Р Е Ш Е Н И Е № 63 гр. София, 09 април 2021 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети март през две хиляди и двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ :БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ : МИЛЕНА ПАНЕВА НЕВЕНА ГРОЗЕВА при секретаря Н. Пелова и с участието на прокурора от ВКП Калин Софиянски като разгледа докладваното от съдия Грозева н. д. № 184/2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т.1 от НПК по жалба на адв. В. Д. К. – защитник на подс. Щ. М. Й. срещу решение № 145 от 16.10.2020 г. по внохд № 178/20 г. на Апелативен съд- Бургас. В жалбата са заявени всички касационни основания по чл. 348, ал.1, т. 1 - т. 3 от НПК. В нея се оспорва извода за доказаност на авторството на деянието и неговата съставомерност по чл. 116, ал. 1, т. 11 от НК, като се настоява за преквалифициране на деянието в по –леко наказуемо престъпление по чл. 129, ал. 2 вр. ал.1 вр. чл. 20, ал. 4 от НК,алтернативно за връщане на делото за ново разследване, поради допуснати съществени процесуални нарушения, изразили се в превратна и едностранчива оценка на доказателствата или за намаляване на размера на наложеното наказание и размера на присъденото обещетение на пострадалия. В съдебното заседание пред ВКС, адв. К. поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Подс. Й. не се явява редовно призован. Не се явява частният обвинител и повереника му, които са депозирали становище. Представителят на ВКП счита жалбата за неоснователна, тъй като съдът не е допуснал твърдените нарушения на закона, а наказанието, което е наложил е справедливо и съответно на извършеното престъпление. ВКС- трето наказателно отделение, след като изслуша доводите на страните, в пределите на предоставените си правомощия по чл. 347, ал.1 от НПК, намери следното : Касационната жалба на подсъдимия Й., депозирана чрез адв. К. е неоснователна. Първоначално в ОС –Бургас е внесен обвинителен акт и е образувано нохд № 106/18 г., по което е проведено съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 1 от НПК. С присъда №219 от 13.09.2018 г. по делото ОС- Бургас признал подс. Й. за виновен в извършване на престъпление по чл. 129, ал. 2 от НК и му наложил наказание от четири години лишаване от свобода, като го оправдал по чл. 116, ал.1 т. 11 вр. чл. 115, вр. чл. 18, ал. 2 от НК. Определил строг режим на изтърпяването му. Привел на основание чл. 68,ал. 1 от НК в изпълнение наказанието по нохд № 203/2103 г. в размер на шест месеца лишаване от свобода. Осъдил подс. Й. да заплати обещетение на гражданските ищци в размер на по 80 000 лв., държавните такси от 4 %, както и направените по делото разноски. Срещу присъдата е подаден протест и жалба от частния обвинител в АС –Бургас , където е образувано внохд №246/18 г. С решение №16 от 7.03.2019 г. АС е отменил присъдата и върнал делото за ново разглеждане от ОС- Бургас. В ОС-Бургас е образувано нохд № 242/19 г., по което е проведено съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК. С присъда № 113 от 16.04.2019 г. ОС- Бургас признал подс. Й. за виновен в това , че 16.06.2013 г. в [населено място] по хулигански подбуди направил опит умишлено да умъртви П. С. С., като деянието е останало недовършено поради независещи от дееца причини, поради което и на основание чл. 116, ал.1, т. 11 вр. чл. 115, вр. чл. 18, ал.2 от НК, вр. чл. 58, ал. 4 вр. чл. 55, ал.1 т. 1 от НК му наложил осем години лишаване от свобода при строг режим на изтърпяване. На основание чл. 68, ал.1 от НК привел в изпълнение наказанието от шест месеца лишаване от свобода, наложено по нохд № 203/13 г. на РС- Карнобат като определил първоначален „общ“ режим. На основание чл. 45 от ЗЗД осъдил подс. Й. да заплати обещетение на П. С. за претърпените от него неимуществени вреди в размер на 60 000 лв. считано от датата на деянието в едно със законната лихва, като отхвърлил иска до пълния му размер от 150 000 