О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 97 София, 16.03.2022 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети февруари през две хиляди и двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА ЕМИЛИЯ ДОНКОВА като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр. д. № 3674 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Г. С., чрез пълномощника й адвокат Г. Я., против решение № 875 от 12.05.2021 г., постановено по гр. д. № 2426 по описа за 2020 г. на Окръжен съд – Варна в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 1741 от 25.03.2020 г. по гр. д. № 15511/2018 г. на Районен съд – Варна: - е извършена съдебна делба на гараж с административен адрес: [населено място], [улица], ет. 1, представляващ самостоятелен обект с идентификатор **** по реда на чл. 353 ГПК чрез поставяне в дял на Ч. Г. С.; - отхвърлен е предявения от В. Г. С. против Ч. Г. С. иск за заплащане 1/2 от разходите за извършени от В. С. подобрения в съсобствения имот – жилище на първи етаж от жилищна сграда, съставляващ обект с идентификатор ***** по КК и КР на [населено място], с административен адрес: [населено място], [улица], ет. 1, с площ от 123 кв. м., ведно с 1/2 ид. ч. от общите части на сградата и с прилежаща изба № 6, ниво 1 в периода 2009-2018 г. (за разликата между уважения размер от 17 778.50 лв. до предявения размер от 29 747.50 лв.,; - отхвърлен е, предявеният от В. Г. С. против Ч. Г. С. иск за заплащане 1/2 от разходите за подобрения, извършени от В. С. в съсобствения имот - самостоятелен обект в сграда, находящ се в сутеренния етаж, съставляващ обект с идентификатор ***** по КК на [населено място], в периода 2010 – 2018 г. за разликата над уважения размер от 6140.50 лв. до предявения размер от 16 225 лв. (при допусната очевидна фактическа грешка в сумата, за която е предявен иска, посочена като 16 675 лв.). Ч. Г. С. не е подал писмен отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното: По отношение извършването на делбата на гараж с административен адрес: [населено място], [улица], ет. 1, представляващ самостоятелен обект с идентификатор ****: Съдебното решение в частта, с която делбата е извършена по реда на чл. 353 ГПК, като в дял на В. С. е поставен първия етаж от жилищна сграда, представляващ самостоятелен обект с идентификатор *****, а в дял на Ч. С. – самостоятелен обект в същата сграда с идентификатор *****, е влязло в сила като необжалвано. По отношение спора между страните дали делбата на гаража с идентификатор **** по реда на чл. 353 ГПК следва да се извърши чрез възлагането му дял на В. С. или в дял на Ч. С., първоинстанционният съд е посочил, че не споделя извода на вещото лице, че единственият вариант е гаражът да формира дял с жилището на първия етаж, поради необходимостта от съобразяване на Наредба № РД-02-20-2 от 20.12.2017 г. на МРРБ за планиране и проектиране на комуникационно-транспортната система на урбанизирани територии, тъй като въпросната наредба касае планирането и проектирането и няма отношение към правилата за образуване на дялове в делбата, които максимално отговарят на квотите на съделителите и при съобразяване със стойността на имотите. Въззивният съд е отчел стойността на трите делбени имота и е посочил, че при реализиране на способа по чл. 353 ГПК имотите следва да се разпределят по начин, че всеки от съделителите да получи дял в натура (в смисъл дял от наследството, респ. дял от съсобствеността, реален имот). При хипотезите, в които са налице различни варианти за разпределение на делбените имоти, се предпочита този, при който следващите се парични суми за уравнение на дяловете са най–ниски. В случая след като страните са изразили общо съгласие в дял на В. Г. С. да се постави жилището на първия етаж от жилищната сграда, а в дял на съделителя Ч. Г. С. да се постави самостоятелният обект, находящ се в сутерена на жилищната сграда, гаражът следва да се постави в дял на съделителя Ч. С., тъй като при този вариант на разпределение на имотите сумите за уравнение на дяловете са най-ниски. Приел е, че Наредба № РД-02-20-2 от 20.12.2017 г. на МРРБ за планиране и проектиране на комуникационно-транспортната система на урбанизирани територии е неприложима, тъй като регулира съвсем различен кръг обществени отношения - определя принципите, критериите, нормите и правилата за планиране и проектиране на комуникационно-транспортните системи (КТС) в урбанизираните територии - чл. 1 от цитираната наредба. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК В. Г. С. се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: следва да ли да намерят приложение разпоредбите на ЗУТ, респ. наредбите към него и специално Наредба № РД-02-20-2 от 20.12.2017 г. на МРРБ за планиране и проектиране на комуникационно-транспортната система на урбанизирани територии, при преценка на начина на извършване на съдебна делба, ако не се налага изрично одобрение на главния архитект по реда на чл. 203 ЗУТ. Въпросът е обоснован с тезата на касаторката, че при извършване на съдебна делба, по аргумент на чл. 203 ЗУТ, следва да намерят приложения всички изисквания на ЗУТ, касаещи инвестиционните проекти, в частност Наредба № РД-02-20-2 от 20.12.2017 г. на МРРБ за планиране и проектиране на комуникационно-транспортната система на урбанизирани територии, дори когато допуснатите до делба имоти съставляват самостоятелни обособени обекти, за които не се налага изрично нарочно одобрение от главния архитект на инвестиционен проект по чл. 203 ЗУТ, още повече, че разпоредбата на чл. 203, ал. 2 ЗУТ изрично задължава съда да упражнява контрол за законосъобразност на инвестиционния проект като преценява дали с него са спазени техническите правила и норми. Посочената теза е правно необоснована като резултат от смесване на правни понятия и хипотези и приложимите към тях правни норми. Вещни права могат да съществуват само върху недвижими имоти, които са самостоятелен обект, затова и нормативната уредба разграничава и урежда по един начин условията за разпореждане, вкл. и чрез делба на съществуващи самостоятелни обекти и по друг начин за обекти, които ще възникнат като самостоятелни чрез разделянето на съществуващ самостоятелен обект, както и изискванията към бъдещите (новостроящи се) обекти. Нормата на чл. 203 ЗУТ е приложима, когато при съдебна делба, с цел обособяване на реални дялове, се извършва разделяне на съществуващ застроен самостоятелен обект на вещни права в два или повече нови застроени самостоятелни обекти, което ясно следва от хипотезата на правната норма. Нормите на раздел V „Планиране на системата за паркиране и гариране“ и чл. 1 на Наредба № РД-02-20-2 от 20.12.2017 г. на МРРБ за планиране и проектиране на комуникационно-транспортната система на урбанизирани територии ясно посочват приложимостта си към планиране при бъдещо строителство, като чл. 41, ал. 2 от наредбата изрично препраща към условията на чл. 43 ЗУТ когато се касае до обекти частна собственост, а в хипотезата на чл. 43 ЗУТ е посочено, че се прилага за нови сгради. Следователно нормативната уредба на ЗУТ и Наредба № РД-02-20-2 от 20.12.2017 г. на МРРБ за планиране и проектиране на комуникационно-транспортната система на урбанизирани територии съдържа ясно правило за приложимостта им при ново строителство. Същевременно трайна е практиката на ВКС (израз на която е например решение № 91 от 20.06.2017 г. по гр. д. № 4198/2016 г., І гр. о.) , че при разпределянето по чл.353 ГПК съдът се ръководи от предназначението на имотите, тяхната стойност и квотите на съсобствениците като по възможност следва на всеки съделител, респ. група съделителити, да се разпределят равностойни имоти не само според тяхната цена, но и според вида и предназначението им. При наличие на ясна уредба относно приложението на сочените от касаторката строителни правила и норми за новостроящи се обекти и практика на ВКС по критериите, по които се извършва разпределението по чл. 353 ГПК, поставеният въпрос не е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, поради което не може да обуслови допускане на касационно обжалване. По отношение атакуваните в настоящото производство искове, предявени от Вяра С. по реда на чл. 346 ГПК. При предявяване на исковете В. С. е поискала присъждане на увеличената стойност в резултат подобрения в първия жилищен етаж и обособяването на самостоятелен обект в сутерена на сградата, тъй като е добросъвестен владелец и е извършила подобренията при добросъвестно ползване на имота със знанието и без противопоставянето на съсобствениците. Уточнила е, че повече от 15 години ответникът не е посещавал имота, не се е грижил и не е отделял никакви средства за поддръжката и подобряването на допуснатите до делба обекти, като всички подобрения са извършени със знанието на ответника. Първоинстанционният съд е приел, че не се установява съгласие на Ч. С. за извършване на разходите за подобрения, поради което отношенията между страните следва да се уредят по правилото на чл. 60 и сл. ЗЗД и на ищцата се дължи по-малката сума между направените разходи и увеличената стойност на обектите. Във въззивната жалба на В. С. против първоинстанционното решение по тези искове е посочено само, че редуцирането на направените разходи е неоснователно. Въззивният съд е разграничил хипотезите, при които обезщетение за направени подобрения се присъжда при условията на чл. 30, ал. 3 ЗС, при условията на чл. 60-62 ЗЗД и при условията на чл. 72-74 ЗС и е посочил, че ищцата В. С. не твърди да е променила намерението си спрямо съсобственика Ч. С. и да е завладяла и неговите идеални части от съсобствените имоти и в това си качество (на владелец на неговите идеални части) да е извършила твърдяните СМР. Напротив твърди, че е извършила СМР в имотите със знанието и без противопоставянето на други съсобственик. Събраните по делото доказателства не установяват съгласие на Ч. С. за извършване на СМР, нито противопоставяне от негова страна. Затова съдът е приел, че ликвидирането на облигационните отношения по отношение извършеното от В. С. подобряване на обектите в първия и сутеренния етажи следва да се извърши в хипотезата на чл. 61, ал. 2 ЗЗД и на ищцата се дължи по-малката сума между извършените разходи и увеличената стойност на имотите. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК В. Г. С. се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: намира ли приложение презумпцията на чл. 69 ЗС между съсобствениците и чия е доказателствената тежест за доказване наличието/липсата на предпоставки за владение на идеална част от съсобствен недвижим имот. Поставеният въпрос е свързан с доводите в касационната жалба, че след като по делото е установено, че В. С. упражнява фактическа власт върху целия имот, то следва да се приеме на основание чл. 69 ЗС, че е владелец не само на своите идеални части, но и на дела на Ч. С., т.е. че държи целия имот като свой и го владее целия. От посоченото е видно, че въпросът е поставен в контекста на правно необоснованото приравняване на факта на упражняване на фактическа власт върху недвижим имот с факта на осъществявано владение върху такъв имот. Нормата на чл. 68, ал. 1 и ал. 2 ЗС обаче ясно разграничава при какви условия упражняването на фактическата власт се квалифицира като владение и при какви условия като държане. Съдебната практика, включително и в Тълкувателно решение № 1 от 6.08.20212 г. по т. д. № 1/2012 г., ОСГК на ВКС (на което се позовава касаторката) е разграничила хипотезите при които фактическата власт е владение и се прилага презумпцията на чл. 69 ЗС и в които фактическата власт е държане и за да се завладее имота е необходимо демонстриране промяна в намерението, като основанието за разграничените е налице ли е правно основание за упражняване на фактическата власт към момента на установяването й. Затова и в тълкувателното решение е посочено, че в случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага, както и че независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. По делото липсват твърдения, че В. С. е започнала да упражнява фактическата власт, отричайки правата на Ч. С. или че е превърнала държането на тези права във владение, демонстрирайки завладяването им. Напротив фактическите й твърдения при предявяване на исковете, че винаги е живяла в този имот, а ответникът от 15 години се е дезинтересирал от него и не дава средства за поддръжка и подобряването му, попадат в хипотезата на чл. 68, ал. 2 ЗС, а квалификацията, дадена от страната, че тази фактическа власт е владение, не обвързва съда. При тези данни по делото следва, че въззивното решение не противоречи на сочената практика на ВКС по поставения въпрос, поради което не са налице предпоставките по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване решение № 875 от 12.05.2021 г., постановено по гр. д. № 2426 по описа за 2020 г. на Окръжен съд – Варна в атакуваната му част, с която: - е извършена съдебна делба на гараж с административен адрес: [населено място], [улица], ет. 1, представляващ самостоятелен обект с идентификатор **** по реда на чл. 353 ГПК чрез поставяне в дял на Ч. Г. С.; - отхвърлен е предявения от В. Г. С. против Ч. Г. С. иск за заплащане 1/2 от разходите за извършени от Вяра С. подобрения в съсобствения имот – жилище на първи етаж от жилищна сграда, съставляващ обект с идентификатор ***** по КК и КР на [населено място], с административен адрес: [населено място], [улица], ет. 1, с площ от 123 кв. м., ведно с 1/2 ид. ч. от общите части на сградата и с прилежаща изба № 6, ниво 1 в периода 2009-2018 г. (за разликата между уважения размер от 17 778.50 лв. до предявения размер от 29 747.50 лв.,; - отхвърлен е, предявеният от В. Г. С. против Ч. Г. С. иск за заплащане 1/2 от разходите за подобрения, извършени от В. С. в съсобствения имот - самостоятелен обект в сграда, находящ се в сутеренния етаж, съставляващ обект с идентификатор ***** по КК на [населено място], в периода 2010 – 2018 г. за разликата над уважения размер от 6140.50 лв. до предявения размер от 16 225 лв. (при допусната очевидна фактическа грешка в сумата, за която е предявен иска, посочена като 16 675 лв.). Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: