Ф. К. и поверениците му - адв. Х. и адв. В., редовно призовани, не се явяват. Подсъдимият Д. Д. и защитникът му - адв.Ч., редовно призовани за съдебното заседание, не се явяват. Процесуалният представител на подсъдимия е депозирал писмено становище в оспорване на касационната жалба. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: С присъда № 32 от 06.10.2016 г., постановена по нчхд №231/2015г., Районен съд – Исперих е признал подсъдимия Д. Н. Д. за виновен в това, че в телевизионното предаване /наименование/, излъчено на 18.04.2015 г. по телевизия /наименование/, публично е приписал на частния тъжител Ф. Д. К. извършването на престъпление, изричайки думите „Ф. К. е единият, който съм предлагал да го назначават… Той беше хванат, че краде бензин и там аз му помогнах, ходатайствах пред управителя да не го уволнят“, престъпление по чл. 147, ал. 1 от НК, но на основание ал. 2 от същия текст съдът не е наложил наказание на подсъдимия, поради доказване истинността на приписаното престъпление. Подсъдимият Д. Д. е бил осъден да заплати на гражданския ищец Ф. К. сумата от 400.00 лева, представляваща обезщетение на претърпени от него неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането - 18.04.2015 г., като в останалата част, до пълния предявен размер съдът е отхвърлил иска. В тежест на подсъдимия са били възложени направените от частния тъжител и граждански ищец разноски. Разградският окръжен съд се е произнесъл с нова въззивна присъда № 21 от 06.03.2017 г., постановена по внчхд № 49/2017 г., като е отменил изцяло първоинстанционната присъда и е признал подсъдимия Д. за невиновен по повдигнатото му с тъжбата обвинение за престъпление по чл. 148, ал. 1, т. 1 и 2, пр. 2, вр. чл. 147, ал. 1 от НК, и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал, като е отхвърлил изцяло предявения граждански иск от Ф. К. в размер на 800 лева. Със същата присъда, частният тъжител е осъден да заплати на Д. Д. разноските по делото. Касационната жалба е процесуално допустима, подадена е от активно легитимирано лице, в законоустановения срок и е насочена срещу акт, подлежащ на касационен контрол, но по съществото си е неоснователна. На първо място следва да бъдат обсъдени доводите за допуснати съществени процесуални нарушения и по-точно твърденията, че въззивният съд е оценил събраните доказателства едностранчиво и превратно, като не е извършил собствен анализ на събраната по делото доказателствена съвкупност. Въззивният съдебен акт, който в случая е нова присъда, следва да отговаря на изискванията на чл.339, ал.3, вр. чл.305 от НПК, а не както повереника на частния тъжител е посочил – чл. 339, ал. 2 от НПК, която касае постановено въззивно решение, с което е потвърдена първоинстанционната присъда, какъвто не се явява настоящия казус. В мотивната част на всяка присъда, съгласно разпоредбата на чл.305, ал.3 от НПК е необходимо да бъдат посочени установените от съда обстоятелства, въз основа на кои доказателствени материали и какви са правните съображения за взетото крайно решение. При противоречия в доказателствените материали се излагат съображения защо едни от тях се приемат, а други се отхвърлят. Действително въззивният съд е могъл да бъде по-задълбочен и прецизен в изложението си, но в случая не сме изправени пред хипотезата на непълнота и неяснота на мотивите, която да ограничава възможността за проверка на начина на формиране на вътрешното убеждение на съда. Въпреки че мотивите към въззивната присъда са лаконични, те са съответни от към съдържание на изискванията, визирани в посочените по-горе текстове. Също така, следва да се посочи, че действително въззивната инстанция е направила кратък самостоятелен анализ на доказателствената съвкупност, обусловил приемането на същата фактическа обстановка като тази, приета за установена от първата инстанция, и установяващ волята на съда. Този начин на изготвяне на съдебния акт, макар и да не е прецизен, не го опорочава. Не може да се приеме, че във връзка с дейността си по оценка на доказателствената маса, окръжният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, тъй като не е достигнал до различни фактически изводи въз основа на доказателствата по делото, събрани от районния съд и еднопосочно ценени от двете решаващи инстанции/видно от мотивите на съдебните им актове/. Мотивите на въззивната присъда/независимо от гореизложеното досежно съдържанието им/ позволяват