лв. Подсъдимият е осъден да заплати направените от него разноски за възнаграждението на повереник, както и разноските по делото в размер на 1596 лв. и 4 % държавна такса върху уважения размер от гражданския иск в размер на 2 400 лв. Съдът се произнесъл по веществените доказателства по делото. Срещу присъдата е подаден протест и жалба от подсъдимия в АС- Бургас, където е образувано внохд № 179/2019 г. С решение № 152/11.10.2019 г. въззивната инстанция преквалифицирала деянието от престъпление по чл. 116, ал.1, т.11 вр. чл. 115, вр. чл. 18, ал.2 от НК в чл. 129, ал.2, вр. ал. 1 от НК и намалила размера на наказанието от осем на две години лишаване от свобода и изменила режима на неговото изтърпяване. Потвърдила присъдата в останалата и част. Срещу решението на АС- Бургас във ВКС е подаден протест и жалба от подс. Й., където е образувано к.д.№ 1183/2019 г. С решение № 62 от 15.07.2020 г. ВКС, 1-во НО отменил решението на АС-Бургас и върнал делото за ново разглеждане при същия съд. В АС-Бургас е образувано внохд № 178/20 г. С решение № 145 от 16.10.2020 г. Апелативен съд- Бургас изменил присъда № 113 от 16.04.2019 г. постановена по нохд № 242/2019 г. на ОС –Бургас по отношение на определения режим за изтърпяване на приведено на основание чл. 68, ал.1 от НК по нохд № 203/13 г. на РС- Карнобат наказание от „общ“ в „строг“ режим и потвърдил присъдата в останалата и част. Цитираното решение е предмет на касационна проверка от настоящия съдебен състав. В жалбата на подс. Й. е поставен акцент на оплакването за допуснати нарушения на процесуалните правила, довели до ограничаване на правото на защита на подсъдимия. Последното, според кастора, се изразило в отказа на съда да му назначи преводач от български на турски език или тълковник, който да „подпомага“ защитата му пред съда и да му „разяснява“ случващото се в съдебната зала. Искането на адв. К. пред въззивния съд е мотивирано с това, че подсъдимият живее в [населено място] в циганската махала, където българските граждани са с турски произход и говорят само турски език, че той няма образование и е умствено изостанал. І.1. Внимателното запознаване с материалите по делото не сочи на основателност на оплакването за нарушение на чл. 6, пар. 3, б. А и б. Е от КЗПЧ. Подс. Й. не е бил лишен от справедлив процес и от правото да бъде информиран на „разбираем за него език“ за обвинението срещу него, което включва изискването на Конвенцията, да му бъде предоставена информация „за характера и причините за обвинението“ /в този смисъл Решение Кamаsinski срещу Австрия, А 168 /1989/ пар. 78, 83,81, Кuskani срещу Обедненото кралство и др./. Изискването „информацията да бъде съобщена на разбираем език“ е спазено от съда, поради следното : Правото на безплатен превод по чл. 6, пар. 3, б. Е от КЗПЧ обхваща само използвания в съда език и за това подсъдим, който разбира този език не може да настоява за услугите на устен превод, за да може да проведе защитата си и на друг език, включително и на език на етническо малцинство, към което принадлежи. /В този смисъл решение К срещу Франция № 10210/82, 35 ДR 203/1983, Решение B. срещу Франция № 11261/84, 48 ДR 232 /1986/ и др./ Обстоятелството на какъв език общува подсъдимия с неговата общност и с близките си е ирелевантно, щом разбира езика, на който се води процеса. /В този смисъл Решение L. срещу Швеция /2003/. Тогава, когато подсъдимият не се защитава сам, а е представляван от адвокат, според ЕСПЧ, е достатъчно адвокатът му, а не подсъдимият, да знае използвания от съда език. / В този смисъл Решение Каmasinski срещу Австрия А 168/1991/. Релевираните пред ВКС доводи, с които защитата настоява, че съдът е игнорирал нуждата от назначаване на преводач или тълковник, сочат на предпоставки за задължително участие на защитник, какъвто подс. Й. е имал във всеки един момент от воденото срещу него наказателното производство. Неграмотността и умствената изостаналост, на която се позовава защитата, съгласно чл. 94, ал. 1, т. 2 от НПК се приравнява на недостатък, който пречи на подсъдимия да се защитава сам. Тя не представлява физически недостатък еквивалентен на това лицето да е нямо или глухо за да се налага участието на тълковник. На следващо място, макар правото на безплатен превод по чл. 6, пар. 3, б. Е от КЗПЧ да е абсолютно право, то не е гарантирано във всеки случай, при който защитата направи изявление, че лицето се нуждае от преводач. То следва след обективната преценка на съда, че подсъдимият не ползва /т.е. не разбира/ езика, на който се разглежда делото, какъвто настоящият случай не е, тъй като подсъдимият разбира езика, на който се провежда наказателното производство-български език. Това личи още от първите действия с негово участие в досъдебното производство. Видно от материалите по делото още при първото му привличане като обвиняем на подс. Й. са били разяснени правата му, назначен му е служебен защитник- адв. Зл. З., в присъствието на който е заявил, че разбира обвинението срещу него и не желае да дава обяснения. Протоколите за привличане и за разпит са му прочетени от защитника и подсъдимият е удостоверил с подпис и пръстов отпечатък, че е запознат със съдържанието им. Искането за назначаване на преводач или тълковник е направено в по-късен момент от адв. К. при въззивното разглеждане на делото, без сериозни и разумни аргументи в негова подкрепа. Затова оплакванията в жалбата, че поради отказа на съда да назначи преводач и тълковник, съдът е опорочил целия наказателен процес и това налага отмяна на въззивния акт не могат да се споделят от ВКС. 2. В подкрепа на релевираното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК в жалбата са развити съображения за незаконосъобразността на проведеното съкратено съдебно следствие. Възразява се срещу отказа на съда да проведе разпити на свидетелите Х. Т., К. Т. и А. А., сочени от защитата като съучастници в инцидента. Всички доводи в тази насока са лишени от основание, поради следните съображения: Първоинстнационното съдебно производство е протекло по диференцираната процедура по глава 27 от НПК - чл. 371, т. 2 от НПК. В съдебното заседание, публично пред останалите страни по делото, подс. Й. признал изцяло фактите, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт и се съгласил да не се събират доказателства за тях. Съдът е разяснил на подсъдимия и защитата му правните последици от разглеждането на делото по този ред, след което приел, че самопризнанието му се подкрепя от доказателствата и провел съкратено съдебно следствие, без разпит на свидетелите и изслушване на вещите лица. Оспорването на установените факти в по-късен момент и направеното самопризнание от подсъдимия е възможно само на плоскостта на констатирана незаконосъобразност на решението на съда да проведе съкратено съдебно следствие, поради отсъствието на предпоставките за това. Признанието на подсъдимия обхваща всички факти очертани от рамките на обвинителния акт, като защитата му следва да бъде осъществена съобразно тях. Направените в последствие възражения, с които подсъдимият твърди необоснованост на съдебния акт, следва да се приравнят на липса на валидно направено самопризнание от него, което противоречи на процедурата, по която се е разгледало делото. Това няма как да бъде възприето, поради отсъствието на данни, че волята на подсъдимия да признае фактите е била опорочена. Ако защитата и подсъдимият не са били съгласни с фактите в обвинителния акт, те не е следвало да настояват за провеждане на съкратено следствие, като са разполагали с възможност да поискат провеждането на състезателно съдебно производство, в хода, на което да ангажират доказателства, които да противопоставят на събраните от органите на досъдебното производство. В конкретния случай, това не е сторено от тях и за това оплакването за нарушения на процесуалните правила в развилата се по искане на подсъдимия процедура пред ОС -Бургас са неоснователни. 3. Оплакванията, че присъдата и въззивното решение са постановени в нарушение на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК са лишени от основание. Апелативният съд е изпълнил задълженията си, като втора инстанция по фактите и е проверил законосъобразността на проведената процедура. Направил е свой прочит на наличната доказателствена съвкупност и се е съгласил, че по делото са налице достатъчни несъмнени доказателствени факти, които подкрепят самопризнанието на подс. Й., поради което първата инстанция не е имала основание да откаже провеждането на съкратено следствие. Въззивният съд е формирал вътрешното си убеждение при спазване на процесуалния закон и правилата на формалната логика. Неоснователно се сочи от защитата, че в нарушение на закона, въззивният съд е обсъдил едностранчиво и избирателно доказателствените материали, съдържащи се само в показанията на свидетелите Д. Д., Я. С., А. Б., Д. К., С. С., които твърдят, че са възприели удара на подс. Й. в главата на пострадалия, игнорирайки останалите гласни доказателствени средства и заключенията на назначените СМЕ на пострадалия, СМХЕ и КСППЕ и писмените доказателствени средства. Въззивната интерпретация на събраните по делото доказателствените материали не индикира на техния едностранчив или тенденциозен прочит, който да е опорочил вътрешното убеждение на съда. Обсъдените доказателства, включително и тези, в които се съдържа информация за това, че св. Х Т., а не подсъдимият, нанесъл първия удар в главата на пострадалия, са анализирани в съответствие с действителното им съдържание. Не са убягнали от вниманието на съда показанията на св. Б., св. К., депозирани в хода на ДП пред съдия /т.3 л. 3 и л. 6/, в които описват поведението на пострадалия и жертвата минути преди фаталния удар. Те са съпоставени с данните от СМЕ на пострадалия относно механизма на удара и действия на св. Х. Т. след падане на тялото на пострадалия на земята и нанасянето на втори удар с мотика. В резултат, въззвиният съд е направил закономерен извод, че обвинителната теза е обезпечена от наличната доказателствена съвкупност, а нейният анализ, според ВКС, сочи на грижлив и професионален подход, с което критиките срещу аналитичната му дейност се явяват неоснователни. 4. Не намира опора в материалите по делото възражението на касатора, че съдът се е отдалечил от задължението си да изследва обективно, всестранно и пълно всички обстоятелства по делото, тъй като отказал провеждането на разпити на напусналите страната свидетелите- К. Т., Х. Т., А. А., които можело да установят, че и други лица, /които не са привлечени към наказателна отговорност/, имат принос за настъпването на обществено опасния резултат. Както не веднъж ВКС е имал повод да отбележи, при решаване на въпросите по чл. 301 от НПК, съдът е обвързан от фактическите и правни рамки на обвинението и срещу лицата, привлечени към наказателна отговорност за деянието, с оглед процедурата по чл. 371, т. 2 от НПК И невъзможността да се събират нови доказателства. Въпросът, на който съдът е дължал отговор е - установена ли е причинноследствената връзката между действията на подс. Й. и настъпилия резултат и доколко описаните в обвинителния акт факти и събраните за тях доказателства, сочат на несъмнен извод за неговата съпричастност, като следва да се посочи, че съдът е дал верни и изчерпателни отговори, които не дават повод за намеса на касационната инстанция. ІІ. Съгласно установените и признати от подсъдимия факти, материалният закон е приложен правилно, поради което не е налице касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. В жалбата са изложени доводи срещу правната оценка на поведението на подс. Й., които са идентични, с тези направени и пред въззивния съд. С юридически усет и познаване на съдебна практика, АС е отхвърлил възможността за преквалифициране на деянието от такова по чл. 116, ал.1 т. 11 вр. чл. 115, вр. чл. 18, ал. 2 от НК по чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 4 от НК като съображенията му за това се споделят от настоящия състав. Естеството на нанесената от подс. Й. телесна повреда не сочи на отсъствието на пряк умисъл за причиняване на смъртта на С.. Нейната локализация в жизненоважна част в главата, значителната сила, с която е преодоляно съпротивлението на костите, причинила импресионно счупване на черепа и използваното за това средство –вила с метални зъбци, сочат на това, че подс. Й. е целял смъртта на пострадалия, независимо от направените изявления пред съда в обратен смисъл. Коментираните по- горе обстоятелства, обсъдени комплексно с останалите доказателствени източници, установяват, че деецът е съзнавал обществено опасния характер на деянието, предвиждал е неговите последици и е искал смъртта на жертвата, а не само, искал да и причини телесна повреда. Липсата на личен мотив, публичното място, часа на извършване на деянието, в присъствието на множество хора, които са наблюдавали непредизвиканата с нищо от жертвата агресия от страна на подсъдимия и неговото арогантното отношение, индикират на хулиганските подбуди, с които е осъществено деянието, поради което същото правилно е субсумирано в състава на чл. 116, ал.1 т. 11 вр. чл. 115 вр. чл. 18 ал.2 от НК и не се налага преквалифицирането му в по- леко наказуемо престъпление. / В този смисъл ППВС №2/1973 г. , Р№ 278/14 г. по к. д. №735/14 г., Р №485/87 г. на 1 НО на ВКС, Р №56/10 г. по к. д. №711/09 г., 1 НО на ВКС и др./ ІІІ.1. На последно място, в касационната жалба оплакването за явна несправедливост на наказанието е подкрепено с доводи за неправилно приложение на материалния закон, които АС – Бургас е обсъдил, като е отказал да приложи закон за по- леко наказуемо престъпление по чл. 129, ал.2 от НК, предвиждащо по -ниско по размер наказание. Твърдението, че не съответства на степента на обществена опасност на деянието и дееца е декларативно, като в негова подкрепа не са изложени допълнителни аргументи, които да не са били обсъдени от въззивния съд и които да налагат неговото редуциране. Наказанието на подс. Й. е индивидуализирано при съблюдаване изискванията на чл. 58а, ал.4 от НК, чл. 55, ал.1, т. 1 от НК и т. 7 от ТР №1/2009 г. на ОСНК на ВКС, като са отчетени всички смекчаващи отговорността обстоятелства, без да са надценени онези, които отегчават наказателната отговорност на подсъдимия. Напълно закономерно съдът е приложил разпоредбата на чл. 55, ал.1, т. 1 от НК като е определи наказание от осем години лишаване от свобода, значително под минимума от петнадесет години лишаване от свобода, като е отчел в полза на подсъдимия изминалият продължителен период от време от извършване на деянието до постановяване на решението, поради което според настоящият съдебен състав, отсъстват основания за проява на допълнително снизхождение в тази насока. 2.Определеното на основание чл. 45 от ЗЗД обещетение в размер от 60 000 лв. на гражданския ищец П. С. за претърпените от него неимуществени вреди – болки и страдания е съобразено с критериите за справедливост по чл. 52 от ЗЗД и не надхвърля обичайно присъжданите в съдебната практика суми за репариране на неимуществени вреди причинени от деяния от този вид, при отчитане на конкретните увреждания на пострадалия и приноса на дееца. Изложеното до тук, не дава основание на ВКС да коригира атакувания с жалбата въззивен акт, тъй като сочените от касатора пороци в дейността на проверяваната съдебна инстанция не намират опора в материалите по делото и за това следва да остане в сила. С оглед на изложеното и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК ВКС - трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 145 от 16.10.2020 г. от внохд № 178/20 г. по описа на Апелативен съд- Бургас. Решението е окончателно. Председател : Членове : 1. 2.