Р Е Ш Е Н И Е № 94 Гр. София, 06.03.2023 година В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми февруари две хиляди и двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ ТАТЯНА ГРОЗДАНОВА при секретаря ЕЛЕОНОРА МИХАЙЛОВА с участието на прокурора ТОМА КОМОВ като разгледа докладваното от съдия Грозданова н.д. № 105/2023 година по описа за 2023 година, за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 420, ал. 1, вр. чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК. Образувано е по искане на главния прокурор на Република България за възобновяване на н.о.х.д № 2505/2022 година по описа на Софийски градски съд и отмяна на определението от 25.10.2022 година, с което съдът одобрил споразумението между СГП и защитника на подс. М. К. Т., в частта относно определения „общ“ първоначален режим на изтърпяване на наложеното на Т. наказание от шест месеца лишаване от свобода за извършеното от него престъпление по чл. 131а, пр. 2, вр. чл. 131, ал. 2, т. 2, вр. чл. 129, ал. 2, пр. 2, алт. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „б“ НК. Сочи се, че в тази част са налице касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК. Т. бил осъждан многократно, последното от които по н.о.х.д. № 2027/2017 година на РС – Монтана, по което до 28.03.2018 година изтърпявал четири месеца лишаване от свобода. Престъплението, за което е одобрено споразумението, е извършено на 14.02.2020 година. Големият брой предходни осъждания на Т. и фактът, че престъплението по н.о.х.д. № 2505/2022 година е извършено в условията на опасен рецидив, показвали липсата на поправителен ефект от изтърпяваните наказания и характеризирали осъдения като личност с висока степен на обществена опасност. Това не позволявало прилагане на изключението по чл. 57, ал. 3 ЗИНЗС. Съдът следвало да се съобрази с разпоредбите на чл. 382, ал. 5 и ал. 7 НПК и да предложи на страните промени в споразумението относно първоначалния режим, при който да се изпълнява наказанието, но не го направил, с което е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, а одобрявайки споразумението, нарушил и материалния закон, прилагайки неправилно чл. 57, ал. 3 ЗИНЗС вместо чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „б“ ЗИНЗС. Иска се възобновяването на н.о.х.д. № 2505/2022 година на Софийска градски съд, отмяна на постановеното по делото определение от 25.10.2022 година в частта относно режима на изтърпяване на наказанието и връщане на делото за ново разглеждане на този въпрос от друг състав на първоинстанционния съд по реда на чл. 306, ал. 1, т. 2 НПК. В съдебното заседание пред ВКС прокурорът от ВКП поддържа искането на главния прокурор за възобновяване на наказателното дело СГС и изложените в него съображения. Осъденият Т. и служебният му защитник молят искането на прокуратурата да бъде оставено без уважение, тъй като не са налице сочените касационни основания. Пледират за това, че СГС на база на доказателствата и вътрешното си убеждение е преценил, че може да приложи разпоредбата на чл. 57, ал. 3 ЗИНЗС и да определи общ режим. Депозираното искане на прокуратурата е окачествено като недопустима намеса и ревизия на вътрешното убеждение на съда. От формална гледна точка възобновяването на делото било неоправдано и поради това, че на осъдения оставали около 44 дни до окончателното изтърпяване на наложеното наказание, тъй като полагал труд по чл. 80 ЗИНЗС. В последната си дума осъденият моли искането за възобновяване да бъде оставено без уважение. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка по делото, установи следното: Искането за възобновяване е подадено от страна, процесуално легитимирана по чл. 420, ал. 1 НПК, в срока по чл. 421, ал. 1 НПК и се отнася до непроверен по касационен ред съдебен акт от посочените в чл. 419, ал. 1 НПК, поради което е допустимо, но по същество е неоснователно. Н.о.х.д. № 2505/2022 година на Софийския градски съд е образувано по внесен обвинителен акт, с който на М. К. Т. е повдигнато обвинение по чл. 131а, пр. 2, вр. чл. 131, ал. 2, т. 2, вр. чл. 129, ал. 2, пр. 2, алт. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „б“ НК, от което престъпление е пострадал С. В. Р. – полицай в „Охрана на обществения ред“, Сектор „Охранителна полиция“ към 08 РУ – СДВР. Две разпоредителни заседание по делото са били отложени – първото поради това, че М. Т. след претърпяно пътнотранспортно произшествие би настанен в реанимация на УМБАЛСМ „Пирогов“ и стационарният престой в лечебното заведение продължил до 15.07.2022 година, (обстоятелство установено служебно от съда и от представените впоследствие 2 бр. епикризи от защитника на подсъдимия Т.), а второто – защото съдът констатирал очевидна фактическа грешка в обвинителния акт, но също така и по общото искане на защитата и обвинението с оглед обсъждането на възможността за прилагане на диференцираната процедура по глава 29 от НПК. В разпоредителното заседание вече на 25.10.2022 година съдът конституирал пострадалият С. Р. като частен обвинител и с оглед изявлението на всички страни, че желаят делото да продължи по реда на глава 29 НПК, след приключването му пристъпил към провеждане на диференцираната процедура и разгледал внесеното от прокурора споразумение. То било подписано съгласно чл. 384, ал. 3 НПК от всички страни, включително отделно и в частта относно първоначалния режим на изтърпяване на наказанието, който бил променен от „строг“ на „общ“. Пред съда прокурорът и повереникът на частния обвинител заявили, че постигнатото споразумение ще постигне целите на чл. 36 НК и че е съобразено с настъпилите след внасянето на обвинителния акт трагични обстоятелства в живота на М. Т., които са преценени като смекчаващи отговорността с оглед личността на дееца. От своя страна съдът счел, че споразумението не противоречи на закона и на морала и го одобрил. При тези данни по делото не са налице касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК. Доводите, с които се настоява, че съдът е следвало да констатира, че споразумението в частта за първоначалния режим на изтърпяване на наказанието противоречи на закона, защото осъденото лице е рецидивист и не се е поправило и затова сам да предложи той да бъде променен от „общ“ на „строг“, а ако предложението му не бъде възприето от страните, да не одобри споразумението, не намират опора в разпоредбата на чл. 57 ЗИНЗС. Законодателят изрично е предвидил в чл. 57, ал. 3 ЗИНЗС възможност, когато деецът е лице, което не е с висока степен на обществена опасност, дори и да са налице формално основанията по която и да е от хипотезите на чл. 57, ал. 1, т. 2 ЗИНЗС за определяне на първоначален „строг“ режим на изтърпяване на наказанието, той да бъде заменен с по-лекия от него „общ“ режим. Несъмнено лицата, които са извършили престъпление при опасен рецидив по чл. 29, ал. 1 НК, се включват в установения с чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „б“ НК пенитенциарен рецидив заради петгодишния срок по чл. 30, ал. 1 НК, но от това не следва, че за рецидивистите по чл. 29 НК, които не са се поправили, е изключено приложението на чл. 57, ал. 3 ЗИНЗС. Постигането на специалната превенция е въпрос, свързан с индивидуализацията на наказанието по чл. 54 НК и чл. 36 НК, а не с първоначалния режим на изтърпяване на новото наказание. Законът не се интересува и не прокарва разграничение между пенитенциарния и опасния рецидив, поради което поначало броят на осъжданията не са пречка за прилагането на чл. 57, ал. 3 ЗИНЗС. Единственият правнозначим факт за това какъв да бъде той – „строг“ или „общ“, ако осъденият иначе отговаря на условията по чл. 57, ал. 1, т. 2 ЗИНЗС, е каква е неговата лична степен на обществена опасност. Това е винаги фактически въпрос, чийто отговор не се предопределя единствено от броя на изтърпяваните наказания лишаване от свобода. Съдът следва да го реши въз основа на всички данни по делото, чрез които се разкрива конкретната лична степен на обществена опасност на подсъдимото лице - степен на обществена опасност на конкретните деяния, начин на тяхното извършване и мотивите за това, възраст на дееца, семейно положение, статус в обществото, трудова ангажираност и т.н. Многократните предходни осъждания на М. Т., на които се акцентира в искането, се свеждат съгласно ППВС 2/1970 година до три. Те се отнасят до четири деяния, извършени от осъдения в много млада възраст - като непълнолетен и преди да навърши двадесет години. Наложените му наказания, макар и да обуславят правната квалификация на деянието, за което е одобрено споразумението, по чл. 131а, вр. чл. 29, ал. 1, б. „б“ НК, са в нисък размер, най-тежкото измежду тях е шест месеца лишаване от свобода. Техният брой не може да послужи като единствен критерий за преценка на личната степен на обществена опасност на осъдения Т.. Към датата на инкриминираното деяние осъденият Т. продължава да е в млада възраст (23 годишен), а конкретният механизъм на извършване на престъплението и мотивите за това, както и настъпилата промяна в здравословното му състояние вследствие на претърпяното пътно-транспортно произшествие, не позволяват да бъде направен извод, че той е лице с висока лична степен на обществена опасност в сравнение с други рецидивисти, на които е определен първоначален „общ“ режим на основание чл. 57, ал. 3 ЗИНЗС. До такова заключение са стигнали първо страните по споразумението в лицето на държавното и частното обвинение, тъй като въпросът за първоначалния режим на изтърпяване на наказанието е задължителен елемент от споразумението по силата на чл. 381, ал. 5, т. 3 НПК. Съдът от своя страна, изслушвайки аргументите на страните в съдебно заседание и упражнявайки правото си на суверенна преценка на данните по делото, с основание е счел, че споразумението на противоречи на закона, включително и в частта относно първоначалния режим за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. По тези съображения върховната инстанция намери искането за неоснователно. СГС не е допуснал нарушение на чл. 382, ал. 5 и ал. 7 НПК, като не е предложил промяна в споразумението относно режима на изтърпяване на наказанието и правилно е приложил материалния закон. Изхождайки от справката от Затвора - гр. Враца, според която неизтърпяната част от наказанието на Т. към датата на заседанието - 27.02.2023 година, е в размер на един месец и двадесет и девет дни, ВКС счита за нужно да посочи и следното: След като съдът е определил първоначален „общ“ режим на изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода, което е с продължителност от шест месеца, промяната на режима в по-тежък чрез последващо производство по реда на чл. 306, ал. 1, т. 3 НПК, което да се проведе при фактически изтърпени повече от две трети от наказанието, е неоправдана с нищо репресия във връзка с изпълнението на наказанието. То би произвело последиците на производството по чл. 445-446 НПК вр. чл.67, ал. 1 ЗИНЗС, без обективно да са налице основанията за това, а Т. би бил поставен в невъзможност да доизтърпи наказанието си при определения като първоначален по-лек режим заради разпоредбата на чл. 63, ал. 4 ЗИНЗС. Отделен въпрос е, че е крайно съмнително с оглед процесуалните срокове, свързани с размяна на книжа, насрочване на делото за разглеждане, срокове за обжалване и т.н., че производството по чл. 306, ал. 1, т. 3 НПК би приключило с влязъл в сила съдебен акт преди Т. да е изтърпял окончателно своето наказание. По изложените съображения, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на главния прокурор на Република България за възобновяване на н.о.х.д № 2505/2022 година по описа на Софийски градски съд и отмяна на определението от 25.10.2022 година, с което е одобрено споразумение между СГП и защитника на подс. М. К. Т., в частта относно определения първоначален „общ“ режим на изтърпяване на наложеното на М. К. Т. наказание от шест месеца лишаване от свобода за извършеното от него престъпление по чл. 131а, пр. 2, вр. чл. 131, ал. 2, т. 2, вр. чл. 129, ал. 2, пр. 2, алт. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „б“ НК. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: 1. 2.