на страните и на контролната инстанция да проследят начина, по който е формирано вътрешното убеждение на съда, поради което неоснователен е доводът за тяхната непълнота. Неоснователно е и възражението за превратна оценка на доказателствения материал. Настоящият касационен състав не констатира допуснати от окръжния съд нарушения на процесуалните изисквания на чл.13, чл.14 и чл.107, ал.5 от НПК. Дейността на втората инстанция във връзка с интерпретацията на доказателствата и доказателствените средства не търпи критики, тъй като не е допуснато недооценяване, подценяване или превратно тълкуване на което и да било от тях. Изяснени са всички въпроси, касателно предмета на доказване. Видно от мотивите на въззивната присъда всички доказателствени източници са били подложени на оценка и анализ, макар и с изложени кратки съображения. Въззивният съд е изпълнил задълженията си, произтичащи от разпоредбата на чл. 305 от НПК и постановената въззивна присъда отговаря на законоустановените изисквания за съдържание. В протокола от последното съдебно заседание, проведено на 06.03.2017 г., изрично е отразено, че съдът след приключване на съдебните прения се е оттеглил на съвещание. След проведеното тайно съвещание, на основание чл.336, ал. 1, т. 3 от НПК окръжният съд се е произнесъл с нова въззивна присъда, диспозитива на която е обявил публично в присъствието на адв. Ч. и адв. Х.. В протокола е отразено, че след обявяване на присъдата, председателят на състава е разяснил на страните реда и срока за обжалване на присъдата. От материалите по делото е видно, че присъда №21 от 06.03.2017 г. се намира в кориците на делото, изготвена е в писмен вид и с положени подписи от всички членове на съдебния състав, което е в унисон с разпоредбата на чл. 310 от НПК. С оглед изложените съображения, касационната инстанция намира, че са спазени всички задължителни предпоставки за подписване и обявяване на присъдата, както и процесуалните изисквания относно нейното съдържание, поради което и релевирания довод се явява неоснователен. Наведено е възражение, че присъдата е обявена не от председателя на състава, а от съдията-докладчик. От данните по делото не се установява такъв извод, като липсват доказателства в тази насока. Но дори и присъдата да е обявена от съдията-докладчик, а не от председателя на състава /което от материалите по делото не се установява/, каквото е изискването на чл. 310, ал. 1 от НПК, то допуснатото процесуално нарушение не попада в категорията на съществените и абсолютните такива и не е основание, което да доведе до отмяна на атакувания съдебен акт. Заявената претенция за неправилност досежно приетата от въззивният съд за доказана истинност на приписаното на частния тъжител престъпление „кражба“, е неоснователна. В разпоредбата на чл. 147, ал. 2 от НК законодателят е предвидил хипотеза, при която деецът не се наказва, ако се докаже истинността на разгласените обстоятелства или на приписаните престъпления. Самата нормата не сочи задължителни и лимитативно изброени изисквания за установяването истинността на приписаното престъпление. След като в закона няма визирани предпоставки за това, като например влязла в сила осъдителна присъда или образувано досъдебно производство, истинността полежи на доказване чрез всички допустими и предвидени в НПК доказателства и доказателствени средства. В тази връзка е необходимо да се разграничат понятията „истинност“ и „обективна истина“. „Истинност“ означава реалност, нещо, което се е случило в действителност и за установяването на което не се изисква наличието на влязъл в сила съдебен акт. „Обективната истина“ се установява в хода на образувано наказателно производство и едновременно с това е прогласена и като един от основните принципи в наказателния процес, обективиран в разпоредбата на чл. 13 от НПК. Истинността на приписаното престъпление, което е различно от обективната истина, е възможно да се докаже чрез доказателства, установени с всички предвидени в процесуалния закон доказателствени средства и способи за доказване. Допустимо е установяването на истинността и само с гласни доказателствени средства – показания на свидетели, надлежно събрани, проверени и оценени поотделно и в тяхната съвкупност, и водещи до еднопосочен и несъмнен извод за осъществено деяние, какъвто е процесния казус. В тази връзка от показанията на свидетелите И. И., Д. Д. и Д. А., който е и пряк очевидец на случилото се, както и от обясненията на подсъдимия /внимателно преценени предвид двойнствения им характер на доказателствено средство и средство за защита/, решаващите съдилища с категоричност са установили истинността на заявеното от подсъдимия в предаването /наименование/ по телевизия /наименование/ по повод на частния тъжител - “...дето той беше хванат, че краде бензин...”. Липсата на писмена документация в дружеството [фирма] – [населено място] , касаеща липсата на гориво, и в частност дадени от Ф. К. обяснения по случая, доклад на управителя на дружеството, обяснения на служители, платежни документи във връзка с възстановяване стойността на липсващото гориво и други, не разколебават безспорността на изводите относно установената истинност на приписаното престъпление. Неоснователно е твърдението, че окръжният съд неправилно и незаконосъобразно се е произнесъл по непредявено обвинение и въз основа на него е признал за невиновен Д. Д., което представлява съществено нарушение на правата на последния. Независимо, че частният тъжител няма задължение в тъжбата си да даде правната квалификация на деянието, той е длъжен да посочи фактическите обстоятелства, които след установяването им по делото, да обусловят съответните изводи относно елементите от състава на престъплението. Именно срещу възведените обстоятелства подсъдимото лице следва да има възможност за защита. В конкретният случай, отразените в тъжбата обстоятелства са, че в телевизионното предаване /наименование/, излъчено на 18.04.2015 г. по телевизия /наименование/, Д. Д. е наклеветил частния тъжител Ф. Д. К., изричайки думите „Ф. К. е единият, който съм предлагал да го назначават… той беше хванат, че краде бензин и там аз му помогнах, ходатайствах пред управителя да не го уволнят“. Именно това са фактическите данни, които са били предмет на правна оценка от предходните две инстанции. Въззивният съд не е приел различни от посочените обстоятелства, значими за очертания от тъжбата предмет на доказване по делото. В действителност е налице разминаване между текстовото и цифровото изписване в диспозитива на първоинстанционната присъда, като е отразено, че подсъдимият е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 147, ал. 1 от НК/основния състав на престъплението/, а словесно е изписано, че в телевизионно предаване, публично подсъдимият е приписал на частния тъжител извършването на престъпление, което обусловя квалифициращите признаци на престъплението „клевета“. Пропускът на първата инстанция да отрази цифрово квалификацията на деянието по чл. 148, ал. 1, т. 1 и 2, вр. чл. 147, ал. 1 от НК в случая не сочи на същественост на допуснатото вътрешно противоречие в диспозитива на първоинстанционната присъда, тъй като правата на подсъдимия са защитени в максимална степен с постановяването на оправдателен съдебен акт от окръжния съд/по обвинението по чл.148 от НК/, който на практика е санирал допуснатото нарушение. Претенцията на частния тъжител би била резонна при потвърдително решение на въззивния съд. В обобщение, ВКС не възприема за основателен довода на касатора за допуснато съществено процесуално нарушение, поради признаването на подсъдимия Д. Д. за невиновен по непредявено обвинение. Предвид гореизложените съображения, касационната инстанция не констатира наличието на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК, доколкото въззивният съд не е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила и материалният закон е приложен правилно. Поради липсата на визираните в касационната жалба основания, атакуваният съдебен акт като правилен и законосъобразен, следва да бъде оставен в сила. Направеното от подсъдимия искане/в писмената защита/ за присъждане на направените разноски е основателно. С оглед на крайния извод на касационната инстанция за оставяне в сила на оправдателната присъда и на основание чл.190, ал.1 от НПК, направените от подсъдимия разноски по заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 360лева/договор за правно съдействие и защита пред ВКС от 11.04.2017г./ следва да се възложат на частния тъжител. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 21 от 06.03.2017 г., постановена по внчхд № 49/2017 г. по описа на Окръжен съд - Разград. ОСЪЖДА частния тъжител Ф. Д. К. за заплати на Д. Н. Д. направените пред ВКС разноски в размер на 360лева. Решението не подлежи на обжалване и протест. Председател: Членове: